Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Golden Chance, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 78 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Ан Кренц. Златният шанс

ИК „Слово“, Велико Търново, 1998

Редактор: Йордан Дачев

ISBN: 954-439-502-4

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

— Ник спи с нея.

Виктория бодна лъжичката си в грейпфрута пред себе си.

Дарън вдигна поглед от масата и се намръщи.

— Откъде знаеш? Предполагам, че е прекарал нощта във вилата на Лайтфутови. Хилъри ми каза, че била поръчала на икономката си да приготви за него старата му стая.

— Е, мисля, че Хилъри те е излъгала — каза тя, изпитвайки удоволствие от факта, че думите й прозвучаха ужасно безразлично.

— Вики, скъпа, не можеш да говориш по този начин.

Елинор, която седеше в другия край на масата, отрупана с плодове, първо изгледа снаха си, а след това и своя син.

— Хилъри определено не лъже. Каква причина ще има да постъпва така? Знам, че снощи Лайтфутови очакваха Ник да спи в тяхната вила.

— Е, не е спал там.

Не се случваше често на Вики да се наслаждава на изненаданите физиономии на мъжа си и Елинор. Кесълтънови се славеха като хора, които трудно могат да бъдат слисани. За да стане това, им трябваше нещо като внезапната поява на непознатата незаконна дъщеря.

— С Джордан се спряхме край „Гилмартън“ преди малко, когато се връщахме от разходката си по плажа. Исках да поговоря с Фила и реших да видя дали не е станала. Не беше. Но Ник — да. Той ми отвори вратата, когато почуках.

— Разбирам — невъзмутимо рече Елинор. — Дарън, скъпи, би ли ми подал сметаната? Благодаря. Може би Ник също е бил на разходка сутринта и просто е решил да каже „добро утро“ на госпожица Фокс.

— Беше бос и без риза. Носеше само джинсите, с които беше вчера на празненството. Попитах го дали Фила е будна и той каза, че не е, но когато станела, ще й предадял, че съм се отбила да й се обадя. Повярвайте ми, прекарал е нощта там.

— Едва ли това е наша работа — заяви Елинор предвзето.

— Не те ли интересува? — погледна я Виктория.

— Виж, скъпа, това не е тема за разговор на закуска.

— Не се тревожи, Елинор. Мисля, че тук сме само възрастни хора, и бихме могли да го обсъдим.

Джордан беше на безопасно разстояние и не можеше да ги чува, защото вече бе закусил в кухнята.

Дарън лапна едно голямо парче грейпфрут.

— Не знам защо се държиш така, като че ли кой знае какво е станало, Вики. Още вчера беше напълно очевидно, че има нещо между нея и Ник.

— Може би той се опитва да й вземе акциите, като я сваля — замисли се Виктория. — Или може би Фила просто е една малка мръсница като Криси.

— Твърде е възможно — въздъхна примирено Елинор. — Всъщност, сигурно е така. Доколкото разбрах, те двете имат еднакъв произход.

— Мислиш, че е някаква уличница? — Дарън поклати глава. — Съмнявам се. Не ми прилича на такава.

Виктория се ядоса.

— За Бога, Дарън! Ти си мъж. Не можеш обективно да преценяваш жените.

— Нима?

Тя се изчерви от гняв и отново се зае с грейпфрута.

— Каквато и да е причината, Ник спи с нея и аз се обзалагам, че Хилъри е бясна.

— Защо Хилъри трябва да е разстроена? — попита Елинор с любезен тон.

— Защото вероятно си е въобразявала, че ако Ник някога се върне в семейното огнище, ще може да го командва. Само тя може да си въобрази, че ще успее да го манипулира, както всичко друго тук. Хилъри никога не е разбирала Ник. Никога не го е познавала.

— Беше омъжена за него осемнадесет месеца — отбеляза Елинор. — Бих казала, че това й дава възможност да има известен поглед върху бившия си съпруг. Всички ние знаем какво изстрада заради него.

— Е, тя сгреши в преценката си. Мисли си, че Ник си тръгна преди три години, защото е проявил слабост. Това е глупаво. Той си тръгна, защото му бе писнало от цялата бъркотия. Кой може да го вини за това?

— Вики, смятам, че каза достатъчно — предупредително вметна Дарън.

— Но — продължи тя, — още през първата нощ, откакто си е вкъщи, Ник отиде при друга жена. Горката Хилъри нямаше никаква възможност отново да забие ноктите си в него.

— Казах, че говори достатъчно, Вики!

Дарън не повиши глас, но тонът му бе станал остър.

Виктория го стрелна с пренебрежителен поглед.

— Просто споменавам някои факти. Хилъри е свикнала да прави мъжете на глупаци и да им се налага.

— Сега вече, скъпа — измърмори Елинор, като затисна устните й с една ленена салфетка, — и аз наистина мисля, че каза достатъчно.

— По дяволите, Вики, затваряй си устата! Не знаеш какво говориш!

Дарън си наля още една чаша кафе от посребрената кана.

Виктория се усмихна студено.

— Грешиш, Дарън, знам какво говоря. Не съм сляпа. Хилъри е голяма специалистка. Знае как да накара мъжете да играят по свирката й.

— Как можеш да говориш така след всичко, което й се струпа! — възмути се той.

— Мога, защото е вярно.

— Някой иска ли още плодове? — попита Елинор, като вдигна фруктиерата, препълнена с пресни ягоди и грейпфрути.

Дарън не й обърна внимание.

— Нека приключим с тази тема.

— Не съм в настроение да я приключвам — язвително отвърна Виктория. — Ник се отърва от Хилъри преди три години и от начина, по който изглеждаше тази сутрин, мога да съдя, че няма опасност за него втори път да попадне в ноктите й. Но положението на Рийд е друго. Той прехвърли на Хилъри целия си дял от компанията и вече е бита карта. Сега тя обработва теб, Дарън.

— Какво, по дяволите, означава това?!

— Тя желае да управлява и дела на Кесълтънови. И ще го направи, като ти предложи това, което ти се иска най-много.

Дарън блъсна настрана чинията си и опря лакти на масата.

— Какво може да ми предложи Хилъри, за да ме накара да се откажа от управлението на нашата част от бизнеса?

— Свобода. Свободата да отдадеш цялото си време на политическата си кариера. И парите на компанията, с които да финансираш кампанията си.

Виктория се вгледа в изумените лица на съпруга си и на Елинор.

— Не разбирате ли? Тя вече започва да го прави. През последната година по много елегантен начин вземаше вместо Дарън ежедневните решения за хода на работата, за да може той да е свободен за полагане на началото на кандидат губернаторската си кампания. Малко по малко Хилъри поема все повече отговорности, а вие двамата дори не виждате какво става.

— Хилъри е сегашният главен изпълнителен директор. Тя не се налага, тя вече е отговорна за ежедневната работа на компанията — успокоително каза Елинор. — Аз самата виждам, че фирмата се развива много добре под нейно управление. Можем да разчитаме на нея.

— Ти не разбираш, Елинор. Тя действа така, сякаш е собственичка на компанията „Кесълтън и Лайтфут“, а не като избрана от всички нас, за да я ръководи.

— Хилъри е една от нас. Тя живее с интересите на фирмата и това е важното — Елинор направи пауза. — Всъщност, тъй като отвори дума за това, бих разгледала сериозно този въпрос. Знаеш ли, може всичко да се нареди отлично.

— Как би се уредило? Като й дадеш да управлява фирмата, докато Дарън се занимава с кампанията си? Повярвай ми, това ще струва скъпо. Някой ден всички ние ще се събудим и ще открием, че сме само едни марионетки, изцяло зависими от нея.

— По дяволите, Вики, държиш се страшно инфантилно! — намеси се Дарън. — Знаеш ли къде ти е грешката? Ти ревнуваш. Хилъри е работила неимоверно много, за да навлезе в бизнеса, а ти й завиждаш заради нейните способности. Ето, затова е всичко. Тя не падна духом, когато Ник си замина и когато загуби детето си. Започна да прави кариера, а ти се чувстваш засегната от този факт.

— Може би си прав…

Виктория почувства, че в очите й напират сълзи от гняв и обида.

— В края на краищата, всичко, с което съм се занимавала през последните няколко години, бе да отглеждам сина ти и да играя ролята на съпруга на изгряващ политик. Да слагаш вечеря за стотина потенциални избиратели и да сервираш чай на петдесет служители по кампанията, едва ли може да се нарече престижна кариера, нали?

— Успокой се, Вики. Не исках да кажа това, което си мислиш — безгрижно отвърна Дарън.

— А какво имаше предвид?

Елинор вдигна сребърното звънче от масата и силно го разлюля. Когато вратата на кухнята се отвори, тя се обърна с усмивка към икономката.

— О, ето ви и вас, госпожо Аткинс. Мисля, че имаме нужда от още малко кафе.

— Веднага ще донеса, госпожо Кесълтън.

— Благодаря ви.

Щом икономката си отиде, Елинор погледна към сина си, а после и към снаха си. За момент погледът й загуби обикновеното си миловидно и неопределено излъчване.

— Наистина смятам, че за всички нас би било добре, ако Хилъри остане на поста си в „Кесълтън и Лайтфут“. Най-важното в момента е, че Дарън има свободата и финансовата подкрепа, които са му нужни в надпреварата за губернаторското кресло. Само ако Хилъри държи кормилото на компанията, можем да разчитаме, че ще бъде избран.

Виктория сгъна салфетката си и я остави на масата. Когато напускаше трапезарията, забеляза, че Дарън я наблюдаваше мрачно.

 

 

Фила се извъртя под завивките, все още сънена. Нещо й липсваше. Нещо, което като че ли вече бе свикнала да е до нея през нощта. Нещо топло, спокойно и мъжествено. Тя бавно се събуждаше. Спомените нахлуха в съзнанието й. Сякаш виждаше силните и нежни ръце, които я водеха към насладата; сякаш чуваше мъжкия глас — дрезгав и еротичен, настойчив и възбуден — глас, който заповядва, примамва и моли. Спомни си за така близкото, тръпнещо обещание за сладко освобождаване, което й се бе изплъзнало в последния момент, но за което беше сигурна, че следващия път няма да й убегне. Просто имаше нужда от още един опит и тогава всичко щеше да бъде наред. Сега поне знаеше, че със сигурност имаше нещо, за което да се хване през следващите дни. Все пак, Криси се бе оказала права.

Отвори очи и видя Ник, който бе възседнал обратно един стол. Беше скръстил ръцете си пред облегалката и я наблюдаваше съсредоточено. Изражението на лицето му беше същото като при първата им среща — строго, някак отнесено и непроницаемо. Смътна тревога полази по цялото й тяло. После забеляза пистолета. Беше на нощното шкафче и леко блестеше на сутрешната светлина. До него бе поставен пълнителят. Чак сега си припомни, че снощи, бързайки да отвори вратата, непредпазливо бе оставила чекмеджето издърпано.

Бавно се надигна, като премести погледа си от студеното, напрегнато лице на Ник към пистолета и обратно. Когато завивките се смъкнаха от нея, тя осъзна, че е гола, и инстинктивно ги издърпа до брадичката си.

— Ник, какво има?

— Ти ще кажеш.

— Не разбирам…

— Да бе, как не.

— Сигурно се чудиш за пистолета… — неуверено промълви Фила.

— Да. Добро предположение. Чудя се за пистолета. Каза, че си имала някои въпроси за това какво е станало с Криси Мастърс. Каза, че семействата Кесълтън и Лайтфут можели да носят „моралната отговорност“ по случая. Само дето забрави да споменеш, че възнамеряваш да си играеш на сърдитата лейди, ако не ти харесат отговорите.

Тя замръзна, шокирана от неговата интерпретация на нещата.

— Ник, всичко си изтълкувал погрешно.

— Ти наистина си ме правила на глупак, драга, трябва да ти го призная. Какво си въобразяваш, че си? Жената отмъстител? Как само си го намислила! Помагах ти при всяка твоя стъпка, нали? Сам те пренесох през вратите. Представих те на всички от семействата. Осигурих ти свободен достъп навсякъде. И като връх на всичко, дори се оставих да ме прелъстиш!

— Не вярвам да мислиш, че съм дошла тук да убивам когото и да било…

— А какво друго трябва да си мисля? — Ник кимна към оръжието. — Това е един скъп деветмилиметров автоматичен пистолет, а не детска играчка!

После я изгледа с ледено безразличие.

— Какво по дяволите смяташ, че правиш? И защо си въобразяваш, че ще те оставя да ме водиш безнаказано за носа?

Фила се отдръпна назад, стискайки чаршафа пред гърдите си. Погледът му я плашеше. Последният път, когато се бе чувствала така, бе било на делото „Сполдинг“.

— Ти не знаеш какво говориш… Моля те! Дай ми възможност да ти обясня!

Ник се пресегна и изтръгна чаршафа от ръцете й.

— Точно това и ще направя. Искам да ми обясниш всичко за пистолета, за плановете си и защо мислиш, че имаш право да преследваш моите близки!

— Твоите близки! — изрече Фила злъчно, като преодоля с усилие поредния пристъп на смразяващ страх.

Чувстваше се ужасно уязвима. Седеше пред него гола-голеничка и усещаше стената зад гърба си. Беше объркана. Преди време също се бе оказала в подобна ситуация и старите спомени се преплетоха с настоящето.

— Предполагам, че става дума за твоите „безценни“ Лайтфутови и Кесълтънови?

— Да, за тях става дума.

— Снощи, когато всичко между нас беше доста напреднало, ти казах, че ти ще застанеш на тяхна страна.

— Срещу някаква побъркана с автоматичен пистолет? Да, правилно си преценила.

Фила не можеше да търпи повече това положение. Стомахът й се бе свил от страх. Имаше чувството, че Никодимъс Лайтфут бе захвърлил своята маска и се бе разкрил в истинската си светлина. Това не беше мъжът, с когото снощи се бе чувствала така върховно свободна — мъжът, чието тяло я бе научило какво значи наслада и всеотдайна страст. Сега мъжът пред нея беше един опасен непознат.

Беше безпомощна и беззащитна в капана между Ник и стената. Първото нещо, което трябваше да направи, беше да увеличи разстоянието между себе си и този огромен мъжага. Започна бавно да се придвижва към долния край на леглото. Ник не я изпускаше от очи. Нервите й не издържаха. Тя се отказа от предпазливите си движения и се опита да избяга, хвърляйки се диво встрани.

— О, не, няма да…

Ник я хвана през кръста и спря устрема й като желязна преграда. Фила падна обратно в леглото, останала без дъх. Извърна се на хълбок, сви се на кълбо и започна да рита като обезумяла. Успя да улучи бедрото на Ник и той извика от болка. Хвърли се върху нея, прикова китките й зад главата и с тежестта си блокира движенията на краката й.

— Пусни ме, копеле!

Фила въртеше глава наляво-надясно, търсейки някое уязвимо място, където да забие зъбите си. Обзе я паника. Не издържаше повече да е просната този начин. Старият страх и ужасът от това, което ставаше сега, я подлудяваха и тя се бореше като ранено животно.

— Фила, престани!

Косата й шибаше по възглавницата. Докато се мъчеше да се измъкне, Фила смътно осъзна, че Ник бе неимоверно тежък. През изминалата нощ, яхвайки го, бе контролирала нещата и не бе имала възможност да разбере колко огромен и силен е той в действителност. Сега лежеше смачкана под него и едва дишаше. Отвори устата си, готова да изкрещи.

— Престани! — повтори Ник и притисна устните й с длан. — Просто се успокой, чуваш ли? Господи! Полудя ли?

Той изчака малко и бавно отмести ръката си.

— Да се успокоя ли? Та ти ме нападна! Махни се от мен и ще се успокоя!

— Няма начин. Не и докато не ми кажеш някои неща. Какво си намислила да правиш с пистолета?

— Имам право да нося оръжие.

— Зависи. Но не ми казвай, че наистина вярваш, Кесълтънови и Лайтфутови да заслужават куршум, само защото не са посрещнали Криси Мастърс с отворени обятия.

— Нищо не съм длъжна да ти обяснявам, по дяволите!

Опасно беше да го предизвиква и Фила го знаеше. Но поради яда, страха и яростта си тя правеше това инстинктивно. Реагираше винаги по този начин на всеки, който заплашваше да й се наложи. По това двете с Криси много си приличаха.

— Не се дръж глупаво, Фила. Кажи ми защо си скрила този пистолет в чекмеджето!

Изтощена, Фила спря да буйства. Пое си дълбоко въздух и се опита да се съвземе. Помъчи се да превъзмогне страха си, като започне да говори. В момента, освен думи нямаше нищо друго. А и знаеше как да ги използва.

— Не ти дължа никакво обяснение, но ще се опитам да ти кажа всичко, ако обещаеш да се махнеш от мен — изрече рязко.

— Слушам те. Давай по-бързо.

— Елия Сполдинг…

Ник я изгледа. Очите му блеснаха иззад лещите на очилата.

— Кой?

— Елия Сполдинг. Мъжът на Рут Сполдинг. Сещаш ли се? Споменах ти, че преди няколко седмици свидетелствах по едно дело, помниш ли?

— Да. Каза ми още, че човекът, когото са съдили, е отишъл в затвора.

— Този човек е Сполдинг. Изпратиха го в едно от онези места с лек режим. Когато излезе, ще тръгне да ме търси.

— Защо?

— Защото се зарече, че ще ме намери.

Гласът на Фила потрепери от страх.

— Той ме мрази. Затвориха го заради моите показания. Никога няма да забрави това. Опасен човек е. Харесва му да наранява малки деца и жени…

Ник отново я изгледа продължително.

— Кога купи пистолета?

— Веднага след процеса. Повярвай ми, тогава и през ум не ми е минавало за Кесълтънови и Лайтфутови. Криси все още беше жива.

— Това лесно може да се провери.

— Провери го. Изобщо не ми пука какво ще направиш.

Той продължи съсредоточено да я наблюдава, без да осъзнава, че голите й гърди се опират о тялото му.

— Мисля — каза най-после, — че е добре да ми съобщиш нещо повече за този процес.

— Моля те… — прошепна Фила.

— „Моля те“ какво? — намръщи се Ник.

— Моля те… махни се… от мен. Не мога да издържам повече…

Той се надигна стреснат.

— Фила, добре ли си? Защо, дявол да го вземе, ме гледаш така? Не съм те наранил…

Фила скочи на крака, грабна виолетовия си халат, прикри се с него като с щит и започна да се оттегля заднешком, без определена посока. Когато се оказа близо до затворената врата на банята, тя преглътна бързо няколко пъти, за да успокои свития си на топка стомах. Пръстите й, стискащи халата, бяха побелели.

— Махай се оттук! — процеди през зъби.

Ник седна в края на леглото.

— Никъде няма да ходя — избоботи той. — Мисля, че си достатъчно умна, за да разбереш това. Вземи си душ, среши се, облечи се и се успокой. Ще направя кафе и ще поговорим.

— Не искам да говоря с теб!

Ник стана.

— Нямаш голям избор.

Фила трепна и очите й се разшириха. Ръцете й трескаво търсеха дръжката на бравата.

— Не ме докосвай!

— Нямам такова намерение. В момента не можеш да мислиш нормално.

— Не аз съм ненормалната тук. Ти си този, който ме чакаше с пистолет тази сутрин.

— Не бях го насочил срещу теб.

Ник прокара нервно пръсти през косата си.

— Просто исках да ми отговориш на някои въпроси. Имах право на това, след като открих оръжието.

Той пристъпи напред.

— Не! Не се приближавай повече!

Фила отвори вратата и се шмугна заднешком в банята.

— По-спокойно, дявол да го вземе! Няма да ти направя нищо.

— Вече го направи! Няма да ти дам втора възможност!

Ник хвърли през рамо един поглед на леглото, където бе я приковал преди малко.

— Не те нараних. Само те задържах, за да не можеш да избягаш или да ме удариш.

Всъщност, той беше прав, но емоциите и реакциите на Фила се разминаваха с действителността.

Тя вирна брадичка.

— Би ли излязъл от спалнята ми?!

— Да. А когато ти излезеш от банята, кафето ще е готово. Тогава ще поговорим.

Фила тресна вратата под носа му и я заключи. Ключалката беше доста слаба и вероятно нямаше дълго да издържи срещу грубата му сила, но това беше всичко, което можеше да направи. Внимателно се заслуша, докато се убеди, че Ник наистина е отишъл в кухнята. Едва сега бясното препускане на адреналина из вените й стихна. Постоя така няколко минути, преди да се реши да си вземе душ. За първи път, откакто се бе събудила, обърна внимание на тялото си. Сбърчи нос, когато усети някаква слаба, чужда миризма на мускус. Мъжка миризма. Нещо, което преди няколко часа бе било топло, влажно и лепкаво, бе засъхнало по вътрешната страна на бедрата й. Отново я обзе страх, последван почти веднага от безпомощна ярост. „Как можах да забравя! И как той можа?!“ — панически си помисли. Смътно си спомняше за краткото обсъждане на „здравния въпрос“, но изобщо не помнеше да са говорили за противозачатъчни средства. Ядоса се на собствената си невероятна глупост и това само засили злобата й към Ник.

Енергично отвори вратата, като едва не я изкърти. Стиснала халата пред себе си, хукна към кухнята.

— Снощи не използва нищо, копеле такова! — кресна тя.

Ник вдигна поглед от кафе машината, където спокойно дозираше кафето.

— Да, наистина. Дори не помислих за това, докато не стана прекалено късно. Да не би да искаш да кажеш, че не вземаш хапчета?

— Не, не вземам хапчета! Нямах никаква причина, за да вземам. Често ли си разиграваш коня по този начин?

— Не.

Той приключи със сипването на кафето в контейнера, взе каната и започна да я пълни с вода.

— С теб ми се случва за първи път. Обикновено внимавам. Много внимавам. Но снощи, когато ме замъкна в спалнята, направо откачих. Винаги ли си толкова импулсивна?

— Не! Никога! — Фила не беше на себе си от гняв. — Господи, мога да забременея! Ах, ти, кретен такъв!

— Съжалявам, мила, но истината е, че ти ми действаш дезорганизиращо. Досега никоя жена не ме е завличала така в леглото и не се е любила толкова диво с мен, докато изгубя разсъдъка си.

Фила се изпъна като струна.

— Никак не е смешно! Слушай, кучи сине, и то слушай добре! Нали искаше да знаеш за какво ми е оня пистолет от чекмеджето в спалнята? Ще ти кажа какво ще направя. Ако се окажа бременна, ще те подгоня с него. Чуваш ли ме?

— Чувам те — отвърна Ник и включи кафе машината.

Фила сподави един вик на безсилна ярост, врътна се и хукна обратно към банята. Твърде късно си даде сметка, че държи халата пред, а не зад себе си. Представата как Ник гледа голия й задник й дойде твърде много, за да го понесе — това беше върхът на всичко, случило се досега. Още малко — и щеше да избухне в сълзи. Влетя в банята, тресна вратата и пусна душа на пълна струя. Закле се, че няма да плаче. Не искаше да плаче тази сутрин.

След двадесет минути се почувства по-спокойна и уравновесена. Продължителното стоене под душа си беше казало думата. Старателно бе изтъркала от тялото си всички следи от любенето с Ник. Но само можеше да се моли на Бога, да няма последствия от „следите“, които той бе оставил вътре в нея. Не можеше да се начуди на глупостта си. Целият й живот би могъл страхотно да се обърка. „Стресът… Всичко може би се дължи на стреса“ — помисли си. Напоследък мислите й бяха много объркани. Явно не бе била в състояние да разсъждава трезво след вестта за смъртта на Криси.

Нахлузи зелени джинси, облече тениска на оранжеви и зелени ивици, обу чифт мокасини от мека кожа и тръгна към кухнята, откъдето се носеше неустоимият аромат на току-що приготвено кафе.

Ник седеше до прозореца и разглеждаше старо риболовно списание, останало от някой предишен наемател. На масата до него имаше две купички с изстинала овесена каша, опаковка мляко и две лъжици. Когато Фила се появи на прага, той вдигна очи.

— Помислих си, че се каниш да прекараш целия ден под душа.

— Много съблазнителна идея, но за съжаление свърши топлата вода.

Фила си наля кафе, погледна през прозореца и се опита да подреди мислите си. Океанът сякаш димеше от сутрешните изпарения. През дърветата не можеше да се прецени къде е границата между водата и стелещата се над нея гъста мъгла. Гледката наподобяваше плътна сива завеса. Сякаш светът свършваше точно от другата страна на гората.

— Седни и хапни нещо, Фила. Ще се почувстваш по-добре.

— Откъде си сигурен?

— Да кажем, че имам такова предчувствие. Хапни си малко каша и след това ще поговорим.

— Не съм гладна и няма за какво да говорим. Разказах ти цялата история.

— Не съвсем. Кой е този Елия Сполдинг?

Фила изруга тихичко, защото разбра, че ще трябва да обясни всичко на Ник, преди да се отърве от него. Той беше от хората, които не се отказваха лесно.

— Сполдинг и жена му Рут имат голяма ферма край Холоуей. Преди две години те започнали да се грижат там за деца, които нямат родители. Всичко тръгнало много добре. Нашата служба преценила Сполдингови като стабилна двойка. Рут се занимавала с производство на екологични храни. Елия произхождал от фермерско семейство и знаел как да управлява подобен бизнес. Няколко години е бил на военна служба, включително известно време в Югоизточна Азия и Латинска Америка.

— В армията?

Фила сви устни с отвращение.

— Не точно. По време на процеса стана ясно, че когато е бил извън страната, не се е водел на действителна служба в силите на САЩ. Но е получавал заплата, за да се бие.

— Наемник?

— Да. Наемен убиец, нищо повече. Но никой не знаел за тази част от биографията му, когато са започнали да изпращат деца при него. Всичко, което се знаело, било, че двамата с Рут са бездетни, и че искат да се грижат за децата. Фермата им изглеждала процъфтяваща и била здравословно и удобно място за деца. Изобилие от свеж въздух, упражнения, домакинска работа и други такива неща. В края на първата година у Сполдингови вече живеели пет деца.

— Но е имало проблеми?

Фила се отпусна на един стол.

— Телма Андерсън започнала да става подозрителна, защото когато посещавала фермата, децата винаги се държали прекалено примерно. Били прекалено тихи. Прекалено учтиви. Отговаряли винаги положително на въпросите й. Всяко едно от тях изглеждало така, сякаш се чувствало идеално във фермата на Сполдинг.

— Не знам много за положението в къщите, където се грижат за такива деца, но знам, че всичко, което изглежда твърде хубаво, за да е истина, обикновено е съмнително.

— И е било. Сполдинг е едър и силен човек. Има голяма, гъста брада и носи работни панталони и карирани ризи. Типичният фермер.

Фила отпи от кафето.

— Макар че има особени очи…

— Особени очи?

— Като синкав лед. Хипнотизиращи. Пронизващи. Като че ли малко налудничави. Никой, освен мен не бе обърнал внимание на тези очи. Не го харесах, още щом го видях.

— Кога стана това?

— Преди година. Отидох да работя в района, в който бе включен Холоуей, и Телма ме разпредели да отговарям за децата от фермата на Сполдинг. Знаех, че има определени подозрения. След първото си посещение във фермата се съгласих с нея. Нещо не беше съвсем наред. Разликата между мен и Телма беше, че тя само инстинктивно чувстваше, че нещата не стоят добре, а аз имах предостатъчно собствен опит от подобни домове, за да съм убедена в това. Оставаше ми по-трудното — да го докажа. Това винаги е по-трудното.

— А децата продължаваха да твърдят, че всичко е наред?

Фила кимна.

— О, да. Всички те твърдяха, че им харесва да живеят във фермата. Но виждах страха в очите им и знаех, че трябва да действам. За съжаление, нямах нищо конкретно, за което да се хвана. Никакви видими признаци от малтретиране. Никакви оплаквания. Нищо. Трябваха ми истински доказателства. Само че преди да обмисля подробно как мога да ги получа, едно от по-малките деца беше закарано в спешното отделение на местната болница. Малкият Анди. Беше в безсъзнание. Сполдингови обясниха, че бил нарушил нарежданията им да не се катери нависоко и паднал лошо.

— А момчето какво каза?

— Въобще не дойде в съзнание. Почина.

— Господи!

— Телма беше по-подозрителна от всякога, аз също бях сигурна, че момчето е било пребито. Споделих това с лекарите, които казаха, че белезите биха могли да са причинени и от жесток побой, макар че не изключвали падането. Телма и аз изпратихме шерифа до ранчото, за да види може ли да се докопа до нещо. Нищо!

— И какво стана след това?

— Няколко пъти аз самата ходих при Сполдинг. Исках да разбере, че е под непосредствено наблюдение. Надявах се да спечеля малко време, за да предразположа децата. Но те се държаха по-отчуждено от когато и да било. Затова започнах да обработвам Рут, жената на Сполдинг. Смятах, че тя може да се окаже слабото звено във веригата. Но мъжът й я плашеше много повече, отколкото аз или властите.

— Тогава ти какво направи?

— Най-накрая телефонирах на Сполдинг и му казах, че искам да поговорим, но не във фермата, а на неутрална територия. Съгласи се на среща в градския ресторант.

— Какво мислеше, че ще постигнеш, отдалечавайки го от фермата му?

— Просто си помислих, че ще е по-лесно да говорим, ако сме извън обичайната му обстановка. Но грешах. Изчаках го в колата си. Излязох, когато видях пикапът му да влиза в паркинга. Сполдинг беше ядосан и агресивен. Дойде при мен и започна да вика насреща ми. Нарече ме каква ли не и ме обвини, че съм нарушавала свещената неприкосновеност на американския дом.

— Какво му отговори?

— Казах му, че си върша работата, и че много се тревожа за децата, намиращи се под негова опека. Той излезе от кожата си.

— Заплаши ли те?

— Нещо повече — каза, че тези деца били негови, и щял да прави с тях, каквото му харесвало. Каза още, че ще ме научел да не пъхам носа си неговите работи. После ме удари.

Пръстите на Ник се стегнаха около чашата с кафе.

— Нарани ли те?

— О, да, нарани ме — Фила се усмихна горчиво. — Той е свикнал да причинява болка на хората и е много добър в това.

Тя докосна челюстта си, спомняйки си за синината, която бе имала дни наред. Адвокатът й бе документирал белезите с няколко снимки.

— Но след това направи голяма грешка, като се опита да ме завлече в пикапа си.

— Някой видя ли какво става?

— В този момент — не. Беше към десет и петнадесет и паркингът пред ресторанта беше празен. Започнах да крещя, но той запуши устата ми с ръка. Сполдинг е… много едър.

Стомахът й се преобърна от сломена за огромната му, задушаваща я длан.

— Замъкна ме до пикапа и отвори вратата. Аз се дърпах, борех се и той се пресегна се към жабката. Измъкна пистолет…

— По дяволите!

— Тогава извадих голям късмет. Този ресторант е мястото, където местните ченгета се отбиват през сутрешната си почивка. Една полицейска кола влезе в паркинга, точно когато Сполдинг се мъчеше да ме натика в пикапа. Ченгетата видяха какво става и дойдоха на помощ. Хванаха го с пистолета, но това не беше всичко. Когато го претърсиха, откриха у него и малко хероин.

— Вземал е наркотици?!

— Да. Наркотиците, оръжието и насилието над мен бяха достатъчни, за да ги пратят на топло за известно време. И предостатъчни, за да не може никога вече да взема деца под опека.

— Което е най-важното за теб в случая — обобщи Ник тихо.

Фила за първи път го погледна право в лицето. Очите му бяха по-ледени от всякога. Тя дълбоко си пое дъх.

— Това е цялата история. Арестуваха Сполдинг за побой над мен, а не над децата. Никога не успяхме да докажем, че им е сторил каквото и да било. Аз съм тази, която свидетелства в съда срещу него. Аз съм тази, на която той възнамерява да отмъсти, когато излезе от затвора.