Джейн Ан Кренц
Златният шанс (11)

Единадесета глава

Револверът изтрещя и звукът проникна дори през плътните наушници, които Фила си бе сложила. Тежкото оръжие подскочи в ръката й и тя едва овладя отката му. После отново го насочи напред.

— По-спокойно, Фила.

— Какво? — изкрещя в отговор тя, взирайки се в далечината към картонената мишена.

— Правиш всичко прекалено бързо. Успокой топката. Не сме на състезание по бърза стрелба.

— Какво?!

Ник надигна топчестите заглушители от ушите й.

— Казах, че не сме на състезание по бърза стрелба. От теб се иска да извършиш цялата операция плавно и спокойно. Опитай се да го направиш по-бавно.

— Не мисля, че този револвер ми харесва.

— Ти не харесваш оръжията по принцип, така че едва ли би могла да прецениш добре.

— Защо да не се упражнявам със собствения си пистолет?

— Защото за човек, който не харесва оръжията, револверът е много по-добър вариант от автоматичния пистолет. Вече ти обясних това. Трябва да стреляш стотици пъти с твоя деветмилиметров, докато го разработиш и свикнеш с него. Не вярвам да си навита да го направиш.

— Това нещо се зарежда трудно!

— Стига си мърморила. Ще се научиш да го използваш. Макар и да е малко неудобен за зареждане, револверът е много по-лесен за стрелба. На теб ти трябва нещо просто и ефективно, а не някаква скъпа играчка.

— Това чудо тежи! Ръката ми отмаля, а пръстите ми се възпалиха от толкова натискане на спусъка.

Ник я погледна раздразнено.

— Цяла сутрин, откакто сме тук, се оплакваш. Затваряй си устата, госпожичке, и зареждай пищова!

— Защо си така нетърпелив, Ник?

Фила заопипва патроните, чувствайки се като някой разбойник от стар уестърн.

— Ще се изнервя, ако започнеш да ми крещиш.

— Идеята да си купиш пистолет е твоя. Но проклет да съм, ако ти позволя да се разхождаш насам-натам с нещо, с което не умееш да боравиш. Щом искаш да държиш оръжие под възглавницата си, със сигурност трябва да можеш да го използваш. Край!

— Повишаваш ми тон, Ник.

— Това няма да е единственото, което ще направя, ако не започнеш да обръщаш внимание на думите ми… Добре, застани на позицията за стрелба и, за Бога, спомни си какво ти казах. Действай спокойно!

— Трябва да има нещо в тези патлаци, което ви кара да се чувствате големи мъжкари, а? Затова ли цяла сутрин си толкова груб?

— Още пет минути и няма да говоря, а ще започна да действам грубо. Интересно ми е да видя кое ще помогне повече.

Ник й сложи отново наушниците.

Фила изруга, зае стойка и вдигна револвера с движение, което си мислеше, че е „бавно и плавно“. Отправи два изстрела някъде към мишената и свали оръжието.

— Не беше лошо — каза високо зад гърба й Тек. — Има склонност да бие малко по-вдясно и все още се опитва да даде изстрел твърде бързо, но вече започва да улучва картона.

Фила смъкна наушниците и се усмихна пренебрежително.

— О, благодаря ви, генерал Шърман. Много мило от ваша страна да подхвърлите някоя и друга окуражителна дума на войските. Ако обръщах внимание на Ник, щях да съм много потисната. Цяла сутрин не ми е казал нищо приятно.

— Опитай пак! — избоботи Ник.

Тя не му обърна внимание, загледана завистливо в яркото оранжево-розово одеяние на Тек.

— Хубава риза, генерале.

Тек засия.

— Така си и мислех — че ще ти хареса.

— Закарай си малкия задник до линията за стрелба, Фила — заповяда й Ник, — или аз ще те завлека дотам!

— Хей, хей! Ама че начин да прекараш приятно сутринта — измърмори Фила и отново започна да изпълнява упражнението.

Тя не чу, че мерцедесът пристигна, но когато изстреля няколко куршума и се огледа наоколо, за да разбере оценката на своите „учители“, видя, че Рийд е спрял колата си близо до откритото стрелбище.

— Прибързваш — констатира той. — Точно както прибързваш и при замахването в голфа.

Ник подаде на Фила още патрони.

— Знам. Работя по въпроса.

— Нямам нужда от повече публика — рече раздразнено тя. — Достатъчно трудно ми е да го правя и докато Ник и Тек ме зяпат.

— А защо го правиш, Фила? — попита дружелюбно Рийд, като взе големия „Магнум“, който Тек бе донесъл. — Абсолютно очевидно е, че ти нямаш добро отношение към револверите и явно не харесваш онези, които ги притежават. Защо си толкова дяволски навита да държиш при себе си такова нещо?

— Имам си причини — тросна се Фила.

— Преди време е имала известни неприятности с един от доброволците, отглеждащи сирачета в къщите си — обясни Ник, разпечатвайки нова кутия патрони. — Този тип й се нахвърлил с пистолет в ръка, поразтърсил я малко и затова отишъл в затвора. Но я заплашил, ще й направел нещо, когато излезел оттам.

— Майка му стара! — извика Тек възмутен. — Ти пострада ли?

— Не, но здравата се изплаших. Полицията пристигна точно навреме.

Рийд се смръщи.

— Но мръсникът те е заплашил, че ще те открие, когато излезе от затвора, така ли?

— Знам, че звучи мелодраматично — отвърна Фила, разглеждайки тежкия револвер в ръката си, — но истината е, че се страхувам от Елия Сполдинг.

Рийд погледна към Ник.

— Провери ли това?

— Не още, но възнамерявам да проверя всичко в най-скоро време… Добре, Фила, опитай отново, но този път много бавно и много плавно, разбра ли?

Тя се втренчи в него, застанала нащрек.

— Какво имаше предвид, като каза, че ще провериш всичко? Да провериш какво?

— Няма значение. Не бъди опърничава и поне веднъж в живота си направи, каквото ти казват.

— Никога не изпълнявам нареждания за нещо, с което и сама мога да се справя.

— Ще се научиш — невъзмутимо каза Ник.

— Кой знае — обади се Тек. — Можеш дори да свикнеш с това.

— Как ли пък не! — сряза го Фила. — Да съм опозиция на всичко, да съм либерално и анархистично настроена, е в кръвта ми.

— Ако и тримата изревем срещу нея — спокойно се намеси Рийд, — тя ще се научи да слуша поне малко.

— Да кажем, и четиримата — провлечено добави Дарън, приближавайки се към тях.

Фила огледа заобиколилите я силни мъже и разбра, че е победена. Макар че продължаваше да негодува, тя се покори и се извърна отново към мишената. Когато надигна револвера, изпита някакво странно чувство. Всичките тези мъже, които я притискаха, наистина искаха да се уверят, че държи оръжието правилно. От много дълго време никой не се беше грижил за нейната лична безопасност и още по-отдавна никой не се бе чувствал задължен да я учи как сама да се пази. Това не променяше нищо, но все пак за пръв път след смъртта на Криси не се чувстваше толкова самотна в този голям свят.

 

 

В четири часа следобед Ник пристигна в Сиатъл. „Това пътуване е още един пресметнат риск“ — каза си, паркирайки поршето в един от паркингите на компанията. Целият му план зависеше от серия подобни рискове. Трябваше да лавира по ръба на пропастта, докато не станеше готов да предприеме нещо наистина сериозно. Загаси двигателя и остана няколко минути с ръце на волана, загледан в лабиринта от неприветливите триетажни сгради, които представляваха производственото ядро на „Кесълтън и Лайтфут Инкорпорейтид“. Още в първите години след създаването си компанията бе претърпяла бурно развитие. Рийд и Бърк не бяха отдавали кой знае колко голямо внимание на такива подробности, като централизираната администрация и външния вид на производствените халета. Бизнесът им бил истински бум и те нямали време за подобни глезотии. Закупили парцели за строеж в южния край на Сиатъл и издигнали най-нужните им сгради по възможно най-евтиния и удобен начин. Затова и паркингите волю-неволю бяха пръснати безредно около постройките. Преди доста години някой бе посадил край входния портал няколко хилави храста в отчаян, но безуспешен опит да смекчи гледката към грозния комплекс.

Сградите на „Кесълтън и Лайтфут“ наистина не биха спечелили никаква награда за индустриален дизайн, но за работещите в тях това не беше толкова важно, колкото фактът, че в цялата си история компанията не бе имала никакви прекъсвания поради липса на поръчки. Работата беше стабилна и добре платена дори и в най-лошите дни на прословутото с бързите си подеми и сривове самолетостроене. Компанията бе успяла да се задържи на гребена на вълната по време на спадовете на производството и след съживяването на икономиката да се изправи отново на крака — така силна, каквато винаги е била. Избягването на масовата безработица беше само още една от традициите на Кесълтънови и Лайтфутови.

Без съмнение, в първите години от създаването си, когато Рийд и Бърк са били в апогея си, компанията се бе развивала феноменално. Но през последните няколко години Ник бе установил, че бизнесът бе тръгнал по течението. Организацията беше тромава и вече не можеше бързо да се приспособява към многообещаващите нови пазари. Конкуренцията „дишаше във врата“ на фирмата. Когато Ник бе получил поста главен изпълнителен директор, незабавно бе започнал някои промени. Бе завързал договорни отношения с няколко нови доставчици, чиито технологии бяха по-модерни от тези на компаниите, с които „Кесълтън и Лайтфут“ бяха работили преди. Бе започнал да разширява външните пазари, като специално бе наблегнал на страните от Тихоокеанския басейн. А също така бе започнал производството на нови изделия, за да може фирмата да стане по-малко зависима от поръчките на правителството.

Ето заради това се бе спречкал с баща си и Бърк Кесълтън. Те бяха пожелали да правят бизнес по стария начин, което означаваше — с правителството. Ник ясно съзнаваше, че сложната електроника и измервателната апаратура имат много приложения — както за военни цели, така и в индустрията за бита. За Рийд и Бърк пазарните ниши извън периметъра на правителството бяха маловажни — нищо повече от странична зона, където „Кесълтън и Лайтфут“ се е озовала случайно. Ник обаче виждаше бъдещето на компанията именно в тези ниши и затова бе започнал да насочва към тях увеличаващите се възможности на компанията. Дарън бе приел новите идеи, но Ник през цялото време трябваше да се бори с баща си и Бърк Кесълтън.

Сега му хрумна, че ако през онези дни Фила бе била до него, вероятно щеше да е спечелил войната. Усмихна се и излезе от поршето. Беше очевидно, че в приятелството и любовта Фила си оставаше вярна докрай. Тя би поддържала съпруга си неотклонно, за разлика от Хилъри. В живота си Ник бе правил малко грешки, но със сигурност най-голямата от тях бе женитбата му с Хилъри.

Прекоси широкия паркинг, преминавайки покрай редици от коли, и стигна до тротоара, който водеше към административната сграда на корпорацията. Отвори стъклените врати и се огледа. Три години бяха минали, откакто бе влязъл за последен път в това фоайе, но усещането, че има право да е тук, че тук е мястото му, никога не бе го напускало. Бе вършил всичко в този бизнес — от чистене на кошчетата за отпадъци до преговори по договори за милиарди долари. Познаваше всичко в „Кесълтън и Лайтфут“ и част от тази фирма му принадлежеше. Лайтфутовата половина представляваше законното му наследство. Преди три години бе решил да забрави за него, но сега, когато прекрачи отново прага, знаеше, че скоро щеше да си го възвърне.

Жената зад бюрото беше нова, висока и ужасно млада. Изглеждаше така, като че ли току-що е излязла от козметичен салон — перфектна кожа, перфектна прическа, перфектен грим. На табелката пред нея беше изписано: „Рита Дакет“.

 

 

Ник се запита какво ли е станало с госпожица Оксбъри — тридесет години по-възрастна от тази и с посивяла коса — която можеше да отблъсне цял батальон от нахални правителствени бюрократи.

— Мога ли да ви помогна, сър? — попита госпожица Дакет с усмивка, която го накара да си помисли, че е сбъркал сградата.

— Аз съм Ник Лайтфут и отивам горе до офиса на генералния изпълнителен директор.

Тя се намръщи.

— Съжалявам, сър, но госпожа Лайтфут не е тук. Замина на почивка за няколко седмици. Боя се, че заместникът й, господин Велакот, вече си тръгна. Лайтфут ли казахте, че е фамилията ви?

— Точно така. И няма защо да се тревожите за мен. Офисът горе е мой. Просто за известно време не го използвах.

Ник тръгна към асансьорите и госпожица Дакет скочи на крака.

— Един момент, господин Лайтфут. Не мога да ви оставя просто да нахлуете така!

Ник забеляза бодигарда, който се приближаваше, за да провери за какво е този шум.

— Здрасти, Бойд! Как са жената и хлапетата?

Грубото лице на бодигарда се изкриви изненадано, а след това се разтегна в широка усмивка.

— Господин Лайтфут. Радвам се да ви видя отново, сър. Доста време мина…

— Знам.

Ник влезе в асансьора.

— Просто кажи на госпожица Дакет, че не съм чужд тук. Тя е малко нервна.

— О, разбира се. Ще й кажа. Тя е нова. Пак ли ще работите тук, господин Лайтфут?

— Да — отговори Ник, докато вратите на асансьорната кабина се затваряха. — Скоро. Много скоро.

Слезе на втория етаж и се озова пред друга жена, седнала зад бюро. Но на тази лицето й му беше познато.

— Господин Лайтфут! Толкова е хубаво, че ви виждам отново, сър!

— Здравейте, госпожо Гилфорт. Как сте, как я карате?

— Горе-долу, горе-долу… Липсвахте ни тук, сър. Дошъл сте, за да се видите с вашата… ъъъ… жена… Искам да кажа… жената на господин Лайтфут?

Интелигентното, не много младо лице на госпожа Гилфорт почервеня от смущение.

— Имам предвид, дошъл сте, за да видите госпожа Лайтфут? — добави тя.

— Положението е малко конфузно, нали? — усмихна се Ник. — Отговорът ми е „не“.

— А, добре. Защото тя, искам да кажа те… да де, всичките са на крайбрежието. Порт Клакстън, знаете… — госпожа Гилфорт още по-силно се изчерви. — И таз хубава! Ама че съм и аз! Като че ли не знаете къде е Порт Клакстън…

— Няма нищо, госпожо Гилфорт — успокои я Ник. — Тук съм, за да свърша малко работа, докато семействата се наслаждават на заслужената си почивка.

— Работа? — погледна го объркано тя. — Връщате се отново на работа тук, в „Кесълтън и Лайтфут“?

— Точно така, госпожо Гилфорт.

Лицето й грейна в широка усмивка.

— Това е чудесно, сър! Ами госпожа Лайтфут? Извинете ме, не че искам да ви се меся… Просто се чудя дали е имало някаква смяна на длъжностите?

— Официално смяната ще се обяви през август на годишното акционерно събрание. Но си помислих, че трябва да дойда още днес и да попрегледам нещата. Един вид, да си припомня мястото, ако разбирате какво искам да кажа.

— Естествено, сър. Влизайте направо. Ако имате някакви въпроси, мога да се свържа с господин Велакот и да го повикам. Днес той си тръгна по-рано, но съм сигурна, че ще успея да го открия.

— Не се притеснявайте, госпожо Гилфорт. Велакот няма да ми е нужен.

— Добре, сър. Ъъъ… госпожа Лайтфут направи някои промени в офиса…

— Това не ме учудва.

Когато отвори вратата на офиса, Ник трепна. Като главен изпълнителен директор на „Кесълтън и Лайтфут“ това бе личното му царство. Обзавеждането по това време бе било същото, както и в останалите помещения на фирмата — функционално, скромно, просто. Сега кабинетът бе пълен с екзотични растения и гладко полирани мебели в стил „Кралица Ана“. Подът бе застлан с ориенталски килим. Хилъри се бе нанесла в офиса и го бе превърнала в свое гнезденце. Вероятно не без експертните съвети на Елинор.

Ник бавно тръгна из помещението, като разтваряше чекмеджетата на шкафовете и разглеждаше картините по стената. Спря до бюрото от орех и смръщи лице, взрян в нежните му контури и префърцунено извитите му малки крака. После се пресегна и натисна бутона на интеркома. Време беше за още един пресметнат риск.

— Госпожо Гилфорд, бихте ли ми донесла документацията за „Трейнър“?

— Разбира се, сър. Веднага.

Седна зад бюрото и зачака. Пет минути по-късно по интеркома се чу разтревоженият глас на госпожа Гилфорд:

— Съжалявам, господин Лайтфут, „Трейнър“ ли казахте?

— Точно така.

Повтори й името по букви, но вече беше наясно, че този негов опит „на тъмно“ нямаше да излезе успешен. Нищо чудно. Досега всичко бе ставало прекалено лесно.

— Изглежда при мен няма папка с такова име. Но пак ще проверя. Може би е пъхната на друго място.

— Не се безпокойте, госпожо Гилфорт. Мисля, че знам къде е.

— Много добре, сър. Уведомете ме, ако поискате да подновя търсенето.

— Благодаря.

Ник се облегна назад и отново започна да оглежда помещението. Хилъри умело беше прикрила стария, вграден в стената, сейф с картина в бледоморави полутонове. Стана и свали картината. Ако Хилъри бе сменила комбинацията за отварянето на сейфа, щеше да се наложи да вика професионален майстор ключар. Това би отнело доста време, но нямаше голям избор. Опита старата комбинация, но не разчиташе много на възможността, Хилъри да я е оставила непроменена. Стори му се забавно, че след три години все още не беше забравил числата. Вратата на сейфа не се помръдна. Вече се канеше да вземе телефонния указател и да потърси някой ключар, когато се сети, че Хилъри не можеше да помни числа и винаги много педантично си записваше адреси, телефонни номера и банкови сметки. Започна да претърсва малките чекмеджета на старинното бюро. Не след дълго се отказа от бюрото и заоглежда останалите кътчета на кабинета. Най-накрая отиде до абстрактната картина, обърна я наопаки и откри комбинацията, прилежно написана с красивия почерк на Хилъри.

— Много удобно — подсмихна се под мустак.

След минута бръкна в сейфа и извади две тънки папки. Не бяха надписани, но не му отне много време да разбере коя от тях съдържаше документацията за „Трейнър“. Сигурно от досието можеше да се научи съвсем малко, но и само фактът, че то съществуваше, потвърждаваше изводите, до които вече бе стигнал. Слуховете, които бе чул в Калифорния, се оказваха верни. Хилъри работеше по сделка с „Трейнър“. „Кесълтън и Лайтфут“ щеше бавно и тихо да бъде оставена да затъне и след това да бъде разделена на части. Докато семействата се усетеха какво става, щеше да е вече много късно.

Половин час по-късно Ник постави папките обратно в сейфа и отново закачи картината. Както бе предположил, не беше научил кой знае колко повече от досието, но въпреки всичко, то се бе оказало интересно четиво.

Отстъпи назад и завъртя глава, за да се увери, че картината не виси накриво. После се обърна и отвори вратата.

— Госпожо Гилфорд, имам още нещо за вас този следобед.

— Разбира се.

— Бихте ли се свързала с който и да е вестник, излизащ в Холоуей. Искам да проверите дали имат в архива си нещо за обвинението или осъждането на Елия Сполдинг?

Госпожа Гилфорд присви вежди, докато си записваше името.

— Сполдинг?

— Точно така.

— Мисля, че Холоуей се намира някъде в Източен Вашингтон. Това ли е градът, който имате предвид?

— Да. Ако откриете нещо, помолете да ни изпратят по факса копие от статията. Благодаря, госпожо Гилфорд.

— Няма защо. Скоро ли ще се върнете на постоянна работа, господин Лайтфут?

— Скоро — обеща Ник.

Слезе на паркинга, промуши поршето си през лабиринта от коли и се насочи към бизнес центъра на Сиатъл, където се извисяваха многобройните небостъргачи, забили върховете си в безоблачното юлско небе. Заливът „Елиът“ приличаше на синьо огледало, върху което някой артистично бе подредил многобройните дълги товарни кораби и ослепително белите фериботи.

Ник зави по шосе № 99 и пое по високия мост, издигнат край бреговата ивица. Погледна надолу и видя пристанището на Бейнбридж Айлънд. Гледката го накара да се почувства особено. Бейнбридж беше мястото, където се намираха къщите на Кесълтънови и Лайтфутови, в които семействата живееха през останалото време на годината. Излезе от моста и зави по „Сенека стрийт“. Сви наляво по Първо авеню и продължи покрай „Пайк плейс маркет“ към сградата от бетон и стъкло, от която се виждаше целият залив. Три години не бе стъпвал тук. На няколко пъти му бе хрумвала мисълта да я даде под наем или да я продаде, но в последния момент винаги бе променял решението си. Продължаваше да плаща за почистване и поддръжка на доброто й състояние, макар да не беше сигурен, че някога пак ще се върне в нея.

Тази къща беше единственото място, където можеше да се усамоти, когато поиска. Хилъри не я бе харесала и бе предпочела къщата в Бейнбридж. Но все пак бе успяла да остави отпечатъка си върху нея. В ранните дни от брака им Ник я бе довел тук, надявайки се, че ако двамата са далеч от фамилния дом, проблемите им ще се решат. Нищо не се бе получило, но Хилъри веднага се бе заела да променя интериора и сега, когато Ник влезе през вратата, завари нещата такива, каквито тя ги бе оставила. Стаите бяха пълни с мебели от тъмен махагон, бор и орех, които сякаш бяха дошли направо от някой нюингландски колониален дом.

„Лайтфутови — мина му през ума, — явно са орисани да живеят с миналото, дори и ако бизнесът им е високотехнологичен.“ Наля си чаша скоч от бутилката, която бе оставил тук преди три години, и се опита да си представи какво ли би сторила с къщата Фила, ако й отпуснеше юздите. Вероятно щеше да му се наложи да се примири с розови стени и лимоненозелен килим. Тази мисъл го накара да се усмихне.

Телефонът иззвъня, точно когато се чудеше къде би могъл да отиде да вечеря.

— Господин Лайтфут, радвам се, че ви намерих. Току-що получихме статията от „Холоуей рипортър“ — уведоми го госпожа Гилфорд. — Има ли нещо друго?

— Не, благодаря, госпожо Гилфорд. Много ми помогнахте. Сутринта, преди да отпътувам от града, ще намина да взема факса.

Баща му бе прав. Беше време да се порови в подробностите около делото „Сполдинг“ и изпращането на този тип в затвора. Започваше да осъзнава, че се чувства наистина отговорен за Филаделфия Фокс.

 

 

На следващата сутрин, когато Ник вече трябваше да е пристигнал в Санта Барбара, Фила откри монетен телефон в една бензиностанция край Порт Клакстън. Разговорът, който проведе, беше кратък и след като остави слушалката, остана неподвижна няколко секунди, загледана в служителя, който миеше стъклата на колата й. Думите на секретарката от офиса на „Лайтфут — консултантски услуги“ в Санта Барбара още звънтяха в ушите й:

„Съжалявам, но господин Лайтфут не е тук. За известно време няма да е в града. На почивка е. Но мога да ви свържа със заместника му, господин Плъмър. Кой се обажда?“

Отговорът на Фила бе бил кратък и точно на място:

„Никой“.

Отдръпна се от телефона и тръгна към колата си.

„Значи Ник не е отлетял за Калифорния или ако е там, не си е направил труда да се обади в офиса си. Няма нищо обезпокоително, но все пак той каза, че отивал там по бизнес“ — помисли си. Излизаше, че я бе излъгал. Фила не знаеше какво точно бе я накарало да го потърси. Опитваше си внуши, че със сигурност не бе сторила това, за да го проверява, но по същество си беше именно така. Бе го проверила, а той не се бе оказал там. Чудеше какво да прави сега.

Седна зад волана и усети как рамото й изщрака. Тежкият, грозен револвер, с който вчера бе била принудена да се упражнява цели два часа под зоркия поглед на Ник, баща му, Дарън и Тек Шърман, си казваше думата. Ръцете и раменете я боляха, сякаш бе правила безброй лицеви опори. Когато си спомни, че има насрочено още едно упражнение с Тек този следобед, лицето й се изкриви от досада.

— Вий нъл сте оназ жена, дет отседна в „Олд Гилмартън“? Оназ, дет я хванал… искам да кажа, оназ, дет е тука с Ник Лайтфут? — втренчено я изгледа бензинджията, поемайки парите от ръката й.

— Да, отседнала съм в „Олд Гилмартън“ — потвърди Фила с ледена усмивка. — Но не съм с Ник Лайтфут. Сама съм тук.

Малките градчета си приличаха. Всеки проявяваше интерес към работите на всички останали. Мъжът явно не осъзнаваше, че проявява лошо възпитание. Той просто бе изненадан.

— Че нъл той е там с вас? Чух, че вий сте отседнали заедно. Всички се питаха кога ще се върне. Ама не можем го обвини, че се махна за толкоз дълго. Не и след кат жена му взе, че се ожени за баща му. Ама че странна работа, шъ знайте! Май Ник си мисли, че по шъ му е лесно да се върне, ако се поведе с друга жена. Чест си има човекът.

Фила не му отговори нищо. Запали двигателя на малката си кола и изви волана надясно. Излезе на главния път и се насочи обратно към „Олд Гилмартън“.

Когато наближи вилата, видя, че срещу нея се задава Тек с открития си джип. Носеше риза в бледолилаво, жълто и черно.

— Търсих те, Фила — извика й. — Госпожа Кесълтън иска да те види. Ще можеш ли да се качиш горе до къщата за няколко минутки?

— Да. За какво съм й?

— Да ме вземат мътните, ако знам. Не забравяй, че днес по график имаме още едно упражнение на стрелбището.

— О, май ми беше изхвръкнало от ума.

Той се ухили.

— Няма да ти позволя да се измъкнеш, защото Ник ще ми разпъне кожата върху вратата на първия обор, който му се мерне пред очите.

— Това е само предлог. Истината е, че на теб ти харесва да ме мачкаш, нали? Харесва ти да ми даваш заповеди. Обучавал ли си някога войници?

— Изкарах няколко години в Пендълтън — отвърна Тек, зарадван от спомена.

— Бас държа, че си биел новобранците и си се забавлявал от това.

— Никакви забавления. Само работа. Но мисля, че да те уча да стреляш, май ще се окаже забавно. Скачай в джипа. Ще те закарам догоре.

Фила въздъхна примирено и се качи в джипа.

— Сигурен ли си, че не знаеш защо иска да ме види Елинор?

— Не знам. Но предполагам, че тя ще ти каже.

Пет минути по-късно Тек закова джипа пред къщата на Кесълтънови.

— Тя е отзад, в оранжерията.

— Добре. Благодаря за возенето.

Гръмогласен лай накара Фила да се извърне и да изстене отчаяно.

— О, не! Кучетата убийци!

Капкейк и Фифи излетяха иззад къщата и се насочиха към нея, преливащи от щастие. Метнаха се върху раменете й и започнаха да тикат радостно носовете си в дланите й.

— Погледни нещата откъм другата им страна — обади се Тек. — По-добре е да са ти приятели, отколкото врагове. Същото важи и за Кесълтънови и Лайтфутови… Ще те взема в три часа за упражненията по стрелба.

— Ще видя дали мога да вместя още упражнения в програмата си — отвърна Фила, но по начина, по който се ухили Тек, тя разбра, че няма избор.