Джейн Ан Кренц
Златният шанс (10)

Десета глава

Тази вечер Елинор седеше начело на масата с елегантната непринуденост на човек, прекарал живота си в усъвършенстване на изтънчените си обноски при официални приеми.

Фила изгледа внушителното количество прибори и чаши пред себе си и се почувства като войник преди атака. Закле се, че няма да допусне да се изложи. Имаше нужната култура и възпитание, макар че не бе израснала сред висшето общество, и се бе научила покрай работата си да различава вилицата за морски ястия от тази за салата. Не биваше да позволи на Елинор да я смути и обърка, особено след като в нея вече бе започнало да се промъква съмнението, че точно това е целта на тази вечеря.

Беше много доволна, че Криси й бе разказвала за порцелана, среброто и кристала. Това сега й помагаше да се държи естествено и да не се плаши от приборите и съдовете, блеснали пред очите й. „Просто си представям, че всичко е от пластмаса“ — бе казала Криси.

— Разбрах, че си била социален работник, скъпа — обърна се към нея Елинор, като елегантно отдели едно парченце филе от камбала^[1] в чинията си. — Как се запознахте с Криси?

— Срещнахме се в сиропиталището, където бях изпратена след смъртта на баба ми.

— Баба ти? В такъв случай, ти не си била безпризорно дете?

— Като Криси ли имате предвид?

Фила срещна погледа на Елинор и по лицето й се разля брилянтна усмивка.

— Не, имах малко по-голям късмет от нея. Имала съм родители, които са се грижели за мен, но и двамата са били убити, когато съм била много малка. Майката на баща ми ме прибра при себе си и аз живях с нея до тринадесетата си година.

— Как са умрели родителите ти? — попита Рийд.

— При катастрофа с хеликоптер в Южна Америка. Хеликоптерът е бил свален.

— Свален! Какво, по дяволите, са търсели в Южна Америка? — продължи да я разпитва Рийд, без да обръща внимание на недоволното мръщене Елинор заради грубия му език.

— Помагали са на индианците, които систематично са били преследвани и унищожавани от собственото си правителство. Местните власти твърдели, че хеликоптерът бил свален от бунтовниците-комунисти, но за всички е било ясно, че самите правителствени сили са го направили. Било е обществена тайна.

Ник присви очи.

— Родителите ти често ли са се занимавали с подобни работи?

— Искате да кажете, дали са помагали на хора като онези индианци?

Фила вдигна чашата си с вода, усещайки с върховете на пръстите си диамантените инкрустации по кристала.

— О, да. Били са посветени на каузата си да помагат на всички онеправдани. Обиколили са целия свят в служба на фондацията „Свобода за бъдещето“. Чували ли сте за нея?

Рийд не можа да сдържи възклицанието си, Ник учудено вдигна вежди, Дарън поклати глава, Виктория въздъхна, Хилъри трепна, а Елинор само изцъка с досада и с бързо движение премести една чиния с аспержи.

Фила беше във възторг от тяхната реакция.

— Аха. Чували сте!

— Неприятна, анархистична, радикално лява отцепническа групировка, която си вре носа там, където не й е мястото — изстреля Рийд, ръчкайки с вилицата си из аспержите. — Финансират се от шепа двулични доброжелатели, които не осъзнават, че са просто едни комунистически слуги.

— Наричате родителите ми „двулични комунистически слуги“? — много тихо попита Фила, повече от готова да се хвърли в битка.

Рийд все пак забеляза святкането на очите й и измърмори нещо под мустак.

— Съжалявам за това, дето се е случило на твоите близки, но не можеш да очакваш от мен да приемам спокойно съществуването на групировки, като проклетата фондация „Свобода за бъдещето“. Те са шайка побъркани маниаци и всеки с поне малко разум в главата си го знае.

— Не си и мисля, че приемате спокойно фондацията. Това ще бъде твърде много за вашите смешни тесногръди схващания. Но искам да покажете поне малко уважение към родителите ми. Загинали са заради нещо, в което са вярвали. Смятам, че дори един Лайтфут би трябвало да може да оцени това.

— Сигурна съм, че Рийд не искаше думите му да прозвучат грубо — дипломатично вметна Хилъри.

— Разбира се, че не е искал — намеси се Елинор. — Вземи си още малко аспержи, скъпа. Вашингтонско производство. Отлични са по това време на годината.

Дарън замислено се вгледа във Фила.

— Като дете пътувала ли си с родителите си?

— Не, оставяха ме вкъщи с баба. Там, където родителите ми са ходели заради фондацията, обикновено е било много опасно.

— Убеден съм, че те са мислели, че постъпват добре — сериозно каза Ник. — Но все пак, не е трябвало да рискуват главите си къде ли не, при положение, че са имали дъщеря, която се нуждае от грижите им. Ти би трябвало да бъдеш от първостепенна важност за тях.

Въпреки че често й бяха идвали подобни мисли в моменти на мъчителна самота, Фила наистина се ядоса.

— Имали са право да следват собствената си съвест. Ако никой не бе постъпил така, този свят щеше да е много по-лош, отколкото е сега!

— Съгласен съм с Ник — неочаквано рече Дарън. — След като си се родила, те са били длъжни да мислят за бъдещето ти. Първо е трябвало да се погрижат за теб, а не за някакви си чужденци.

Виктория кимна с потъмнели очи.

— Мисля, че е много тъжно, че си останала сама, защото родителите ти са се опитвали да спасяват други хора.

— Всички вие говорите така лицемерно, защото не одобрявате това, което са правели те. Сигурна съм, че ако бях ви казала, че баща ми е бил във въоръжените сили, и е изпращан в какви ли не горещи точки по целия свят, заради доброто на САЩ, щяхте да сте убедени, че е изпълнил дълга си.

Рийд смръщи лице.

— Това е съвсем друг въпрос.

— И ми говорите за двуличие! — тържествуващо се усмихна Фила. — Мисленето ви е тотално объркано. Родителите ми са правили това, което са считали за свой дълг. Това е същото, както и при военните.

— Има обаче една важна разлика — вметна Ник. — Ако баща ти е бил военен, майка ти вероятно е щяла да си остане вкъщи с теб. Тогава не би изгубила и двамата.

— Значи според теб, жените не бива да бъдат допускани на служба в армията? Предполагам, че и ти си от онези, които не мислят, че жените би трябвало да служат на фронтовата линия.

При последната си забележка Фила толкова енергично размаха вилицата си, че аспержата се изплъзна от нея. Погледна надолу, видя, че зеленият стрък е паднал на страшно скъпата старинна дантела, с която бе поръбена покривката, и направи едничкото нещо, което й дойде на ум — хвана го с пръсти и го пъхна в устата си.

Когато вдигна поглед, забеляза, че Ник беззвучно се смееше. Това беше същият смях, който бе искрял в очите му и докато се любеха.

— Не разбирам защо жените трябва да се хвърлят в разгара на боя — той захапа със здравите си бели зъби една голяма филия хрупкав хляб и продължи: — Те не са създадени за това.

— Ако наистина мислиш така, изненадвам се, че толкова настояваш да ме научиш как да си служа с пистолет.

— Нямам нищо против, една жена да може да се защитава сама.

Дарън кимна със сериозно изражение.

— Преди няколко години научих Вики да използва револвер. Изисква го здравият разум.

— Ник е отличен учител — промърмори Хилъри от далечния край на масата. — Научи ме да си служа с пистолет, още когато се оженихме.

Думите й жегнаха Фила. Мисълта, че Ник е учил Хилъри на каквото и да било, й беше непоносима. Простичката забележка й напомни, че тази жена някога бе споделяла най-интимните си мигове с Ник. Погледна към него и установи, че изразът на лицето му бе станал непроницаем. Това я подразни. Реши да насочи разговора към злините, които носи оръжието, но се сети, че вече едва ли имаше право да заема позицията на обвинител. Все пак, не можа да се сдържи от едно малко вметване, просто заради идеята.

— Ако в тази страна имаше по-добри законодателни мерки за ограничаване на оръжията, сега никой от нас нямаше да се тревожи дали е обучен да борави с пистолет, за да е в състояние да се защити. Така нямаше толкова много престъпници да се размотават наоколо с пушкала в ръцете.

— Този свят е опасно място — с приповдигнат тон заяви Елинор. — И някои трябва да направи необходимото.

Когато всички се обърнаха към нея, на лицето й бързо разцъфна отнесената й усмивка. Тя погледна към Рийд.

— Между другото, искам да ви напомня, че в края на този месец в Сиатъл организираме спомагателен фонд за кампанията на Дарън. Малко остана, а? Сигурна съм, че ще получим масова подкрепа. Точно това ни трябва, за да открием както подобава кандидат губернаторската кампания.

Елинор отмести поглед към Ник.

— Надявам се, че всички ще бъдем там. Много е важно да се покажем като едно сплотено семейство, не мислите ли?

На масата се възцари мълчание.

След няколко секунди Хилъри каза рязко:

— Убедена съм, че който желае, ще бъде там, Елинор. Всички ние искаме кампанията на Дарън да стартира добре. Нали, Рийд?

— Разбира се.

Но Рийд не изглеждаше особено ентусиазиран.

Виктория неспокойно погледна Ник.

— Как оценяваш шансовете на Дарън да стане губернатор, Ник?

— Мисля, че Кесълтънови и Лайтфутови са бизнесмени, а не политици.

Отново настъпи потискаща тишина.

Дарън с непринудена усмивка я наруши:

— Смятам, Ник, че ти определено си бизнесмен. И за да съм честен — много по-добър от мен. Но мисля, че мога да имам голям принос, влизайки в политиката. Имам качествата, имам и някои идеи, които биха били полезни за развитието на този щат. Вашингтон е едно от последните запазени кътчета в страната. И ако искаме всички да открият това, трябва да експлоатираме нашите природни богатства разумно. Не го ли направим, ще ги изгубим, както това стана в Калифорния.

— Нужни са пари за кандидат губернаторска кампания — отвърна Ник. — Много, много пари.

Дарън кимна, като издържа спокойно погледа му.

— Вече никой не се кандидатира, ако няма зад гърба си семейно състояние. Всеки го знае.

— Това е вярно — въодушевено се намеси Фила. — Политиката със сигурност е игра само за висшата богаташка прослойка, не е ли така? Вече няма никакъв шанс да се появи втори Ейбрахъм Линкълн.

Рийд се намръщи.

— Не искам страната да бъде управлявана от човек, който не може да докаже, че е преуспял в живота. Как би поддържал икономиката стабилна, щом няма способността да оправи собствените си финанси!

— О, за Бога… — започна Фила, но не довърши, защото забеляза, че Ник и Дарън продължаваха да седят, втренчени един в друг.

— В твоя случай — промърмори Ник, без да й обръща внимание, — не става дума само за състоянието на Кесълтънови, нали? Ти разчиташ на парите на „Кесълтън и Лайтфут“.

— Да — съгласи се Дарън. — Разчитам. И предпочитам да мисля за това като инвестиция, както в нашето бъдеще, така и в бъдещето на щата. Кесълтънови и Лайтфутови имат големи интереси във Вашингтон и Северозапада изобщо. Съдбата ни е обща.

— „Кесълтън и Лайтфут“ ще оцелее, независимо от това каква е политическата ситуация в този щат — отсече Ник.

Преди Дарън да му отвърне, Виктория отчаяно се опита да промени темата на разговора.

— Е, ясно е, че това лято даваме на хората от града многобройни поводи за приказки — изчурулика тя с престорена веселост.

— Хората винаги са си говорили — сви рамене Дарън.

— Не можеш да ги обвиняваш, че са прекалено любопитни, като имаме предвид обстоятелствата — упорито настоя Вики, хвърляйки поглед към Фила.

— След като вече не давате пари за стипендии, за благотворителност и благоустройство на градчето, единственото нещо, което можете да направите за добрите хорица от Порт Клакстън, е да им дадете повод за приказки — усмихна се тя.

Всички се взряха изумени в нея.

— Струва ми се, че можем да пристъпим към десерта — бързо обяви Елинор. — Ще позвъня на госпожа Аткинс.

Тя вдигна сребърното звънче, което стоеше до вилицата й.

След няколко минути им поднесоха купички с пресни малини и сметана. Фила реши, че след суетнята около раздигането на чиниите и сервирането на десерта последната й забележка е окончателно игнорирана, но грешеше.

— Какво имаше предвид под „спиране на парите за стипендии и благотворителност“? — смръщено попита Дарън, когато госпожа Аткинс се оттегли в кухнята.

Фила лапна една малина.

— Наскоро си побъбрих с приятния младеж, който работи в един от бакалските магазини в града, и научих много интересни неща.

— Хлапето на Уилсън — сухо каза Ник, вперил очи в нея.

— Оплакал се е, че не правим достатъчно благотворителни жестове? — учуди се Хилъри.

Елинор поклати тъжно глава.

— Напоследък хората се научиха да очакват прекалено много. А беше време, когато всеки имаше достатъчно гордост и находчивост, за да разчита на собствените си ръце.

— Не ме разбрахте — внимателно обясни Фила. — Той не се оплакваше. Всъщност, страшно много се възхищаваше от вас. Дори сподели, че възнамерявал, ако има възможност, да гласува за Дарън. И само бегло спомена, че Кесълтънови и Лайтфутови явно не се интересуват толкова от града, колкото едно време. Аз съм тази, която се оплаква от това.

— Ти пък за какъв дявол намери да се оплакваш? — тросна се Рийд.

— Рийд, моля те — укорително рече Елинор.

— Мисля, че е отвратително хора, червиви с пари, каквито сте вие, да не помагат поне малко на съседите си — заяви Фила.

— Ние снасяме купища от тези пикливи мангизи за какви ли не каузи и организации — ядосано отвърна Рийд. — Не се оставяй да те лъжат!

— Наистина, Рийд, такъв език… — намръщено го изгледа Елинор.

— Ако говорите за даренията, които правите на доста глупави ултраконсервативни групировки и за кампаниите на крайнодесните политици, искам да ви кажа, че те никак не са важни. Да помагаш на хората — ето кое е важното.

Фила насочи вилицата си към Рийд, на която този път беше набодена една малина.

— Стипендиите за местните деца, които без тях не могат да отидат в колеж, са важни! Книгите за библиотеките са важни! Помощните програми за изоставащите ученици са важни! Мерките за осигуряване на храна и подслон за бездомните са важни!

— Господи Исусе Христе! — раздразнено възкликна Рийд. — Тя говори като Нора. Нора винаги настояваше да даваме пари на всеки устат мошеник, който цъфнеше на портала със сълзливата си история!

— Това е силно казано, татко, и ти го знаеш — спокойно рече Ник. — Мама проверяваше много внимателно всеки един случай. Тя искаше да даваме само на тези, за които лично се е убедила, че имат право.

— Знаете ли какво са парите? — промърмори Фила. — Те са като тора. А от него няма никаква полза, ако не го разхвърляш в градината.

Ник се загледа във вилицата, която тя размахваше във въздуха.

— Фила, ще ядеш ли тази малина или ще я хвърляш по нас?

Фила примигна.

— Не знам. Зависи от случая.

Но все пак насочи вилицата към устата си и изяде малината. После се обърна към Дарън.

— Предполагам, че и ти ще си един от онези сбъркани, десни, ултраконсервативни републикански кандидати?

Той се усмихна бавно, излъчвайки онзи чар, който несъмнено щеше да го изведе далеч напред в политическата надпревара.

— И да съм, бъди сигурна, че нямам намерение да го признавам тук и сега. Може и да съм републиканец, но не съм пълен глупак.

Фила отново примигна и след това се разсмя. Дарън я последва. След секунда колебание Рийд лекичко се закиска, а после избухна в гръмогласен смях.

Фила забеляза, че Ник се усмихваше загадъчно и доволно.

 

 

Късно през нощта се бе проснала по корем върху него с подпряна на кръстосаните си ръце брадичка. Чувстваше се превъзходно, бе изпълнена със сила и щастие. Току-що бе изживяла отново великолепния оргазъм, на които вече се бе наслаждавала на плажа.

Ник прокара пръсти през косите й. Очите му бляскаха в полумрака, а кожата му все още лъщеше от потта им след лудешкото любене.

— Забавлява ли се от шоуто, което направи на масата тази вечер, хитрушо моя? — попита той.

— А нима правих шоу?

Фила се заигра с твърдите къдрави косъмчета по гърдите му.

— Мислех, че просто вземам участие в разговора, както го изисква доброто възпитание.

— Накрая успя да накараш татко и Дарън да заиграят по твоята свирка.

— Те просто обичат да спорят и се хванаха за думите ми.

— Наистина им хареса да спорят с теб.

— Хилъри, Вики и Елинор не бяха много въодушевени от това.

Фила се извъртя, за да се намести по-удобно.

— Все още не са сигурни как да се държат с теб. Ти си заплаха за тях. И мисля, че разбират това по-добре от татко и Дарън.

Тя направи гримаса.

— Никого не заплашвам.

— Зависи от гледната точка… Престани да се въртиш. Ще се възбудя, а не съм толкова млад за сексуален маратон. Сега искам да поговорим.

Фила се засмя, страшно доволна, че му действа така възпламеняващо.

— За какво искаш да говорим?

— Трябва да отскоча до Калифорния за няколко дни.

— Калифорния… Защо?

— Имам бизнес в Санта Барбара, забрави ли? Оставил съм всичко в ръцете на надежден човек, но има някои неща, за които само шефът може да взема решения. Няма да се забавя.

— О!

„Странно как човек бързо свиква да има някого до себе си — тъжно си помисли Фила. — Без Ник в малката къща край плажа ще съм много самотна.“

— Като че ли си разочарована.

— Не се възгордявай толкова.

— Ще ти липсвам ли?

— Да — прошепна умърлушено Фила.

— Добре. Сега отново можеш да пошаваш.

 

 

— Тя е много по-различна от Криси Мастърс, нали? — рече Дарън, появявайки се от банята. — Помниш ли как Криси караше всички ни да излизаме от кожата си?

— Спомням си.

Виктория се облегна на възглавниците и се загледа в мъжа си.

— Но мисля, че Фила е много по-опасна от Криси.

— Защо, по дяволите, говориш така?

Дарън изгаси лампите и се мушна в леглото до нея. Но вместо да я прегърне, кръстоса ръце зад тила си и се втренчи в тавана.

— Намеренията на Криси бяха прозрачни. Тя искаше да създава неприятности, да накаже семейството, което не я е потърсило толкова години. Искаше да се увери, че всички плащаме за това, което е изстрадала — опъваше ни нервите винаги, когато й се удадеше възможност. Но не мога да разбера какво цели Фила.

— Аз също не знам какво цели тя, но ще ти кажа едно нещо: Ник я желае.

— Ник е намислил нещо — тихо каза Виктория. — Елинор смята, че той ще ни върне акциите, но аз се съмнявам. Допускаш ли, че е имал безочието да свали Фила, за да даде акциите на него, вместо да я убеди да ги върне на теб?

— На Ник никога не му е липсвало нахалство.

— За Бога, Дарън! Не можем да го оставим да постъпи така. Това са акции на семейство Кесълтън! Те ни принадлежат и Ник го знае. Елинор го помоли само да помогне, защото вярваше, че той ще постъпи правилно, като даде акциите на нас.

— Не можеш да си сигурна, че ще успее. Фила ми прилича на жена, която разсъждава с главата си.

— За какво друго би я чукал, ако не искаше по този начин да сложи ръка на акциите? Фила не е негов тип.

— А да не би пък Хилъри да е?

— Донякъде — да. Е, може да не си пасват идеално по темперамент, но тя има произхода, възпитанието, маниерите и всичко останало, което Ник би искал от една съпруга. Никога няма да видиш Хилъри да изпуска лист аспержа на масата, когато спори.

Дарън се ухили в тъмното.

— Да, вероятно няма.

— Ако Ник вземе акциите от Фила и ги събере с тези, които е наследил от майка си, плюс неговите собствени, би ли могъл да контролира компанията, без да се съобразява с Хилъри?

Той се поколеба.

— Би му трябвал още един голям пакет.

— Акциите на Рийд?

— Да, тогава — да. Или моите заедно с твоите.

— Ник никога няма да сложи ръка на акциите на баща си. Рийд няма да му позволи нищо, което би свалило Хилъри от поста й. Не и след това, което си мисли, че й е сторил Ник преди три години.

— Какво си мисли, че й е сторил Ник? Искаш да кажеш, че не вярваш бебето да е било от Ник?

Виктория прехапа устни, съжалявайки за думите си.

— Няма значение. Сега вече не е важно какво е станало. Няма смисъл да се ровим в стари работи. Трябва да мислим за бъдещето. Тревожа се, Дарън. Шансът ти да успееш в политиката зависи от това дали семействата ще застанат зад теб, както финансово, така и като те освободят от задължения, за да проведеш кампанията си. От страната на Лайтфутови Хилъри е склонна на това. Елинор казва, че ни трябвала нейната подкрепа.

— Знам.

— Чу какво заяви Ник снощи. Неговото отношение към твоя дебют в политиката е същото, както и преди три години.

— Ясно ми е.

— Ако успееш да спечелиш изборите за губернатор, ще имаш поддръжката на главния изпълнителен директор на „Кесълтън и Лайтфут“. Да, колкото и да ми е неприятно да го приема, Елинор е права, когато казва, че Хилъри ни е нужна, за да получим подкрепата и на Лайтфутовата част от компанията. Ние трябва да държим на нея.

— Вики, когато обсъждаме политическата ми кариера, винаги си много целенасочена и рационална. Понякога имам чувството, че моето бъдеще е по-важно за теб, отколкото за мен.

Виктория затаи дъх.

— Това, което казваш, е ужасно.

— Искам да те питам нещо. Винаги съм се чудил колко ти предложи баща ми преди три години, за да останеш с мен, когато бе готова да заведеш дело за развод?

Тя затвори очи и потръпна в безмълвно страдание. Вече бяха изпадали в подобна ситуация. На два пъти. Веднъж в началото на брака им и по-късно, когато Криси Мастърс отново бе изровила всичко.

— Не ми е плащал. Нито цент. Казах ти го преди три години, казах ти го и миналата година.

— О, я стига! Преди три години ти бе ангажирала адвокат. Нещо те накара да промениш решението си. Татко винаги е твърдял, че е купил твоята лоялност. Мисля, че ти е обещал много, като компенсация за безпокойството да бъдеш съпруга на политик и да играеш ролята на майка на внука му. Нямал е намерение да те остави да си отидеш с Джордан. Той трябва де е успял по някакъв начин да те задържи.

— Престани, Дарън! Останах, защото исках да съм с теб. Говорили сме за това. Не се ли унижих достатъчно, когато ти съобщих, че няма да искам развод?

— Просто искам да знам какво ти е обещал татко. Да те впише в завещанието си?

— Ако е така, значи съм останала с пръст в устата — горчиво промълви Виктория. — Защото той не ми завеща нищо особено, нали?

— Може би Криси Мастърс е получила онова, което е възнамерявал да остави на теб. Криси обърна с главата надолу плановете на всички.

— Ана Бърк му харесваше. Харесваше му да гледа как ни действа на нервите.

Дарън въздъхна дълбоко.

— Откакто тя дойде миналата година, нищо вече не е същото.

— Не Криси беше тази, която промени нещата. Истинските проблеми започнаха преди три години, когато Ник си тръгна.

— Хайде стига толкова. Съжалявам, че заговорих за това.

— Не и така, както аз съжалявам…

Той изпъшка отново.

— Знаеш ли, тази вечер, когато Рийд избухна в смях заради Фила, осъзнах, че за последните три години това е първият път, когато наистина се смее.

— Знам. Боже, дано разбере какво е намислил Ник. Може би Елинор сгреши, като го намеси в случая.

— Трябваше да си помисли за възможните последствия, преди да му се обажда.

— Едно е сигурно — не бива да позволим на Ник да отнеме от Хилъри контрола на компанията! — заяви твърдо Виктория.

— Това може да усложни нещата. От друга страна…

— Не — прошепна тя и се загледа в тавана. — Това ще разруши всичко. Елинор казва, че имаме нужда, Хилъри да е начело на компанията точно сега, в началото на кариерата ти. Може би някога по-нататък Ник трябва да се върне. Но не и сега.

— Проблемът с него е, че той има навика сам да взема решенията си и никога не си прави труда да съобщи за тях на някого, докато не стане твърде късно, за да бъде спрян.

 

 

Елинор изпи обичайната си вечерна чаша шери и се взря в тъмнината навън. Чак сега, когато беше твърде късно, се запита дали не бе направила сериозна грешка, връщайки Ник обратно на сцената. Докато го наблюдаваше тази вечер на масата, бе разбрала, че не може повече да бъде сигурна, че той ще стори точно това, което бе поискала от него. Бе го помолила да вземе акциите от малката никаквица, на която Криси ги бе завещала, и не бе се съмнявала, че Ник ще постъпи именно така. Би трябвало да ги вземе. В края на краищата, той бе член на семейството — един от тях. Когато ставаше дума за бизнес, можеше да върши чудеса. Имаше по-голям талант за това и от баща си, и от Дарън.

Но Елинор беше достатъчно опитна и зряла, за да знае, че тези чудеса нямаше да дойдат ей така. „Какво ли би поискал Ник като възнаграждение за това, че ще вземе акциите от Филаделфия Фокс? Вероятно, семейство Кесълтън ще ги изгуби, защото той ще ги задържи в свои ръце и ще ги използва…“ Тя се опита да си представи какво би направил Ник с акциите. Всички възможни варианти водеха до една и съща катастрофа: ако решеше да остане, сигурно би отстранил Хилъри. Двамата не биха се търпели дълго. Напрежението между тях беше твърде взривоопасно. Но Ник би могъл да пожелае не само да си възвърне контрола върху фирмата с помощта на акциите, които Фила държеше сега, а и нещо повече. Елинор трябваше да приеме суровата истина, че ако Ник успееше да отнеме от Хилъри контрола върху „Кесълтън и Лайтфут“, шансовете на Дарън за добър старт в политиката биха се изпарили без остатък. Ник не бе показал никакви признаци на въодушевление от кандидат губернаторската кампания на Дарън и от обединяването на парите на семействата за спечелване на изборите.

„Нищо не трябва да попречи на Дарън! — зарече се тя. — Дарън е по мъж от теб, Бърк, макар че никога не си го признавал. Но може би именно затова ти винаги беше толкова суров с него, винаги го тормозеше. Приемаше го като съперник, нали? Много скоро той ще придобие такава власт, каквато ти дори не си и мечтал да имаш. Дарън ще бъде следващият губернатор на този щат!“

Елинор се отдръпна от прозореца и огледа спалнята си. Погледът й се плъзна по красивата старинна тоалетна масичка, по високата рамка на леглото и по тежките завеси. Напоследък се чувстваше много щастлива в тази стая. Бе изнесла всички неща на Бърк под предлог, че й напомняли за него и я натъжавали. Всички бяха приели това обяснение, без да й задават въпроси. Но истината беше, че в деня, когато Бърк бе умрял, Елинор бе изпитала огромно облекчение. Най-после се бе почувствала независима. Обаче още не беше свободна. Едва сега разбираше това. Всъщност, никой не беше свободен. „Така ли го беше замислил, Бърк? Сигурно ще си доволен да разбереш, че всички ние продължаваме да страдаме, заради отвратителните ти игрички. Трябваше да се досетя, че ще изнамериш начин да ни уязвиш и от гроба.“ Представи си го как се смее, гледайки как сърбат кашата, която им бе забъркал приживе. Някои хора като че ли бяха създадени да живеят, като рушат щастието на другите. Бърк Кесълтън бе бил истински специалист точно в това, а неговата незаконна дъщеря бе наследила целия му талант. „Дарън обаче е различен. Дарън е мой син. От баща си е наследил външността и чара, но не и типичната безчувственост.“

Пръстите на Елинор се впиха в чашата. Не искаше да претърпи неуспех. Нямаше да позволи мъртвият й съпруг да съсипе бъдещето на нейния син.

 

 

— Хареса ли ти вечерята, Рийд — небрежно попита Хилъри, докато изкачваше стълбището пред мъжа си.

— Разбира се. Елинор винаги предлага нещо хубаво за хапване. Ако не държеше чак толкова на префърцунените чаши и вилици, сигурно всички щяхме да се чувстваме още по-добре, но карай да върви. Камбалата беше добра.

Рийд разхлаби вратовръзката си, изумен от това колко автоматично прикриваше истинските си чувства към Хилъри напоследък. Правеше го почти инстинктивно.

— Понякога Фила е много забавна, нали?

— Ще накара Ник да хлътне по нея, това е сигурно.

— Наистина ли ти напомня за Нора?

Рийд стана изключително внимателен.

— Само тогава, когато започна да ни натяква за благотворителността. Нора винаги ни преследваше с молбите си поне малко да си поразвържем кесиите. Доколкото си спомням, тя често използваше същата сентенция за тора.

— Знаеш, че повечето благотворителни организации са просто използвачи. Човек трябва да внимава. Много по-ефективно е да даряваш средства на консервативните организации и на политиците, които работят за правилното развитие на страната. В дългосрочен план всички — и бедни, и богати — ще имат полза от това.

— Дяволски си права.

— Ник определено е хлътнал по Фила.

— Човек никога не е сигурен какво ще му хрумне.

— Знам.

Хилъри влезе в стаята си.

— Нали преди три години всички си изпатихме от това. Лека нощ, Рийд — усмихна се замислено тя и затвори.

Рийд дълго стоя загледан във вратата й, после бавно премина през хола и се насочи към собствената си спалня. Влезе и погледът му падна върху резбованото легло от канадски клен. Опита се да си представи Хилъри в него с разпиляна по гърдите красива огнена коса и с тръпнещо под чаршафите прекрасно тяло, излегнато в пленителна поза. Оказа се невъзможно. Колкото и да се мъчеше, не можеше да извика в съзнанието си образа на Хилъри, чакаща го в леглото му. Нора беше единствената жена, която бе изглеждала там на мястото си.

Все пак, осъзна, че се радва заради сина си, който беше щастлив и доволен с Филаделфия Фокс. И Нора би искала да види сина си такъв.