Джейн Ан Кренц
Златният шанс (3)

Трета глава

Ник направи няколко крачки напред-назад из стаята си. Не му се спеше, нито пък му се гледаше телевизия. Излезе и тръгна към обещаващата неонова реклама на кръчмата от отсрещната страна на улицата. Пет минути по-късно, удобно разположен, с бира и хамбургер пред себе си, той се отдаде на размисъл. Не бе успял да се справи с Филаделфия Фокс и това го тревожеше. Тревожеше го дори повече от факта, че тя го привличаше. Но последното нямаше особено значение. Фила определено не беше негов тип, макар че след фиаското на брака му вече не бе сигурен какъв е типът му.

Тъй като баща му го бе научил да уважава смелостта, а майка му — да не се прекланя пред нищо, трябваше да признае, че Фила тази вечер бе демонстрирала и двете качества в схватката си с побеснялата Рут Сполдинг. На всичко отгоре, Ник автоматично даваше по няколко точки в полза на всеки, който бе имал куража да се опълчи срещу обединените сили на семействата Кесълтън и Лайтфут. А в случая Фила бе направила много повече от това.

От друга страна, той не си падаше особено по самоуверени, устати женички с лява ориентация, които имат наглостта да поучават другите по въпроси, като този за моралната отговорност. Направи гримаса и реши да не мисли за собственото си отношение към нея. Трябваше да разсъждава с главата, а не с топките си. Затова твърде много разчиташе на следващия си ход.

За съжаление на всички заинтересувани, със сигурност Фила не беше обикновена изнудвачка с прозрачни намерения, каквато Елинор Кесълтън вярваше, че е. Напротив, тя се бе оказала почтен човек. А от почтеността й, съчетана с неистовата пристрастност към либерализма, се получаваше динамичната комбинация между воин и светец.

„Такива хора винаги са много пламенни при решаването на проблемите. Такива хора не могат да са истински щастливи, ако слабите и нещастните не получат справедливост. Такива хора организират независимо разследване, което да потвърди истината за това, което всички останали смятат за катастрофа.“

Ник се съсредоточи, за да открие най-добрия подход към целта си. Знаеше, че трябва да има някакъв път, по който да се приближи до Фила. Всичко беше само въпрос на правилни действия. Той бързо обобщи основните данни. В момента Фила нямаше работа, наскоро бе минала през съдебната зала и бе загубила най-добрата си приятелка. Общо взето, това водеше до не малък стрес. Спомни си своето първо впечатление от нея — работещ на празен ход мотор, който обикновено препуска с пълна скорост. Може би Фила се нуждаеше от нещо ново, което да запълни празнината в нейния живот след загубата на работата и приятелката си. Нещо, което да съживи отново войника и светеца у нея.

Ник седя дълго, като прехвърляше в съзнанието си всички факти, и бавно, но методично довършваше хамбургера и бирата си. Когато извади портфейла си, за да плати, осъзна цялата истина. Нуждаеше се от Фила не само заради акциите, които тя притежаваше, но и защото една част от него никога нямаше да бъде удовлетворена, докато не вкараше тази хитруша в леглото си.

 

 

Сутринта, докато Фила ровеше в чекмеджето с бельото си, за да си извади нови бикини, пръстите й докоснаха студен метал. Тя отметна някаква нощница и се взря в деветмилиметровия автоматичен пистолет, който бе купила преди една седмица. По принцип мразеше такива смъртоносни играчки. Бе обсипала с многобройни жлъчни обвинения Ник Лайтфут заради изделията, които неговото семейство произвеждаше, а самата тя имаше подобно нещо. Притежаването му нарушаваше всички принципи на контрола върху оръжията, на които тя бе учена досега. Но Фила се страхуваше и бе открила, че страхът променя някои неща, макар да я болеше, когато си спомняше думите на баба си, че родителите й никога не са носели оръжие — дори и в ужасната джунгла, където бяха загинали.

Въздъхна. Ядосваше се на себе си и се чувстваше потисната, защото се бе поддала на страха и бе купила пистолета, но знаеше, че няма да го върне. Покри го отново с нощницата и няколко чорапогащника.

Освен органическата си неприязън към оръжието, тя не се чувстваше улеснена и от факта, че пистолетът бе автоматичен. Продавачът от спортния магазин бе й показал как става зареждането и й бе обяснил, че е необходимо да освобождава предпазителя, преди да открие огън. Но никога не бе събрала достатъчно сили, за да го изпробва. Когато го държеше в ръка, й ставаше страшно и отвратително и сякаш чуваше гневните думи на баба си: „Тази страна е побесняла да се въоръжава! Казват, че така се защитавали от престъпността. Какъв нелеп аргумент! Най-сигурният начин да се пресече престъпността е да се забранят оръжията!“

Матилда Фокс фанатично бе подкрепяла мероприятията за контрол върху оръжията. Тя бе водила лична война с Националната оръжейна асоциация, както и с всеки конгресмен, посмял да се изкаже срещу контрола.

Но в съзнанието си Фила чуваше и тревожния глас на Криси Мастърс: „Ако искаш да имаш пистолет, за Бога, Фила, научи се да го използваш!“ Криси винаги бе подхождала прагматично към повечето неща.

На входната врата се почука и звукът я откъсна от унесеността й. Тя нахлузи бикините, които си бе извадила, и се пресегна към чифт памучни шорти. „Този ден пак ще бъде горещ. И докато не отмине лятото, в Холоуей ще става още по-горещо“ — мина й през ума поредната потискаща мисъл.

Чукането се повтори по-настоятелно. Фила реши, че щом шортите са синьо-зелени, жълтата й тениска много ще си пасва с тях. Докато я обличаше, извика към вратата:

— Кой е?

Напоследък дълго мислеше, преди да отвори, и първо проверяваше кой е от другата страна. Сцената пък с Рут Сполдинг миналата вечер допълнително бе изострила предпазливостта й.

— Ник.

Този път се замисли дали да отвори още по-дълго. После с въздишка на досада слезе в антрето и щракна резето. Нещо й подсказваше, че Ник Лайтфут бе от хората, които могат да я чакат на стъпалата цял ден или да докарат ченгетата под предлог, че нещо не е наред вътре в къщата. Така или иначе, щеше да се добере до нея. Овладя се, докато отваряше вратата, но не беше сигурна как да се държи. Застана срещу него, примигвайки от яркото сутрешно слънце.

Той носеше риза с цвят каки и джинси, а косата му беше още мокра от душа. Стори й се, че изглежда много добре, въпреки грамадния си ръст — в него имаше нещо привлекателно.

— Добро утро.

Сивите му очи похотливо се плъзнаха по тялото й и Фила се смути.

— Какво искаш?

Съвсем не й пукаше, че въпросът й може да е прозвучал грубо.

Ник вдигна ритуално отворена длан.

— Идвам с мир и нося дарове.

После размаха пред нея една бяла хартиена кесия.

— Какво е това? — попита подозрително тя.

— Когато снощи те видях как поглъщаш моите сандвичи, реших, че храната е пътят към твоето малко кораво сърце. Спрях до закусвалнята край мотела и взех нещо за хапване. Мисля, че остава само да направиш кафето.

— Защо?

— За да имаме нещо ободряващо за пийване, докато ядем и обсъждаме твоята лятна почивка.

Ник натисна бавно, но решително вратата.

Фила отстъпи назад, примирено свивайки рамене.

— Е, добре, влезе. А сега какво за лятната ми почивка?

Отидоха в кухнята и тя включи кафе машината.

— Седни, Фила. Искам да ти направя едно предложение и ще съм ти страшно благодарен, ако ме изслушаш спокойно, докато говоря. После ще решиш дали да се нахвърлиш върху него.

Той се отпусна на един от кухненските столове и започна да разпечатва сандвичите с яйце.

— Хайде да го чуем.

Фила се настани на другия стол, чувствайки, че повече не може да се прави на безразлична към храната. С изненада бе установила, че наистина е гладна тази сутрин, също както бе била и миналата вечер. Това беше добре, защото напоследък изобщо й липсваше апетит. Ядеше само на вечеря и обикновено изпиваше две чаши вино, за да добие достатъчно ентусиазъм.

— В най-скоро време ще трябва да вземеш решение, което засяга някои хора.

— Кесълтънови и Лайтфутови?

Ник вдигна вежди.

— Може да ти прозвучи шокиращо, но и те са хора — точно както Рут Сполдинг и децата, за които се грижиш.

— Ще ми направиш ли една услуга? Не се опитвай да ме накараш да харесвам твоите Кесълтънови и Лайтфутови! Самата мисъл затова ме отвращава!

Фила взе един от сандвичите и го помириса с удоволствие.

— Не изглеждаш много отвратена — погледна я напрегнато той. — Мисля, че трябва да ни опознаеш, преди да решиш какво ще правиш с акциите. Струва ми се, че би било добре за теб, ако прекараш известно време със семействата. Ще разбереш, че и ние сме хора като всички останали.

— Какво предлагаш да направя? Да спретна един купон и да ги поканя накуп ли?

— Говоря ти сериозно. Всички те сега са в Порт Клакстън и ще останат там за няколко седмици. Нещо като традиция за през лятото. Кесълтънови и Лайтфутови много държат на традициите си. Ти също би могла да отскочиш до крайбрежието. Ще имаш възможността да се запознаеш с тях, да поставиш въпросите си и да решиш окончателно какво да правиш с акциите си. Ти си силна и интелигентна жена. Защо не се възползваш от това?

— Вече знам достатъчно за семействата. Всъщност — повече, отколкото бих искала.

Лицето на Ник придоби сурово изражение.

— Преценила си, че са смахнати, така ли? Но ти никога не си ги срещала. Познаваш само мен.

Това беше вярно и Фила се почувства неловко. Побърза да се съсредоточи върху втория си сандвич.

— Не смятам, че ще получа кой знае колко задоволителни отговори, ако отида в Порт Клакстън…

— Фила, Кесълтънови и Лайтфутови имат свои проблеми, една или две неудобни семейни тайни, но в никакъв случай не сме чудовища. Мисля, че ако ни опознаеш, ще го разбереш. Дотогава не би трябвало да вземаш каквито и да било прибързани решения относно наследството си.

Тя се втренчи в него.

— Знаеш ли какво? Понякога наистина забравям, че ти си един от тях. Може би защото Криси никога не ми е споменавала за теб. Сам ми каза, че си ги напуснал преди три години. Но започва да ми се струва, че всеки път, когато говориш за семействата, ти включваш и себе си. Винаги казваш „ние“.

— А какво очакваш да сторя? Да отричам връзката си с Лайтфутови? Не мога да го направя. Както виждаш, носът ми е семеен белег.

Ник чукна носа си с важна физиономия.

Фила го изгледа мрачно.

— И жените ли в твоето семейство имат този нос?

— Аз съм единственото дете, което имат родителите ми. Носът е от баща ми.

— Ами майка ти? — попита внимателно тя.

— Майка ми беше много очарователна… — отвърна тихо Ник. — Тя почина преди седем години.

— Разбирам. Съжалявам…

На Фила й се искаше да бе държала устата си затворена.

— Вече стана дума за баба ти, но какво се е случило с родителите ти, Фила? — обади се Ник след няколко секунди.

— Умрели са, когато съм била много малка.

— Кой те е отгледал? Баба ти ли?

Фила кимна.

— Тя почина, когато бях на тринадесет.

— А след това кой се грижеше за теб?

— Пратиха ме в сиропиталище.

Чертите на лицето му се изопнаха.

— Господи, Фила! Пратили са те на едно от онези места! Нямаше ли други роднини — някой, който да те вземе при себе си?

Искреното му възмущение й се стори почти комично.

— Защо си толкова ужасен, Ник? Мнозина отиват в „онези места“, както ги нарече. Там има добри и мили хора, които се грижат за тях. Не е толкова зле, ако нямаш алтернатива.

— Но наистина ли е нямало такава? — настойчиво продължи да я разпитва той.

— Мисля, че имам някъде далечни роднини. Но те не си направиха труда да дойдат след смъртта на баба ми. Моята наставничка откри едната от тях — леля от страна на майка ми — но тя казала, че изобщо не би могла да ме вземе. На ръцете й висели собствените й три деца, а съпругът й току-що я бил напуснал.

— Господи! — възкликна отново Ник.

Възклицанието му прозвуча като нещо средно между молитва и ругатня.

Фила поклати глава с тънка усмивка.

— Казваш това, като че ли не можеш да си представиш свят, в който би могъл да бъдеш изпратен в сиропиталище.

— Не мога — съгласи се той. — Откакто се помня, край мен винаги е имало близки — и Кесълтънови, и Лайтфутови. Ако нещо бе станало с родителите ми, когато бях малък, Кесълтънови щяха да ме вземат и отгледат като техен роден син. Нашите биха направили същото за Дарън. По дяволите! Ако утре стане нещо с Дарън и жена му, аз ще взема малкия — сви рамене Ник. — Това просто се подразбира.

— Не всеки има толкова голямо семейство, още по-малко пък средствата да отгледа сираче.

— Мислиш, че подхождам наивно към въпроса, нали?

— Не повече от мен, когато за първи път попаднах в сиропиталище.

Фила за миг затвори очи.

— В началото бях страшно изплашена. После срещнах Криси. Беше на моите години, но по-зряла в някои отношения. Тя постоянно водеше битки. И извън сиропиталището също — през целия си живот. Предпочиташе това пред живота с майка си, която имаше склонност към интимни приятели, които малтретират малките беззащитни момиченца.

— Положението в дома й трябва да е било много лошо, щом е предпочела сиропиталището.

— И наистина беше. Във всеки случай, по причини, които никоя от нас не разбра напълно, тя ме взе под крилото си и ми помогна да издържа през първата година. Всъщност, да оцелея. Задължена съм й, Ник.

Ник стана, за да налее кафе.

— И затова не можеш да й изневериш сега след смъртта й? Изпитваш чувство на дълг?

— Ние бяхме партньори. По-близки от сестри. Дълго време Криси беше всичко за мен. А сега я няма…

Фила усети познатото парене в очите си. Напоследък й се плачеше и при най-малък повод. Смяташе, че това е доста обезпокоително. Тази сутрин обаче не биваше да позволи на сълзите да потекат.

След дълго мълчание Ник отново наруши тишината.

— Ела в Порт Клакстън това лято, Фила, и сама разбери какво представляват семействата и какво е станало в действителност, докато Криси е била с тях.

— Ами ако никой не пожелае да разговаря с мен и да отговори на въпросите ми?

— Ще говорят с теб.

— Защо си толкова сигурен?

— Защото ще бъдеш с мен. Ще трябва да са вежливи с теб. Освен това, ти каза, че имаш нужда от почивка. Крайбрежието наистина е по-приятно от Холоуей, гарантирам ти.

Тя остави парчето от сандвича си и изтръска трохите от синьо-зелените си шорти, като в същото време се опитваше да обмисли положението. В странното и неочаквано предложение на Ник имаше няколко примамливи неща. Ако заминеше за Порт Клакстън, щеше да се откъсне за малко от Холоуей, а след вчерашната среща с Рут Сполдинг това й се струваше ужасно изкусително. Всъщност, Ник беше прав — така щеше да има шанса да се срещне с хората, на които Криси се бе натрапила миналата година. Щеше да има възможността да научи всичко, което Криси бе открила. Би трябвало да е добре подготвена, преди да реши какво да прави с акциите на „Кесълтън и Лайтфут“. Но с присъщия си нюх усети, че Никодимъс Лайтфут рядко върши нещо само от алтруистични подбуди. Сигурно имаше и друга причина.

— Защо правиш това, Ник?

— Нали ти казах.

— Имаш предвид онези глупости, че ще бъдело добре за мен? И за секунда не бих повярвала в това. Търсиш начин да вземеш обратно акциите, нали? И докато го намериш, си мислиш, че не е лошо да ме държиш под око!

— Ти сама ще решиш, Фила.

— Би било невъзможно да наема стая на крайбрежието точно сега, когато сезонът е в разгара си — изрече бавно Фила, все още обмисляйки нещата.

— Можеш да се настаниш в нашата вила. Има толкова стаи…

— Няма да стане! — отсече Фила.

Криси й бе описала вилите на Лайтфутови и Кесълтънови, издигнати една до друга в Порт Клакстън, щата Вашингтон. По думите й, те били някакви минизамъци с всевъзможни удобства. Но въпреки всичко, Фила нямаше намерение да се настанява нито в едната, нито в другата.

Ник като че ли не обърна внимание на отговора й. Просто посегна към телефона на стената, обади се на услуги, получи искания номер и след това го набра.

— Хари, Ник Лайтфут е. Да. От дълго време, да. Слушай, Хари, пристигам за известно време в Порт Клакстън с една приятелка, която трябва да се настани някъде. Имаш ли нещо свободно?

Фила го гледаше със свъсени вежди.

— „Олд Гилмартън“ е добре, Хари. Ще пристигнем на Четвърти юли. Някакви проблеми? Не, не мисля. Благодаря ти, Хари. Ще се видим на Четвърти.

Ник окачи слушалката на вилката.

— Всичко е уредено. Имаш прекрасна малка квартира близо до плажа и не много далеко от семейните вили. Напълно обзаведена. Как ти звучи това?

— Твърде хубаво е, за да е истина. Кой нещастник остана на сухо?

Той сви рамене.

— Някаква двойка от Сиатъл. Когато пристигнат следващата седмица, ще им бъде дадена нова къщичка. Никога няма да разберат разликата.

— Досещам се, че „добрият стар Хари“ дължи на семействата няколко услуги.

— Познаваме се с Хари от години. Татко и аз ходехме с него на риболов.

— Така ли? И сега вдигаш ненадейно телефона и Хари веднага размества целия график на наетите квартири за през лятото. Просто ей така?

Ник се подсмихна.

— Каква е ползата да си Лайтфут, ако не можеш да удариш с юмрук по масата поне веднъж.

 

 

— Добър вечер, сър. Току-що приключих с приготвянето на мартинито. Как мина голфът?

В говора на Тек Шърман се усещаше само някаква далечна нотка от тексаския му акцент, заменен след години на самодисциплина с обичайния провлечен говор на военните.

— Не беше лошо. Спечелих петдесет кинта от Фортман.

Рийд Лайтфут бавно се приближи до малкия барплот, където Тек енергично разбъркваше коктейла си. Няколко големи зелени маслини и червени чушлета бяха подредени в редичка. Рийд пусна кубче лед в една чаша и също си наля мартини от купата.

— Топката на онзи жалък некадърен глупак попадна в един проклет трап край шестнадесетата дупка и докато я махне оттам, вече беше свършено с него.

— Поздравления, сър… — рече Тек и замълча нерешително.

Рийд отпи голяма глътка от мартинито си и го погледна. Уилям Текумзе Шърман беше излят като статуя. Беше бивш морски пехотинец, който създаваше впечатлението, че още носи униформа, макар че обикновено носеше ризи на крещящи шарки и широки памучни панталони. Шърман беше около четиридесет и петте, плешив като билярдна топка, с големи рунтави вежди и вечно напрегнато изражение. Работеше за Лайтфутови от години и беше така верен, както и ротвайлерите, които пазеха на портала.

Рийд през целия си живот му бе вярвал.

— Нещо не е наред ли, Тек? — попита го.

— Не, сър. Просто чух добрата новина. Исках да ви кажа, че дяволски се радвам. Крайно време беше!

Рийд отиде до прозореца и се загледа към океана през клоните на дърветата. Водата беше наситено синя под все още високото следобедно слънце.

— Научил си нещо, за което аз не знам, така ли, Тек?

Тек прочисти гърлото си и кръстоса ръцете си отзад в парадна стойка.

— Чух за Ник, сър. Това е всичко. Видях Хари днес в града. Той ми каза, сър.

Рийд замръзна.

— За какво, по дяволите, говориш, Тек?!

Шърман се изкашля тихо.

— Съжалявам, сър. Мислех, че знаете. Хари каза, че онзи ден разговарял с Ник по телефона. Ник му съобщил, че си идва на Четвърти. Водел някого със себе си. Приятелка, сър. Искал за нея квартира, където тя да отседне. Хари й дал „Олд Гилмартън“ — малко по-надолу оттук.

Ръката на Рийд трепна и мартинито му заплашително се плисна до ръба на чашата.

— Ник си идва?!

Той се извърна и прониза Тек с поглед.

— Казал е на Хари, че идва в Порт Клакстън?

— Да, сър. Мислех, че знаете.

— Не, не знаех.

Рийд се запита дали Хилъри бе разбрала. В неин стил беше да пази новините в тайна до последната минута. Тя харесваше такива игрички и беше много добра в тях.

— Значи, Ник все още не е готов сам да извести семейството си.

Шърман се изчерви.

— Сигурен съм, че е истински син, сър. Сигурно е искал първо да осигури „Олд Гилмартън“ за неговата… ъъъ… приятелка, преди да реши какво ще прави.

— Тази приятелка… Да не би случайно да се казва Фокс?

Хилъри, Дарън и Елинор със седмици му бяха натяквали за Филаделфия Фокс, но досега той не им бе обръщал внимание.

— Така мисля, сър…

— Филаделфия Фокс?

— Мисля, че Хари така каза, сър.

— Дявол го взел! Какво ли пък сега си е наумил Ник!

— Сър…

— Няма значение, Тек. Просто се чудех какво, по дяволите, става.

— Извинете ме, сър, но ми се струва, че Ник държи на думата, която той и семействата си дадоха, и е решил да направи нещо по въпроса. Точно това трябва да очаквате от него, сър.

— Имаш голяма вяра в сина ми, Тек.

— Познавам го от дълго време, сър — още от раждането му. Той е Лайтфут. Ако трябва да говоря откровено, никой Лайтфут не би оставил семейството си в беда.

„Ник се връща вкъщи!“ У Рийд започна да се надига някакво дълбоко, забравено чувство. Усещането беше почти болезнено. Той се загледа към хоризонта и за пръв път от три години си позволи да се замисли сериозно за бъдещето. До преди три години мисълта за бъдещето бе била водеща сила в живота му. Нуждата да създаде нещо солидно, което да остави на своите поколения, го бе поддържала през времето, когато се бореше „Кесълтън и Лайтфут“ да оцелее и да се утвърди, въпреки жестоката конкуренция в света на електронните технологии. Тя го бе крепила дори и през скръбните седем години след смъртта на първата му жена. Но страстта, с която се отнасяше към бъдещето, бе започнала да залинява и да изчезва в деня, когато Ник си бе отишъл. А окончателно го бе напуснала, когато Хилъри бе изгубила детето си. Сега тези няколко думи го бяха накарали да почувства в себе си разгарянето на изстиналата жарава.

„Ник си идва вкъщи.“ Напомни си, че не бива да лелее твърде големи надежди. Нищо не беше се променило истински. Миналото не можеше да се промени. Това, което се бе случило преди три години, беше една отворена рана, с която трябваше да живее. Но въпреки че се опитваше да бъде реалист относно завръщането на сина си, Рийд не можеше да спре обземащото го чувство на облекчение, което се разливаше по вените му.

„Ник си идва вкъщи.“ По всичко изглеждаше, че това се дължеше на онази безсрамна руса напаст, която бе паднала като бомба в семейното огнище на Кесълтънови. Рийд се чудеше дали тази Фокс щеше да се окаже също толкова взривоопасна. Беше доволен. Опита се да си внуши, че не трябва да се безпокои. Беше сигурен, че Ник вече владее положението. Когато той наистина се постараеше, можеше да се справи с всичко. Той беше Лайтфут.

— Здрасти, Рийд! Предполагам, че си чул новината. Целият град говори за това — прозвуча приятен плътен алт.

Жена му, облечена с широк копринен панталон и изящно драпирана блуза, която подчертаваше елегантната й шия, влезе грациозно през вратата. Както винаги, очите му се спряха за миг върху златната халка на пръста й.

— Тек току-що ми каза.

Рийд запази абсолютно спокойна интонация. Когато Хилъри беше покрай него, обикновено правеше така. Едно от малките му удоволствия беше да не реагира никога по начина, по който тя искаше или очакваше.

— Ник навярно ще се завърне доста ефектно. Сигурно ще кацне с парашут на поляната сред блясъка на фойерверки. Моля те, Тек, налей ми нещо.

— Да, лейди. Както обикновено ли?

— Разбира се, Тек.

Хилъри насочи вниманието към своя съпруг, докато Тек приготвяше мартини специално за нея.

— Предполагам, че завръщането на Ник има нещо общо с онези акции?

— Изглежда, че е така — тихо отвърна Рийд.

— Чудя се какво ли си мисли, че може да направи той.

Хилъри пое мартинито си и започна да си играе с клечицата, на която бе забучена маслината.

— Хари спомена за тази Фокс, че била приятелка на Ник. Не смяташ, че той се опитва да вземе акциите, като я сваля, нали?

— Откъде да знам.

Рийд не искаше да й доставя удоволствие, като разсъждава гласно за намеренията на сина си, въпреки че той самият се питаше същото. Въздъхна дълбоко, заради дребнавостта си, която бе застанала между него и красивата му млада съпруга. Отношенията им бяха разстроени от безжалостна тайна война. Война, в която оръжия бяха не думите, а демонстрирането на язвителна учтивост и пълна липса на чувства.

— Хари твърди, че Ник ясно бил дал да се разбере, че въпросната Фокс ще се настани сама в „Олд Гилмартън“. Колко старомодно! Представи си, той се тревожи за благоприличието. Е, добре, предполагам това означава, че трябва да приготвим тук стая за него.

— Дяволски си права — промърмори Рийд, като едва се въздържа да не избухне. — Естествено, че ще остане тук. Това е неговият дом.

Той допи остатъка от мартинито си наведнъж.

 

 

Фила често си мислеше колко много си приличат всички малки градчета в източен Вашингтон. Бе ходила по служба в доста от тях. Хората там работеха много и бяха непретенциозни. Животът им беше почти изцяло съсредоточен във фермите, които ги заобикаляха.

Холоуей по нищо не се различаваше. По главната улица човек най-често виждаше само пикали. Централната търговска зона се състоеше от три банки, две бензиностанции, две заведения за бърза закуска, едното от които — старомоден драйв ин^[1], ресторант, където предлагаха хамбургери, и няколко малки магазинчета. В тях се продаваха такива неща, като прежда, железарски принадлежности, работни дрехи и дори парцели земя. Повечето от магазинчетата изглеждаха доста западнали и имаше защо — новата търговска улица в съседния град бе поела по-голямата част от търговията в Холоуей.

Околностите на градчето също бяха типични за тази част на щата — безкрайна безплодна пустиня, която винаги учудваше посетителите му, които мислеха, че щатът Вашингтон е горист и влажен. През определени периоди в годината в района вилнееха горещи сухи ветрове, вдигащи облаци от прах, които висяха във въздуха с часове. Когато задухаше вятър, положението беше също като при снежна буря. Движението спираше и хората си стояха по къщите.

Днес обаче въздухът беше спокоен, небето — ясно, безоблачно и без прах — един огромен син купол, който се извисяваше над пустинята и завършваше в нащърбените върхове на далечните планини.

„В Холоуей не е чак толкова лошо“ — помисли си Фила. Тя бе израснала в градчета подобни на него. Познаваше ги до болка. Но внезапно осъзна, че много би се радвала да напусне това място.

Седеше в „Емерсънс фор стар кефей“ на една маса, застлана със захабена сива покривка, пред нащърбена чаша с кафе. Отвън по тротоара няколко души притичаха от колите си към близките търговски сгради, които бяха снабдени с климатични инсталации.

— Днес май ще бъде доста горещо — обяви Телма Андерсън, разполагайки се на стола срещу нея.

Фила се усмихна бледо на своята приятелка и бивша инспекторка.

— Твърде дълго си живяла в Холоуей, Телма.

— Защо казваш това? — попита тя, като притвори очи.

— Ако първото нещо, за което заговориш, е времето, това със сигурност означава, че отдавна живееш в Холоуей.

— Тук е фермерски район — отбеляза равнодушно Телма, — а фермерите винаги говорят за времето. Аз просто се опитвам да не се различавам. Как е кафето?

— Лошо, както винаги.

— Добре, ще си поръчам едно.

Тя вдигна ръка към сервитьорката, която й кимна от другата страна на плота. После пак се обърна към Фила и я изгледа изпитателно.

— Значи, наистина ще го направиш, а? Мислиш, че е по-добре да напуснеш? Мога ли да те убедя някак да не го правиш?

— Не. Но много ще ми липсваш, Телма. Трябва да се махна. Нуждая се от промяна.

Телма продължаваше да я гледа със сериозно изражение.

— Да, мисля, че е така — каза накрая. — Ти изживя адски кошмар. Трябва ти време, за да се възстановиш. По-добре ли се чувстваш?

— В известен смисъл.

Фила се усмихна, осъзнавайки, че това бе е вярно. Чувстваше се по-добре и бе по-целеустремена, откакто бе решила да отиде в Порт Клакстън.

— Да прекараш лятото на крайбрежието ще ти се отрази добре. Ти винаги си била като океана. Ще имаш ли обаче достатъчно средства?

— Да, от застраховката на Криси. Не са много, но като прибавя и моите спестявания, парите ще ми стигнат да поостана за известно време.

— А как смяташ да намериш квартира близо до плажа по това време на годината? Летните къщи в Порт Клакстън вече са ангажирани за месеци напред. Знам го, защото самата аз съм се опитвала няколко пъти.

— Един мой познат пусна връзките си и ми уреди.

Телма се ухили.

— Мъж?

— Аха.

— Е, добре тогава, радвам се за теб. Сега имаш нужда точно от това — да освободиш съзнанието си от съдебния процес и от смъртта на приятелката ти. Време е да ги загърбиш.

Фила само сви рамене. Не искаше да обяснява на Телма, че смъртта на Криси все още я измъчваше, и че съвсем не искаше да загърбва нещата.

— Ще поддържаме връзка, нали, Телма?

— Знаеш, че ще поддържаме. Няма да те забравя толкова скоро, Филаделфия Фокс! Ако не беше ти, никога нямаше да пипнем Елия Сполдинг. Ти си героинята на службата!

— Щяхте да го хванете, рано или късно.

— Най-вероятно късно! — рече с горчивина Телма. — След като много деца вече щяха да бъдат малтретирани и наплашени от живота. Щеше да е твърде късно за повечето от тях.

Тя поклати глава.

— Случаи като този са толкова отвратителни! Всеки в службата знаеше какво става, но никой не можеше да докаже и ей толкова! Всеки път, когато изпращахме шерифа до фермата на Сполдинг, нещата там се оказваха изрядни. Децата бяха твърде изплашени, за да говорят, а жената на Сполдинг не ни вършеше работа.

— Рут се страхуваше от него, както и децата. В същото време отчаяно се стремеше да не го загуби. Тя го обичаше по собствен начин.

— Много извратена любов, ако питаш мен.

— Както виждаш, Телма, такава любов се среща често в този бизнес. Извратена…

— Е, Сполдинг сега е в затвора и ще остане там през следващите осемнадесет месеца. Благодарение на теб. Макар че е много жалко, дето това стана по този начин. Можеше сериозно да пострадаш и дори да бъдеш убита. Потръпвам всеки път, когато си помисля в какво опасно положение се намираше.

— И с мен е така — отвърна тихо Фила.

Понякога обаче не само я побиваха тръпки. Тя сънуваше всичко това и се събуждаше, плувнала в студена пот.

— Чух, че в ресторанта си се посдърпала малко с госпожа Сполдинг. Вярно ли е?

— Вярно е. Но тя много страда, Телма.

— Смятам, че може да стане опасна, Фила. Внимавай много, когато е наблизо, моля те!

— Може би тогава е добре, че напускам града.

Само че инстинктът на Фила й подсказваше, че не Рут Сполдинг представляваше истинската опасност.

— Така е. Заминавай на океана и виж дали не можеш да си върнеш предишния блясък в очите.

— Не знаех, че съм имала да възстановявам някакъв блясък — усмихна се Фила.

— Но нещата стоят така. Всъщност мисля, че вече забелязах няколко пламъчета. Изглеждаш доста по-добре, отколкото преди няколко седмици.

— Благодаря.

Фила си пое дълбоко въздух.

— Телма, малко съм изплашена…

— Да се откажеш от кариерата си, винаги е било малко страшничко.

— Чувствам, че сменям не само работата си. Мисля, че променям целия си живот, и не мога да разбера какво ме очаква.

— Ти си силна, дете! Никога не забравяй това. Все пак, искаш ли един съвет?

— Разбира се. Ти си една от малцината, на чиито съвети вярвам, знаеш го.

— Бъди внимателна, когато избираш следващата си професия. Ти беше добър социален работник, една от най-добрите, но си много независима. Самотен воин, който се опитва да се вмести в системата. Постоянно изопачаваше и нарушаваше правилата. След време това можеше да ти навреди.

— Нямах представа, че си забелязала — намръщи се Фила.

— Не обръщах внимание на повечето случаи, защото ми трябваха резултатите, които знаех, че ще постигнеш. Но така е трудно да се работи. Трудно за теб. Не мисля, че си създадена да работиш в каквато и да била бюрократична система. Остави това на такива като нас, които вече са провалили живота си. Ти си кръстоносец, спасител на другите. Това е твоето призвание, Фила. Там е силата ти. А също и голямата ти слабост. Спомни си го, когато отново си потърсиш работа.

 

 

Вечерта Фила довърши опаковането на нещата си и се спря, за да огледа на прощаване малката къща, която бе наемала през последните две години. Това бе вторият дом, който бе имала след смъртта на баба си. Стана й мъчно, че уютното й убежище сега беше някак празно и голо. „Ще имам друг дом“ — каза си. Това беше едно от нещата, които човек научаваше в сиропиталището — винаги ще имаш друг дом. И скоро щеше да получи дом, който наистина щеше да е неин. Истински дом. За постоянно.

Вземаше много малко неща със себе си — само личните си вещи и книгите, с които не би могла да се раздели. По-голямата част от мебелите и кухненското обзавеждане вече бе оставила на склад. Телефонът щеше да бъде изключен сутринта. Даде си сметка, че сега дори не знаеше къде щеше да живее през следващите месец-два. Имаше чувството, че започва всичко отначало, и бе убедена, че така и трябва. Бе затворила страницата на кариерата си като социален работник в деня, когато бе свидетелствала по делото „Сполдинг“. Оттук нататък не можеше повече да твърди, че е професионалистка. Всичко, за което бе учила и работила, бе свършило. Сълзи напълниха очите й.

Телефонът звънна и тя изтри лицето си с длани. Сграбчи слушалката, благодарна, че се откъсва от мрачните си мисли.

— Ало?

— Здрасти.

Гласът на Ник Лайтфут звучеше спокойно и ясно.

— Обаждам се, за да разбера как върви приготвянето на багажа ти.

— Готова съм. Утре тръгвам.

Фила се отпусна върху един куфар. Не знаеше защо, но вече не й се плачеше.

— Не се притеснявай, на Четвърти юли ще бъда в Порт Клакстън.

— Имаш ли химикал? Искам да ти обясня как се стига до вилите.

— Да. Имам тук някъде — тя започна да рови в чантичката си. — Хайде, давай!

Ник й продиктува напътствията си. Когато той приключи, Фила пусна бележника обратно в чантичката си и започна да мисли как да продължи разговора. От другата страна на линията не се чуваше нищо.

— Какво правиш? — ни в клин, ни в ръкав попита тя.

— Сега ли? Занимавам се с някои неща тук, в офиса си в Санта Барбара, така че докато отсъствам от града за няколко седмици, да не се тревожа прекалено много да не би „Консултантски услуги — Лайтфут“ да се разпадне.

— О!

— Е, не е кой знае колко вълнуващо.

— Същото, като да си стягаш багажа?

— Да. Какво имаш за вечеря?

— Нищо. Вкъщи не остана нищо за ядене.

Ник измърмори нещо, което звучеше като ругатня.

— Защо не отидеш до града и не си вземеш хамбургер?

— Не съм гладна.

— Обещай ми, че ще закусиш, преди да отпътуваш за Порт Клакстън утре!

— Защо трябва да ти обещавам такова нещо?

— Разсмиваш ме. Имам чувството, че не ядеш достатъчно.

Фила не беше в настроение да спори.

— Добре, добре! Ще закуся. Доволен ли си?

— Засега. Ще се видим скоро, Фила. Лека нощ.

— Лека нощ.

Тя неохотно остави слушалката. Стомахът й стържеше. Въпреки всичко, май че беше гладна. Все още седеше объркана върху куфара и недоумяваше как може наистина да е толкова гладна, когато телефонът отново иззвъня. Скочи и вдигна слушалката, като с досада установи, че й се искаше Ник да е решил, че някое от неговите указания се нуждае от по-подробно обяснение.

— Ало?

— Кучка такава! Нищо не е свършило, само защото си тръгваш! Нищо не е свършило. Ти излъга! Излъга за съпруга ми. Той е в затвора, защото ти излъга! Те отведоха децата. Всички деца си отидоха и мъжът ми е в затвора, заради твоите лъжи! Ти разруши всичко…

Фила се сви от страх и внимателно затвори апарата, прекъсвайки ругатните и обвиненията на Рут Сполдинг.