Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (8)

Седма глава

— Хайде! — прошепна задавено Тру в ухото на Саша.

Тя стоеше като вкаменена. Не можеше да отмести очи от мъртвеца. Любопитни, уплашени и възбудени туристи я бяха затиснали отвсякъде. Напрегнатата глъчка от коментарите им сякаш наелектризираше атмосферата. Тру я хвана за ръката.

— Да вървим, Саша — каза той рязко.

Беше прав — трябваше да се омитат. Дори и сега убиецът можеше да се спотайва сред тълпата. Какво беше казал Хоуви само преди няколко минути? Че има и други и че те са навсякъде. Че ничия сигурност не е гарантирана.

Двамата се запровираха през тълпата. За щастие, в този момент пристигна полиция. Дори убиецът да беше някъде наоколо, сега надали щеше да се осмели да ги атакува. Това бе техният шанс да се измъкнат невредими.

И на двамата им се искаше да хукнат, но съзнаваха, че не бива да привличат вниманието към себе си. Затова вървяха с потока от хора, повечето туристи, по тротоара.

— Точно когато на човек му трябва такси — и няма! — изропта Тру, като в същото време се огледа крадешком, за да провери дали някой не се бе лепнал за тях. Бе преметнал ръка през рамото на Саша и усещаше как тя трепери. Усмихна й се окуражително, макар самият той също да не преливаше от самоувереност.

— Не можем да изчезнем току-така — каза Саша.

— Какво?

Тру почти не я чуваше. Беше изцяло погълнат от мисълта за това как да се измъкнат невредими от местопроизшествието. Ускори крачка и повлече Саша. Тя обаче се възпротиви:

— Слушай, забравяме за Диърдри. С нея също имам среща при „Космическата кула“.

Тру изобщо бе забравил за това.

— По кое време? — смръщи се той.

— В един часа — напомни му Саша. — Какво би станало, ако… — тя пребледня и се притисна в Тру. Дори не можа да изрече докрай ужасната мисъл, че и Диърдри би могла да бъде сполетяна от участта на Хоуви.

Тру погледна часовника си. Беше дванадесет и двадесет.

— Тя може още да не е потеглила — той посочи към една сграда южно от тях, накъдето се отправяха повечето от туристите. — Вътре има телефон. Ще се опитам да й позвъня и да й кажа да не идва — после се поколеба за миг. — А след това, мисля, че ще е най-добре да уведомим полицията.

Саша безмълвно кимна. Да, наистина. Ужасната история бе отишла твърде далеч. Най-сетне и тя бе съгласна да признае, че е прекалено опасно да продължават издирванията си сами. Ако не друго, сега поне имаше на разположение записа на разговора с Хоуви, който можеше да представи като доказателствен материал.

Преди да се упътят към сградата, Тру лекичко я целуна.

— Не се безпокой, скъпа. Всичко ще бъде наред. Ти не си виновна за нищо. Ще видиш, че ще успеем да убедим властите както тук, така и в Москва, че няма нищо, за което, можеш да бъдеш упрекната. Сигурен съм.

Саша нежно го докосна по бузата, после уморено се усмихна:

— Никога не бъди толкова сигурен.

Зданието, в което двамата влязоха, се оказа Тихоокеанският природонаучен център — средище за популяризация на научни знания, пълно с десетки експонати като батискафи, космически кораби, динозаври и прочие. Всички те можеха свободно да се пипат и мястото беше пълно с екзалтирани деца, крещящи от удоволствие и тичащи от един обект към друг. Родителите им ги гонеха, докато сами не се захласнеха по някоя от машинариите. Атмосферата, весела и жизнерадостна, бе в рязък контраст с настроението на Саша и Тру. В някаква ниша двамата забелязаха наредени един до друг телефонни автомати и се отправиха натам. Тру намери номера в указателя, а Саша го избра. Не й беше лесно — ръцете й трепереха. Като подържа в продължение на около минута слушалката до ухото си, тя каза:

— Никой не отговаря.

— Почакай още малко — каза Тру. — Може, например, да се къпе в момента.

— Май най-добре ще е да отидем до тях — тягостна мисъл сви стомаха й. Не бе изключено да отидат там само за да установят, че са пристигнали прекалено късно. Ами ако убиецът на Хоуви вече се бе добрал до жилището на Диърдри?

— Докато прекосим града, ще мине един часа — каза Тру.

Саша го погледна, после окачи слушалката. Беше пребледняла.

— Трябва да се връщаме.

— В Денвър ли?

— Не, в „Космическата кула“.

— Луда ли си?!

— Не може просто така да оставим бедната жена…

— Виж какво, Саша Хоуви дори и не подозираше, че Диърдри може да знае нещо за мръсния бизнес на съпруга си. Защо тогава някой ще иска да я преследва и да й навреди?

— Хоуви не беше напълно сигурен. Освен това, ако тя не знае нищо, защо се съгласи да се срещне с мен?

Тру не бе в състояние да се противопостави на логиката й.

— Аз вече нося вината за една смърт. Не мога…

Тру я хвана за раменете и я разтърси:

— Не говори така. Ти не си виновна.

В очите й блеснаха сълзи.

— Той бе невинен. Заблуден, подобно на мен…

— Ами! Напълно възможно е Хоуви да ни е наговорил куп лъжи. Не е изключено и той самият да е убил Чийзман. А можеше и теб да очисти — след като се добере до иконата.

— Но кой тогава уби него самия — и защо?

Тру се почувства изтощен. Не му се мислеше повече.

— Не знам — отговори той бавно. — Това са неща, които трябва да бъдат установени не от нас, а от властите.

Той посегна към слушалката, но Саша го улови за китката.

— Недей — каза остро тя.

— Саша, разбрахме се, че…

— Ето го! — внезапно прошепна Саша. — Руснакът!

Тру изстина.

— Бързо! Мисля, че още не ни е видял — тя се насочи към едно стълбище близо до мястото, където бяха застанали. Те хукнаха нагоре по стълбите към първия етаж, като трескаво лавираха между експонатите и разблъскваха посетителите. Тру постоянно се обръщаше назад, за да види дали не са преследвани. Дотук всичко вървеше добре. Сега, ако имаха късмет да открият и някой изход…

— О, не! — извика Саша, зървайки Черния костюм.

— Той видя ли ни?

— Мисля, че не.

— Давай насам!

Двамата заобиколиха бегом един експонат и припряно се присъединиха към група посетители, които вкупом влизаха в някакво помещение през широко отворена двукрила врата. Когато влязоха вътре, разбраха, че са попаднали в планетариум. Глас обяви по високоговорителя, че лазерната демонстрация ще започне след минути, точно в един часа.

Саша знаеше, че трябва да се върне до „Космическата кула“, за да предупреди Диърдри. Знаеше обаче и това, че Тру нямаше да я пусне да отиде. Вече й бе казал, че е прекалено рисковано. Докато се усети, той вече я влачеше към другия край на залата, където бе забелязал табели с надпис „Изход“.

Когато наближиха първия ред, Саша нарочно закуцука, като се престори, че си е навехнала глезена. Даже изписка леко и се подпря на една от седалките.

— Какво ти е? — запита тревожно Тру.

— Глезенът ми. Трябва да седна.

Тру погледна през рамо. Черният костюм не се виждаше.

— Добре, поседни за малко — той я подкрепи под мишница, докато тя се наместваше на седалката.

— Изглежда, че ще е най-добре, ако отидеш и позвъниш на полицията — каза Саша.

— И да оставя Руснака да те спипа? Никъде няма да ходя. Ще се движим заедно, разбра ли!

Саша кимна, но се почувства малко гузна. Вината, че мамеше Тру бе нищо в сравнение с вината, която щеше да легне на плещите й, ако не предупредеше Диърдри и я убиеха.

В едни без пет вратите на салона бяха затворени, а светлините — изгасени. След около две минути на пълна тъмнина куполът бе озарен от бледосиньо сияние.

В първия миг, когато се появи тази светлина, Тру погледна назад, за да се убеди, че Руснакът не е успял да се промъкне в залата. После въздъхна облекчено и се извърна към Саша. Нея обаче я нямаше! Седалката й беше празна.

В същото време Саша, останала без дъх, тичаше като луда по улицата към „Космическата кула“. Съзнанието й бе изцяло заето от това да успее да пристигне там навреме и да измъкне Диърдри жива.

Знаеше, че Тру ще хукне подир нея, но се надяваше, че преди да я настигне, тя вече ще се е добрала до кулата и ще е открила Диърдри.

Едва когато наближи асансьорите, движещи се нагоре-надолу из гигантската постройка, тя почувства, че я обзема паника. Дали трупът на Хоуви — зловещо напомняне за това какво я чакаше и нея самата — бе още там? Все още имаше хора от полицията, но като се приближи, тя с облекчение откри, че тялото вече го няма и асансьорите работят нормално.

Огледа се наоколо. Търсеше да съзре Диърдри, но внимаваше също и за други познати лица. Не забеляза никого. Минаваше един часа, може би Диърдри бе вече горе на наблюдателната площадка. Студена тръпка премина по тялото на Саша, въпреки горещината. Ами ако вече бе късно за каквото и да било?

Чу зад гърба си разговор:

— Някакъв човек бил умрял преди малко в един от асансьорите. Затова сега е такава блъсканица. Бяха блокирали мястото за двадесетина минути, докато дойде линейка и отнесат тялото. Освен това трябваше да се запишат свидетелски показания.

— Ужасно. Сам ли е бил човекът или със семейството си?

— Мисля, че е бил сам.

— И от какво е умрял?

— Чух, че от сърдечен удар.

Саша се намръщи. Беше сигурна, че Хоуви не е умрял от естествена смърт. Иначе щеше да бъде прекалено голямо съвпадение. Добре, но пък щом полицията не бе се усъмнила в убийство, значи не бе имало прободни рани или рани от куршуми, изстреляни със заглушител. Тогава?

— Аз чух друго — намеси се друг глас. — Полицията казала, че човекът бил наркоман. Бил прекалил с дозата.

— Каква гадост. Но какво ще търси един наркоман на „Космическата кула“?

— Ами много просто. Дошъл е, например, за да се срещне с някой пласьор на наркотици. Да си купи още от дрогата.

— Ами! Аз мисля, че…

Наркотици? Не, Хоуви определено не бе дрогиран, докато разговаряха преди час с него. Говорът му изобщо не бе отнесен или провлечен. Как тогава бе успял убиецът му да го упои в асансьора?

В този момент вратата на подемника се отвори, тълпа туристи се изсипа навън, а друга, сред която беше и Саша, се заблъска, за да заеме мястото й. Точно тогава някой възпря Саша с ръка. Тя се извърна, готова да се извини, че бе избягала — мислеше, че зад гърба й стоеше Тру.

Само че не беше той.

 

 

Тру заобиколи тичешком едно семейство, което се разхождаше спокойно по широката улица. Обходи с поглед тълпата, за да открие Саша, и побягна с всички сили към „Космическата кула“. Пред очите му се изредиха поне половин дузина блондинки в кремави клинове, но нито една от тях не беше Саша. Потта се стичаше на струйки по челото му. Освен че се тревожеше за нея, той се безпокоеше и от това, че Руснакът може да е по петите му. Все пак обаче по-добре бе той да преследва него, а не приятелката му.

 

 

По-ниският от двамата Сини костюми бе уловил Саша за ръката, а по-високият стоеше зад него. Саша се огледа отчаяно наоколо, като се надяваше да зърне Тру. Съжали горчиво, че бе тръгнала на своя глава. Само ако го бе послушала!

Тру не се виждаше никъде. Вместо него тя забеляза друго познато лице: Диърдри. Красивата брюнетка стоеше до билетното гише. Саша понечи да извика, за да я предупреди.

— Не желаем никакви усложнения — изсъска в ухото й по-ниският Син костюм. Дъхът му я смрази. — Ти също, нали? — добави той зловещо.

Саша се опита да се освободи, но се намеси по-високият и грубо я сбута встрани от асансьорите. Тя отново отвори уста да изкрещи, но ниският я раздруса заплашително и тя се отказа да вика. Усети нещо да се опира в гърба й и изтръпна. Пистолет? Не, беше нещо по-тънко и по-остро. В този момент вълна от ужас заля тялото й. Игла на спринцовка! Сигурно също такава, с каквато бе убит Бил Хоуви.

С унизителен, животински ужас тя отвори уста, за да изпищи, но от гърлото й не излезе никакъв звук. В следващия момент погледът й се замъгли. После още повече…

— Моля! Направете път! Ако обичате! Жена ми припадна. Клаустрофобия. Извинете ме!

 

 

Тру бе останал без дъх, когато се добра до асансьорите. Претича до всеки един от тях с надежда да зърне Саша. Без успех. Сигурно се бе качила на наблюдателната площадка. Той се натика в един от асансьорите, вече пълен и готов да потегли нагоре. Тъкмо преди вратите да се затворят, той улови за момент погледа на блондинка в бял жакет и клин, която свиваше към входа за пешеходци на паркинга.

 

 

Саша бе в ръцете на двамата Сини костюма, които я полуносеха, полувлачеха към една тъмна кола, спряна в отдалечен ъгъл на подземния паркинг. Саша смътно усещаше, че я отвличат, но бе твърде обезсилена, зашеметена и объркана, за да се противи. Единственото, което можеше да направи, бе с всички сили да се помъчи да не изпадне в безсъзнание. С ужас си мислеше, че ако това стане, вече никога няма да се събуди.

Тройката наближи колата.

— Дръж я — рече по-ниският на по-високия и отиде да отключи.

Високият изропта, но все пак прихвана грубо през кръста безволево люшкащата се Саша и се опита да я задържи изправена.

 

 

След мърморения и ругатни Тру си проби път през гъстата тълпа около асансьорите и хукна към вратата, в която бе видял да бутват Саша. Спусна се като вихър по стълбите и инстинктивно се отправи към най-далечната и тъмна част на паркинга. Когато зави зад ъгъла, забеляза тримата до колата. Всички бяха с гръб към него. Тогава той направи нещо, което бе виждал стотици пъти във филмите: мушна ръка в джоба на якето си — все едно, че държеше насочен пистолет. Шансът да ги сплаши по този начин бе почти нулев, но не разполагаше с нищо по-добро.

— Никой да не мърда! — изкрещя той. Като театрално постижение репликата му беше безупречна. Само той обаче си знаеше какви усилия му беше струвала. Гледката, която представляваше Саша — безволева, упоена и отпусната, го бе извадила от равновесие.

Двамата мъже се обърнаха и се вторачиха в него.

— Оставете момичето, качвайте се на колата и се пръждосвайте! — процеди Тру, като се надяваше, че двамата типове няма да забележат как „оръжието“, което стърчеше през джоба му, лекичко потреперва.

Саша се олюля и почти се прегъна на две.

— Нещо ми става… — каза тя замаяно.

— Без тия номера! — каза по-ниският от Сините костюми. Тру не беше сигурен дали репликата бе изречена по адрес на Саша или на него и измисления пистолет в джоба му. Тъй или иначе, двамата Сини костюми бяха видимо притеснени. Приближиха се до колата, по-ниският отвори предната врата и бързо се мушна на шофьорското място. Другият още държеше Саша, но изглеждаше объркан.

— Не се шегувам! — извика Тру. — Оставете момичето или…

Преди още да довърши думите си, Синият костюм буквално хвърли Саша в ръцете му и се мушна в колата.

Тру тъкмо се отдръпваше назад, когато чу рязък пронизителен звук от триене на метал в метал. Колата потегли рязко и гумите й изсвистяха.

Едновременно с това той зърна Черния костюм — Руснака. Държеше насочен срещу него пистолет със заглушител, маскиран в свит на руло вестник. Тру замръзна — това бе краят! С изпадналата в безсъзнание Саша не можеше да побегне. Нито пък да извика за помощ — тук, в този отдалечен край на паркинга нямаше да ги чуе никой.

Руснакът бе на по-малко от три метра от тях. Тру обгърна Саша и заотстъпва заднишком.

— Слушайте, не знам кой сте и какво искате от нас, но си губите времето!

Но Руснакът очевидно не бе на същото мнение.

— Не се страхувайте — каза той с тон, толкова овладян, че в ситуацията, в която се намираха, прозвуча зловещо.

„Е, свършено е“ — помисли си Тру. За негова върховна изненада обаче точно в този момент той съзря Диърдри с пистолет в ръка да се промъква зад гърба на Руснака. Онемял, той я видя как го удря с дръжката на пистолета в тила.

Руснакът хлъцна и като на филм в забавен каданс се строполи на земята. Диърдри стоеше вкаменено и не можеше да осъзнае напълно това, което бе извършила. Руснакът показа признаци на живот и тогава тя бързо се върна към реалността.

— Да бързаме! Само след минута той ще дойде на себе си. Колата ми е наблизо, да тръгваме.

Тру се поколеба. Стоеше, загледан в Черния костюм.

— Хайде! — настоя Диърдри.

Тру се подчини, но преди това се наведе и измъкна пистолета от отпуснатата ръка на Черния костюм. После прихвана внимателно почти изпадналата в безсъзнание Саша, понесе я на ръце и последва Диърдри.

 

 

Саша чу собственото си дишане — неравномерно и накъсано. Постепенно към това се прибавиха и други шумове — отначало смътни и слети, после по-отчетливи. Накрая започна да различава и отделни гласове.

— Мисля, че се съвзема — гласът бе мъжки, ласкав и познат.

— Опитайте се да й дадете още една глътка вода.

Саша не разпозна женския глас. Премигна няколко пъти, но всичко бе още разфокусирано и неясно пред погледа й. Усети нечия силна ръка да я подкрепя и повдига. Главата й се люшна и се склони на широко рамо. В следващия момент до устните й се опря хладният ръб на чаша, но тя вяло се опита да я отблъсне. Сякаш се намираше под вода и бавно потъваше, дробовете й се пълнеха с течност и дишането й постепенно замираше…

— Хайде, миличка, само една глътчица! Вече си добре, оправяш се!

— Тру? — знаеше, че е той, но искаше да го чуе от него.

— Да, скъпа, аз съм — каза той ласкаво, обгърна я с ръце и нежно я разлюля — почти като бебе.

Тя долепи лице към гърдите му. От очите й бликнаха сълзи.

— Тези хора… Иглата… Упоиха ме… също като…

— Не, Саша. Не като Хоуви.

Главата на Саша започна да се избистря по малко. Бе истинско чудо, че бе оцеляла.

Тру продължи да я притиска към себе си.

— Бяха ти наблъскали мощна доза упойка. Вече идва лекар и каза, че ще бъдеш замаяна няколко часа, а после вероятно ще имаш силно главоболие.

— Още не си чувствам главата. И се страхувам, че никога няма да дойда на себе си.

Той се усмихна. Точно по това, че разговаряше, личеше, че тя вече идва на себе си.

— Бяха те упоили само колкото да могат да те отвлекат. Сигурен съм обаче, че не са имали намерение да те убиват. Поне докато…

Той спря и отмести поглед към Диърдри, която бършеше очите си с кърпичка.

Саша се отдръпна от Тру и това малко усилие накара главата й отново да се замае и клюмне. Тру внимателно я положи върху възглавницата. Като се посъвзе, Саша обходи с поглед спалнята.

— Къде сме?

Приближи се Диърдри.

— В моя апартамент — каза тя приветливо.

Тру погали Саша по бузата:

— Сега сме в безопасност благодарение на госпожа Бейкър.

— Наричайте ме Диърдри — усмихна се притеснено брюнетката. — И добре, че бях взела пистолета на Мартин, преди да потегля за срещата. Не че бих могла да го ползвам по предназначение… Само веднъж съм пробвала да стрелям, и то по една празна тенекиена кутия.

— Защо решихте да вземете пистолета? — запита Тру.

Диърдри не отговори веднага.

— Заради Бил — каза тя с тих и тъжен глас. — Заради Бил…

Като се бореше със замаяността и тежестта в главата си, Саша се опитваше да следи разговора. Хвърли кос поглед към Диърдри и отмаляло запита:

— Хоуви ви каза, че ви грози опасност?

Диърдри се изчерви:

— Не точно това. Казах му, че съм си уговорила среща с вас и тогава той реагира някак си… странно. Рече, че ще е по-добре да не разговарям с вас, за да не се разстройвам. Каза още… — тя прехапа долната си устна. — … че страдате от налудничавост и параноя.

Тру се обърна към Диърдри.

— Тогава защо все пак решихте да се срещнете със Саша?

След дълга пауза тя рече колебливо:

— Вие, Саша, познавахте съпруга ми Мартин, нали? Искам да кажа, познавахте го интимно.

— Питате ме така, сякаш вече знаете отговора…

Диърдри сплете ръце и ги стисна до болка.

— Насън той произнасяше името ви. Човек, който спи до съпругата си и бълнува името на друга жена… — гласът й секна.

— Аз изобщо не знаех, че той е женен!

Диърдри кимна леко, но Саша не разбра със сигурност дали й е повярвала.

— Съпругът ви знаеше ли, че бълнува? — попита Тру.

— Той не бълнуваше често. А и напоследък изобщо не го бе правил.

Тру й се усмихна разбиращо, макар в същото време тайно да си помисли, че ако тя също бе бълнувала, сигурно бе споменавала името на Хоуви. После се запита кое беше причината и кое следствието? Дали, когато Мартин се бе запознал със Саша в Москва, Диърдри вече не бе започнала да му изневерява с Хоуви? Дали Мартин е знаел за връзката й? И дали самата Диърдри не бе допринесла с поведението си за това Мартин да потърси друга жена? Тя чувстваше ли се виновна за всичко, което се бе случило?

Саша също имаше куп въпроси, които би искала да зададе на Диърдри, но не можеше. Главоболието й бе непоносимо и състоянието й пак се влоши. Сякаш й бяха налели цяла бутилка водка в гърлото. Тя изви глава настрана и изстена.

— Какво ти е? — разтревожи се Тру.

Саша се опита да се усмихне, но усмивката й се изкриви в гримаса.

— Ох, главата ми…

— Необходима й е почивка — намеси се Диърдри.

— Лекарят каза, че почивката е най-доброто лекарство в случая.

Тру бе съгласен с нея, но не бе сигурен дали оставането на Саша точно в апартамента на Диърдри бе от полза за когото и да било от тях. Той го каза. Диърдри кимна бавно.

— Ще ми обясните ли за какво бе всичко това? Първо Бил…

— Не — поправи я Тру. — Първо съпругът ви.

Диърдри пребледня.

— Но нали неговата смърт няма нищо общо с цялата тази история? Нали той бе нападнат от случайни грабители?

Тру погледна Саша, която под въздействие на упойката отново бе потънала в унес.

— Чуйте, госпожо Бейкър… Всъщност, Диърдри. Цялата история е достатъчно заплетена и в нея има доста загадки и за самия мен. Може би ще е по-добре за вас също да не се опитвате да я разплитате. Не знам дали реално ви грози някаква опасност, но относно Саша не се и съмнявам. Във всеки случай, мисля, че ще е по-добре за вас, ако се освободите от компанията ни — той се поколеба за миг. — Все пак, наистина ли не знаете нищо по случая?

— Не — каза тя тихо. — И вероятно имате право. По-добре ще е да не научавам нищо.

— Руснакът няма представа, че вие го цапардосахте с пистолета, и затова няма защо да ви преследва. Независимо от всичко обаче, на ваше място бих се държал предпазливо. Дори бих отпътувал за известно време нанякъде.

— Какво съвпадение! Тъкмо и аз самата мислех да прескоча до една приятелка в Портланд, с която се познаваме от университета, за да се възстановя малко след онова, което ми се случи тези дни.

— Чудесно.

Той се наведе и вдигна Саша на ръце. Тя вяло се отпусна в прегръдката му. Едната й ръка бе притисната до гърдите му, а другата се люлееше свободно край тялото й.

— Почакайте, къде отивате? Ами ако междувременно се случи нещо? Ако ми потрябвате?

Тру се почувства като подлец. Една непозната бе спасила живота им, а той още се колебаеше дали може да й се довери.

— Отседнали сме в хотел „Данфорд“, в центъра на града. Там сме под името Паркс — господин и госпожа Паркс.

Диърдри се усмихна с благодарност.

— Благодаря ви, господин Паркс — тя погледна към Саша, която още бе в несвяст. — Благодаря също и на вас, госпожо Паркс. Чудесна двойка сте двамата.

Тру се усмихна уморено. Саша доста му тежеше. Бе вече на вратата, когато го възпря тревожният глас на Диърдри. Тя беше при прозореца и от височината на дванадесетия етаж оглеждаше улицата.

— Почакайте! Може блокът ни да е под наблюдение!

Тру мръдна и Саша промени позата си.

— Какво става? — запита замаяно тя. Отново идваше на себе си. Обви с ръце шията му и допря устни до бузата му.

— Ммм, колко хубаво! — каза тя унесено. — Разкажи ми още един виц, Тру!

Той се усмихна извинително към Диърдри:

— Бълнува, горкичката!

Диърдри се усмихна в отговор, но усмивката й трая само миг.

— Вижте, надали е безопасно за вас да пребивавате в Сиатъл. Този руснак може да има приятели, които да тръгнат да ви търсят из хотелите на града. Затова ви предлагам следното: моя приятелка има вила на островите. Преди месец жената трябваше да отпътува по работа и ми остави ключовете — Диърдри сведе очи.

— Мартин и аз смятахме да прекараме някой и друг ден там. Мястото е много усамотено.

— Островите ли? — запита Тру.

— Да. Остров Сан Хуан. Само на петдесетина километра от Сиатъл. Можете да отидете дотам с ферибота.

Тя застана до бюрото в ъгъла на стаята и надраска набързо адреса. После грабна чантата си, измъкна оттам връзка ключове, отдели два и заедно с бележката ги подаде на Тру.

— Ето. Единият е от вилата, а другият — от поршето на Мартин. То е в подземния гараж на блока, първата клетка вдясно от асансьора.

Тя мушна ключовете в джоба на якето му.

— Но защо правите всичко това? — запита Тру подозрително.

Диърдри спря поглед върху Саша, която се бе унесла отново.

— Предполагам — рече тя, — че ако Мартин бе жив, щеше да постъпи по същия начин. Вероятно сте се досетили, че Бил Хоуви и аз бяхме любовници — по лицето й се застичаха сълзи. — Бедният Бил. Много го обичах, но истински влюбена бях не в него, а в Мартин — тя се усмихна замислено. — Любовта ни кара да вършим толкова много необясними неща!

Тру бавно кимна. Колко права бе тя наистина!