Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (10)

Девета глава

Познатата фигура в син костюм се сгърчи, хвана се за пищяла и тихо изруга. Саша се измъкна от леглото и се спогледа с Тру. „Дотук добре!“, казаха си двамата с очи.

— Вие двамата започвате да ми играете по нервите! — рече нагло Синият костюм.

— Чувството е взаимно, повярвай ми! — отряза го веднага Тру. — Къде е дребният, съдружникът ти?

Саша направи крачка напред и с изненадваща ловкост изви ръката на неканения гост зад гърба. Той тихо изстена.

— Извикай на съучастника си, ако не искаш в следващия миг да направя ръката ти на сол — изсъска Саша заплашително.

— Той не е тук. Иди и провери сама, ако не вярваш — каза задавено натрапникът.

— Досега бяхте неразделни като сиамски близнаци. Къде е другият? — запита Тру и се премести така, че да не може някой да го изненада в гръб откъм коридора.

— Той отиде да гони… Бартов.

— Бартов?

— Руснакът. Едрият човек в черен костюм.

— А ти откъде разбра, че сме тук? — запита го Тру.

— А според теб, откъде мога да разбера? Проследих ви.

Тру го изгледа недоверчиво.

— Та аз със собствените си очи видях как ти и по-ниският ти приятел отпрашихте с колата от паркинга при „Космическата кула“! Ние потеглихме едва след това. Значи някои трябва да ви е осведомил, че сега сме тук — по гърба му премина студена тръпка. Този „някой“ не можеше да бъде друг, освен Диърдри. Нима вдовицата играеше двойна игра? Нима и тя бе съучастница в престъпната организация?

— Да, вярно е, че потеглихме преди вас, но не отидохме много далеч — каза неканеният гост. — Забелязахме колата на госпожа Бейкър и затова паркирахме в една близка пресечка и зачакахме. Когато вие тримата потеглихте, аз тръгнах подир вас, а Джери се зае с Бартов. После вие излязохте от апартамента на госпожа Бейкър и поехте по магистрала номер двадесет. Не ми беше трудно да позная къде ще отидете. Затова направо ви причаках в Анакортес при ферибота. Морето беше много бурно по време на плаването, нали? Ама вие надали сте го забелязани. Бяхте така увлечени…

Саша се вкамени. Думите му я шибнаха като камшик. Значи този мръсник е бил там, на палубата на ферибота… и ги е видял, докато се любеха. Тя се почувства поругана и омърсена.

Тру също побесня. В гърдите му кипна такъв гняв, че му идеше моментално да го очисти. Саша сякаш прочете мислите му.

— Недей. Тру: Не си струва.

Необходимо му беше известно време, за да се овладее. После се приближи към Синия костюм и насочи дулото към гърдите му. Обискира престъпника и го обезоръжи.

— Е, добре, копеле. Кой си ти и какво искаш от нас?

Саша на свой ред поизкълчи още малко ръката му, за да го направи по-разговорлив.

— Добре, добре! — каза моментално той. — Ще ви разкажа всичко. Името ми е Лорънс. Джек Лорънс. Всичко, което искам, е онази дреболийка, която първоначално Бейкър трябваше да донесе. Върна се от Москва без нея и ни сервира някаква историйка за някой си, който там уж се бил лепнат подире му и осуетил работата. Той обаче уж бил осигурил някой си, който да пренесе „стоката“.

Вълна от гняв обля Саша. Значи това е била тя!

— Само че обещанията на Бейкър останаха напразни и стоката не пристигна. Тогава се замислихме дали не ни е подложил динена кора и дали не се е споразумял с конкуренцията.

— И тогава… го убихте? — запита Саша тихо.

— Аз не. Друг му видя сметката… Тъй или иначе, преди да умре, Бейкър се е заклел, че куриерката му го е изиграла и е решила да задържи иконата за себе си. По наши си канали разбрахме кога въпросната куриерка ще пристигне тук и решихме да я поемем. Не искахме да изпуснем стоката — той завърши думите си със зловещо кискане.

— Ами Бартов? — запита Саша. — Той също ли имаше претенции към „стоката“?

— Бартов го елиминирахме от играта. Така че можем ли сега ние е вас да направим една хубава сделчица?

— Надали — каза Тру мрачно и заплашително. По челото на Лорънс изби студена пот.

— Ей, да не правим глупости, а! Аз съм само колелце от една огромна машина. И да ме очистете, пак няма да можете да отървете кожите си. Досега не се е случвало някой да ни е правил сечено и да се е отървавал безнаказано. Докато, обратно, ако играете умно…

— Ние няма да те очистим, Джек, стари приятелю — прекъсна го Тру. — Просто ще те оставим на властите. Отсега нататък, ако „играеш умно“ и назовеш някое и друго име, можеш и да сключиш с тях някоя и друга сделчица.

Той повика с жест Саша при себе си. Тя обаче не искаше да пусне ръката на престъпника.

— Ела, без да се притесняваш, Саша! Сега не ни остава нищо друго, освен да вържем този тип и да го заведем във Фрайди Харбър, където ще го оставим на ченгетата, а те ще имат грижата да го предадат на ФБР.

Тя пусна ръката на Лорънс, а Тру й подаде пистолета, който току-що бе взел при обиска на нападателя:

— Дръж, за всеки случай!

Тя насочи пистолета към Синия костюм, а после с лека усмивка се обърна към Тру:

— Няма ли все пак да си обуеш панталоните?

След всичко, което се бе случило, той изобщо беше забравил, че бе по долни гащи. Намъкна припряно панталона, метна си риза и обу на бос крак обувките, докато в същото време Саша държеше на прицел Синия костюм. Тру бе изненадал от това, че ръката й изобщо не трепваше. След като се облече, той направи жест на Саша да се отдалечи.

— Ще се справиш ли? — запита го тя.

— И още как! Лягай по корем с ръце върху гърба! — заповяда той на престъпника.

Лорънс обаче не се подчини. В същия миг, за огромна изненада както на него самия, така и на Тру, Саша скочи като пантера и нанесе смазващ удар право в слънчевия сплит на неканения гостенин. Той се сви на две. Бе останал без дъх. Миг след това се строполи на пода — първо на колене, а после по корем, с ръце на гърба — както му беше заповядано.

— Добро изпълнение, другарко! — каза Тру с усмивка. — Браво.

 

 

В килера на кухнята Саша откри въже. Щеше да свърши работа.

В този момент чу лек шум. Извърна се и стисна здраво дръжката на пистолета.

В тясното килерче нямаше никой. Тя стоеше неподвижна и се ослушваше. Откъде беше дошъл този звук? Плод на въображението й? Или Лорънс ги бе излъгал, като бе казал, че бе дошъл сам? Да не би по-ниският Син костюм да се бе справил с Руснака и после да се е присъединил към съдружника си на ферибота? Тя изтръпна.

Отново се чу шумолене. От кухнята ли идваше? Саша свали предпазителя на пистолета и внимателно надзърна.

— Кой е там? — запита тя с нисък, заплашителен тон.

Никакъв отговор.

Отвори вратата на килера по-широко и се взря в кухнята. Стаята тънеше в сумрак. Скоро щеше да се съмне. Дъждът още не беше спрял и барабанеше някак зловещо по остъкления покрив на помещението.

Саша уплашено се измъкна от килера и прекоси кухнята. Помисли и си рече, че шумът, който я бе разтревожил, най-вероятно са били стъпките на Тру от горния етаж. После обаче я смрази друга мисъл: ами ако натрапникът бе успял по някакъв начин да надделее над Тру и да се освободи? Тя се спусна през коридора към стълбището и извика:

— Тру, при теб всичко наред ли е?

— Напълно! — извика отгоре той за нейно облекчение.

Оказа се обаче, че тук долу не всичко беше наред.

Саша тъкмо се канеше да се качи по стълбите, когато изотзад се подаде нечия ръка и я стисна за шията й. Стресната, тя изтърва както въжето, така и оръжието. Желязото издрънча върху стъпалото.

— Саша? Какво изтрака? Нещо случи ли се? — извика Тру от втория етаж.

Тя понечи да му отговори, но звукът заседна като кост в гърлото й. Дебел мъжки глас изсъска:

— Кажи му да слезе! — гласът бе с руски акцент. Саша трескаво се напъна да измисли как да обезвреди нападателя си или как поне да предупреди Тру.

— Дори и не си помисляй да вършиш глупости, другарко! — изхриптя Бартов.

Ръката му сви обръча около шията й и тя остана без дъх. Щеше да й прекърши врата.

Миг-два по-късно той поразхлаби хватката си. Гърлото й гореше и тя се усъмни дали би могла да говори дори и да искаше. А не искаше. Колкото повече се бавеше и не отговаряше, толкова повече щеше да расте подозрителността и тя се надяваше, бдителността на Тру.

А Тру наистина бе обхванат от подозрелия. Подобно на Саша, и той си помисли, че Синият костюм ги бе излъгал. Партньорът му сигурно бе тук и се бе крил на първия стаж през цялото време.

Тру подкани Лорънс да стане, опря в гърба му дулото на пистолета и го побутна пред себе си по посока на стълбите. Използваше го като щит.

— Саша! — думите заседнаха в гърлото му, когато я видя, скована в желязната прегръдка на Бартов. Заля го вълна от отчаяние. Значи Джери, по-ниският партньор на Лорънс, не бе успял да се погрижи за Руснака. Бе се случило обратното.

Тру видя как Лорънс започна да трепери. Явно ролята на жив щит никак не му допадаше.

На Тру обаче съвсем не му беше до Лорънс. Мислеше единствено за Саша. Дори бе забравил и за себе си.

— Пусни я, Бартов! Иконата не е у нея!

Бартов погледна нагоре към Тру:

— Трудно ми е да го повярвам, господин Форчън.

Сега Тру трябваше да положи всички усилия, за да прозвучат аргументите му убедително.

— Да, но е така. Тя донесе иконата и ми я предаде. Аз я прибрах на сигурно място, без да й казвам къде. Сега, ако ти трябва нещо, търси го от мен. Само че, за да се споразумеем, първо трябва да освободиш момичето. Освен това, имай предвид, че съм инструктирал адвоката си да предаде иконата на властите, ако нещо се случи с мен и Саша. Оставил съм му и снимките, които направих на теб и колегите ти от конкурентната банда.

Бартов се изсмя.

— Виждам, че гледате прекалено много криминални филми, господин Форчън — той отново стисна шията на Саша.

Тя се задави, останала почти без дъх.

— Спри! — изкрещя Тру. — Само да й направиш нещо, копеле такова!

— Не си ти този, който ще ми нарежда! — отсече Бартов, но поразхлаби малко прегръдката. — Ако се държиш добре, можем да се разберем съвсем лесно — тонът му изведнъж бе станал мазен и приятелски.

Колкото и да бе уплашена и да я болеше гърлото, при последните думи на Руснака Саша сухо се изсмя. Бартов веднага й го върна, като я сграбчи за косата и я дръпна с все сила назад. Въпреки кошмарната болка, тя обаче се удържа и не изкрещя.

Тру започна да се отчайва. Трябваше да направи нещо. Но какво? Дори и зад прикритието на Лорънс не бе сигурно дали би могъл да стреля по Бартов, без да засегне приятелката си.

Бартов сякаш прочете мислите му.

— Хвърли оръжието тук, долу! — нареди той. — И понеже на никой от нас повече не му е нужен твоя заложник, можеш да хвърлиш и него през парапета.

Тру бе удивен от хладнокръвието, с което бяха изречени тези думи. Лорънс, уплашен, че Тру ще изпълни това, което бе поискано от него, започна да моли Бартов за милост.

— Слушай! Знам къде малката е скрила иконата. Тя ми каза. А аз пък имам и други неща, които могат да те заинтересуват. Моля те, Бартов!…

Руснакът се изкиска:

— Вашите хора не биваше да бъдат толкова алчни, господин Лорънс. Русия беше наш запазен периметър, въпреки това вие пратихте ваш човек и там. Направихте голяма грешка. Това пък, че посегнахте и на иконата, бе направо недопустимо. Ние никак не обичаме да ни се отнема кокала.

— Да, но сега можем да поправим нещата! — извика умолително Лорънс, освободи се от охлабената прегръдка на Тру и се спусна надолу по стълбите. Саша усети, че и нея вече я държаха по-хлабаво, тъй като вниманието на Бартов бе пренесено върху конкурента му. Тя стрелна с поглед Тру. После многозначително му кимна. Само да можеше да я разбере!

Тру не чака втора покана. Скочи моментално напред и блъсна Лорънс надолу по стълбите. За да не бъде блъснат от падащото тяло, Руснакът отскочи встрани. Саша използва момента и зверски сръга с лакът Бартов в гръдния кош. Той изрева от болка и се сви на две. Освободена, тя се отдръпна, а в същия миг падащият Лорънс се строполи върху Руснака и двамата се запремятаха в безформено кълбо на пода. Тру грабна Саша за ръка и си плюха на петите по посока на входната врата.

 

 

— По дяволите! Ключовете от колата! Останаха в якето ми! — изруга Тру, когато стигнаха до поршето.

Зазоряваше се, дъждът още продължаваше да вали. Само след броени секунди Бартов и Лорънс щяха да се откопчат един от друг и щяха да хукнат подире им.

Неблагоразумно беше Саша и Тру да изберат шосето за маршрут на бягството си. И Бартов, и Лорънс бяха с коли и лесно щяха да ги настигнат. Оставаше им само гората и те хукнаха натам. Бяха вече навлезли на петдесетина метра в нея, когато светнаха фарове и се чу шум от запалване на двигател.

— Лягай! — прошепна Тру и дръпна Саша в тревата. Сноп светлина от фарове само миг след това се плъзна над главите им. Още няколко мига и колата потегли.

— Кой ли от двамата беше това? — запита шепнешком Саша, като все още лежеше по корем върху тревата.

— Има ли значение? — каза Тру.

Помогна й да стане и да се облегне на едно дебело дърво. После двамата се ослушаха за стъпки в нападалата шума. Не бе изключено, след като един от престъпниците беше тръгнал да ги гони по шосето, другият да бе поел пеша. Близко до ума беше, че след като Тру и Саша бяха без кола, щяха да опитат да се скрият в гората.

— Добре ли си? — прошепна Тру в ухото й, като отметна назад няколко мокри кичура от косата й.

— Сега съм по-добре — рече тя и се притисна към него.

— Чуй! — каза внезапно Тру и целият се напрегна. Шумолене на стъпки в опадали листа. Саша също го чу. Тру й даде знак да мълчи, а после посочи на изток.

Те крадешком се запромъкваха, внимавайки да не настъпват вейки или сухи листа. Зад тях продължаваха да се чуват нечии отчетливи стъпки. Някой — или Бартов, или Лорънс — беше по петите им. Този пък, който бе потеглил с колата, сигурно ги причакваше да се появят на пътя.

Хванати за ръка, Тру и Саша се промъкваха между дърветата. Куражът беше започнал да я напуска. Беше, мокра, уплашена, объркана и напълно изтощена. В главата й хаотично се въртяха сцени от изминалите дни. Препъна се в някакъв камък и залитна, но Тру я задържа и й се усмихна окуражително.

Сепна ги изпращяване на счупено клонче само на няколко метра зад гърба им. Саша понечи да изпищи, но Тру сложи ръка върху устата й. Наблизо се виждаше голям валчест камък. Тру я повлече натам. Стигнаха до него и се притаиха в сянката му.

Стъпките се чуха отново, после затихнаха. Ами ако престъпникът се бе спотаил и ги чакаше да излязат от прикритието си? Тру предпазливо надникна иззад камъка, но не видя никого. Изминаха няколко минути, които им се сториха като часове. Какво щяха да правят оттук нататък?

— Да хвърлим няколко камъка, всеки следващ по-надалеч — прошепна Саша. — По този начин може да успеем да заблудим престъпника и той да си помисли, че сме там, където се чува шумът от падащите камъни.

След кратко колебание Тру запрати надалеч няколко, дребни камъчета. Реакцията, последва незабавно. Чуха се стъпки, които бързо се отдалечиха в посоката, накъдето бяха захвърлени камъните, и постепенно заглъхнаха. Планът им беше успял.

Двамата излязоха от укритието си и припряно се заизмъкваха в посока, противоположна на тая, в която бяха отпратили престъпника.

— Виж! — каза по едно време Саша.

На едно открито място недалеч от тях се виждаше къща.

— Да отидем и да се обадим в полицията!

— Ако там изобщо има телефон и ако телефонните линии не са прекъснати от бурята — каза Тру.

Мина му и друга мисъл, но не я изрече на глас: ами ако някой от престъпниците се беше скрил там и ги чакаше. Спогледа се със Саша и по очите й разбра, че и тя се питаше същото. Вече се разбираха без думи. Въпросът обаче остана да виси във въздуха без отговор.