Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (11)

Десета глава

Вече ръмеше едва-едва, но Саша и Тру бяха прогизнали до кости и утринният вятър ги караше да потръпват от студ.

Почукаха на вратата на къщата.

След известно време, което им се стори като вечност, вратата изскърца и в процепа се появи нечие око.

— Не мога да ви обслужа преди осем!

Гласът звучеше познато. Тру погледа въпросително спътничката си.

— Човекът от крайпътния супермаркет, Тру!

Зад къщичката, на около стотина метра по-надалеч, действително се виждаше магазинът, където вчера се биха отбили да напазаруват.

— Вижте, само бихме искали да ползваме телефона ви…

Човекът не им затръшна вратата, но не я и отвори по-широко. Нищо чудно: ранните посетители бяха целите раздърпани, рошави, мокри и кални и видът им не вдъхваше особено доверие.

Не можеха да стоят дълго така. Всеки момент щеше да се появи някой от техните преследвачи.

Тру и Саша се спогледаха. Пистолетът! Само този аргумент им оставаше.

Тру не се поколеба нито за миг. Измъкна светкавично оръжието и го насочи към човека зад вратата. Едновременно с това Саша мушна крак в процепа, само секунда преди магазинерът да успее да затръшне вратата.

— Не се плашете — каза с колкото се може по-спокоен тон Тру. — Ние сме тайни агенти. ФБР. Единственото, което искаме, е да ползваме телефона, за да се обадим в…

— Нашата щабквартира — помогна му тя.

Човекът ги погледна недоверчиво.

— Къде са ви документите?

Скъпоценните секунди течаха и Тру усещаше това тъй отчетливо, сякаш чуваше цъкането на часовниковия механизъм на взривно устройство.

— Вижте, при изпълнението на секретни задачи не носим документи — каза той.

Човекът обаче още упорстваше и не ги пускаше вътре.

Тогава Тру му посочи пистолета.

— Това са документите ми! — каза той заплашително.

— Моля ви — додаде Саша, — не искаме невинни жертви.

Човекът се поколеба още миг-два, после попита:

— Рускиня сте, нали?

Тя кимна и му се усмихна по женски предизвикателно. Усмивката й свърши по-добра работа от оръжието.

 

 

Телефонният разговор се проточи. Агентът от ФБР на другия край на жицата реагираше мудно.

— Обясних ви, господин Милтън, че нямам време да се впускам в пространни разяснения. Сега отново ще резюмирам ситуацията с няколко думи. От една страна имаме руснак под име Бартов. От друга страна са двама души — Джек и Джери. Второто име на Джек е Лорънс, а какво е второто име на Джери не знам. Дори не зная дали той изобщо още е жив. Бартов може да го е… — Тру викаше в слушалката. Явно не срещаше разбиране, тъй като по лицето му се четеше разочарование. — Не, този е другият, Хоуви. Бил Хоуви. При „Космическата кула“. Имаме запис от разговора. Сигурни сме, че не се касае за злополука поради свръхдоза от наркотик. Мисля, че или Джек, или Джери му е направил инжекция в асансьора. А може и да е бил Бартов. Или… Знам ли още кой друг участва в играта? — Тру млъкна за малко. Слушаше. — Вижте, Милтън! Не можем повече да се размотаваме тук — последва друга пауза. — Добре. Ако успеем да се измъкнем живи от това място.

Той тръшна слушалката върху вилката на телефона. Като видя пребледнялата Саша, веднага съжали за последните си думи. Прекоси стаята и гальовно обви с ръка рамото на спътничката си. Горката — целите й дрехи бяха прогизнали и косата й висеше на мокри кичури. Стана му жал за нея.

— Добре ли си?

Тя отметна косата от лицето си и измъчено се усмихна.

— Да, всичко е наред.

Той грижовно я прегърна за няколко секунди.

Магазинерът се упъти към една затворена врата. Тру веднага вдигна пистолета и го насочи към него предупредително:

— Накъде?

— Отивам да ви донеса по една кърпа, за да се поизсушите.

— Нямаме време за това. А и трябва да ни закарате до Фрайди Харбър — Тру не молеше. Той заповядваше.

Човекът потри замислено брадичката си, размишлявайки над това, което току-що му бяха казали.

— Имате кола, нали? — запита Тру нетърпеливо.

— Имам един пикал.

— Ще свърши работа — каза Тру и с пистолета даде знак на магазинера да върви. — Хайде!

Човекът обаче не мръдна.

— Няма да стане.

Тру почувства как го обзема гняв и губи търпение.

— Чуйте, нямам намерение да споря с вас.

Саша сграбчи ръката му.

— Вижте — обърна се тя към магазинера, — ще бъде по-добре за всички ни, ако час по-скоро се махнем оттук — гласът й звучеше разумно и убедително.

За изненада на Тру и на нея самата магазинерът кимна в знак на съгласие. Саша се усмихна с облекчение.

— Значи тръгваме!

След няколко мига магазинерът отново кимна утвърдително.

— Къде е пикапът? — запита припряно Тру. — Отзад зад къщата.

— Във Фрайди Харбър.

— Какво, по дяволите, търси там?

— Правят му основен ремонт на двигателя.

Саша бе обзета от безмерно отчаяние.

— Но сигурно имате нещо друго, с което се придвижвате, нали? — запита тя, а сълзите вече напираха в очите й.

— Да. Лодка и без това с лодка се стига много по-лесно до Фрайди Харбър, отколкото по сушата.

Саша облекчено се разсмя. Тру също.

При пристигането им във Фрайди Харбър вече беше спряло да вали. Имаше десетина минути до отпътуването на ферибота за Анакортес. Докато Тру пазеше отпред, Саша влезе в един сувенирен магазин на пристанището и скоро се върна с две сиви фланелки и бейзболни шапки с дълги козирки.

Когато се преоблякоха, Тру погледна Саша и се пошегува:

— Стопроцентова американка си!

— Не, двадесет и пет процентова, по линия на баба си — поправи го педантично тя.

— А аз пък мисля, че Джесика, моята баба, се оказа права. Ти наистина страшно приличаш на Лейла по темперамент, а и по външност, може би — гласът му бе ласкав и мил.

Съвсем неочаквано тя обви с ръце шията му.

— О, Тру, ти беше толкова смел. А аз се страхувах. Страхувах се, че никога няма да можем да излезем живи оттам. Но ти… Ти беше чудесен!

В прилив на нежност той я притегли към себе си и притисна устни към шията й.

— Фериботът! — дръпна се след малко тя.

 

 

Плаването към Анакортес беше чудесно: слънце, множество китове, пенещи игриво водата край ферибота и никакъв преследвач на хоризонта. Вероятно Бартов и Лорънс още претърсваха острова. Пристигнаха в Анакортес и Тру веднага се упъти към едно информационно гише.

— Ела — каза той на Саша. — Трябва да открием къде е най-близкият пункт за вземане на коли под наем.

— И ще отидем в Сиатъл, за да се срещнем с властите?

Той кимна и й се усмихна лъчезарно. Наведе се към нея, докосна я по брадичката и я целуна. После дръпна шеговито козирката на шапката й надолу, прегърна я през рамо и двамата се отправиха към информационното гише.

Почти бяха стигнали, когато върху рамото на Тру се стовари нечия тежка ръка. Миг по-късно друга ръка тупна по рамото и Саша. Двамата хлъцнаха от изненада, обърнаха се назад и видяха двама непознати, облечени в спортни дрехи. В държанието им нямаше и помен от приветливост.

Човекът, чиято ръка беше върху рамото на Саша, посочи към една сива лимузина до бордюра и рече:

— Колата чака.

От похитителя се излъчваше натрапчива миризма на бръснарски одеколон и на Саша моментално й се догади. Тру се опита по възможно най-незабележимия начин да посегне към пистолета, но мъжът зад гърба му поклати отрицателно глава:

— Това ще е най-голямата глупост, която можете да направите! — гласът му беше спокоен, но решителен.

Тру щеше да се пръсне от яд. Не бе трудно човек да се досети, че Бартов или Лорънс можеха да предупредят съучастниците си да държат под око фериботното пристанище на Анакортес. Сега на него и Саша не им оставаше нищо друго, освен покорно да се отправят към колата, където трети тип, в хавайска риза и бели бермуди, търпеливо чакаше зад волана.

След като дискретно беше обезоръжен, Тру беше тласнат на предната седалка и там беше затиснат между шофьора и мускулестия си нападател. Макар и малко по-внимателно, Саша също беше бутната в колата и заедно с другия похитител зае задната седалка. Колкото и да беше притеснен, Тру смогна да се извърне назад и хвърли на младия и строен „компаньон“ на Саша ледена предупредителна усмивка. За негова изненада обаче човекът просто се усмихна и се отмести по-далеч от дамата. Саша също се усмихна успокоително на Тру, макар усмивката й да беше пресилена. Якият мъж от дясната страна на Тру го погледна в упор и запита:

— Казахте, че искате да поговорим, господин Форчън. Предполагам, че не сте променили намерението си.

— Вие предполагате? Но кой, по дяволите, сте вие?

Здраво сложеният мъж се усмихна.

— Преди около час разговаряхме с вас по телефона, господин Форчън.

Тру присви очи.

— Искате да кажете, че вие сте човекът от ФБР? Милтън?

— Специален агент Франк Милтън, Сиатълски клон на ФБР — той посочи към шофьора: — Специален агент Лу Бонфильо. А специален агент Бари Флеминг седи отзад до госпожа Чийзман.

— Тя не е госпожа Чийзман — отряза го Тру. — И никога не е била. Цялата работа е била фалшива. Чийзман дори не е и съществувал. Това е било просто едно измислено име. А истинското име е било…

— Бейкър? — попита Милтън. — Мартин Бейкър?

— Да — промърмори сърдито Тру. — Можехте да се представите, преди да ни набутате в колата. Помислихме, че сте от тях.

— Кои „тях“? — запита Милтън.

Тру сви рамене.

— Знам ли? Има поне две различни банди, заинтересувани от иконата. А може да са и повече.

Сега Милтън се обърна към Саша и изгледа и нея въпросително. Студена тръпка премина по тялото й. Започваше се! Разпити, въпроси, подозрения… Кой знае дали в крайна сметка нямаше да я изкарат виновна, макар Тру все да я успокояваше, че такава опасност не съществува.

За щастие, сега Милтън се задоволи само с въпросителния си поглед и като не получи отговор, се извърна напред. После пусна радиото.

Саша беше изненадана от това, че нито към нея, нито към Тру бяха отправени повече въпроси. После си помисли, че истинският разпит ги очаква в Сиатъл. Сигурно тия тримата имаха за задача само да ги доведат. В Сиатъл вероятно щяха да ги поемат по-високопоставени служители и истинското печене на бавен огън сигурно щеше да започне именно там.

Тру също допусна, че тримата мъже бяха дошли единствено с цел безопасно да ги транспортират до службата на ФБР. Е, не бе очарован от начина, по който им се бяха представили, но за разлика от Саша не изпитваше никакви по-нататъшни страхове. Сигурен беше, че нея нямаше да я обвинят в каквото и да било. Радваше се също, че ще успеят невредими да се измъкнат от бъркотията и че оттук нататък със случая ще се заемат професионалистите.

 

 

Пристигнаха в Сиатъл през ранния следобед. Валеше едва забележимо, почти като мъгла — практически нищо в сравнение с пороя, който се изля на остров Сан Хуан. Затова и двамата се разсмяха, когато агентите учтиво разтвориха чадъри над тях на слизане от колата.

— Сигурен съм, че и двамата бихте искали да се преоблечете — каза Милтън, след като влязоха във фоайето на офиса на ФБР. — Преди да дойдем да ви вземем, минахме през хотела, в който бяхте отседнали, за да ви приберем багажа, но не намерихме много дрехи там.

„Както и каквото и да било друго“, допълни наум изказването му Тру. „Като например икони“. В този момент го сепна неочаквана мисъл:

— Впрочем, откъде знаехте в кой хотел сме отседнали? По телефона не ви споменах нищо по този въпрос.

Саша усети как мускулите й се напрягат.

— Следихте ли ни?

— Косвено — да. Следихме Мартин Бейкър…

— На доста интересни сцени трябва да сте станали свидетели — каза със сарказъм Тру.

Милтън ги въведе в един празен асансьор.

— Както казах — продължи той, след като натисна копчето за четиринадесетия етаж, — ние държахме под око Бейкър, докато в един момент той успя да ни надхитри и ни се изплъзна. Ако не беше толкова голям тарикат, сега сигурно още щеше да е жив. След като Мартин ни избяга, прехвърлихме вниманието си върху познатите му и неговата съпруга — той се усмихна с неудобство към Саша: — Истинската му съпруга. Диърдри.

— И Диърдри ви каза в кой хотел сме отседнали в Сиатъл?

— Не, пряко не. Снощи тя се отби до вашата хотелска стая. Разбира се, предварително не знаехме, че стаята е била обитавана именно от вас. Когато обаче показахме на човека от рецепцията ваша снимка, господин Форчън, той веднага ви разпозна.

Тру и Саша се спогледаха озадачени. Какво бе търсила Диърдри в техния хотел? Очевидно не бе отишла, за да се срещне с тях, тъй като сама ги бе изпратила на остров Сан Хуан. Явно се бе надявала да намери иконата. Сигурно си бе помислила, че те я бяха скрили някъде в хотелската стая, без после да имат време да я приберат, преди да отплават за Сан Хуан.

Следващият въпрос им хрумна едновременно: самостоятелно ли бе действала Диърдри, или в организирана престъпна група? Ако да — коя? Най-вероятно не тази на Бартов, тъй като на подземния паркинг тя бе действала против него.

 

 

— Почти сигурен съм, че Диърдри играе в комбина с Лорънс! — каза Тру на специалния агент Рон Уотърман, здрав мъж на средна възраст с уморен вид и подпухнали от недоспиване очи.

— Може и да сте прав — съгласи се Уотърман без някакъв особен ентусиазъм.

— Ами да! Така всичко си идва на мястото. Лорънс не се е налагало да гадае, когато е потеглил след нас към Анакортес. Той вече е бил осведомен от Диърдри — Тру потърка брадичката си замислено. — Сигурно и Бартов е научил за местонахождението ни по същия начин.

— Не разбирам — каза с раздразнение Уотърман.

— Защо ще осведомява Бартов, след като играе против него?

— Информацията е достигнала до Руснака пряко волята на Диърдри — намеси се Саша. — Бартов вероятно е поставил Джери натясно и той, за да спаси живота си, му е казал — гласът й бе станал дрезгав от напрежение.

— Вижте — обърна се Тру към Уотърман, — защо не доведете на разпит Диърдри? Накарайте я да говори. Тя е ключовата…

— Не знаем къде е. След като излезе от хотела ви, тя успя да подведе моите момчета и им се изплъзна изпод носа.

Тру вдигна безпомощно ръце:

— Е, и сега какво? Диърдри, Лорънс, Бартов и още Бог знае кои се разхождат на свобода и си точат зъбите да спипат приятелката ми!

— И ти не си в по-голяма безопасност от мен — стисна Саша ръката му.

— Вижте — обърна се Тру към Уотърман, — казахме ви всичко, което знаехме. Оттук нататък, защо не се занимаете със залавянето на престъпниците, а нас да ни оставите на спокойствие? Крайно време е да измъкна Саша от цялата тази бъркотия и да я заведа на някое наистина безопасно място.

— Не мога да постъпя така, Тру! Мой дълг е да подпомогна на властите при залавянето на престъпниците — намеси се тя.

— Това не е твой проблем. А не е и твоя работа.

Саша погледна към Уотърман:

— Ако не ме арестувате или върнете в собствената ми страна, където да понеса последствията от действията си, съм готова да ви съдействам с всички сили — каза тя убедено.

Уотърман й се усмихна:

— Оценявам жеста ви, госпожице Малцева.

— Моля ви — неочаквано промени темата Саша, — мога ли за малко да остана насаме с… приятеля си?

Уотърман помисли, после кимна.

Минутка по-късно Саша и Тру стояха сами в офиса Тру стана от стола, отиде до Саша и я прегърна през раменете.

— Трябва да внимаваш, скъпа.

— Казваш това, защото се страхуваш за мен, Тру.

Той я придърпа към себе си, зарови глава в косите й и каза:

— Дяволски си права, страх ме е. Не знам какво щях да направя, ако с теб се беше случило нещо — той стисна очи. Как му беше дошло до главата всичко това? И как изобщо бе възможно толкова много да обича тази непоносима жена?

Тя се отдръпна. По лицето й се стичаха сълзи.

— Нищо няма да излезе от връзката ни, Тру, но аз никога няма да те забравя. Когато се върна в Москва, а ти отново станеш важен бизнесмен, ще си спомням за времето, което прекарахме заедно… И ще ми бъде едновременно приятно, мило и мъчно за теб. Сега обаче трябва да се разделим. Сбогом, Тру!

Той отчаяно изстена и като обезумял потърси устните й. Зацелува я трескаво. Притискаше я до болка към себе си и усещаше как цялото й тяло потръпва, наелектризирано от магията на целувката. После внезапно каза:

— Ей, да не мислиш, че си единствена с твоето високо гражданско и политическо съзнание? Аз също няма да съм спокоен, докато тези типове не бъдат натикани зад решетките — той свали бейзболната шапка от главата й. Къдриците й се разпиляха, а той мушна ръка под тях и я погали по шията. После се усмихна: — А и съм ти обещал да ти разкажа някой много смешен виц. Тъй че, не бързай. Има още време, преди да си кажем сбогом завинаги.

— Да, бих искала да ми разкажеш нещо весело… преди раздялата — каза тя унесено.