Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (3)

Втора глава

— Разчитам на твоята подкрепа, Тейлър — каза Тру, като крачеше напред-назад из лабораторията на по-малкия си брат.

Тейлър прекъсна заниманията си и се взря в Тру:

— Все още не разбирам какво толкова те тревожи.

Тру погледна удивен брат си:

— Не разбираш? Не разбираш какво ме тревожи?

— Но нали ти изобщо не харесваш тази жена? Твърдиш, че е скучна, че няма чувство за хумор, че е непривлекателна…

— Знам, но…

— Стига, Тру. Нима баба ни може насила да те накара да се влюбиш в тази рускиня!

Тейлър се задълбочи отново в работата си. Тру го погледа известно време, като си мислеше колко прост и безпроблемен бе животът от гледна точка на брат му. После въздъхна.

— Бях ти оставил едни документи. Подписа ли ги?

— Да съм ги… какво? — отнесено запита брат му, без да се откъсва от работата си.

— Слушай, още не си погледнал поправките в нашия експортен каталог. Знам, че тези неща не те интересуват особено, но…

— Прегледах ги и мисля, че всичко е наред. Макар че не би било зле, да се вземе и мнението на някой чужденец. Ей, чакай…

— А, не! — каза Тру, упътвайки се към изхода. — Дори не си го и помисляй. Тук и в този момент тържествено се заричам повече да нямам нищо общо с другарката Саша Чийзман.

Не бе изключено той да удържи на обещанието си, ако само на двадесетина метра от изхода на лабораторията буквално не бе връхлетял върху нея. Само силната й ръка, която го бе сграбчила в последния момент, го бе предпазила да не забие нос в един току-що прекопан участък от моравата.

— Какво, по дяв… Какво сте си наумили? — раздразнено попита той.

— Имате толкова много земя, идеална за отглеждане на зеленчуци, а не я използвате! Знаете ли колко хора биха могли да се изхранят от нея?

— Зеленчуци? Заели сте се да садите зеленчуци?!

— Не сега, утре. В момента подготвям почвата.

— Мислех, че днес баба ми щеше да ви води при частния детектив. Не мислите ли, че тези… земеделски занимания… пречат на крайната цел на вашето пребиваване тук? Доколкото знам, искахте да откриете съпруга си.

Саша го изгледа:

— Искате вероятно да поспорим относно това?

— Не — отсече той. — По принцип не споря. Само исках да кажа… да ви напомня… Вижте, зеленчукова градина просто не ни е нужна — каза навъсено той. — В радиус от десет километра наоколо има поне дузина супермаркети, в които могат да се купят всякакви зеленчуци.

— Защо трябва човек да купува, след като може да си отгледа сам? Излиза по-евтино, по-добре е за почвата, по-добре е за вас самия, а е по-добре и за обществото. Мислите ли, другарю, че е правилно да имате толкова много, а да давате толкова малко на околните? — изгледа го тя с укор.

Той усети как кипва:

— Вижте, не аз, а вие ме предизвиквате да споря. Изглежда ви доставя голямо удоволствие да ме дразните — каза той и сърдито закрачи към къщата.

— Тру! — извика след него тя.

— Какво? — попита той, без да се извръща.

— Много искам да видя този частен детектив, на който баба ви толкова разчита. А повече от всичко искам да открия Дру Чийзман… Или каквото е там истинското му име. Но днес баба ви е заета. Очаква дете.

При тези думи Тру се извърна и я изгледа недоумяващо.

— Очаква дете?! Баба ми е седемдесет и три годишна, Саша. Не мислите ли, че е малко попрехвърлила възрастта, подходяща за забременяване?

— Забременяване? — прехапа устни Саша. След това се усмихна — но не плахо и притеснено, както бе правила досега, а истински. — О, Тру, понякога можете да бъдете много забавен.

— Аз — забавен?! Не бяхте ли вие тази, която каза, че баба ми очаква дете! — отвърна той. Лъчезарната усмивка на Саша го привлече като магнит и той в миг се отзова до нея.

— Да, но никога не съм споменавала за бременност. Казах, че чака дете — съседско дете. Как се казва на английски — когато някой се грижи за дете, чийто родителите са ангажирани навън?

Тя все още се усмихваше, а лицето й бе обрамчено от вълнисти руси кичури, измъкнали се изпод баретата. Неудържимо му се прииска да ги приглади. Повдигна ръка, но в същия миг тя го погледна. Усмивката й я бе преобразила. Какво беше казал Тейлър? Че го е страх да не би някой път да погледне към Саша и вместо скучна и сурова другарка, да съзре прекрасна и лъчезарна жена? Господи, точно това се бе случило!

Лицето й все още бе озарено от мека усмивка, когато погледите им се срещнаха. Той не можа да издържи на порива и нежно, съвсем нежно погали къдриците й.

Сърцето на Саша заби лудо и цялото й същество си напрегна. „Не трябва отново да се поддавам на глупави сантименталности“ — повтаряше си тя непрекъснато.

Устните и на двамата леко се бяха разтворили в очакване. Като на забавен каданс той се приближи към нея. Когато, ги деляха само милиметри, Саша трепна. Сега бе мигът, в който още можеше да се отдръпне и разумът да възтържествува над страстите. Нима тя, която много повече от останалите имаше основание да бъде предпазлива, щеше отново да постъпи импулсивно и необмислено? Нима в нея толкова силно беше проявен темпераментът на баба й?

Не каза нищо и не помръдна. Дъхът й замря, когато устните му нежно и бързо като полъх докоснаха нейните.

— Нахален ли бях? — попита той тихо.

Лека усмивка пробяга по лицето й.

— Не, напротив, приятно ми беше — отговори с неволна искреност тя, макар да й се искаше да каже нещо друго.

На Тру му се прииска да я целуне отново. Чувстваше, че тя няма да има нищо против един „бис“ — при това още по-пламенно изпълнен. Инстинктът му за самосъхранение обаче задейства и го възпря. Осъзна ясно, че се намира в такъв критичен момент, който би могъл да предопредели живота му.

— Сигурен съм, че утре баба ми ще те заведе при детектива — промърмори той и се отдръпна.

Саша, която още бе под въздействието на мимолетната им близост, сепнато го изгледа:

— Какво?!

— Баба ми ще те заведе при детектива. Него си го бива. Ползвали сме вече услугите му. Може да имаш късмет — докато отстъпваше заднишком, той се спъна в една буца. — Виж… Беше необмислено от моя страна — тя го изгледа. Изражението й бе непроницаемо. — Не трябваше да те целувам — смотолеви той, раздразнен, че се налага да се извинява.

— Нямах нищо против — каза безгрижно Саша. — Беше само малка невинна целувчица. Не вложих в нея каквото и да било чувство. Вероятно гледаш повече холивудски филми, отколкото трябва. Впрочем вие, американците, изглежда много си падате по сълзливата романтика.

Тру кипна:

— Мога ли, драга ми госпожо Чийзман, да ви напомня, че не някой от нас, американците, а именно вие станахте жертва на евтината романтика и в заслепението си се оженихте за човек, когото почти не сте и познавали!

След тирадата си той очакваше или шамар, или порой от сълзи по лицето на Саша. Не стана обаче нито едното, нито другото. Тя го гледаше и му се усмихваше.

— Прав си, Тру. Бракът ми с този човек беше глупава грешка. Знаех това и преди, но сега съм напълно сигурна.

Той я погледна объркано, а после каза:

— Саша…

— Какво, Тру?

Той обаче още не бе измислил с какво да продължи разговора. Следващото изречение направо бе изсмукало от пръстите му:

— Какви зеленчуци… смяташ да посадиш?

— Ряпа, грах, боб…

Тру се почувства още по-глупаво.

— Саша…

Тя вдигна очи към него. Изглеждаше спокойна, съсредоточена и независима и това го изваждаше от равновесие.

— Тези зеленчуци все пак не са най-важното в момента, нали? Защо не оставиш градинарството за момент и не дойдеш с мен до града. Ще те заведа при Дел Монте…

— Дел Монте?

— Така се казва частният детектив.

Тя се изправи бавно, отупа прахта от дланите си и го погледна по обичайния за нея начин — право в очите. По дяволите, този бистър и прям поглед го смущаваше!

— Наистина ли ще ме заведеш? Не трябва ли да ходиш днес на работа?

— Е, аз съм шеф на фирмата. Мога и да отсъствам един ден.

Противно на волята погледът му отново се спря за миг на полуотворените й усмихнати устни. Като потисна почти непреодолимото си желание да ги целуне отново, той се извърна и тръгна. После чу зад гърба си:

— Ще се измия и след двадесет минути ще те чакам пред къщата на баба ти. Става, нали!

 

 

Той се бе преоблякъл, носеше черни джинси и фланелка. Беше помислил и да се избръсне, но после реши да не го прави, за да не си помисли тя, че отдава прекалено голямо значеше на предстоящото им излизане.

Беше закъснял с няколко минути за срещата и беше логично да се предположи, че дисциплинираната Саша вече го очаква нетърпеливо. Нищо подобно. Когато спря с мотоциклета си пред къщата, Саша я нямаше. Понеже не можеше да допусне, че тя е от типа жени, които с часове висят пред огледалото, той влезе вътре, за да провери да не би нещо да се е случило. Можеше, например, междувременно баба му да се е върнала и да е решила сама да я заведе при частния детектив.

— Саша! — подвикна той, застанал пред широкото стълбище.

Показа се камериерката с бърсалка за прах в ръце.

— Горе в стаята си е!

Той се поколеба за миг, после хукна нагоре, вземайки по две стъпала наведнъж. Спря задъхан пред вратата на стаята за госта и почука:

— Саша, всичко наред ли е?

— Не съм сигурна — чу се иззад вратата.

— Мога ли с нещо… да ти помогна?

Вратата бавно се отвори. В първия момент той направо не я позна. Беше му трудно да повярва на очите си. Пред него стоеше ефирно олицетворение на нежността — в прасковенорозова рокля и също такава на цвят кърпа за глава, изпод която бликваше водопад от златисти като узряло жито вълнисти коси.

— Невъзможно е, нали?

— Да — промълви Тру, пленен от гледката и прималял от изненада. — Невъзможно е да се повярва, че това очарователно създание си ти, Саша.

— Исках да кажа, че е невъзможно да изляза в този вид — каза тя и дръпна края на кърпата, за да я развърже от главата си. Едва сега той забеляза отчаянието в очите й.

— Но, Саша… Няма нищо нередно в облеклото ти! Изглеждаш чудесно… Облечена си с толкова вкус — усмихна й се той. — А аз си мислех, че в Русия хората нищо не разбират от мода.

— О, това не е руска мода. Заслугата е на баба ти — тя вдигна пред очите му страница от модно списание, на което се виждаше същата рокля, а надписът отдолу гласеше „Модел Форчън“. Страницата представляваше реклама на универсалните магазини на фамилията.

Върху леглото Тру зърна отворената опаковка на роклята.

— Намерих всичко това, когато влязох да се преоблека — каза Саша. — Имаше и бележка от баба ти, че роклята е за мен.

Освен ослепителната й красота сега за пръв път можеше да се види и колко млада и крехка беше тя. Тру си спомни как баба му бе споменала, че Саша е само двадесет и четири годишна. Досега обаче тя му бе изглеждала далеч по-възрастна.

Той остави настрана бележката и списанието, улови и двете й ръце и я погледна в очите:

— Тази рокля ти стои великолепно, Саша!

— Не изглеждам ли глупаво… в нея?

Той нежно й се усмихна:

— Ако бях видял тази рокля на някоя витрина, щях да те хвана за ръка, да те завлека там и веднага да ти я купя.

— Когато не си сърдит, можеш да бъдеш страшно сладък, Тру.

Дланите му обгърнаха ръцете й и нежно се плъзнаха нагоре.

— Жените обикновено не ме наричат „сладък“.

— Може би просто не си попадал на подходящи жени — каза тя, осъзнавайки, че сама си търси белята.

Тру вече знаеше, че ще я целуне отново. Ръцете му обвиха шията й и потънаха под тежкия сноп коси.

— Саша, Саша, Саша… — мълвеше той.

— Повтаряш се, Тру!

— По дяволите, права си.

Те се отдадоха на страстна целувка. Целуваха се ненаситно, почти отчаяно, сякаш в тях самите някаква навита до скъсване пружина внезапно се бе освободила и се развиваше с бясна скорост.

Когато я освободи от прегръдките си, той видя, че тя цялата е поруменяла. Погледът му инстинктивно се плъзна към леглото в стаята. За Саша не беше трудно да отгатне какво му се иска. За миг и тя бе изкушена от същото горещо желание. През ума й обаче премина горчивият спомен от миналото и я отрезви. Тя се отдръпна и шеговито рече:

— Забравяш, че съм омъжена, Тру.

 

 

Той не искаше да влиза с нея при Дел Монте, но го направи, за да й помогне при евентуални езикови трудности. Английският й беше отличен, но не бе изключено детективът да си послужи с някои специфични и трудноразбираеми изрази.

Докато чакаха в тясната приемна, хубавата червенокоса секретарка непрекъснато фиксираше с поглед Тру. На няколко пъти той отвърна на погледите й. Момичето не го интересуваше изобщо — просто опитваше да си докаже, че случилото се сутринта в стаята на Саша не означава нищо. Проблемът обаче бе, че не успяваше. Колкото до Саша, тя или не забелязваше малкия флирт, или не му отдаваше никакво значение. Това го дразнеше — страстта го бе направила свръхчувствителен.

В действителност Саша беше забелязала играта с погледи и съвсем не бе безразлична към нея. Даваше й се добър повод да си припомни, че на американците — особено на мъжествените и привлекателните от тях — не биваше особено да се разчита.

— Можете да влезете.

Сепнат от гласа на секретарката, Тру скочи и с изненада забеляза, че Саша бе подскочила също така стреснато. Значи, „другарката“ не била толкова хладнокръвна и безразлична, колкото му се бе сторило. Констатацията го накара да се почувства по-добре.

Виктор Дел Монте ги чакаше. Саша погледна навъсено Тру и му прошепна:

— Това ли е детективът? Не прилича много на тези от филмите.

Тру се усмихна. Да се каже, че Виктор Дел Монте не прилича особено на широкоплещестите типажи от киното, означаваше да се избере най-мекия израз за случая. Истината бе, че с аскетичната си слаба фигура, голо теме, очила с големи рогови рамки и неподходящо подбрана червена папионка, Дел Монте приличаше повече на застарял изобретател маниак, отколкото на частен детектив. Подчертано любезните му маниери пък го правеха да изглежда като застрахователен агент.

— Влезте, влезте! За мен винаги е било удоволствие да съм в услуга на фамилията Форчън — започна речитатива си той, като енергично потупа Тру по ръката и широко се усмихна на Саша, докато ги въвеждаше в стаята. — Преди около година работих по една поръчка на брат ви Адам — продължи той, намигвайки. — Още го помня. Дойде със съсипан вид, горкият, и ми поръча да открия една личност. Тъй и не можах да разбера защо веднага след това трябваше да се появи и брат ви Питър и да ми заръча точно обратното — да не бързам с издирването. От вестниците после научих, че Адам по-късно сам открил въпросната личност и че двамата се оженили. Чакай, чакай! Но нали Питър също се ожени непосредствено след това! Нищо не разбирам! Изобщо… при това особено завещание на баща ви… Ей, ами вие двамата не сте ли…

— Не — прекъсна го рязко Тру. — Тя вече е омъжена.

Без да губи време, Саша разказа накратко историята и показа на детектива снимката от сватбата. Той я разгледа внимателно, почука с пръст по нея и рече:

— Лицето ми се струва познато, но засега не мога да кажа нищо определено. Трябва ми някой и друг ден, за да се поразровя тук-там…

— Времето е от първостепенно значение за мен — каза решително Саша. — Трябва да открия съпруга си, колкото е възможно по-скоро.

— Както се досещате, този човек не гори от желание да бъде открит… — напомни Дел Монте.

— Вижте, ако мислите, че няма да можете да се справите с работата… — започна тя, но той я прекъсна:

— Моля ви. Не става дума за това. Ще се заема със случая и мисля, че до няколко дни ще съм в състояние да ви докладвам.

На излизане, когато Саша бе вече вън от кабинета, Дел Монте придърпа Тру към себе си и му прошепна:

— Сега, кажете ми ясно и недвусмислено: искате ли да откривам този човек, или не? Да не би пак да стане като предишния път с братята ви?

— Няма да стане — каза твърдо Тру. — Очаквам от вас да направите всичко за откриването му. Очаквам също да свършите работата, колкото е възможно по-бързо.

 

 

На улицата беше горещо и влажно. Срещу офиса на Дел Монте Тру забеляза някакъв бар и предложи на Саша да пийнат нещо.

Тя не му отговори. Погледът й беше отправен в същата посока, но вниманието й бе привлечено от човек на средна възраст, облечен в евтин черен костюм, който небрежно се бе облегнал на плота на бара, пушеше и четеше вестник.

— Саша?

Тя кимна разсеяно и след няколко минути двамата вече седяха в удобно сепаре в прохладния тих бар и си поръчваха водка.

— Много ли си падаш по водката? — попита я Тру.

— Не. Пия само при специални случаи. Водката е скъпа. А и главата ми бързо се…

— „Замотава“ — помогна й Тру, като илюстрира с жест непозната за Саша дума.

Саша се усмихна:

— Да, главата ми бързо се… замотава.

След това тя се огледа наоколо. Човекът в черния костюм! Седеше на висок стол пред плота, беше си поръчал бутилка бира. Продължаваше да чете и да пуши. Не й се вярваше да го е виждала някъде преди това, но присъствието му я смущаваше. След като бе открила, че съпругът й е контрабандист, опитал се да я използва като неволна съучастница, вероятно бе станала свръхпредпазлива и свръхподозрителна. Сигурно на това трябваше да се отдаде и избликът на страст тази сутрин в спалнята.

Тру проследи посоката на погледа й.

— Не вярвам да е твой тип.

Тя го изгледа стреснато:

— Мой тип ли? Глупости!

— С какво те привлича тогава?

Тя просто сви рамене и се обърна към Тру, като остави за малко непознатия на втори план в съзнанието си:

— А ти падаш ли си по водката?

Той се разсмя:

— Не. Обикновено не пия водка. Само при специални случаи.

— Мисля, че за теб не е скъпо. Ти си много богат, нали? — запита направо тя, без да се смущава ни най-малко.

— Е, да, но… — Тру млъкна, после се усмихна. — Но освен пари, другарко, аз имам и принципи.

Двамата постояха известно време в мълчание. Макар да не гледаше към непознатия на бара, тя усещаше присъствието му.

— Давам един цент, за да узная какво мислиш в момента — наруши мълчанието тя.

— Това руски израз ли е?

— Не, напротив, дори мислех, че е американски. Чувала съм Дру да го употребява. Впрочем, за теб, като за тузар, сигурно трябва да преправя израза на „Давам цял долар, за да разбера какво мислиш в момента“.

— Е, и един цент ще свърши работа — засмя се той. Тя наистина изрови от чантата си един цент и го постави пред него на масата.

— Питам се дали само водката може да замае главата на Саша Малцева Чийзман? — каза той с напрегнат глас.

Пристигна сервитьорката с питиетата. Удивен, Тру видя как Саша пресуши чашата си на един дъх.

— Още една? — попита я с усмивка сервитьорката.

Тя кимна. Когато момичето се отдалечи, Саша каза:

— Не, и други неща са в състояние да ми замаят главата.

Тру забеляза борбата на чувства, изписана върху лицето й. Тя се облегна назад в тапицираното със зелена кожа сепаре.

Двамата седяха, без да разговарят. Мълчанието се проточи. Саша забеляза, че човекът на бара пие вече втора бира. „Обикновен редовен посетител, нищо повече“, рече си тя, но присъствието на непознатия продължаваше да я смущава.

Тру стана, за да пусне монета в джубокса. Саша стреснато забеляза как той пътьом спря до непознатия и му каза нещо. Човекът само сви рамене и се задълбочи отново в четенето на вестника. Тру пусна балада на „Бийтълс“.

— Харесва ли ти такава музика?

— Тази специално — да. Не харесвам обаче шумния и креслив рокендрол. Какво каза на онзи човек?

— Попитах го колко е часът.

— Защо?

— За да проверя дали няма руски акцент. Но той не ми отговори.

Саша почувства как сърцето й се свива.

— Мислиш, че… Мислиш, че ме следят? Мислиш, че вече знаят за дейността на Дру и че ме считат за съучастница?

Тру не знаеше какво да мисли.

— Може би те също като теб го търсят и се надяват чрез теб да достигнат до него — той се изчерви. — А може и аз, подобно на баба ми, просто да съм прекалил с четенето на криминални романи.

Тя притеснено се усмихна:

— Вероятно си прав.

И все пак щеше да се чувства по-спокойна, ако непознатият беше проговорил и се бе разбрало, че няма руски акцент.

Тру й се усмихна окуражително:

— Хайде, стига, нека да сменим темата.

Саша го погледна замислено. Да, наистина, глупаво бе да се поддава човек на параноични настроения.

Като постоя малко, тя си спомни за една реплика на частния детектив, която я бе озадачила.

— Кажи ми, Тру, какво имаше предвид Дел Монте, когато спомена за някакво „особено“ завещание на баща ви?

Тру се усмихна неопределено:

— О, това е дълга история. Ще ти я разкажа някога, когато имаме повече време. Не е нещо важно.

Пристигна втората водка на Саша. Чашата на Тру стоеше все още недокосната. Той я взе, усмихна се и попита:

— Да вдигнем ли тост? — чукна леко чашата о ръба на нейната и каза: — За сбъдването на всичките ти желания!

Тя отвърна на усмивката му, но не пропусна и крадешком да погледне към непознатия на бара. Чувстваше се напрегната.