Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (7)

Шеста глава

— Та този тексасец — пълен селяндур — разглеждат с такси Париж…

Саша сластно се притисна в Тру, като галеше гърдите му.

— Разглеждали Париж? Аха…

— По едно време минали край една висока сграда и тексасецът попитал: „Какво е това?“ Таксиметровият шофьор гордо му казал: „Нотр Дам, мосю.“

Саша обхождаше с устни шията му. Кожата на Тру излъчваше упойващ аромат. Беше й толкова приятно! Тру изви глава, за да я улесни.

— Ммм, хубаво е! — измърка той.

— Продължавай с вица — подкани го тя.

— Докъде бях стигнал?

— Видели Нотр Дам — прошепна тя в ухото му.

Той галеше трескаво тялото й и съвсем не му беше до разказване на вицове.

— Да оставим вица, не е много смешен…

— Не, не, продължавай!

— Добре! — рече разпалено той след низ от целувки по шията и гърдите.

Тя тихо измърка, обви лицето му с длани и внимателно го отлепи от себе си.

— Исках да кажа да продължиш с разказа, а не с целувките, глупчо! Чакам да чуя развръзката.

— Знам много по-добър начин да те развеселя!

— Не. Първо анекдота другарю!

Той въздъхна, търколи се по гръб и скръсти ръце под главата си.

— Е, добре. Ще ти го доразкажа, но знам, че няма да ти хареса.

— Давай. И тъй… „Нотр Дам, мосю.“

Той й се усмихна малко накриво.

— Да. Та тексасецът казал: „Момче, ние в Тексас строим такива кули за една-две седмици.“

— Майтап! — изкикоти се Саша.

— Чакай, чакай, това не е най-смешното.

— А, извинявай. Давай нататък.

Той понечи да се търкулне към нея, но Саша го възпря. Той разочаровано се претърколи обратно.

— Малко по-късно минали край друга забележителност. Тексасецът запитал…

— „Какво е това?“

— Браво. И шофьорът с гордост му казал:

— „Айфеловата кула, мосю.“

— Хей, ти да не би да го знаеш този виц?

— Не — усмихна се тя.

— Добре. Та тексасецът казал…

— „Ние в Тексас такива кули ги вдигаме за има-няма една седмица“ — изпревари репликата му Саша, стараейки се максимално да наподоби провлечения тексаски говор. Тексаският с руски акцент бе нещо по-забавно и от вица.

Тру се разсмя и я ощипа закачливо.

— Абе, кой, в крайна сметка, е разказвачът?

— Защо, да не би, без да искам, да съм казала вместо теб най-смешната реплика? — запита невинно тя.

— Не, не си — успокои я той, имитирайки произношението й. Тя се изкиска, притисна се в него и сложи ръка на бедрото му.

— Много дълъг виц ще да е този. Всички американски вицове ли са такива?

Той наклони глава към нея.

— Вицът изобщо не е дълъг. Само че ти постоянно ме прекъсваш и разсейваш.

Тя понечи да отдръпне ръка от бедрото му, но той я спря:

— Стой, добре ми е така.

— И тъй, този тексасец… Давай нататък!

— Няма смисъл, вицът няма да ти хареса.

— Не, не, продължавай! — тя похотливо плъзна ръката си нагоре по бедрото му.

— Е, добре, убеди ме. Та, пътували още известно време и стигнали до Лувъра. Тогава тексасецът попитал…

— „Каква е тази сграда?“

Тру кимна, но притисна пръст към устните й, за да й даде знак да мълчи.

— На въпроса на тексасеца таксиметровият шофьор отговорил: „Не зная, мосю. Сутринта минах оттук, но сградата още я нямаше!“… Е, това беше вицът — каза той, разочарован от липсата на реакция. — Не ти ли е смешно? „Сутринта минах оттук, но сградата още я нямаше!“ О, знаех си аз, че няма да ти е смешно.

— … „Сутринта още я нямаше“… — повтори като ехо Саша. Беше изпаднала в съзерцателно настроение.

— Не е смешно, нали? Тъпо е. Ама аз те предупредих.

— Ужасно тъпо — промърмори тя и притисна глава към гърдите му. — „Не беше тук сутринта“ — после внезапно избухна в смях. — Това е най-скучният виц, който някога съм чувала.

— А защо се смееш тогава?

— Смея се на френското ви произношение, мосю.

Той се разсмя заедно с нея, прегърна я, двамата се претърколиха и той се оказа отгоре й.

Смехът им постепенно утихна, когато тя гальовно като котка се изпъна отдолу, а той затвори очи и плъзна ръце по съвършените гърди, по тясната талия, по изваяните й бедра и дългите крака. Упоен вдъхваше уханието на кожата й — бяла и нежна като сатен. Какво се бе случило? Кое бе причинило тази чудна промяна? Може би опасността, която ги преследваше по петите, бе накарала суровата руска идеоложка да захвърли маската и най-после да започне да се държи естествено. Но и той самият се бе променил. Преди бе твърд и безкомпромисен с жените — особено, когато ограничаваха свободата му. Сега бе някак си беззащитен и уязвим — състояние, в което никога преди не беше изпадал. Топло му бе, целият пламтеше.

Саша го привличаше неудържимо. Да се любиш с нея бе толкова по-различно от това да правиш любов с някоя друга жена. А опасността го караше да изживява връзката им още по-пълноценно. Макар че, ако трябваше да бъде откровен, щеше да признае, че заплахата от външния свят бе второстепенен фактор. Главната опасност идеше от тях самите.

Саша почувства напрежението му и нежно го целуна по устните.

— Успокой се, всичко е наред. Няма опасност да…

— Да забременееш?! — той се изправи на лакти. — Взимаш ли хапчета?

— Да. Но в случая имах предвид нещо съвсем друго.

Тя го притегли обратно към себе си и започна да ближе с език шията му, като едновременно с това го галеше по хълбоците.

Той сведе глава към гърдите й и описа с език кръг около едно от зърната й. Това я накара да се разсмее — гърлено, секси, предизвикателно.

— Разкошна си! — изрече той задъхано.

Бяха лице в лице и тя вдиша дълбоко, сякаш за да може с горещия му дъх да погълне и част от него самия. Възбуждаше я дори само звукът на гласа му.

Всичко се повтаряше отново — дивата страст, безумието, копнежът. Беше го изпитала веднъж със съпруга си, по този път към чисто физическото привличане се прибавяше и нещо друго, непреживяно досега. Дру беше я превърнал в робиня. Тя бе зависима от него. Чисто физическата необходимост я караше да се държи безволево, щом беше с него.

С Тру беше друго. Сега се чувстваше свободна. Сексът й доставяше истинска радост и удоволствие. Той я разсмиваше, очароваше, позволяваше и да усеща живота в цялата му красота и пълнота.

С него никога не можеше да й бъде скучно. Общуването с него бе непрестанна промяна. Той ту я разочароваше, ту я очароваше. Чувствата й се намираха в постоянен водовъртеж. О, Господи, какво ли щеше да излезе от всичко това?

Докато си мислеше тези неща, Тру страстно я зацелува по шията. Едната му ръка влудяващо галеше гърдите, а другата застрашително се плъзгаше нагоре по вътрешната страна на бедрото й. Сърцето й заби лудо, устните й, изгарящи от желание, се впиха в неговите. Тя издаде дълбок, гърлен звук, подобно на мъркане на котка, разтапяща се от удоволствие. В този момент той проникна в нея.

 

 

В обърканото състояние между съня и събуждането Тру се претърколи в леглото и инстинктивно потърси Саша с ръка. Нямаше я. Той отвори очи и стреснато се надигна.

— Саша?!

Тя излезе от банята и той въздъхна облекчено. Само че беше разочарован — вече беше напълно облечена. Пред него стоеше Саша в суровото си пролетарско превъплъщение.

— Съмна ли вече, другарко? — попита той подигравателно. В гласа му обаче се прокрадна тревога. Никак не му се искаше тя пак да каже, че трябва да забравят случилото се. Поне той вече не бе в състояние да го забрави. Надяваше се и с нея да е така.

— Не знам ти кога обикновено се събуждаш, но аз лично отдавна пресрочих времето си за ставане — отговори тя делово, докато го наблюдаваше как се измъква от леглото и се приближава към нея. Опита се да не обръща внимание на това, че той беше гол и между другото, никак не се притесняваше от това обстоятелство. Гледката на великолепното му тяло обаче никак не бе лесна за пренебрегване. — Имаме толкова работа днес — каза тя, отстъпвайки.

Той вече беше до нея и протягаше ръце към раменете й.

— Моля те, Тру…

Той опря чело о нейното.

— Никак не е трудно да доставиш удоволствие на своя малък Тру.

Тя го ощипа и той се изкикоти:

— Ама че прелюдия към удоволствието!

— Дръж се сериозно, Тру. Днес трябва да потърся и да се опитам да разговарям с онзи човек от погребението, Бил Хоуви… а също и със съпругата — Диърдри.

Тру се дръпна и рече:

— Шегуваш се, нали? Руски хумор, ако правилно те разбирам.

Тя се смръщи:

— Нищо подобно. Тези хора могат да ми дадат отговор на…

Сега той се намръщи:

— Те също толкова успешно биха могли и да те убият.

— Ще си уредя среща с тях на оживено обществено място.

— И защо мислиш, че ще дойдат?

Тя се поколеба, преди да даде отговор.

Той присви очи:

— Ясно. Вече си го направила. Докато съм спал, си уредила среща с тях.

— Да. В края на краищата, нали затова съм тук!

Ръцете му унило увиснаха. Бе огорчен и безпомощен.

— Е, права си. Това, което се случи между нас снощи, бе само малко отклонение от целенасочените ти делови занимания. Просто слабост.

— Не бъди жесток, Тру — гласът й леко трепна.

— Дори и не мислеше да ме събудиш, нали? Щеше да се измъкнеш незабелязано.

— Знам, че нямаше да одобриш идеята ми.

— Нямаше да я одобря ли? Хайде де!

На Саша й се искаше той да бъде облечен. Никак не й беше лесно да спори с гол мъж, особено с такъв, който дяволски я привличаше.

— Трябва да тръгвам, Тру. Не се безпокой за мен.

— Е, добре. И слушай: посегне ли ти някой от онези гадини, простри го незабавно с някоя от каратистките си хватки. А ако не успееш… — при тези думи той енергично я опипа от горе до долу.

— Какво правиш?

— По дяволите! Тръгнала си невъоръжена?! — беше разочарован, сърдит и разтревожен едновременно.

— Тогава трябва да вземеш нещо по пътя за натам. Сигурен съм, че си спец в стрелбата. Стреляй светкавично — още като извадиш пистолета от кобура. Не губи много време да се целиш прецизно. А можеш да ги опукаш и в гръб. Издебни, когато не те гледат…

— Но, Тру, моля те…

— Изобщо няма за какво да ми се молиш! — отряза той, придърпа я към себе си и я целуна така жестоко, че направо израни устните й.

Саша изписка леко, но после обви с ръце шията му и се притисна към голото му тяло. Целувката им бе подета отново. Този път обаче тя съвсем не беше сърдита, а нежна, ненаситна и пълна със страст. Тру зарови ръце в косите й и фибите се разхвърчаха наоколо. Вдигна полата й, после я пренесе на ръце до леглото и легна отгоре й. Поривите от страст на двамата се сляха в едно. Телата им веднага се вплетоха и залюляха в настървен ритъм. И тя, и той не проронваха нито звук. Оргазмът дойде скоро, едновременно и при двамата — мощни тласъци, силни като експлозии, които ги пренесоха в друг свят — този на безмерното блаженство.

Бяха останали без дъх.

Тру се просна на леглото. Тя изобщо не помръдна — макар да знаеше, че в този момент представлява карикатурна гледка: с пола, набрана като хармоника около кръста, с бикини… кой знае къде… Сега обаче не й беше до това. Тру бе изцедил и последните й сили и тя лежеше неподвижна, чакайки енергията постепенно да се възвърне в тялото й.

Тру съзерцаваше тавана.

— Кога са срещите ти?

— С Хоуви е точно по обед — дори тази кратка реплика й струваше усилия. — А с Диърдри — в един.

— Къде?

— При „Космическата кула“… Знаеш ли, ние в Москва такива кули ги вдигаме за има-няма ден — наблюдаваше лицето му, очаквайки да открие там усмивка.

— Е, добре — рече той най-сетне. — Край на шегите. Отсега нататък ще бъде така. Искам да кажа, че няма да ходиш никъде сама и няма да поемаш никакви безумни рискове. И престани да повтаряш, че „ще се оправиш и сама“. Знам колко е опасно човек да е прекалено самонадеян, повярвай ми.

Тя се обърна и го погледна.

— Нима?

Той нежно обгърна с ръце лицето й и още по-нежно целуна вече почти изранените й устни.

 

 

Оставаше им още около час до уговорената среща при „Космическата кула“ и Тру настоя пътьом да се отбият в магазина „Форчън“ в центъра на Сиатъл. Имаше предвид да купят нови дрехи за Саша. Облеклото й бе толкова очебийно нетипично за тукашните представи, че ако Черният или някой от Сините костюми се впуснеха да ги преследват, нямаше да им е никак трудно да я забележат от километри разстояние.

— Не можем ли да минем и без тези покупки, Тру? В чантата си на летището имам и други дрехи.

— Забрави за летището. Тези престъпници могат да си помислят, че след като вече веднъж им се изплъзна, сега сигурно ще се опиташ да офейкаш от Сиатъл и затова не е изключено да те причакват точно на летището.

— Не разбирам обаче защо мислиш, че човекът с руския акцент не е на страната на тези двамата, които за малко не ни отвлякоха. Ако ли пък си прав, то единственото възможно обяснение е, че руснакът е шпионин, а двамата са част от контрабандистката организация на Дру.

Качиха се по ескалатора до етажа, където се намираха канцелариите на универсалния магазин „Форчън“. Тру смяташе да прати човек, който да подбере подходящи дрехи за Саша, а през това време те самите да изчакат на безопасно място в служебното крило на сградата. Знаеше, че действията му граничат с параноята, тъй като вероятността някой да ги е проследил до магазина беше нищожно малка. Не бе изключено обаче тук все пак някой да го разпознае, тъй като покрай браковете на Адам и Питър около семейството се бе вдигнал доста шум и снимките на братята известно време не слизаха от страниците на вестниците. Тру се бе опитал да стои колкото се може по-настрана от всичко това, но и той, без да иска, бе станал повече или по-малко известна личност. Във всеки случай, малко повече предпазливост не беше излишна.

— Не разбирам много от шпионски работи — каза Тру. — Представите ми за тези неща са извлечени единствено от книгите и филмите. Тъй или иначе, никога не бях предполагал, че един шпионин може лесно да бъде изваден от равновесие. А Черният костюм беше целият вир-вода, когато двамата Сини костюма го бяха притиснали от двете страни в църквата.

Слязоха от ескалатора на седмия етаж и минаха през врата с надпис „Само за персонала“. Докато крачеха по коридора, Тру продължи мисълта си:

— Напълно възможно е Сините костюми да са от ФБР или ЦРУ и да подозират Руснака в съучастничество с Дру Чийзман. Както, впрочем, и теб. А може би сега и нас двамата. Лицето на Саша помръкна:

— О, Тру…

Той обви с ръка рамото й.

— Не искам да се притесняваш за мен. Казах ти, че си падам по приключенията, не помниш ли? А и ти направи всичко, зависещо от теб, за да ми спестиш неприятностите.

— Е, да, но… — тя поруменя, макар да се опитваше да се владее. — Трябва да призная, че… Все пак се радвам, задето не успях да те разубедя… И в резултат на това сега си до мен.

Тру се закова на място и я прегърна поривисто. Бяха точно пред отворената врата на една от началническите канцеларии.

— Аз също се радвам, скъпа… — прошепна задъхан от вълнение той. Последните му думи преляха в продължителна целувка.

— Извинете ме — прекъсна ги някакъв непознат.

— Нещо не е наред ли? — гневно се извърна Тру към досадника.

— Не сте избрали най-подходящото място за целуване. Може би хотел ще е по-добре — човекът беше на средна възраст, облечен в костюм с жилетка. Тонът му бе властен и високомерен.

Върху вратата, от която се бе показал, стоеше табелка с надпис: „Денис Дрейк, директор“.

Дрейк скръсти ръце пред гърдите си:

— Този етаж е само за персонала на магазина. Имаме много строг правилник…

— Радвам се да го чуя, Дени! — Тру смигна към Саша. — А вие, другарко?

— Аз също. Строгите разпоредби са жизненоважни.

— Страхувам се, че ще трябва да ви помоля да напуснете това място.

Тру направи одобрителен жест.

— Отлично, Ден. Решителен, но учтив. Идеалната комбинация от властно държание с лек елемент на заплаха. Ако не греша, готов сте всеки момент да повикате охраната, нали?

Денис бе вбесен от безочието на Тру, но се овладя.

— Разбира се, че бих я повикал, но се надявам да не се стига дотам.

Тру се усмихна:

— Спокойно, Денис. Няма да има нужда.

— Ще си отидете ли по живо, по здраво?

Тру се усмихна още по-широко.

— Не. По-скоро ще се представя. Името ми е Труман Форчън. Надявам се — каза той и надникна в кабинета, — че ще намерите известна прилика между моята особа и онзи портрет на баща ми, който виси над бюрото ви — изимитира сериозното изражение на баща си.

Денис Дрейк беше в шах. Ако този непознат го будалкаше, то значеше, че си имаше работа с наистина тежък случай. Ако обаче…

Погледът му прескочи светкавично от лицето на Тру към портрета на стената и после обратно.

— Няма да откриете особено сходство. Повече приличам на майка си — каза Тру и измъкна портфейла си, за да покаже на директора документите си.

Дрейк пребледня, но Тру дружелюбно го убеди, че се бе държал подобаващо в случая.

— Е, само дето бяхте малко по-самонадеян от необходимото.

Половин час по-късно пременената в нови дрехи двойка напусна магазина. Тру бе пристигнал в Сиатъл в черно рокерско облекло, а сега бе облякъл леки летни панталони, светла риза и тънко яке. Дори бе успял с малко гел да промени и прическата си.

Саша бе още по-неузнаваема. Линда Фаръл, жената, която бе подбрала дрехите й, се бе погрижила и за прическата й. Беше сресала косата й свободно и леко я бе прибрала с бяла шнола. Малко руж и червило и Саша бе добила вид на пищна тийнейджърка. Дрехите подсилваха впечатлението: кремав клин, с който, ако се наложеше, можеше да тича по-свободно, отколкото с пола, памучна блузка в бледосиньо, сиво и бяло, плюс кремав жакет. Видът й бе свеж и модерен и едновременно с това достатъчно неутрален, за да не се различава рязко от тълпата на улицата. Двамата с Тру изглеждаха като млада брачна двойка, дошла на кратка почивка в Сиатъл. Тру дори бе взел и фотоапарат. Туристическите забележителности обаче не го интересуваха ни най-малко.

 

 

„Космическата кула“ бе спомен от световното изложение в Сиатъл през 1962 година и представляваше футуристична постройка. Архитектите й явно са мислели, че така ще изглеждат сградите на бъдещето. Фактът, че предвижданията им изобщо не се бяха сбъднали, не бе намалил през годините популярността на съоръжението, чиято главна атракция представляваше наблюдателната площадка. От нея се разкриваше зашеметяваща панорама. Мощни телескопи бяха на разположение на посетителите.

Тру и Саша пристигнаха при прочутата постройка точно по обед. Смесиха се с тълпата и се заоглеждаха за Бил Хоуви.

— Не го виждам — прошепна тихо Саша, тъй като не искаше околните да чуят издайническия й руски акцент.

— Може да е променил намеренията си — Тру се зарадва при това си хрумване. Нямаше никаква представа за разговора, който Саша възнамеряваше да проведе с Бил, но въобще не допускаше, че той щеше да признае вината си и покорно да се предаде на властите.

Ако Бил изобщо признаеше нещо пред Саша, то той щеше да го направи само за да се добере до иконата, а не, за да облекчи правосъдието.

— Виж! — побутна го Саша. — Ето го! Слиза от асансьора.

Тру я сграбчи за ръка и я дръпна встрани от мястото, където Бил би могъл да ги забележи.

— Чакай първо да разберем дали е сам — каза той.

Двамата се притаиха зад голямо семейство, което се суетеше около един от телескопите. Тру вдигна фотоапарата и защрака, давайки си вид, че снима панорамата. Надяваше се да изглежда убедителен. Всъщност в четири от кадрите той успя да хване Хоуви, а в други четири — хората около него, които слизаха от асансьора и се размотаваха по площадката.

— Не разговаря с никого — отбеляза Саша и потайно мушна ръка в джоба на жакета си. Тру улови жеста й и нервно запита:

— Да не би, докато се преобличах, да си си взела някоя ютия?

— Ютия ли?

— Да. Оръжие. Пистолет. Револвер.

— Да не би да искаш да кажеш, че може да се купи оръжие в универсален магазин? Това май е възможно само в Щатите!

— Във всеки от универсалните магазини „Форчън“ има ловно-рибарски отдел — обясни търпеливо той. — Но ти не отговори на въпроса ми.

— Нямам оръжие.

— Тогава?

Саша се усмихна.

— Миниатюрен касетофон. Японски. От музикалния отдел на магазина ви.

— После Хоуви да започне да ни преследва заради касетата!

— Той няма да знае, че записвам разговора. И стига сме умували, защото идва насам.

Тру обходи с поглед тълпата. Не забеляза познати лица от присъстващите вчера на погребението. Саша понечи да заобиколи многочленното семейство, зад което стояха, и да се отправи към Хоуви, но Тру я задържа.

— Бъди внимателна с този човек. Не го обвинявай и не го нервирай. Леко и кротко.

— Да, да — съгласи се Саша нетърпеливо.

В този момент Хоуви погледна право към тях, но по вида му личеше, че не ги позна. Погледът му търсеше рокер с черни кожени дрехи в компанията на безцветна рускиня. Беше вече на път да ги подмине, когато Саша се обади:

— Господин Хоуви?

Мъжът буквално подскочи, премигна няколко пъти и се вторачи в нея.

— А, вие ли сте… Изглеждате по-различно… — после премести погледа си върху Тру. Очевидно бе, че и той му се струваше по-различен.

Самият Хоуви също изглеждаше променен. Беше по-бледен, чертите на лицето му бяха изострени и Тру си помисли, че той снощи надали е спал повече от тях. Едва ли обаче бе прекарал нощта също толкова приятно.

Семейството, което пускаше монети в таксовия апарат на телескопа и се суетеше около него, най-сетне свърши парите и си замина. Сега наблизо нямаше никой, който да чуе разговора им.

— Помните ли къде за първи път се видяхме с вас? — попита привидно небрежно Саша.

Хоуви кимна.

— Нямам предвид вчера на погребението — доуточни тя, като пренебрегна лекото предупредително побутване на Тру.

Хоуви нервно се размърда. И той изглеждаше притеснен от възможното присъствие на нежелана компания наоколо. После кимна утвърдително. Саша съжали, че вместо касетофон не си беше взела миниатюрна видеокамера.

— Вие познавате — понечи да каже тя „моя съпруг“, но вместо това рече: — Дру Чийзман, нали?

Хоуви отново кимна. Саша смръщи лице. Тру мълчеше и следеше за евентуалната поява на подозрителни лица наоколо.

Хоуви сви устни. По челото му избиха капчици пот, макар помещението да беше с климатична инсталация.

— Изплюйте камъчето, Хоуви! — неочаквано се обади Тру и сам бе изненадан от ефекта на думите си.

— Моля ви — каза Хоуви с отчаян тон, — трябва да я имам. Ако въпросът опира до пари…

— Искаме първо отговор на няколко въпроса — каза твърдо Саша.

Хоуви извади ленена кърпичка и припряно запопива потта от челото си.

— Знам много малко. Знам само, че… ако не предам „стоката“ на съдружника на Мартин, с мен е свършено. Ще ме очистят.

— Очистят? — повтори като ехо Саша.

Тогава се намеси Тру.

— С какво ще ни докажете, че вие сам не сте съдружник на Мартин Бейкър — или на Дру Чийзман, което е все същото? Откъде да знаем дали…

— Вижте, замесих се в тази работа само защото Мартин ми се закле, че няма да се изложа на никакви рискове — той поначало шепнеше, но сега гласът му бе така глух, че Саша и Тру трябваше едва ли не да се наведат до самото му лице. — Мартин ме бе убедил, че е изпратен в Москва от ЦРУ с шпионска цел. Аз мислех, че помагам на един разузнавач. Направих му услуга заради… Диърдри.

— Значи тя също знаеше? — запита Саша.

— Не, не — после, като поразмисли, добави: — Впрочем, не съм сигурен.

— И тъй, вие мислехте, че приятелят ви Мартин е разузнавач от ЦРУ? — намеси се Тру.

— Отначало да.

— А какво си помислихте, когато ние с него се оженихме? — попита Саша. — Не ви ли се стори странно, че вече женен човек…

— Той ми каза, че сватбата не е съвсем истинска. Че вие сте…

Саша едва не се разсмя.

— Двоен агент, работещ съвместно с него?

Хоуви кимна.

— Кога открихте, че ви водят за носа? — попита Тру.

— Ами… чак… след смъртта на Мартин. Непосредствено след като научих за инцидента, един непознат ми позвъни по телефона. Попита ме за иконата. Казах му, че не знам нищо за нея — в следващия момент в гласа му прозвуча отчаяние: — Непознатият ме заплаши, че ако не му предам иконата, с мен ще се случи същото, което стана и с Мартин.

Сега беше ред на Тру да почувства как го облива студена пот:

— Значи смъртта на Мартин съвсем не е била причинена от случайни хора?

Хоуви се подпря на телескопа, за да запази равновесие.

— Този, който ми се обади по телефона, каза, че Мартин е бил прекалено наивен, за да си въобразява, че ще може да офейка с иконата. Предупреди ме да не повтарям грешката на приятеля си.

Тру сграбчи Хоуви за ръкава:

— Срещали ли сте се някога с него?

— Да, видях го на погребението. Каза ми, че ако иконата е във вас, то аз ще бъда оставен на спокойствие. Ако обаче не е, то тогава ще ни очисти всичките.

Тру се вкопчи още по-здраво в ръкава на Хоуви.

— Кой е този човек? Как изглежда? Защо не съобщихте на полицията?

Хоуви освободи ръката си и се огледа уплашено.

— Този човек не е сам. Има и други. Те са навсякъде. Никой от нас не е в безопасност.

При тези думи Хоуви им обърна гръб и преди те да разберат какво става, скочи в последния момент в асансьора и вратите се затвориха след него.

Тру и Саша трябваше да изчакат следващия, който пристигна след по-малко от минута. Когато слязоха, видяха тълпа от хора, скупчени пред отворената врата на асансьора, с който беше пътувал Хоуви.

Още преди да успеят да си пробият път през тях, двамата вече знаеха какво се бе случило. Изстинали от ужас, те видяха Хоуви, проснат безжизнен на пода.

Хриптящ глас зад гърба им прошепна:

— О, Господи, бедният е предал Богу дух.