Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (4)

Трета глава

— Не разбирам каква задна мисъл намираш в това, че съм купила на момичето една свястна рокля — каза невинно Джесика. — Гардеробът й беше ужасен и аз си помислих, че след като ще се размотаваме с нея из града…

— Ти не си имала и най-малкото намерение да се размотаваш с нея из града!

— Виж, изобщо не съм те молила да водиш Саша при Дел Монте.

— Ами нали ти беше заета! Впрочем, откога през свободното си време се занимаваш с гледане на деца?

Тя се изсмя весело.

— Знаеш, че обожавам децата. Така бих искала да имам внуци…

— Не разчитай на мен — предупреди я Тру.

Тя меко се усмихна.

— Имах предвид Адам и Ева. Или Питър и Елизабет. Не са ли чудесни и четиримата? Изглеждат толкова щастливи!

— Ами, ако питаш мен, аз също съм щастлив като птичка — или по-скоро бих бил, ако ти не…

— Слушай, Тру, какво толкова си се вкиснал? Завел си Саша при детектива по свое собствено желание. Спокойно можех утре и аз да я заведа. А и противно на това, което си мислиш, наистина бях оставила роклята с намерение Саша да я облече, когато излезем двете с нея из града. Стоеше й чудесно, нали?

— Е — омекнало каза Тру, — признавам, че когато иска, тя може да изглежда и доста добре. Сигурно, ако се беше постарала достатъчно, мъжът й нямаше да избяга от нея.

— Стига, Тру. Не си ли разбрал, че този човек е мошеник? И все пак, чудя се как е успял да подмами бедното момиче. Изглежда, е вярно — любовта е сляпа. Макар че… това надали е било истинска любов. Личи си дори и от самата сватбена снимка. Те някак си не изглеждат подходящи един за друг. Очевидно е, че сега Саша съжалява за случилото се. И се страхува.

— Страхува ли се? Не споменавай това пред нея. Ще го отрече незабавно. Изобщо, занимаваме се с неща, които не са толкова прости, бабо.

— Да. Значи и ти го разбираш.

— Не искам да разбирам нищо. И не искам да се меся в каквото и да било. Стига ми фирмата, която под мое ръководство трябва успешно да прекрачи прага на двадесет и първия век. Сега, когато най-сетне разчистих пътя пред реформите, които татко и Питър години наред тъй и не успяха да направят, не съществува жена, която би се изпречила на пътя ми и би ме отклонила от това голямо и важно начинание.

— Дори и ослепителна красавица?

— О, стига, бабо! Ужасна си! — понечи той да си тръгне.

— Миналата седмица ми бе споменал, че се каниш да си дадеш малко отпуска преди края на месеца и да отидеш на планина — най-невинно продължи разговора Джесика.

Той се извърна рязко и изгледа баба си предупредително:

— Слушай, и ако си замислила някоя „случайна“ среща между мен и Саша в планината…

— По дяволите, Тру! Напоследък си станал толкова мнителен. Впрочем, точно затова счетох, че можеш да бъдеш от полза на Саша, която пък, обратно, е толкова доверчива, че веднъж вече си е изпатила.

— А, тя не е от хората, които повтарят грешките си!

Джесика обаче беше на друго мнение:

— Въпреки всичко, което си мислиш за нея или което тя твърди за себе си, считам, че не е правилно да я оставим сама да издирва този неин… съпруг-престъпник.

— Може би, но не разчитай на мен. Аз възнамерявам да отида на планина и да си почина за една седмица.

— Браво! — засегна се баба му.

Тру се поколеба, после приседна срещу нея.

— Чуй ме, бабо. Не проявявай излишна самоинициатива.

— Самоинициатива?

— Не мисли, че ти и Саша ще успеете да се справите с онзи мошеник. Както ти сама каза, това е работа за властите.

— Да, но ти пък чу какво каза по този въпрос Саша!

— Добре. Ако Дел Монте открие нещо, ще го накараме да се разрови по-подробно. Почти сигурно е, че ще излязат наяве и други афери, които Дру без съмнение е вършил преди или след запознанството си със Саша. Така ще се докаже, че той наистина е престъпник, а Саша ще бъде спасена.

— Ако ние можем да направим нещо…

— Като казваш „ние“, нямай предвид мен. Единственото, което смятам да направя, е да поговоря с Дел Монте, след което отивам на почивка и оставям всичко в негови ръце.

— Добре, скъпи, разбирам. Идеята ти е добра. Само дето се страхувам, че, когато Саша открие съпруга си, тя ще поиска да се срещне с него лице в лице. Знаеш, че е много решителна.

— Да знам.

— Може би трябва да поговориш с нея, преди да заминеш. Поговори й за рисковете, на които би се изложила, ако постъпи необмислено.

„Много добре!“ — помисли той и усети как пулсът му се ускорява. Като че ли всичко това беше негова работа!

 

 

Наближаваше полунощ. Тру се опитваше да бъде спокоен, но не успяваше. Започна да крои планове. Утре сутринта ще довърши някои неща в офиса, после ще се отбие до Дел Монте и надвечер ще отпътува за планината. Да, точно така. Колкото по-бързо заминеше, толкова по-добре.

Той грабна кутия бира, излезе на площадката пред къщата и се изтегна в един шезлонг. Опита да се отпусне, без да мисли за Саша Чийзман. Най-вече искаше да забрави горещата им целувка от сутринта. Не му се удаде особено…

Пийна няколко глътки бира, но и това не можа да промени опасната насока на мислите му. Е, добре, тя наистина беше привлекателна. Беше убийствено красива в прасковенорозовата си лятна рокля. Той я беше целунал. Е, и? Малка романтична игра, нищо повече, както и самата Саша бе казала. Колкото до притесненията на баба му, че тя ще поиска да се саморазправя със съпруга си, проблемът бе лесно решим. Щеше да инструктира Дел Моите да не й съобщава адреса, докато не се добере и до необходимите компрометиращи подробности за този човек. Оттук нататък, ако Саша толкова настояваше да урежда отношенията си с въпросния мръсник, то той най-вероятно вече щеше да е на сигурно място зад решетките и процедурата нямаше да крие никакви рискове.

 

 

Саша се въртеше и също не можеше да заспи. Причината не беше в обстановката. Леглото беше огромно и меко, чаршафите ухаеха приятно, а от отворения прозорец подухваше свеж и прохладен бриз.

Единствената причина беше Труман Форчън. По ирония на съдбата точно тя, която назидателно му бе обяснила колко безсмислени са романтичните увлечения, сега бе станала жертва на такова. Нима не си бе взела поука и не бе разбрала какви бедствени последици може да има връзката с един американец? Дали сега не стоеше на прага на втора подобна авантюра?

Какво й ставаше? Нима не й бе останала капка здрав разум?

Тя отметна завивката и стана. Е, добре, Тру бе привлекателен. Но освен това той й се бе сторил и груб, конфликтен и невъздържан… понякога. Макар че иначе…

Тя се улови в прекалена сантименталност и се укори, че позволява на буржоазни американски емоции да замъглят разсъдъка й. Трябваше да се стегне. Бе дошла тук с една-единствена цел: да открие мъжа, който я бе излъгал и да го накара да се прибере с нея в Русия, за да върне иконата. Ако той откажеше, или по някакъв начин я заплашеше, щеше да го предупреди, че при приятели в Москва е оставила разобличително писмо, което при нужда да бъде предадено на властите. Саша горещо се надяваше да не се стига до подобни усложнения, тъй като писмо, всъщност, нямаше.

Тя си навлече фланелка и джинси — американски джинси, за които бе платила луди пари на черния пазар в Москва.

 

 

Тру хвърли настрана полупразната бирена кутия. Не го сдържаше на едно място. След като походи напред-назад в продължение на няколко минути, реши да запали мотоциклета и да си направи малка разходка извън града.

Движеше се по дългата лъкатушна алея, когато фарът на мотоциклета му освети човешка фигура. Беше Саша. Вървеше точно по средата на алеята. Яркият сноп светлина я накара стреснато да се обърне и да застине на място. Тру рязко сви вдясно, за да не я блъсне, и едва не падна.

— Луда ли си? — изкрещя той, ужасен от мисълта какво би станало, ако бе карал по-бързо.

Тя се взря в него.

— „Луда“? Аз ли карах посред нощ с бясна скорост по алеята?

— А нима мислиш, че е по-малко налудничаво човек да излезе и да се разхожда по същото това време на денонощието?

Косата й, която бе оставила разпусната, се бе разпиляла върху лицето й. Тя я отметна назад.

— Необходимо ли е винаги да повишаваш тон?

Тру бе отворил уста с намерение да направи точно това, но след тази реплика се разсмя:

— Добре, стига спорове. Качвай се!

Тя се поколеба.

— Къде отиваш?

— Но, Саша, трябва ли винаги да обсъждаме и да се препираме?

— Добре. Но няма да караш като умопобъркан, нали?

— Обещавам — каза той усмихнато.

Даде й допълнителния шлем и й помогна да си го закопчае.

— Никога досега не съм се возила на такъв мотоциклет — каза Саша по детски сериозно.

Той я докосна по бузата:

— Не се безпокой. Ще карам бавно и внимателно.

Погледите им се срещнаха.

— Мисля, че има за какво да се безпокоя, тъй като не знам дали изобщо можеш да караш бавно и внимателно.

— Е, бих казал, че това се отнася и за двама ни!

 

 

Грохотът на мотора и шумът на вятъра правеха разговора почти невъзможен, което бе добре дошло и за двамата. Отначало Саша се бе вкопчила в Тру, но после се поотпусна. Явно возенето й доставяше удоволствие. Нямаше да възрази, ако той караше дори и по-бързо.

След около четиридесет и пет минути Тру спря на отбивка с красив изглед. Е, не че имаше какво толкова да се види в полунощ и при небе, почти изцяло закрито от облаци… Само пълната луна хвърляше бледа и загадъчна светлина върху пейзажа. Саша скочи от мотоциклета, покатери се върху една от масичките за пикник на паркинга и се загледа в тайнствените силуети наоколо.

— Твоята страна е невероятно красива! — промълви тя.

— Някога трябва да ти покажа това място денем. То е едно от любимите ми — той съжали веднага за казаното. Какво правеше — устройваше си срещи с това момиче? Затова добави: — Слушай… Ще отсъствам за малко от града.

— Така ли? — попита тя с топлия си гърлен глас. По интонацията той не можа да отгатне настроението й.

Тя продължи да се взира в далечината, а Тру съзерцаваше изящния й профил.

— Много ми е нужен малко отпуск — натърти той. Тя само кимна. — Впрочем, сигурен съм, че Дел Монте ще успее да изрови нещо във връзка с твоя… Чийзман. Може би дори повече, отколкото предполагаш.

— Какво имаш предвид?

— Саша, ти надали си била първата жертва на този измамник. Вероятно този тип е контрабандирал произведения на изкуството от Русия — а кой знае и откъде другаде — в продължение на години, преди да те срещне. Нищо чудно и да е част от някоя мрежа.

— Мрежа?

— Да, голяма международна престъпна организация. Виж, не е изключено този Чийзман да си има и десетки други прозвища и още толкова фалшиви паспорти, тъй че в крайна сметка залавянето му да се окаже невъзможно. Чудя се дали не е по-добре просто да се прибереш в Москва и да забравиш за случилото се.

— Да го забравя?!

— Не, не би могла — погледна я Тру съчувствено.

— Не ми е приятно да си мисля за него като за изпечен дългогодишен престъпник. Надявам се този да е бил първият му случай. Надявам се също, че той ще се върне с мен и ще поправи стореното.

— И после?

— После ще се разведем по обичайния начин.

— Дори и ако той възстанови щетите и се разкае за постъпката си? Какво ще стане, ако той се опита… да заглади отношенията ви?

— Твърде късно е — каза тя без колебание.

— Не трябва да изключваш и възможността цялата ти хипотеза да се окаже безпочвена. Ами ако някой е скроил номер на съпруга ти? Ами ако тази икона е била поставена в несесера му без негово знание? — Саша го погледна недоверчиво. — Е, добре, това са само предположения, но е напълно възможно да се окажат истина.

— Тогава защо трябваше да ме лъже и да избяга от мен?

— Не знам — призна Тру. — Може би се е намирал в опасност и е изчезнал, за да не ти навреди. Мислила ли си за такъв вариант?

— Не.

— А за това, че някой може да го е използвал за целите си?

— Струва ми се, че четеш прекалено много криминални романи.

Той понечи да спори, но вместо това се разсмя:

— Изглежда си права.

За пръв път тази вечер тя леко се усмихна:

— Най-сетне постигнахме съгласие.

Той я огледа внимателно.

— Трябва да го правиш по-често.

— Кое?

— Да се усмихваш.

— Защо? — попита тя сериозно. От усмивката й не бе останала и следа.

— Ами… защо. Защото… изглеждаш добре, чувстваш се добре и караш другите хора също да се усмихват.

— А за какво трябва да се усмихват?

— Що за въпрос! Ами… Не знам за какво хората най-често се усмихват.

— Нито пък аз — каза тя с отчайваща прозаичност.

Той въздъхна разочарован:

— Права си. За какво ли, наистина, има да се усмихваме?

— Точно така.

Настъпи дълго мълчание.

— Любопитен съм — каза най-сетне Тру — има ли изобщо нещо, което да те развлича?

— Да ме развлича ли?

— Да. Да те кара да се смееш. От душа. Както когато чуеш истински смешен виц.

Тя го изгледа разсеяно.

— Какъв виц?

Тру се намръщи, а после се замисли. По някаква необяснима причина го обзе амбиция да накара Саша да се разсмее. Поне веднъж. Само колкото да види как би изглеждало. Да разчупи каменното й самообладание. Щеше да й се отрази добре. Дявол да го вземе, щеше да се отрази добре и на двама им.

Той потри замислено брадичка, опитвайки да си спомни някой от вицовете, които бе чул от служителите си.

— Чакай малко… А, да. И тъй, в едно шивашко ателие влязъл човек с увиснали рамене, много дълги ръце и ляв крак, по-къс от десния с десет сантиметра.

— Защо е бил така уродлив?

— Не знам. Това в случая не е важно. Та… Докъде бях стигнал? А, да. И тъй, влиза той, разбираш ли, и казва на шивача…

— Сигурно е бил инвалид от войната.

— Ще престанеш ли да мислиш защо човекът е бил толкова грозен? — загуби търпение Тру. — Е, добре, все едно. Сигурно вицът не е много интересен — млъкна за момент, а Саша го изчака да продължи. — Добре — рече най-сетне той. — Ето един по-смешен. Двама ирландци си купили на панаира по един кон. Но и двата коня…

— Защо ирландци?

— Няма значение, че са ирландци — навъси се Тру. — Могат да бъдат и италианци, скандинавци… руснаци… Добре, за да си доволна, ще приемем, че са били руснаци. Важното е, че си купили два коня.

— А, да — отбеляза Саша добродушно.

Тру се взря продължително в нея.

— Смял съм се до сълзи, когато го чух за пръв път. Искам да кажа — когато чух развръзката. До която именно и се опитвам сега да стигна — той се почеса по носа. — Та, ставаше въпрос за това, че тези два коня много си приличали и затова Пат казал на Майк…

— Пат и Майк ли?

— Да, Пат и Майк. Какво те притеснява?

— Не познавам руснаци с имена Пат и Майк.

Тру размаха заканително показалец:

— Нарочно го правиш.

Тя сви рамене:

— Само казах, че…

— Няма значение. Все едно.

Саша леко се усмихна.

— Сърдиш ли се?

— Не.

— Не искаш ли сега да ми разкажеш вица?

— Няма смисъл. Разбрах, че няма да ти хареса. Просто хрумването ми бе несполучливо. Забрави го. Все едно.

Отново настъпи продължително мълчание.

— Значи, утре заминаваш на почивка?

— Какво? — съвсем беше забравил за отпуската си. — О, да. Утре надвечер. Ако, разбира се, успея да довърша всички спешни работи във фирмата. Ако ли не, ще замина вдругиден. Или през уикенда.

— С приятели ли ще прекараш?

— Не, без приятели.

— Няма ли да се чувстваш… самотен?

— Не — каза той след малко.

— Но нали тогава няма да има на кого да се усмихваш, нито пък ще има кой да се усмихва на теб!

Той я изгледа мрачно:

— Понякога така е по-добре.

Внезапно излезе вятър. Тру погледна небето. Облаците се бяха сгъстили и почти изцяло закриваха луната. Задаваше се буря. Да се кара по тези лъкатушни планински пътища, когато са мокри, бе доста опасно. „Не трябва да предприемам излишни рискове“ — каза си Тру, съзнавайки, че имаше и още нещо, което го тревожеше много повече от хлъзгавите пътища.

Едва потеглиха и дъждът заваля. Оставаха им не по-малко от тридесет километра до дома. Ако дъждът се усилеше, трябваше да потърсят подслон.

За броени минути дъждът се превърна в пороен.

— Трябва да потърсим къде да се скрием — извика през трясъка на мотоциклета, воя на вятъра и плясъка на дъжда Тру. Саша, цялата мокра, здраво се бе вкопчила в него.

Видимостта бе станала практически нулева и Тру спря край пътя. Никой от двамата не бе облечен като за дъжд. Тънките им дрехи бяха прогизнали и прилепнали по телата им.

— Виж! — извика Саша, като посочи към слабата трепкаща светлинка недалеч от тях. Тру я хвана за ръка и двамата се затичаха натам.

Светлината идеше от бунгало, построено, заедно с няколко други, на малка поляна в гората недалеч от пътя. Над голата крушка пред вратата бе закачена табелка: „Свободни места няма“

След като се сгушиха под скъпернически тясната козирка, Тру избърса водата от лицето си и се огледа.

— Пред няколко от бунгалата не виждам паркирани коли, а вече минава полунощ — каза той. — Сигурно съдържателят на къмпинга просто не е искал да бъде буден от закъснели посетители и затова е закачил табелката.

— Ти мислиш ли да го будиш? — попита Саша, зъзнейки.

Тру обви с ръка рамото й.

— Не. Ела. Да пробваме сега дали няма да можем да се вмъкнем в някое от незаетите бунгала, а на сутринта ще уредя сметката.

Понечи да хукне към бунгалото, но Саша го дръпна назад:

— Стой! Това е противозаконно! Могат да ни арестуват!

— Има смекчаващи вината обстоятелства. Хайде, няма нищо страшно, Саша, повярвай ми! Ако продължим да стоим тук и да спорим, със сигурност ще хванем някоя пневмония.

— Пневмонията е неприятна, наистина, но не е по-неприятна от затвора.

— Слушай, не вършим никакво престъпление. Разбра ли? — той въздъхна. — Добре, почакай. Хрумна ми нещо — той измъкна мокрия си портфейл от задния джоб и взе от него три двадесет доларови банкноти. — Това е предостатъчно, за да покрие цената на нощувката тук.

Той се наведе и мушна банкнотите под вратата на рецепцията.

Саша още се колебаеше, но й беше така студено и бе така мокра, че се затича с Тру към празното бунгало. Вратата бе заключена. Сръчността, с която Тру отвори прозореца, направо я ужаси.

Преди да й помогне да се покатери през перваза, той поривисто и нежно я целуна. Наум се оправда, че го е направил само за да я успокои и окуражи. Извинението му обаче бе толкова плитко скроено, че с него не можа да излъже и самия себе си.

Устните на Саша нервно потръпваха и тя бе по-притеснена от когато и да било. Предстоеше й да прекара нощта в уединено бунгало, насаме с този непоносимо привлекателен мъж. Молеше се вътре да има отделни стаи или поне отделни легла.

Имаше обаче само стая с едно легло. Измокрената двойка се втренчи в него и потъна сковано в мълчание. Тишината беше нарушена от Саша, която кихна.

— Трябва да свалиш тези мокри дрехи — каза й Тру.

Саша кимна и го огледа:

— Ти също.

Отново последва притеснено мълчание. Двамата огледаха оскъдно мебелираното бунгало. Тру прекоси стаята и отвори една врата, зад която се намираше миниатюрна баня. Запали лампата, после погледна към треперещата си спътничка.

— Защо не се съблечеш тук вътре и не вземеш горещ душ?

— Ти също трябва да вземеш горещ душ.

На върха на езика му бе да издекламира старата закачка: „Пестете водата — къпете се по двама!“, но се въздържа. Вместо това, с пресилена галантност каза:

— След теб.

Саша кимна и се отправи към банята. Тру все още бе там и стоеше на вратата. Тя се мушна покрай него и понечи да затвори след себе си, но той каза:

— Почакай!

Тя потрепери. Успокои се чак когато го видя да й подава завивката от леглото:

— Дръж. Трябва да се увиеш с нещо, когато излезеш от банята. А до сутринта дрехите ни ще изсъхнат.

Тя взе завивката, погледна я, сви устни и запита:

— Ами ти?

Върху леглото сега бе останало само декоративното покривало.

— Ще използвам него. После. Ти можеш да спиш на леглото, а аз — върху събрани столове — каза Тру. Саша погледна без особено доверие двата рахитични дървени стола. — Няма проблем. Приятно ми е от време на време за разнообразие да се поизмъчвам по малко — и за да предотврати всякакъв по-нататъшен спор, той излезе от банята и затвори вратата.

След няколко минути се чу шума на душа. Като се опитваше да не си представя голата Саша, Тру съблече прогизналите си дрехи. Взе покривката от леглото и се уви в нея като с римска тога. Тъкмо затягаше възела и душът спря. Минута по-късно Саша излезе от банята.

— Приличаш на Гай Юлий Цезар — засмя се тя, като го видя.

Той обаче бе по-скоро като поразен гладиатор: гледката направо го сломи. По тялото на Саша блестяха бисерни капчици влага, лицето й грееше, а косата й бе разпиляна като свила върху раменете. Върху себе си имаше само тънката завивка и невероятната усмивка, която така скъпернически използваше.

Усмивката й изчезна, като видя съсипаното му изражение.

— Надявам се, че не съм изразходила всичката топла вода — каза тя.

Чак тогава Тру се усмихна:

— Положително не. Дори може да се окаже, че неволно си поставила рекорд за най-бързо къпане. Поне измежду моите приятелки няма такава, която някога да се е къпала по-бързо — изведнъж се изчерви. — Впрочем, исках да кажа…

— Знам какво искаше да кажеш, Тру — очите й искряха.

Той веднага се мушна в банята да си вземе душ. Студен душ!

Когато след няколко минути излезе, видя Саша, сгушена във възможно най-далечния ъгъл на двойното легло. По-голямата част от леглото бе свободна, одеялото бе грижливо изпънато, а Саша се бе мушнала под крайчеца на завивката и лежеше там чинно. Без да гледа към него, тя каза:

— Да не ставаме глупави. Има само едно легло, а ние сме двама. Можем да използваме леглото заедно. Какво толкова!

Тру бе направо изваден от равновесие:

— Добре! Искам да кажа… не.

Колкото му се щеше да се мушне в леглото при Саша, толкова и се страхуваше. По дяволите!

— На столовете ще ми е добре — каза той. Саша изпита едновременно облекчение и разочарование.

— Както решиш.

— Готово — каза след малко той, седна върху единия стол и качи краката си върху другия, свит като ембрион.

— Няма ли да ти е по-удобно, ако раздалечиш малко столовете?

Тру не бе в настроение да приема съвети.

— Добре ми е и така. Ще спя като къпан — излъга той, като опитваше да се намести по-удобно. На няколко пъти му се наложи да дооправя завивката си. Накрая наклони малко стола, върху който бе седнал, и възкликна: — Е, така вече е чудесно.

После опъна свитите си крака, от което столът, върху който седеше, се наклони още назад и се прекатури. Тру се намери на пода, с крак размахан във въздуха, а друг заклещен между пръчките на втория стол.

Саша моментално скочи в леглото като пружина, но вместо да изпищи — както той очакваше, — избухна в смях. Той се ядоса.

— Значи такива са нещата, които те развеселяват! — извика Тру, като се мъчеше едновременно да се освободи от столовете и да придържа наметката си. Комичната гледка накара Саша да се разсмее още по-силно. Тя се опита да спре и дори запуши устата си с длан, но смехът надделя. Смееше се от сърце. Така, както Тру изобщо не бе очаквал.

Най-сетне той се изправи на крака, затегна покривката, с която се бе увил, и погледна мрачно.

— О, извинявай — каза тя на пресекулки, тъй като още не можеше да се успокои от смеха. — Удари ли се?

— Не. Но знам, че изобщо не се извиняваш искрено. Ти просто имаш извратено чувство за хумор, това е.

Смехът на Саша обаче бе така заразителен, че само за секунди гневът му се изпари и той също се разсмя заедно с нея.

 

 

— Стига ли ти одеялото?

— Да, повече от достатъчно е.

Тру бе легнал на самия ръб на леглото, колкото се може по-далеч от Саша. Едно малко помръдване и щеше отново да се намери на пода.

Саша лежеше вдървено по гръб и с широко отворени очи съзерцаваше в тъмното тавана. Не бе свикнала да заспива по гръб, но й бе неудобно да се обърне настрани.

— А на теб стига ли ти одеялото? — запита Тру след дълго мълчание.

— О, да — каза бързо тя.

— А имаш ли… достатъчно място?

— О, да. Колкото искаш. В Русия леглата не са толкова големи.

— Наистина ли?

— О, да. По-малки са.

— Искаш да кажеш по-тесни?

— Да, и по-тесни.

Мълчание.

— Е, време е да заспиваме. Късно е.

— Да.

— Лека нощ, Саша!

— Лека нощ, Тру!

Нито един от тях не затвори очи. И двамата се съмняваха дали изобщо ще могат да мигнат тази нощ. Освен ако…

Както той, така и тя обаче не смееха и да допуснат продължението на тази мисъл.

— Още ли си будна? — запита той след около час.

— Напротив, спя — каза тя напрегнато.

— Така си и мислех — усмихна се той. Разделяше ги само една педя одеяло.

Той погледна към нея. В сумрака на стаята можеше да различи само профила й. Чисто инстинктивно у него се породи желание. Впрочем, какво друго можеше да очаква — намираше се в едно легло с привлекателна млада жена! Щеше обаче да си е чиста лудост, ако сега направеше нещо. Първо, тя почти сигурно щеше да го отблъсне, което жестоко щеше да накърни самолюбието му. Второ, ако ли пък не го отблъснеше, щеше да се случи непоправимото — събитията щяха да се развият по необратим сценарий.

Не, твърде рисковано бе да предприема каквото и да било.

Противно на всичките си теоретизации той обаче се примъкна към нея. Чу как дишането й се учести. Топлината на тялото й го привличаше като магнит.

— Саша! — каза той тихо и дрезгаво.

Тя обърна глава към него. Дори и в тъмното морскосините й очи блестяха. Устните й съвсем леко се бяха разтворили. Тру бавно протегна ръка и ги докосна. Тя ухапа леко пръстите му. Оттук нататък и двамата бяха като омагьосани. Дори и не помислиха да спрат, макар да знаеха, че това, което вършат, щеше да промени съдбата им завинаги.

Той се надвеси над нея, обви с длани лицето й и я целуна по устните. Последен слаб предупредителен сигнал проблесна в съзнанието й, но тя го изключи. После тихо измърка от удоволствие, отвърна страстно на целувката му и вкара дръзко език в устата му.

Косата й се спускаше по раменете и покриваше гърдите й. Той нежно разгърна с длани влажните кичури, зарови глава и потърси с устни вече настръхналите зърна на гърдите й.

— Толкова си сладка — прошепна той. Спусна ръце към бедрата й, а после и по-надолу, улови я и я придърпа към себе си. Тя потръпваше и той почувства как тръпката пробяга и по собствения му тил.

Усещаше ръцете си да парят, докато я докосваше… Беше му толкова хубаво. Галеше я, целуваше я, а тя бе потънала в ласките му. Ръцете му, устните му, цялото му тяло бяха за нея като наркотик, който шеметно я упойваше и възбуждаше. Обезсилена, тя не се възпротиви, когато езикът му се плъзна от гърдите към корема й, после още по-надолу. Той леко я подхвана за кръста и я повдигна, при което тялото й се изви в дъга. Разтвори бедрата й и плъзна език. Отначало толкова леко, че я побърка от желание, а после по-силно и по-силно, докато тя не започна да се гърчи и извива в отговор на милувките му. Мускулите й бяха напрегнати, а нежните й стенания бяха приели учестения ритъм, с който биеше сърцето й. Тя извика името му и без капчица срам повдигна краката си още повече. Беше заровила пръсти в косите му и страстно го галеше, докато вълните от удоволствие разтърсваха тялото й.

Тру вдигна глава и видя щастливи сълзи в очите й. Тя го притегли към себе си. Сега той лежеше плътно върху нея. Тя промуши ръка между телата им, улови го, погали го и го плъзна в тялото си.

— Саша… Саша… Саша… — шепнеше той, целувайки очите и устните й. Повтаряше името й в ритъма на милувките им. Сърцето му биеше до пръсване. Никога не се бе чувствал по-възбуден.

Саша бе обвила с крака бедрата му и бе впила пръсти в релефните му мускули, а горещият му дъх идваше на мощни тласъци в ухото й. И двамата копнееха само за едно: да достигнат кулминацията. Секунди преди сюблимния миг тя изстена:

— Сега, Тру, сега…

Чувството, което и двамата изпитаха, бе зашеметяващо.

Накрая те се отпуснаха и… не, строполиха се изтощени и потънаха в сън.

 

 

В светлината на деня споменът за нощната случка ги накара да се почувстват виновни и засрамени.

Саша посегна за джинсите си, намъкна се в тях под одеялото, изхлузи се от леглото, грабна останалата част от дрехите си и бързо се мушна в банята. Остана там доста време и бе благодарна, че Тру не я безпокои.

Когато излезе, той вече беше напълно облечен. Тя енергично отиде до него и сериозно му заяви:

— Това не трябва да се повтаря.

— Никога — съгласи се Тру бързо и решително. Продължиха да се гледат още няколко мига в пълно мълчание.

— Да забравим, че изобщо нещо се е случило — добави тя.

— Да — кимна той.

Саша преглътна с усилие:

— Е, надали ще можем да забравим, че се е случило, но можем поне да не говорим за него.

Тру й направи знак да мълчи.

Тя почувства как пулсът й се променя.

— Не трябва и да… си помисляме за това.

— Правилно — каза твърдо Тру.

— Вероятно ние ще продължим да си мислим за това, но важното е да не допускаме то да се случва отново.

По лицето на Тру пробяга усмивка.

— Май че веднъж вече го каза.

— Повторението в случая не е излишно, не мислиш ли? — каза Саша, обърна се обидено и се запъти към вратата.

 

 

Надяваха се да успеят да се доберат и промъкнат в къщата преди обитателите й — и най-вече Джесика — да са се събудили. Така снощното им приключение щеше да остане незабелязано. Саша се ужасяваше от мисълта да не би домакинята й да си помисли, че нещо се бе случило между нея и Тру — както и всъщност си беше. Тру бе още по-притеснен. Честолюбието не му позволяваше да налива вода във воденицата на баба си и да й дава повод да си мисли, че още едно нейно сватовничество върви към успешен край.

Пристигнаха малко преди седем. Тру спря на кръгообразната алея пред къщата на баба си. За своя неприятна изненада, видя паркирана непозната кола. От една страна, това означаваше, че баба му вече вероятно бе станала. От друга страна, изобщо не можеше да си представи кой бе дошъл в този ранен час на деня и защо.

Разбра кой е, като видя входната врата да се отваря и от нея да излиза Виктор Дел Монте. Колкото до причината за посещението му, не бе трудно да се досети. Поглеждайки към Саша, той разбра, че тя също се досещаше.