Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (5)

Четвърта глава

Саша безмълвно съзерцаваше изрезката от вестник „Сиатъл Монитър“. Снимката представяше човек под име Мартин Бейкър, тридесет и седем годишен, служител от туристическо бюро в Сиатъл, починал преди две вечери от прободни рани, след като е бил нападнат в градския парк, където тичал за здраве.

Дел Монте поправи папионката си.

— Това Чийзман ли е? Стопроцентово прилича на човека от сватбената снимка, която ми бяхте оставили.

Саша бавно повдигна глава. Лицето й бе безизразно.

— Да, това е Дру.

— Сигурна ли си? — попита я Джесика. — Може просто да е някой, който много да прилича на него.

— Сигурна съм — каза Саша. Гласът й не даваше и най-малък признак, по който да могат да бъдат отгатнати чувствата й. Тя отново се взря в изрезката. — Днес е вторник, нали?

— Да — отговори Тру услужливо.

Тя кимна, а Джесика леко я докосна с ръка по рамото:

— Сигурно си твърде шокирана, скъпа. Ела, седни. Яла ли си? — тя подхвана под ръка Тру и Саша едновременно и забеляза, че дрехите и на двамата бяха влажни и намачкани.

— Ние… ъъъ… Излязохме снощи да се поразходим с мотоциклета и бяхме застигнати от буря — почувства се длъжен да обясни Тру. — Наложи се да се подслоним за няколко часа — той спести всякакви подробности.

Джесика прие думите му с привидно безразлично кимване.

— Тогава е редно и двамата да си вземете по един горещ душ. А аз през това време ще се погрижа да ви приготвят закуската.

— Трябва да тръгвам — каза рязко Саша. — Насрочено е за днес.

— Кое?! — запита Тру.

— Погребението. В изрезката пише, че опелото ще е в три часа днес в Презвитерианската църква на Уилмот Стрийт в Сиатъл.

 

 

Горе в стаята си Саша прибираше скромния си багаж в овехтялата си пътна чанта, а Джесика се опитваше да я разколебае да не ходи до Сиатъл.

— Може би е най-добре да оставиш всичко така, както си е, скъпа. Каквито и въпроси да те измъчват, съмнявам се, че ще намериш техния отговор в Сиатъл.

— Трябва поне да опитам. Освен това, необходим ми е смъртен акт, въз основа на който службата по гражданско състояние в Москва да ме признае за вдовица.

— Мога да уредя въпроса — предложи Джесика.

Саша уморено се усмихна:

— Знаете, че не е само това. Вероятно някой друг на погребението също ще познава човек под името Дру Чийзман…

— Ако е така, то този някой сигурно също ще е участник в… незаконни сделки. Може да бъде твърде опасно за теб.

Саша продължи да си приготвя багажа.

— Оценявам вашата загриженост, Джесика, но мисля, че отлично мога да се пазя. А ако успея да вляза в дирите и на други престъпници и спомогна за разкриването им, то за правителството на моята страна ще стане ясно, че не съм…

— Съучастница? — попита Джесика.

— Да, точно така — потвърди Саша със сериозно изражение.

Джесика потръпна:

— Слушай, тази работа не е за сама жена. Сигурна съм, че ако помолиш Тру, той би те придружил.

— Не. Той не трябва да идва с мен. Най-добре е да замина сама. Проблемът е мой и няма защо да занимавам Тру с него.

— Нещо случило ли се е между вас снощи?

Саша се изчерви:

— Повярвайте ми, Джесика, внукът ви се държа отлично. Как се казва в такъв случай в Америка? „Беше съвършен джентълмен.“

Тя отклони поглед встрани. Не я биваше да лъже. Джесика се усмихна.

— Не питах за това. Чудех се само дали не сте се карали.

— Не, не сме — Саша мислено се върна към нощта, прекарана в бунгалото. Спомни си колко хубаво й бе да лежи до Тру, отчаяно опитвайки да се пребори с изкушението, което като електрически ток вибрираше в нея. Какво толкова привлекателно имаше в тези американци?

Глупости. Невъзможно бе да разглежда Тру просто като „американец“. Той бе единствен и неповторим. Бе я накарал да почувства не само, че съществува, а и че живее истински.

Тя пое дълбоко дъх. По дяволите! Добре че трябваше да отпътува. Забеляза, че Джесика я наблюдава.

— Чудя се — рече Джесика — дали Тру вече ти е разказал за завещанието?

— Не — отвърна тя. — Частният детектив подхвърли нещо, но когато помолих Тру да ме осведоми по-подробно, той каза, че не било нещо важно.

— Твърде любопитно — подхвърли Джесика.

— Не разбирам.

— Обикновено първата работа на Тру, когато срещне жена, е да й разкаже за завещанието. Това му е като защитна реакция, един вид спасителен пояс.

— „Спасителен пояс?“ — при цялото си добро владеене на английския Саша се затрудни да дешифрира тази фраза.

Джесика, на свой ред, също се усмихна и преди Саша да успее да я запита нещо, излезе от стаята.

 

 

— Тру, не можеш да я пуснеш да ходи до Сиатъл сама — настоя Джесика.

— Но нали ти ми каза, че тя недвусмислено е поискала точно това!

— Да, но пътуването е опасно.

— Слушай, бабо, очевидно е, че този човек е водил двойствен живот. Саша обаче отива на погребението не на Дру Чийзман, а на Мартин Бейкър, който, мога да се закълна, е бил известен сред познатите си като почтен човек — съвестен служител… Е, пътуващ малко повече от обикновеното. Сигурен съм, че на Саша не може да й се случи нищо. Виж… — той се поколеба. Не бе в състояние да издържа на изпитателния й поглед. Джесика го гледаше безмълвно и чакаше. — Може би — каза той с усилие — този мъж не й е бил съвсем безразличен и тя би искала да… поскърби за него необезпокоявана.

— Надали. Това момиче носи в себе си повече от характера на Лейла, отколкото би искала да признае.

— Какво означава това?

— Означава, че Саша е темпераментна млада жена, склонна към риск и приключения.

Тя лукаво погледна към Тру, сякаш за да му подметне, че познава и друг необуздан млад човек със същите авантюристични наклонности.

Тру се направи, че не е забелязал намека й.

 

 

— Не беше необходимо да ме изпращаш, Тру — каза сухо Саша, докато сядаше до него в откритата спортна кола.

— Медисън щеше да те откара вместо мен, но тази сутрин нещо не го бива. Изглежда снощи е попрекалил с пиенето. А и горкият старец малко се страхува от теб — подсмихна се Тру.

— Само се бях опитала да го окуража и насърча…

— … да организира въстание на мухлясалите и потънали в нафталин американски шофьори на негова възраст?

— На неговата възраст той просто не трябва повече да работи!

— А може би на него това му харесва. Заплатата му е добра, а и би могъл да се пенсионира винаги, когато поиска.

— Необходимо ли е да спорим?

Тру млъкна. Никой от тях не проговори през целия останал път до летището.

— Надявам се да не те застигне пак някой дъжд — каза двусмислено той, когато пристигнаха. — В Сиатъл вали доста.

— Както и в Москва. А и в Денвър… — добави тя тихо.

— Сигурна ли си, че искаш да отидеш до Сиатъл? — запита Тру, докато паркираше. Без да иска, издаде чувствата си.

— Да, искам да отида.

— Излагаш се на опасност.

— Не се тревожи, ще се оправя.

 

 

Беше делничен ден и летището бе претъпкано. Повечето пътници бяха бизнесмени.

Саша чакаше на края на една дълга опашка пред гишето на Нортуест Еърлайнз. Тру бе отишъл да й купи нещо за из път. На връщане той се спря, за да я погледа отстрани. Видът й не се различаваше много от този при пристигането й. Същата скромна прическа и същите скромни дрехи. За Тру обаче не бе трудно зад предумишлената строгост във външния вид да съзре естествената й красота и жизненост. Без всякакво усилие във въображението му изникна усмихнатата, трепетна и чувствена жена, с която бе прекарал изминалата нощ. Той усети внезапна възбуда…

Закръглена лелка на средна възраст неволно го блъсна с куфара си и безцеремонно го върна към действителността. Тру се отправи към Саша. Бързаше да й предаде покупките и да се раздели с нея, преда разни щури идеи да са размътили ума му.

— Нямаше нужда — каза Саша, когато й връчи списанието и шоколадите.

— Шоколадът ще те зареди с енергия. Все пак, снощи не успя да се наспиш добре… — какъв само лицемер беше! Като се опитваше да прогони от съзнанието си спомена за изминалата нощ, той почука с пръст по списанието, което й бе донесъл: — Много е хубаво. Пълно е с анекдоти. Кой знае, може малко по малко да добиеш усет към американския хумор.

— Слушай, не е необходимо да висиш с мен до излитането на самолета. И сама мога да се оправя.

Тру се поколеба. Това, което всичко на всичко трябваше да направи, бе да й пожелае сбогом и да изчезне. Какво тогава го задържаше?

— Баба ми мисли… че сигурно скърбиш за Чийзман… или Бейкър… или както там му беше името. Все пак той ти е бил съпруг.

— Бракът ни беше съвсем кратък.

Опашката се придвижи малко напред.

— Значи не си опечалена вдовица?

Саша избегна погледа му.

— Тъжна съм. Дру бе „покорител на женските сърца“. Първият американец в живота ми. Бях извадена от равновесие, бях… замаяна. Това обаче не беше любов.

— По-различен ли бе той от руснаците, с които си била преди?

Тя се изчерви.

— Може би се интересувам от нещо прекалено лично?

— Да.

— Извинявай.

— А иначе американците действително се различават от руснаците — каза помирително Саша.

Бледа усмивка оживи устните й: „Особено някои!…“

Опашката мръдна още малко напред. Бяха почти пред гишето.

— От Сиатъл директно за Москва ли ще летиш? Защо не поостанеш да разгледаш страната, преди да отпътуваш?

— Имам работа у дома.

Още един човек и й идваше редът. Тру разбра, че е време да си върви.

— Слушай, пази се! Не се опитвай да си играеш на детективи в Сиатъл. Остави това на истинските. А ако все пак случайно се забъркаш в някоя каша, винаги можеш да позвъниш за помощ… на Дел Монте. Той незабавно ще долети до Сиатъл и ще оправи нещата.

Тя кимна по-скоро от учтивост, премести чантата в лявата си ръка и му протегна дясната. „Е, всичко свърши“, каза си тя и си помисли, че така може би е по-добре. Изглежда, наистина имаше нещо съдбовно в тези американски мъже. Или поне в някои от тях. Да се разправи с цяла шайка безскрупулни контрабандисти щеше да й е по-лесно, отколкото да прекара още няколко дни под магнетичното въздействие на Тру.

В първия момент той не пое подадената му ръка. Погледна объркано и глупаво. После посегна, но вместо да се ръкува, се опита да я погали. Нищо не се получи, мястото не предразполагаше към интимности. Погледите им се срещнаха за миг, после притеснено се разминаха и се отклониха встрани. В този момент дойде редът им пред гишето. Тру обаче бе стиснал здраво ръката на Саша и не я пускаше.

— Моля те, Тру. Остави ме да си купя билет!

В този момент, за нейно изумление, той се обърна към човека зад гишето и поиска два билета за Сиатъл.

— Тру, не е… необходимо да го правиш — заекна тя, но той бързо подписа чек, грабна билетите, хвана я под ръка и трескаво я помъкна нанякъде.

— Накъде ме водиш? — попита тя, стреснато.

— Върви и не се оглеждай — прошепна Тру и си запробива път през навалицата.

Вместо да последва съвета му Саша направи точно обратното: обърна се назад и се огледа. Той рязко я дръпна за ръката.

— Добре де, добре! Но кажи ми, моля те, какво става? — настоя да разбере тя, докато Тру я влачеше към изходите.

— Нашият мълчалив общ познайник от бара!

Саша стреснато се закова на място.

— Не спирай, върви! — дръпна я Тру напред. Стискаше я здраво като менгеме. — Може да успеем да му се изплъзнем.

— Ако той вече не е разбрал закъде пътуваме!

Тру предпазливо се озърна.

— Виждаш ли го?

— Не.

Той погледна часовника си.

— Имаме още десет минути до качването на самолета. Ако през това време продължим да висим тук, онзи тип със сигурност ще ни забележи.

— И тогава какво? — още не бе успяла да довърши въпроса си, когато Тру рязко я тласна по един тесен коридор вдясно.

— Бързо! — бутна я той в някаква отворена врата и се вмъкна след нея. Оказа се, че се бяха скрили в складчето на чистачките — пълно бе с метли, кофи и почистващи препарати, от които нетърпимо вонеше на амоняк.

— Моля те, Тру — каза тя тихо, — ръката ми!

Едва сега се сети да я пусне. Саша разтърка мястото.

— Извинявай. Заболя ли те?

Тя поклати глава отрицателно.

— Ще изчакаме тук, докато дойде време да се качваме, и в последния момент ще притичаме до самолета.

— Не трябва да правиш всичко това, Тру. Не е необходимо да се замесваш в неприятности.

— Когато една дама се намира в опасност, ние, американците, не можем да останем безучастни — рече шеговито той.

— Но аз мога идеално да се оправя и сама, повярвай ми! — възрази по обичайния си стоически начин Саша.

— Добре де, ти не си типична „дама в опасност“. Ти си решителна, хладнокръвна и силна и сигурно само един твой поглед е достатъчен, за да накара сума ти мъже да паднат в краката ти.

— Е, ако мислиш, че е така, то за какво си ми ти тогава? — запита го тя.

Сериозният й глас отекна в помещението.

— Предполагам, за да споделя с теб авантюрата, която ти предстои. И аз като теб много си падам по приключенията.

Той се наведе и я целуна. Прие целувката му далеч по-пламенно, отколкото възнамеряваше.

Непознатият от бара не се виждаше наоколо и те хукнаха към самолета. Бяха последните, които се качиха на борда.

Местата им бяха в първа класа. Преди да се отправят натам, те трескаво обходиха с поглед пътниците от туристическата класа. Не видяха нищо подозрително. Тъкмо да седнат обаче, и едно рязко вдишване на Саша, придружено от едва забележимо кимване с глава, накараха Тру да се обърне по посока на погледа й.

Непознатият! Беше облечен в същия евтин черен костюм, който носеше и предния ден в бара. Седеше на едно от местата до прозореца и спокойно си четеше списание. Дори да ги беше забелязал, с нищо не го издаде. Изглеждаше напълно погълнат от четивото си.

— Той явно знае, че отивам на погребението — прошепна Саша. — Кой ли е този тип и какво иска от мен?

— Ако е руснак, може да те следи още от Москва. Сигурна ли си, че никога досега не си го виждала?

— Вчера го видях за пръв път. Макар че е възможно да съм го виждала и преди, но да не съм му обърнала никакво внимание.

Тру усети как адреналинът му се повишава. Хвърли поглед към Саша. Предвид ситуацията, в която се намираха в момента, тя изглеждаше забележително спокойна. Беше се загледала през прозореца. Той хвана ръката й и я стисна окуражително.

— Ако е започнал да ме следи още от Москва, то той вероятно е съучастник на Дру. А ако…

— … се е лепнал за теб в Денвър, то той сигурно е изпратен от някой, който е знаел за идването ти.

— Но кой ще знае?

— Казвала ли си на някой, че ще ходиш в Денвър?

— Само на шефа ми.

— Само?! — попита я саркастично той.

— Тогава не предположих, че това може да крие някаква опасност. Просто казах, че възнамерявам да посетя една стара приятелка на баба ми. Не съм споменавала нищо за Дру.

— Шефът ти знаеше ли все пак за брака ви?

— Да, знаеше, но…

— А знаеше ли той, че съпругът ти те е зарязал?

— Не. На всички — включително и на него — бях казала, че съпругът ми е заминал по работа за Чикаго, където ще остане за известно време.

— Казвала ли си на някого за иконата?

Саша го погледна изумена:

— Да не съм ненормална! В Русия няма човек, на когото бих могла да се доверя. А ако някой все пак знае, то той може да го знае единствено от Дру.

Тру кимна замислено.

— Имаш ли огледало?

Саша послушно изрови огледалце от чантата си.

Тру го взе и с него дискретно заразглежда пътниците, седящи зад тях. После понечи да стане, но тя се вкопчи в ръката му и го задържа.

— Къде отиваш?

— Да си напудря носа.

— Какво?!

— Отивам до тоалетната.

— Да не би вместо своя нос да имаш предвид неговия и вместо напудряне да имаш предвид натриване? — прошепна тя.

— Добра идея. Не ми беше минала през ума — усмихна се той.

— Надали идеята е толкова добра — възрази Саша, но освободи ръката му и го пусна да върви.

Като погледна скришом назад, тя установи, че мястото на техния предполагаем преследвач е празно. Над тоалетната светеше надпис „заето“, а Тру стоеше пред вратата и чакаше. После вратата се отвори, отвътре излезе… ясно кой, и в този момент Тру го запита нещо. Сърцето на Саша замря. Човекът смотолеви нещо, размина се с Тру и се върна на мястото си. Саша светкавично се обърна напред и притисна с длан гърдите си. Сърцето й щеше да се пръсне от напрежение.

Минутите до връщането на Тру й се сториха цяла вечност.

— Да или не?

— Да. Има чуждестранен акцент. Не бих могъл да определя дали е точно руски, но…

— … най-вероятно е. Нали това искаше да кажеш?

Той посегна да я улови за ръка, за да я успокои, но тя рязко се извърна към него:

— Върни се, Тру. Не идвай с мен. Не искам да бъда отговорна за…

— Ха! Я стига, малката! Кой е искал от теб да носиш отговорност за мен?

— Но защо правиш всичко това? Почти не ме познаваш, не си ми задължен с нищо…

— Казах ти вече. Обичам да си търся белята — рече той шеговито, за да я успокои.

— Но работата е сериозна, Тру!

— А нима аз съм несериозен?

— Слушай… разбери, че е твърде опасно заради мен да се забъркваш в непредвидими ситуации. А и… аз самата… не искам това. Не е разумно. Няма да ни доведе до нищо добро…

Тру внимателно и сериозно я погледна. Може би бе дошъл моментът да й разкаже за специалната клауза в завещанието на баща му. Така поне щеше да я избави от страховете, че поредният почти непознат американец й готви поредната клопка под формата на прибързан и лекомислен брак.