Елиз Тайтъл
Невъзможна любов (6)

Пета глава

След краткия разказ на Тру за съдържанието на завещанието Саша трудно можеше да сдържи любопитството си.

— И защо баща ти така категорично възразява ти и твоите братя да се жените?

Той се усмихна уморено:

— Ами, да речем, че просто не е искал синовете му да се опарят като него.

— Да се опарят?

— Да. Старият се бе женил, развеждал и плащал издръжка общо четири пъти. Имаше слабост към жените и я материализираше в бракове.

— И никой от браковете му ли не го е направил… щастлив?

— О, предполагам, че за кратък период от време всеки един от браковете му го бе правил щастлив.

— И с майка ти ли е бил щастлив само за кратко?

Саша искаше да узнае колкото може повече подробности за семейството на Тру, а и разговорът приятно я разсейваше от мисълта за онзи човек.

Тру тъжно се усмихна:

— Съвсем за кратко. Майка ми бе фотожурналистка и пътуваше непрекъснато. С баща ми се бяха срещнали в краткия промеждутък между една екскурзия до Бурма и командировка в Нигерия. Ако щеш вярвай, но тяхното познанство е било по-кратко и от твоето с Чийзман. Оженили се на десетия ден след първата им среща. Пълна дивотия от тяхна страна.

— След което тя заминала за Нигерия?

— Да. После за Непал — той сви рамене: — Трябва да е било някъде по времето на интервютата й с Далай Лама, когато е разбрала, че е бременна. Много пъти е разказвала как ме е родила насред една нива в Югоизточен Китай.

— Сигурно е била забележителна жена.

— Да, беше — сянка помрачи лицето му. — Почина преди около десет години. Падна със самолет над Сан Салвадор.

Саша инстинктивно хвана ръката му в знак на съчувствие. Той се усмихна носталгично:

— Бе ослепителна жена, открита, дръзка, предприемчива, непокорна. И съвсем безразсъдна.

Саша продължаваше да държи ръката му.

— И ти си като нея, нали?

— Изглежда.

Пулсът на Саша се ускори и тя бързо отдръпна ръката си.

— Може би в такъв случай специалната клауза в завещанието на баща ти е твърде уместна.

Издайнически капчици пот заблестяха по челото му. За да скрие напрежението си, той измъкна списанието, което стърчеше от джоба на седалката пред него и с престорен интерес го заразглежда.

— Макар че — продължи мисълта си Саша — за двама от братята ти въпросната клауза очевидно не е била спирачка. Нали Адам и Питър са женени? Поне така спомена Дел Монте.

— Да. Но в техния случай имаше… „смекчаващи вината“ обстоятелства.

— Но… Ти не се страхуваш от подобни „обстоятелства“?

— Не. Виж, при Адам и Питър нещата стояха по-различно.

— И как по-точно?

По дяволите! Тя нямаше да го остави на мира.

— Ами, те не бяха подготвени за живота. Адам беше лекомислен плейбой и не вземаше нищо насериозно. Бяха пълни противоположности. Сега разбираш ли?

— Нищо не разбирам.

— Ами, искам да кажа, че и двамата бяха заварени неподготвени. В резултат се получи така, че си размениха ролите. Адам срещна Ева и за пръв път в живота си започна да се чувства сериозен и отговорен. Чак прекали.

— А Пит?

— Пит ли? Ами, той се запозна с Елизабет и реши, че му е време да се поотпусне и да започне да живее по-спонтанно и непринудено.

— И сигурно и за него ще кажеш, че е прехвърлил мярката?

Той се разсмя:

— Не, защо. Не мога да се оплача от братята си. Те са си щастливи, а аз пък съм…

— Богат?

Усмивката изчезна от лицето му:

— Слушай, знам, че според теб да си богат американец означава да си упадъчен, ексцентричен, а също и груб материалист. Имай предвид обаче, че за някои от нас обобщенията ти не важат. Аз не се интересувам от парите заради самите тях, нито пък заради достъпа, който те ми осигуряват до привилегированите върхове. Това, което ме интересува, е промяната, новаторството, преобразуването на системата. Искам семейната фирма да даде пример как една корпорация може да бъде управлявана ефективно, задружно и творчески, без при това, да се налага да бъдат жертвани индивидуалните нужди, права и свободи на хората.

Внезапно млъкна, тъй като усети, че става прекалено високопарен. Стрелна Саша с поглед. Очакваше от нея да го слуша с цинично изражение, но вместо това тя изглеждаше замислена.

— Признавам, че системата в моята страна не бе идеална, но да се скача от едната крайност в другата също не е добре — както и ти самият каза.

— Точно така — съгласи се той. После разсеяно запрелиства списанието, а тя се загледа през прозорчето.

— Виж какво, Саша — поде отново той няколко минути по-късно, — не мисля, че има някакъв смисъл да ходим на погребението — той се наведе над нея и сниши гласа си до поверителен шепот: — Най-добре ще е да се откачим от нашия преследвач и да те прехвърля на някой самолет за Ню Йорк. Оттам ще можеш да отпътуваш за Москва. Като пристигнеш, едва ли ще е трудно да се отървеш от иконата. Просто я подхвърляш някъде, където тя лесно да бъде намерена, без обаче да може да се разбере кой я е подхвърлил.

— Но това ще е престъпление! А и представи си, че тази икона не е била единствената, изнесена нелегално от родината ми. Помисли си, че може би точно в този миг някоя друга невинна моя съотечественица бива подло мамена от поредния престорен американски бизнесмен? Нали Дру може да е бил брънка от цяла престъпна контрабандистка верига! Мой дълг е да.

— Но ти не си жената чудо и животът не е филм на Уолт Дисни, Саша! Абсурдно е да си помислиш, че можеш да направиш нещо сама и с голи ръце. Представи си следното: нашият познат те вижда да се ослушваш на погребението, поисква от теб да му дадеш иконата…

— Но тя е в Москва!

— А как ще му докажеш?

С облекчение забеляза как тя се поразколеба.

— Прав си, Тру. Това обаче не променя нещата. Ти не трябва да се излагаш на опасност.

— Отклоняваш се от същността на въпроса, Саша.

— Не, ти се отклоняваш! Не мога да ти позволя…

— Не, аз не мога да ти позволя.

— Но ти не си длъжен да се грижиш за мен!

— Защо да не съм?

— Слушай, трябва ли винаги да спорим?

— Аз не споря. Ти спориш.

— Ти си като всички американци.

— Което ще рече?

— Смяташ, че никоя жена не би могла да се оправи сама.

— Ако е дебелоглава като теб, сигурно ще се оправи. Жена, хвърлила се на шията на някакъв контрабандист…

— Не съм се хвърляла на шията му и не съм и предполагала, че е контрабандист!

— Знаеш какво имам предвид.

— Нещо повече — знам дори какво си мислиш! Почти бяха допрели носове, тъй като целият им спор се провеждаше шепнешком.

— И какво си мисля?

— Нищо. Страх те е.

— Да ме е страх ли? Мен да ме е страх? О, не. Моля ти се. Просто не съм луд — той се почука по челото. — Може да съм безразсъден понякога, но не толкова, че да се напъхам като глупак в бърлогата на крадци. И то заради тъп патриотизъм.

— Виж какво, може да съм само обикновена журналистка, но като гражданка на своята страна съм длъжна да съдействам за разкриването на престъпленията, насочени срещу държавата. И да се постарая достойнството, репутацията и доброто ми име да останат неопетнени.

Тру уморено въздъхна:

— Очевидно няма никакъв смисъл да се спори с теб.

— Да, вярно е.

— Ако не успея да те вразумя, просто ще трябва да поема нещата в свои ръце.

— И какво означава това?

— Означава, че веднага след като кацнем, те прехвърлям на друг самолет — за Ню Йорк — без значение дали това ти харесва, или не. Започна да вършиш прекалено много необмислени неща, а не ми се иска да те оставя да си счупиш главата.

— Не се тревожи, тя е дебела — както вече сам отбеляза. А и аз вече ти казах, че не е необходимо да се грижиш за мен. Кацаме, ти се връщаш в Денвър при своята работа и толкова. Не ми трябват нито помощта, нито съветите ти!

— Трябват ти! Само че си прекалено голям инат, за да ги приемеш.

Той грабна списанието и заби поглед в него. През целия останал път до Сиатъл не размениха и дума.

Когато кацнаха, Саша по обичайния си начин остана на мястото си, докато другите пътници, включително и Черният костюм, се изнижат от самолета. Сърцето й се сви, като си представи, че той може отново да се спотаи някъде сред тълпата и да я наблюдава. Бе обаче твърдо решена да не допусне Тру да разбере, че се страхува.

— Не искам да се разделяме с лоши чувства, Тру. Знам, че ми мислиш доброто, но наистина не е необходимо да се безпокоиш за мен. Ще бъда предпазлива. Но не искам да се откажа от намеренията си.

Тру леко кимна. По някакъв инстинктивен начин осъзна, че съдбата му е била предопределена още в деня, когато за първи път бе видял Саша. Това, което му бе отредено, не му допадаше изобщо. Нямаше обаче и най-малка представа как би могъл да се пребори със съдбата.

В този момент Саша, без да иска, се наклони към него и импулсивно го целуна. Направи го съвсем бързо, целомъдрено и леко. В отговор Тру обви шията й с ръце, притегли я към себе си и този път целувката бе всичко друго, но не и бърза и лека. За целомъдрие пък не можеше и дума да става. Само че тази целувка нямаше нищо общо с целувките, които снощи си бяха разменили. Тази целувка граничеше с разочарование.

Саша вървеше през фоайето на летището и се оглеждаше за Черния костюм. Сърцето й биеше като на подплашен заек.

— Не го виждам — рече Тру.

— Сигурно вече е заминал за погребението — в очакване, че и аз ще бъда там.

— Не вярвам. По-вероятно е да те държи под наблюдение, за да не позволи да предадеш междувременно иконата на някого.

— Е, тогава ще трябва да го разочаровам — тя се обърна към Тру и му протегна ръка:

— А ние да се разделяме вече, а?

Но вместо отговор той я сграбчи за ръката и я повлече към изхода.

— Тук не е място за сбогуване.

— Но…

— Ще престанеш ли поне веднъж да спориш?

— Не съм аз тази, която спори.

Тя опита да се откопчи, ала той здраво стискаше ръката й.

— Не, ти не само спориш, но правиш и сцени!

— О, ти си непоносим!

Тру се разсмя:

— Голяма ласкателка си, няма що!

 

 

Саша остави чантата си в клетка за съхраняване на багаж и двамата излязоха пред летището. Хванаха такси. Градът не бе далеч и шофьорът ги увери, че ще пристигнат навреме за погребението.

Саша бе очарована от гледката край пътя: вечнозелени хълмове и вода в изобилие. Небето бе дълбоко и синьо, без нито едно облаче. Красивият пейзаж я разсея за малко от проблемите й.

— Какво е това — попита Саша, като посочи в далечината към едно съоръжение, което приличаше на летяща чиния, кацнала върху трикрака двестаметрова кула.

— „Космическата кула“ — казаха в един глас Тру и шофьорът на таксито. — Айфеловата кула на Сиатъл. Само кажи и вместо на погребение отиваме да разгледаме кулата. Отгоре се разкрива главозамайваща гледка…

— Не съм дошла тук, за да се любувам на пейзажа — каза тя с най-протоколната интонация, на която бе способна. Отчасти това имаше за цел да прикрие растящото й напрежение.

 

 

Църквата, където щеше да се състои опелото, бе в центъра на града. Оставаха още десетина минути до началото на церемонията. Тру улови Саша за ръка и двамата влязоха в малката прохладна зала на храма. Вътре имаше около двадесетина души, повечето мъже, почти всички облечени в строги тъмносини и черни костюми. Видът им, бе някак си зловещ. „Глупости, рече си Саша, въображението ми работи повече, отколкото трябва“.

Тру понечи да я отведе към една от пейките в дъното на залата, но тя се отправи напред — там, където ковчегът бе изложен на показ. Бе напълно сигурна, че Мартин Бейкър и Дру Чийзман са едно и също лице, но все пак искаше да се увери с очите си.

Бездиханното тяло на покойника бе стройно и красиво, облечено в скъп син костюм. Да, разбира се, той беше — Дру, съпругът й. Човекът, който я бе измамил. Колената й изведнъж омекнаха и тя се облегна на Тру, който я прихвана през кръста. Тя затвори очи. Едва сега почувства болка от загубата. С този човек — какъвто и да бе той — все пак бе прекарала мигове, които…

— Добре ли си? — попита я Тру нежно и загрижено.

Тя отвори очи и кимна. Обърнаха се, за да се отдалечат от ковчега, и в този момент вниманието на Саша бе привлечено от впечатляваща млада брюнетка, седнала на първия ред. Бе стиснала в едната си ръка кърпичка и попиваше с нея сълзите си. Представителен тъмнокос мъж на около тридесет и пет години, облечен в добре ушит тъмносин костюм, я успокояваше. Човекът й се стори смътно познат.

Точно тогава Тру леко я стисна за кръста, за да й даде знак да погледне другаде. Бе пристигнал Черният костюм. Вмъкна се и тихо се намести на една от пейките най-отзад. Саша го очакваше, но въпреки това потръпна при появата му. Тру окуражително я притисна към себе си и тя с благодарност му се усмихна. Пейката зад красивата брюнетка и галантния й кавалер бе свободна Саша и Тру избраха да седнат точно там. Тру също бе заинтригуван. Кои бяха тези двамата? Скърбящи родственици може би?

Саша съвсем леко се наклони напред, за да може по-добре да разгледа младия мъж, който й се бе сторил толкова познат. Ами да, разбира се!

Първата й среща с Дру. Сцена като от банален американски любовен филм. Препълнена зала, тя и Дру в двата й края. Погледите им се срещат. После като на забавен каданс той започва да си проправя път към нея.

Пулсът й в този момент се бе ускорил, останалата част от залата се бе разфокусирала и отчетливо видим бе останал единствено той — сякаш наоколо не съществуваше никой друг. Преди да тръгне към нея обаче Дру бе стоял и разговарял с някакъв свой колега — също търговец на селскостопанска техника. Именно този колега бе младият мъж, който сега успокояваше брюнетката. Значи и той познаваше Мартин Бейкър в превъплъщението му като „Дру Чийзман“.

Засвири органът и Саша използва, за да се наведе към Тру и да му прошепне откритието си. Той прие новината със смесица от изненада и тревога. Изненадата бе съвсем оправдана. Тревогата му обаче идеше оттам, че плановете му бяха на път да отидат по дяволите. Все пак тайничко се бе надявал погребението да премине по възможно най-обичайния начин, след което той по живо по здраво да изпрати гостенката си откъдето бе дошла. Изглежда нямаше да стане така.

Органистът спря да свири и свещеникът застана на амвона. Присъстващите станаха прави. Тру крадешком погледна към Черния костюм и стреснат установи, че той вече не бе сам на мястото си. От двете му страни бяха застанали двама мъже в сини костюми и тяхната компания очевидно го притесняваше. Нещата ставаха все по-интересни.

В този момент свещеникът завърши кратката си молитва, присъстващите измърмориха вкупом „Амин“ и седнаха. Остана прав само представителният млад мъж от първата пейка, който зае мястото на свещеника на амвона.

Преди да заговори, той бързо обхода с поглед дошлите да отдадат последна почит на служителя от туристическото бюро Мартин Бейкър или на контрабандиста Дру Чийзман — в зависимост от това кой като какъв го познаваше. За миг погледът му се спря на Саша и тя изтръпна. Усмивка ли беше това, което се бе мярнало на лицето му или така й се бе сторило? Ако беше усмивка, то в нея нямаше нищо топло и приятелско.

В същото време Тру наблюдаваше Черния костюм, все още обграден от двата Сини костюма. Видя го как нервно приглади назад косата си, как после леко се наведе към десния, по-нисък и по-набит от двамата, и как му прошепна нещо. Реакция не последва. Черния костюм понечи да стане, но лявостоящият Син костюм го смрази с такъв убийствен поглед, че Тру целият изтръпна, а самият Черен костюм моментално се отказа от намеренията си. В този момент Черния костюм забеляза, че Тру го наблюдава и му отправи точно такъв поглед, какъвто сам бе получил преди малко.

— … да кажем, че Мартин Бейкър бе приятел, готов винаги да подаде ръка за помощ, отзивчив, великодушен, честен… — при последната дума Саша побутна с лакът Тру — … печално е, че той напусна не само своите приятели, но и една скърбяща вдовица, която, впрочем, сега би искала да каже няколко прощални думи…

Е, добре, Саша би могла, наистина, да каже няколко прощални думи, но изобщо не бе и предполагала, че ще бъде поканена да го направи.

Само че не канеха нея. Преди още да се опомни, брюнетката от първия ред се изправи и отиде на амвона.

Саша и Тру се спогледаха. Буквално бяха зяпнали от изненада.

— Нашият брак в продължение на три години… — започна брюнетката.

Саша седеше онемяла. Три години! В такъв случай излизаше, че нейният собствен брак с него изобщо не бе законен! След първия шок от това откритие тя се почувства по-добре. Значи, в действителност изобщо не би могла да бъде съпруга на Дру. Съответно, не бе сега и вдовица — а още по-малко опечалена вдовица.

Саша усети, че Тру е неспокоен, и леко му се усмихна за насърчение.

След погребението бе предвиден малък прием в едно от приземните помещения на църквата. Тру дори не се и опита да разубеждава Саша да не присъства — беше безсмислено. Когато слязоха долу, той видя, че присъстващите се бяха подредили в редица и поднасяха съболезнования на вдовицата. Саша не се нареди веднага на опашката. Вместо това се отправи към представителния млад мъж, който бе произнесъл прощалното слово. Тру я последва по петите.

— Произнесохте вълнуващо слово — започна светски тя.

— Благодаря ви — мъжът не даде какъвто и да било признак, че я познава. Нито пък прояви някакво любопитство.

— Мартин Бейкър сигурно ви е бил много близък приятел.

— Да.

Тру също протегна ръка.

— Джек Фишер — представи се той. — Запознах се с вашия покоен приятел преди няколко месеца в Чикаго. Бе приятен човек. Впрочем, как се казвате?

— Бил Хоуви.

„Джек Фишер“ се ръкува с нето. Човекът изглеждаше съвършено спокоен, но ръката му бе студена, влажна и лепкава — сякаш самият той бе покойникът!

Тру прегърна Саша и я представи:

— Предполагам, че познавате Ана. Ана… Кристи.

Саша едва се сдържа да не се изкикоти. Ана Кристи!

А защо не и Ана Каренина?!

Бил Хоуви кимна неопределено, после погледна по посока на опечалената вдовица.

— Извинете ме, налага се да обърна внимание на Диърдри.

— О, да — съгласи се Саша. — Ние също. Трябва да й поднесем съболезнованията си. Само като си помисли човек! Три години безметежен брак. В един прекрасен ден той излиза както обикновено от къщи. Жена му го чака да се върне. Когато той се забавя, тя става все по-неспокойна и неспокойна. Какви ли мисли са й минали през главата?

Саша и Тру видяха как лицето на Хоуви се сгърчи.

— Извинете ме. Наистина трябва да…

— Но, разбира се! — съгласи се Саша с преиграно състрадание.

— Чудя се, Бил — рече тихо Тру, когато Хоуви тръгна да се отдалечава, — дали вече са заловили нападателя?

Хоуви се обърна. Бе леко пребледнял.

— Не. Още не са го хванали.

 

 

Саша и Тру се измъкнаха от църквата и се огледаха. Нито Черният костюм, нито двамата му придружители се виждаха наоколо.

— Как е? — запита той.

— Има толкова неща, които тепърва предстои да открия. Забеляза ли колко неспокоен бе Хоуви? И опечалената вдовица, Диърдри. Усещах как през цялото време, докато разговарях с него, тя ни наблюдаваше. А когато й поднасях съболезнованията си, ръката й трепереше.

— Е, и твоята ръка щеше да трепери, ако съпругът ти току-що… — той млъкна и се усмихна виновно: — Извинявай, не съм особено тактичен и съобразителен.

Но в отговор Саша също се усмихна:

— Май излиза, че не ми е бил съпруг.

— Така изглежда.

— Ела. Отсреща има ресторант. Да хапнем нещо и да съставим план за действие.

— Но, Саша!

— Предстои ни толкова работа, Тру. Трябва да поговоря още веднъж с този Хоуви.

— За какво ще говориш с него? — попита предпазливо Тру.

— Още не знам. Спомени за Москва, най-вероятно. Селскостопанска техника и други теми от общ интерес.

— Саша, ако Хоуви е бил там с Чийзман…

— О, сигурна съм в това. Сигурна съм също, че той би могъл да ми разкаже много неща. Видя го колко нервен беше.

— Въпросът е защо ще го прави. Особено ако с това ще разобличи и самия себе си — възрази Тру.

Тръгнаха да пресичат булеварда — широк, с пешеходен остров в средата.

— Защо ще го прави ли? Защото сигурно търси иконата, а тя е у мен.

Той сграбчи ръката й.

— Играеш си с огъня!

Тя обаче пренебрегна забележката.

— Трябва, също така, да поговоря и с Диърдри. Макар да е била жена на Мартин Бейкър, тя, без съмнение, знае нещо и за Дру Чийзман. Убедена съм. Затова ще се срещна както с Хоуви, така и с Диърдри.

— Саша!

Но тя вече слизаше от бордюра на пешеходния остров, където бяха застанали. Тру отново я сграбчи за ръка, но този път, за да я предпази от една синя кола, която за малко да връхлети отгоре й. Колата заби спирачки и Тру помисли, че сега от нея ще слезе разгневеният шофьор и ще ги наругае, задето не внимават. Шофьорът обаче се оказа по-ниският Син костюм. Едновременно със спирането задната врата на колата рязко се отвори и отвътре се показа по-високият Син костюм. Държеше насочен към тях пистолет. С властен жест им заповяда да се качат в колата.

Черният костюм не беше вътре.

Тру възпря Саша с ръка. Въоръженият положително нямаше да рискува и да стреля на оживен булевард посред бял ден. Затова той понечи да дръпне Саша настрана, тъй че техният нападател или да се принуди да излезе от колата — ако иска да ги държи на мушка — или да се откаже от намеренията си.

Преди обаче да разбере какво става, Саша се отскубна от ръката му и ритна с все сила отворената задна врата. Тя тресна право в лицето нападателя им. Той целият се сгърчи от болка.

— Бързо! — просъска Саша в ухото на Тру и двамата хукнаха да бягат през улицата. Бягаха като щури, без да се обръщат, за да не губят ценни секунди. Мислеха само как да отърват кожата си.

— Влизай тук! — изкрещя Тру и я бутна във входа на някаква обществена пералня, като се надяваше, че помещението ще има и друга врата отзад. Задна врата наистина имаше. Тя водеше към един паркинг, разположен на тясна безлюдна улица. Когато бяха вече на паркинга, Тру се обърна и видя по-ниския Син костюм на вратата на пералнята. Тогава сграбчи Саша и светкавично я тласна в задния вход на четириетажен жилищен блок.

— Идват ли? — попита Саша, останала без дъх от тичането.

Той кимна, сложи ръка на устата й, за да мълчи, и в същото време се опита да отвори входната врата на блока. По дяволите! Беше заключена. Обля го студена пот. Саша също напъна вратата, но без успех.

Чуха приближаващи се стъпки — предпазливи, заплашителни.

Нямаше къде да се скрият. Щяха да ги заловят само след броени секунди. Тру сви юмруци. Не беше се бил от години. По дяволите, липсваше му тренинг!

Тъкмо когато стъпките се чуваха вече досами входа, вратата се отвори и една раздърпана домакиня излезе от блока, за да изнесе пластмасов панер с пране.

Те използваха момента и веднага се мушнаха вътре. Жената ги изгледа с безразличие и отмина.

Късметът им продължаваше да работи. Тъкмо изскочиха от другия — предния — вход на блока и видяха на няколко метра пред себе си спирка, а на нея претъпкан автобус, готвещ се да потегли. Метнаха се в движение и се смесиха с пътниците. От инерцията при потеглянето залитнаха и се притиснаха плътно един към друг. Бяха облени в пот и едва си поемаха дъх.

— Тоя картофи ли кара! — каза Тру, улови се за една от дръжките в автобуса, а с другата прихвана Саша през кръста и я притегли към себе си — уж, за да й помогне да пази равновесие. Тя буквално се залепи за него.

— Много силно ме притискаш! — изрече тя на пресекулки.

И двамата бяха превъзбудени от премеждието, което току-що бяха преживели.

След малко автобусът намали ход толкова рязко, колкото и когато бе потеглил.

— Виж, отсреща има хотел! — извика тя.

Тру охлаби прегръдката си и двамата слязоха на спирката.

Хотел „Данфорд“ беше декориран в тропически стил — саксии с палми, зелен килим и плетени тръстикови столове, разпръснати из обширното фоайе. Отидоха на рецепцията и се регистрираха.

— Семейство Паркс от Отава, Небраска — каза Тру и обясни, че поради неразбория на летището багажът им още не е дошъл. После припряно поведе Саша към асансьора.

Вратата на кабинката се затвори и те останаха сами.

— Трябваше отрано да споменеш, че владееш карате.

Тя се усмихна. Лицето й беше зачервено, а косата — разбъркана.

— Нали ти бях споменала, че умея да се пазя!

— Всички рускини ли умеят да се защитават така?

Лека усмивка пропълзя по устните й.

— Познавах един инструктор по бойни изкуства.

— Много близки ли бяхте? — попита ревниво той.

— Да — тя се усмихна широко. — Това беше най-близката ми приятелка. Беше ми като сестра.

 

 

В хотелския апартамент, също както и във фоайето, имаше зелен килим и плетени тръстикови мебели. Помещенията бяха две: малък хол и спалня с разкошно легло.

Тру позвъни на Джесика, за да я уведоми, че в крайна сметка все пак бе решил да придружи Саша до Сиатъл. През това време Саша разгледа апартамента. Когато Тру затвори телефона, тя го изгледа въпросително. Той надникна в спалнята и причината за безпокойството й му стана ясна. Затова посочи към едно малко диванче в хола и каза шеговито:

— Далеч по-добро е за спане, отколкото два дървени стола.

— Съмнявам се.

Той си пое дълбоко дъх.

По тялото на Саша се разля топлина. Дори звукът от дишането му й въздействаше възбуждащо!

„Това на нищо не прилича!“, рече си тя. От къде на къде трябваше да го желае толкова силно, след като го познаваше интимно едва от предната нощ? Тялото й обаче не го бе грижа за неприлични интервали. „Изглежда всичко е относително“, помисли си тя. Сякаш я бе омагьосал.

На свой ред Тру също се бореше със себе си. „Това, което се случи предната нощ, си бе чиста похот, нищо повече“, каза си той. При тези обстоятелства! Дъждът, единственото легло в стаята, Саша — цялата топла и поруменяла след банята… И двамата се бяха поддали на инстинктите си. Само че инстинктът, който се бе събудил в него сега, бе по-различен, по-неопределен, по-тревожещ. Саша го вълнуваше както никоя друга жена досега.

Той изпита страх. После се усмихна малко изкуствено:

— Да си кажем по нещо весело за отпускане!

Саша отвърна на усмивката му, но го направи неубедително и нервно.

— Ами… казвай. Сигурно знаеш някой добър виц — опита се тя да придаде безгрижен тон на гласа си. В същото време, без да иска, бавно се приближи към него.

— А, да, някой добър виц… — кимна отнесено той, но нищо забавно не му хрумваше.

Сега Саша бе точно пред него.

— Накарай ме да се разсмея отново, Тру — прошепна тя.

Сякаш водена от чужда воля, ръката му се плъзна по косите й и я освободи от шнолите. Къдриците й с цвят на узряло жито се разпиляха на вълни върху раменете й.

— О, Тру, мисля си… Не мога да се удържа. Не мога да спра да мисля… — страстта, пламнала в нея, отново я заплашваше с безразсъдни действия. — Постъпваме глупаво.

Чувствата му бяха смесица от бясна страст и нервно напрежение.

— Ако не искахме да постъпваме глупаво, трябваше да зарежем детективските си амбиции и да се ометем от града, колкото може по-бързо — той се постара гласът му да прозвучи сериозно и убедително. Дори направи опит да свали ръка от косите й. Нито едно от двете неща обаче не му се удаде.

— Ако не искаме да постъпваме глупаво, трябваше сега изобщо да не сме в тази стая и в тази ситуация. Нали така? — запита тихо тя. Пареща нужда от физическа близост я бе обладала цялата. Ръцете й сякаш сами се протегнаха и страстно се плъзнаха по гърдите, раменете, шията му.

— Това, което правим, е… опасно, Саша.

Опасността се увеличаваше с всеки удар на сърцата им.

— Но ние с теб обичаме рисковете, нали? — погледът й следеше лицето му, търсейки потвърждение.

Той я придърпа по-плътно към себе си. И последните остатъци от благоразумие изчезнаха.

— О, да, Саша, да, да…

С необузданост, която изненада и двамата, Саша така енергично започна да го съблича, че почти разкъсваше дрехите му. Стреснат, но едновременно с това и вдъхновен от нейната невъздържаност, той също така трескаво заразкопчава блузата й. Ръцете му трепереха — тя му помагаше. Съблече отвратителния й кафяв костюм с удоволствие и го запрати настрана. Още по-голямо удоволствие му достави свалянето на обикновеното й бельо. Но най-голямата наслада настъпи едва сега — гледката на ослепителното голо тяло на Саша направо спря дъха му.

Предната вечер я бе обладал на тъмно, сега можеше да я има на ярка дневна светлина. Кожата й бе гладка като кадифе и бяла като сметана. Започна страстно да гали шията предизвикателно изправените й гърди, твърдия й корем, под който трептяха стегнати мускули.

Саша бе също така очарована от него. И двамата измъркаха от удоволствие. После с тих смях се смъкнаха на килима.