Рани Маника
Оризовата майка (9)

Рани

Майка ми ме нарекла Рани, за да живея богато като царица, но когато съм била още бебе, един тъжен молец кацнал на бузата ми и макар че мама веднага го видяла и, изпълнена с опасение, го духнала да отлети, тъжният прашец от крилата му вече бил полепнал по кожата ми. Прашецът като че ли бе проклел душата ми, той винаги надвиваше щастието и осъждаше нещастното ми тяло на ужасно съществуване. Дори бракът, който единствен блестеше примамливо като рай на истинската любов, на вечното щастие, се оказа още едно разочарование в живота ми. Виж ме как живея в малка дървена къщичка, кредиторите тропат на вратата ми денем и нощем. Все едно, че живея отново окаяния живот на горката ми майка.

Проклинам деня, в който женският отровен паяк, моята свекърва, влезе в нашата къща и започна да разплита копринените си лъжи. Като сребърни нишки те се нижеха от ужасната й уста и ме уловиха в мрежата си. Истината е, че те ме принудиха да се омъжа за Лакшмнан. Преди той да влезе в моя живот, ме искаха лекари, адвокати, инженери и дори завършил в Лондон неврохирург, но аз се колебаех. Разглезена от големия избор, на всекиго от тях намирах по някой недостатък. Крив нос, нисък ръст, телесна слабост или нещо друго. В моя блестящ рай виждах един висок, светъл, хубав и богат принц. Смятах, че търпението е достойнство. Виж ме в края на краищата докъде стигнах.

Сега вече е твърде късно да желая някой от бившите ми кандидати.

— Рани — каза паякът, — моят син е добър човек. Почтен, трудолюбив и добър. Сега е само учител, но един ден с неговия усет за бизнес кой знае докъде ще стигне.

Естествено, тогава не спомена, че е пристрастен към хазарта. В края на краищата ме принудиха да се омъжа за Лакшмнан заради брат ми, който най-неочаквано и кой знае защо си падна по дъщерята на паяка. Ако ме питаш мен, ще ти кажа, че беше твърде подозрително как той изведнъж решително настоя да се ожени за това момиче. Дори по онова време нямаше нищо особено у нея с увисналите й надолу като на кученце очи и крайно безформена уста. Въпреки това брат ми бе съблазнен и след една-единствена среща извървя пътя от безразличие до твърда решимост.

— Искам нея и никоя друга — заяви с поглед, в който се четеше обреченост. Не е възможно тя да го е очаровала с нейните безрадостни очи и уста на божа кравичка. Ясно е, тъй като живееха толкова близо до змиеукротителя, че няма как да не са впрегнали на помощ неговите зли духове. Майката и дъщерята заедно са омагьосали брат ми. Татко каза, че първия път, когато отишли да видят момичето, им предложили чиния с кокосови сладки, но вкусът им изобщо не бил като на кокосовите сладки, които си знаем. Дори мама призна, че били различни.

— Все едно, че ядеш цветя — каза тя. Всъщност били толкова вкусни, че брат ми изял пет.

Сигурна съм, че старата вещица е сложила нещо в тези сладки. Любовно биле, за да се влюби брат ми в дъщеря им с плоското лице. Той започна да прави странни неща, винаги когато имаше време, отиваше с мотора си чак до Куантан. Но не за да се среща с момичето. Не, това паякът никога не би го разрешил. Изминаваше целия път, за да седне в едно кафене срещу училището „Султан Абдула“ и да я гледа с копнеж, докато тя извежда учениците си на игрището за часа по физкултура. Сега ми кажи ти какво мислиш, възможно ли е змиеукротителят да няма пръст в тази работа?

— Омъжи се за него — повтаряха ми всички хорово. Какво можех да направя. Да се опълча срещу семейството си ли? Не, аз пожертвах блестящите си мечти заради моя брат.

Така се омъжих за Лакшмнан.

И какво получих, с което да мога да се похваля? Една хубава бъркотия, това ми остана. Неблагодарен брат, той дори вече не ми говори, негоден за нищо съпруг комарджия и деца, които не ме уважават. Изтърпях много страдания.

Знаеш ли какво направи Лакшмнан с парите от зестрата ми? Проигра ги всичките в първата ни брачна нощ. До стотинка. Десет хиляди рингита изчезнаха, преди дори да изгрее слънцето. Често се връщам мислено към онази нощ. Тя е като тайно място, защитено от пораженията на времето. Всичко там е съхранено така добре, че се изумявам всеки път, когато го посетя. Всяка мисъл, всяко чувство грижливо е запазено, за да ме подлъже да помисля, че отново се случва. Виждам, чувствам и чувам всичко, абсолютно всичко. Донеси няколко възглавници, за да ги сложа под горките ми подути колене, и ще ти кажа точно какво ми причини този мой чудесен съпруг.

Двайсет и четири годишна младоженка съм и отново съм се върнала в ужасната малка стаичка на свекърва ми с небоядисани дървени стени. Седя на края на едно странно метално легло, което гледа към тъмен дървен гардероб с огледала на вратите. В огледалото лицето ми не се вижда много ясно, но несъмнено е младо, а тялото ми здраво и стройно. Ясно виждам пожълтялата мрежа срещу комари, която виси като мек облак над мен от четирите колони на голямото легло. Набъбващата луна свети на небето. Лунната светлина е особена. Тя изобщо не е светлина, а тайнствено сребристо сияние, което се отнася благосклонно и гали само бледите и блестящи предмети. Забелязвам как то подминава навит на руло декоративен килим и отнема всички наситени цветове от гоблена на стената, покрит с матирано стъкло, а осветява силно блестящ стъклен буркан с фриз от оранжеви квадрати. Забелязвам, че е особено благосклонно към сервиз от евтин порцелан — току-що разопакован сватбен подарък, защото отделните му части светят в бяло и перлено розово. Един сребърен поднос сияе.

Въздухът е влажен и тежък. Коланът, който придържа всички гънки на грижливо загърнатото ми сари е мокър от пот и дразни кожата ми. Малко вентилаторче жужи героично в плътния потискащ въздух. Чувам шумоленето на скъпото ми копринено сари. Прилича ми на шепот, който не разбирам. Прозорецът е отворен и шумно силно дразнят градския ми слух. Свикнала съм да чувам шумове от хора.

Овлажнявам пресъхналите си устни и вкусът на червило се смесва с миризмата на неотдавна използван лак за нокти. Здраво сплетените ми ръце са лепкави от пот. В главата ми е истинска врява — бумти сякаш там се извършва китайско погребение, смесват се звуците на гонгове, цимбали, плачове и виене, различавам и необясним шум от тътрещи се крака, после чувам тишината на всекиго в къщата. Всички знаят, че съм тук. Много внимавах да не вдигам шум и все пак всички ме чуват. Чуват ужаса и подушват срама на моето положение.

Дори сега го усещам. Острият мирис на моя срам идва от една малка купичка с жасминови цветове, която му подарих в знак на моята любов. Наведох глава и с две ръце срамежливо му я поднесох. Той пое подаръка от ръцете ми, но когато вдигнах очи, видях как с безразличие го захвърли на масата до леглото. Купичката се търкулна настрани и хубавите цветове изпадаха от нея, посипаха се по масата и по пода. В бързината да излезе той дори не погледна подаръка ми. Остави ме сама в нашето атлазено младоженско ложе, посипано с цветни листенца, и хукна към някой затънтен игрален дом в Китайския квартал.

След като той излезе, чувам тишината в къщата, но знам, че новото ми семейство хихика крадешком в шепи. Подиграват ми се. Седя сама в прекрасното си сари, чакам го и не мърдам. Тихо е. Спокойно. Но в душата ми гневът така бушува, че вече се е нагорещил до бяло. Изяжда ме отвътре. Него не го е грижа за мен. Положението ми е непоносимо.

Направи ме на глупачка.

Ако си е представял, че ще бъда срамежлива глупава съпруга, направил е голяма грешка. Родена съм и съм израснала в тежките условия на града, възпитана съм да бъда смела. Не съм някаква си селяндурка. Често ме оприличаваха на здраво вързан състезателен кон. Часовете минават и в огледалото красиво изрисуваните ми очи блестят яростно. В огледалото лицето ми изглежда гневно като на статуята на богинята Кали^[1], а от непрекъснатото стискане ръцете ми бавно се вдървяват и приемат формата на крака на граблива птица. Меките ми червени устни изчезнаха и на лицето ми вече се вижда само една тънка права линия. Жадувам за отплата. Искам да се нахвърля върху него и да забия току-що лакираните си нокти в очите му.

Още не се е върнал.

Но когато призори се прибра, изглупял от някакъв особен вътрешен яд, само го гледам като изумена. Без да ми каже нито дума, той се хвърля върху мен и ме обладава грубо. Аз не плача, не крещя, прегръщам го. Настойчиво го притискам към себе си, стискам го така силно с ръце и крака, че се движим като едно животно. Дори както бях много ядосана, разбрах, че това ще бъде моята сила. Неговата слабост винаги ще бъде моя сила. В това легло аз ще бъда господарката. Нуждата му от това невероятно съвкупление винаги ще го кара да връща при мен. Замаяна от откритието на собствената ми сила и чувственост, усещам как гневът се изплъзва от очите ми, изгаря дъната им и изтръгва сълзи, които се спускат по страните ми. Наблюдавам очарована как здравото му тяло се изопва във вид на арка, той отваря и затваря уста в безмълвни викове и не знам защо ми напомня на скърбяща майка хипопотам, застанала над мъртвото вкочанено тяло на детето си. Неочаквано обаче той се отделя от моето прилепнало към него тяло.

Седи свит отстрани на леглото, заровил глава в ръцете си, като че ли сърцето му стене. Лунната светлина представя моя съпруг в най-добрата му светлина, голият му гръб е изпънат така, че ми изглежда широк и могъщ. Тя играе по тялото му. На някои места го осветява, на други се образуват сенки. Красив е. Пресягам се и леко, благоговейно докосвам гладката му плът. Тъмните ми пръсти изпъкват върху светлата му кожа. Той съжалява. Чувствам се смирена от емоциите, които открих преди малко.

Мисля, че такава бе моята първа брачна нощ. Съвсем не бе каквато очаквах, но силните чувства и страстта са за предпочитане пред глупавите романтични мечти, които по детински си представях. Той е мой, мисля си гордо, но точно в момента, докато се омайвам от тази мисъл, той издаде звук като кашляне на елен и изрида:

— Не трябваше да се женя за теб. Господи, не биваше да се женя за теб. Каква ужасна грешка направих.

Сега виждам как загорелите ми ръце изведнъж застиват на извивката на рамото му и чувам изумена, че ридае.

— Не биваше да се женя за теб.

Беше загубил всичките ни пари, унизи ме и ме нарани дълбоко, въпреки всичко тялото ми трептеше като музикална струна под неговото. Странно, но и на мен се предаде неговото върховно отчаяние, а безсърдечието, с което ме отхвърли, възпламени кръвта ми. Не можах да устоя на предизвикателството да опитомя такъв мъж. Един ден аз ще държа в ръцете си това красиво наранено същество и ще облекча болката му. Ще го накарам да ме обикне. Един ден ще ме гледа със светнали очи, обещавам.

Все още усещам белезите от онази нощ. Това, което той ми причини, беше жестоко и непростимо, но беше толкова красив, че бях заслепена от неговото излъчване.

Да беше го видяла тогава. Сваляше ризата си и вдигаше тежки гири в задния двор, а малайките, които живееха на отсрещната страна на улицата, стояха скрити зад пердетата и го гледаха. Когато вървяхме заедно по улицата, хората се взираха в нас и ми завиждаха, че имам такъв мъж.

Знам, че някога щеше да ме обикне, ако не беше паякът, който висеше над живота ни от началото на нашия брак и сипваше отрова в ушите му с плетеници от лъжи за мен. Тя ме мразеше. Смяташе, че не заслужавам сина й, но коя е тя, че да има думата? Дори когато е била млада, не е била красавица. Виждала съм нейни снимки и единственото, с което би могла да се похвали, е светлата й кожа. Тя ми завиждаше на всичко, което имам, и никога не беше доволна каквото и да направех, но истината беше, че не искаше да загуби и малкото влияние над сина си, което й бе останало. Искаше го за себе си и го постигаше с пари. Стараеше се да го контролира с пари. Тя имаше възможност да ни помогне финансово. Тази скъперница постепенно беше събрала огромна сума в банката и моят съпруг й бе помогнал да я натрупа. Можеше да ни помогне, но предпочиташе да ме види как се провалям.

Тя обича да си придава важност, но мен не може да ме заблуди. Представи си, казала на дъщеря ми, че всичките й прадеди били изгаряни като царе на клада, издигната само от сандалово дърво със сладка миризма, а всъщност баща й е бил син на ратай. Моята майка е от много, много по-добро потекло. Тя произхожда от семейство на високопоставени и уважавани търговци. Всъщност майка ми е била сгодена за много богат търговец от Малайзия. Избрал снимката й сред многото, които му представили, готвела се голяма сватба, когато отпътувала от Цейлон. Тръгнала със своя неомъжена леля като придружителка и с голяма метална кутия със скъпоценности. Била шестнайсетгодишна и изключително красива, с прекрасни високи скули и големи влажни очи. Приятел на семейството бил помолен да пътува заедно с тях, да ги закриля и да осигури безопасното пристигане на двете беззащитни жени. Роднините на майка ми не знаели, че този човек, на когото доверили безопасността на дъщеря си, бил предател. Водачът на майка ми бил едър тъмен мъж, който насила я накарал на бърза ръка да се омъжи за него на кораба.

Преди да слязат на брега, в утробата й растял най-големият ми брат. Понякога, дори и сега като затворя очи, през тънката стена, която разделяше тяхната спалня от всекидневната, където ние, децата, спяхме върху дюшеци на пода, чувам, че мама плаче тихо. В коридора я чувах да се моли тихо в тъмното за още няколко рингита, за да може да ни купи храна. Когато я чуех да плаче така, си мислех какъв ли би бил животът ни, ако се бях родила в семейството на майка ми и на богатия й годеник. Но тогава съзнавам, че баща ми много щеше да ми липсва, защото дълбоко го обичам.

Обичах го дори когато дърпаше бижутата на мама от съпротивляващото й се тяло и когато вкъщи нямаше никаква храна и ние всички гладувахме. Признавам, че го обичах дори когато той изхвърчаше от къщи и отиваше на конните състезания, стискайки седмичната си заплата в големите си тъмни ръце. Не престанах да го обичам и когато продавачът в магазина ме унизи и се развика грубо, че няма да получа нито един хляб повече, докато баща ми не уреди сметката. Господи, обичах го дори когато той изпрати тримата ми братя да живеят в птицефермата на жестоката му сестра, където бедничките трябвало всеки ден да чистят курешки, а чичо им ги биел с дълга пръчка.

Когато си помисля за баща ми, винаги си го спомням в малкото магазинче, което той наследи по време на японския режим — едноетажна дървена постройка, стените му бяха от тъмнокафяви дъски, изгнили на някои места, но беше наше. Магазинът се помещаваше отпред, а ние живеехме в дъното зад щампосана завеса. Магазинът за нас означаваше, че по време на окупацията имахме ориз, захар и други храни. Аз наблюдавах как татко отмерва разни продукти на старите везни, като използваше различни метални топки за различна тежест.

Той престана да вижда поради пердета на очите, но си го спомням как седи зад тесния тезгях, заобиколен от чували от зебло с навити отгоре краища, пълни с пшеница, боб, люти чушки, лук, захар, брашно и всякакви сушени продукти. Когато влезеш в магазина, първо усещаш миризмата на сушени люти чушки, след това долавяш аромата на кимион и замбун и чак после до теб достига лекото мускусно ухание на самите чували. От двете страни на входа бяха подредени големи буркани с бисквити с червени пластмасови капаци.

Обичах този магазин. Той беше на баща ми, но щом го затвореха, ставаше изцяло мой. Когато заключеха предната дървена врата, аз с часове си играех с везните и преглеждах записките на баща ми. Четях на глас тетрадките му за поръчки, страниците бяха изписани с едрия му необработен почерк, имаше цени и до тях едри знаци със синьо мастило, че е давал на вересия. Правех така, че касата да отвори устата си, и си играех с парите вътре, преструвах се, че продавам разни стоки и връщам ресто, и преди да изляза от магазина, винаги пъхах монети в джоба си. Обичах да чувам как звънят в джоба ми, а татко като че ли никога не забелязваше, че от чекмеджето на касата липсват пари.

Мисля, че това бяха най-щастливите дни в живота ми.

Имаше едно момче, което докарваше стоки. Каза ми, че съм красива, и веднъж се опита да ме погали по бузата в дъното на магазина, но само му се изсмях и му казах презрително, че никога няма да се омъжа за мъж с толкова мръсни ръце. Тогава бях дванайсетгодишна, но си имах мечта. Исках да се омъжа за богат съпруг като някогашния годеник на мама. Един ден щях да имам слуги и хубави неща, красиви дрехи и щях да пазарувам само от „Робинсън“. Щях да ходя на почивка в Англия и Америка. Хората по улиците щяха да ме гледат почтително и да внимават как се изразяват пред мен. Не биха си и помислили да ми говорят така, както говореха на майка ми. Един ден щях да бъда богата. Един прекрасен ден…

След като японците си отидоха, татко загуби магазина на конните надбягвания и се преместихме в Кланг. Там настанаха истински тежки дни, защото татко със седмици забравяше да се върне. Дни наред стояхме гладни. Братята ми крадяха храна от магазините из града, но продавачите ги познаваха и идваха вкъщи, за да ги бият. Налагаше се бедната мама да излезе, да падне на колене и да ги умолява. Също по това време скитниците просто влизаха в къщата ни с надеждата да намерят нещо ценно, което да вземат със себе си. Тръгваха си с празни ръце и плюеха отвратено на прага ни. Все пак някак си всички оцеляхме.

Дойде денят, когато издържах изпитите си за пето ниво и можех да стана учителка, ала реших, че не желая да работя. Защо ми е да работя? Време беше да се омъжа за богаташа от мечтите ми. Щях да отглеждам децата си и да надзиравам слугите. Но благодарение на прекрасния ми съпруг нямам слуги, които да надзиравам.

В началото, когато отидох да живея в къщата на паяка, бях много добра и учтива към нея. Помагах при нарязването на зеленчуците и понякога дори премитах къщата, но забелязах, че тя не беше доволна. Всеки път, когато ме погледнеше, усещах хладно неодобрение в ожесточения й поглед. Всичко, което правех, не беше както трябва. Тя ме наблюдаваше с обвиняващи очи сякаш бях крадла.

Минаха много години, докато осъзная, че съм откраднала нейното съкровище. Бях откраднала сина й. След време започнах да се тревожа защо ме наблюдава така. Каква завист само! Тя се изливаше от устата й в мига, в който я отвореше. Когато първия път бях бременна с Наш, някой ми каза, че ако ям шафранови цветове, донесени специално от Индия, много портокали и листенца от цветове на хибискус, бебето ще се роди със светла кожа. Затова излязох и купих тези неща тайно, хапвах ги в нашата стая при заключена врата, за да не ме види и да ме урочаса със злобните си очи. Сигурна съм, че е виждала портокаловите кори и пъпките на цветовете в кофата за боклук и ме е урочасала, защото синът ми Наш се роди тъмен. Когато бях бременна с двете ми дъщери, ядях същите неща и все пак Димпл и Бела се родиха със светла кожа. Толкова злобни са очите й.

Винаги съм била нащрек в семейството на съпруга ми. Те се занимават със странни неща. Виж каква силна магия направиха на моя брат. След толкова много години, дори след като натрупа много пари, а младите момичета са готови да се хвърлят в краката му, той все още е дълбоко привързан към неговата съвършено незабележителна жена. Освен това всичките се държат много странно по отношение на онова умряло момиче Мохини. Ами аз дори не мога да говоря за нея в присъствието на Лакшмнан. Щом спомена името й, той излиза от стаята. Веднъж направо ми се нахвърли, че съм я споменала в един спор, стори ми се, че наистина щеше да ме убие. Хвана врата ми с двете си ръце и усетих как за малко не го прекърши. Когато посинях напълно и едва не умрях, той ме бутна назад, изглеждаше много зле, тогава отпусна ръце. Цялото семейство поддържа жив образа на умрялото момиче, той като че ли осветява живота им. На мен това ми се струва направо нездравословно. Когато съпругът ми пое за пръв път дъщеря си, лицето му побеля като платно.

— Мохини — прошепна той също като глупак.

— Не, казва се Димпл — заявих, защото бях решила да нарека най-голямата си дъщеря на известната индийска филмова звезда. Изобщо не забелязвам да има някаква прилика със семейството на мъжа ми. Всъщност Димпл е точно копие на мама. Има същата структура на главата. Прекрасни високи скули и сърцевидно лице. Паякът дойде да види Димпл и поиска да я наречем Ниша. Означавало новолуние или нещо подобно. Каза, че когато на дете се дава име без никакво значение, тогава и животът на детето ще бъде безсъдържателен, но аз не вярвам на такива старомодни глупости. Исках хубаво модерно име, затова се спрях на Димпл. Името Димпл не е ли много по-добро от Ниша? Когато с Димпл се върнахме от болницата, онзи странен човек Севенези дойде да я види. Приближи се до люлката, за да погледне бебето, и пребледня. С очите си видях как лицето му придоби пепеляв цвят и се сви от ужас.

— О, не, не и ти — извика.

— Какво? Какво има! — изпищях, изтичах към люлката, понеже си помислих, че бебето е спряло да диша или се е случило нещо друго също така ужасно, но в розово-бялата си люлка Димпл дълбоко спеше. Малките й гърдички се вдигаха и снишаваха равномерно, сладко розово езиче се подаваше от устенцата й. Пипнах лицето й, беше меко и топло. Изгледах сърдито Севенези, защото ме уплаши, но лицето му отново се бе успокоило.

— Какво има? Защо го каза? — попитах раздразнено.

Той се усмихна безгрижно.

— Просто настръхнах.

Исках да го зашлевя, но започнах да му вадя душата да ми отговори. Той само се засмя и започна да приказва за други неща, но всъщност знам, че никога не ме е харесвал и разговор не се получаваше. Севенези се изправи и бързо излезе от стаята, сякаш ако беше прекарал там още една секунда, това щеше да му причини непоносимо страдание. Понякога си мисля, че той е само с единия си крак на този свят.

Не го разбирам.

Севенези не е единственият костелив орех. Трудно ми е да се погаждам с хората изобщо. Защо на добротата ми винаги отвръщат със завист и лоши чувства? Дори собственото ми семейство много успешно забрави добрините, които съм им правила. Понякога, когато мама и татко се караха, майка ми изпадаше в дълбока депресия. Отиваше в спалнята, затваряше прозорците, лягаше на леглото и с дни не ставаше. Когато влизах на пръсти при нея, дори зениците й не се помръдваха. Лицето й не изразяваше нищо. Беше празно. В такива случаи или изпадах в невероятна паника, че няма да излезе от този транс, или ужасно ми се искаше да я ударя много силно просто за да видя дали ще реагира. През онези мрачни дни именно аз изхранвах семейството с парите, които получавах от съседката госпожа Муту за това, че я учех да чете и пише на малайски. Аз отивах да купя хляб и си го разделяхме с братята ми. Всеки идваше, хапваше набързо и отново се измъкваше, за да не се разправя с безчувственото тяло на мама. Сега отказват да признаят, че са длъжни да ми помогнат.

Похарчих и последния си петак за тях, макар че тогава съм била дете, а сега те са богати, живеят в големи къщи и ми обръщат гръб.

— Простирай се според чергата си — казват ми, като че ли по този начин хиените няма да се събират пред вратата ми. — Други хора живеят с по-малко — мърморят презрително. После свиват вежди с неодобрение и питат самодоволно: — Какво направи с парите, които ти дадох последния път?

Като че ли с подаяние от две или пет хиляди рингита ще изкарам цял живот. Те искат да живея като паяка, но няма да го бъде. Защо трябва да се мъча като последен бедняк и да броя всяка стотинка, когато имам толкова богати роднини?

Отначало, когато се преместихме в новата къща с Лакшмнан, едва плащахме сметките си, но ми хрумна добра идея и отидох в едно бюро за женитби. Намирах женихи на момичета. Именно аз намерих жена на Джейан, харчих от собствените си пари, за да измина целия път до Серембан и да му търся жена. Да, получих комисионна, но тя едва покри разноските ми. Обаче какво цветенце му намерих. Вярно, нямаше никакво образование, но за мъж като него си беше като незаслужена награда. След като се ожениха, ги поканих да дойдат да живеят у нас и те останаха три месеца, храниха се и живяха заедно с нас, като че ли беше техен дом. Дори отидох при китайски лечител, за да взема корени и прахове за засилване потентността на Джейан. Като мъж той беше немощен. Повярвай ми, само благодарение на моите усилия те имат две дъщери. А какво получих в отплата?

Онази уличница започна да хвърля погледи на моя съпруг. Аз я спасих да не остане стара мома, доведох я в собствения си дом, за да не трябва да живее в дългата сянка на паяка, и как ми се отблагодари тя за моята добрина? Като се опита да съблазни съпруга ми. Беше неблагодарница, но много изобретателна. Нахалната интригантка киснеше в кухнята, облечена от глава до пети с най-хубавите си дрехи, като образец на домакиня. Тя настояваше да готви. Мълчах и страдалчески опитвах безвкусни парченца месо, които плуваха във воднисто къри. След това един ден видях как Лакшмнан оставя пакет месо на масата. Значи се беше осмелила да накара моя съпруг да й купи месо. Дори аз сама си пазарувам, а кокетката хитро искаше да влезе под кожата на моя мъж. Навреме забелязах опасността. Много добре знам как работи женският мозък. Жените са много по-опасни от мъжете. Мъжът не е нищо друго, освен несъзнателно продължение на онова кръгло парче плът, което виси между краката му. А жената е хищница.

Сърцето на жената прилича на уста с дълги зъби, наклонени навътре. Всеки от тези зъби е много остър и много сполучливо прикрит от красиво гримирано лице, мек поглед, леко кръстосани крака, меки като коприна бедра, бели китки или открит и съвършено гладък врат. Жената ги впива един по един в нищо неподозиращата жертва и колкото по-енергично жертвата се съпротивлява, толкова по-силно се забиват наклонените й навътре зъби, докато захапе здраво, парализира плячката и тя се предаде. Съпругът ми беше много красив и онази кучка го желаеше. Той не подозираше каква роля играят зъбите, но аз бях наясно. Една вечер тази жена открадна най-хубавата ми рецепта и пред очите ми се опита да я представи като своя. Какво дебелоочие само.

Когато кажа стига, значи край.

Глупачката си е представяла съпруга ми като рицар на бял кон. Той не е герой. В него няма и капчица нежност. По-скоро е като лъв мъжкар, прекалено егоистичен и високомерен, за да може да обича. Каквато мишка беше тя, Лакшмнан щеше само да я сдъвче и след малко да я изплюе, и пак щеше да остане незадоволен. Тя беше свидетел на бурните ни разправии и си беше втълпила, че съпругът ми и аз сме врагове.

— Не сме — хвърлих думите във вялото й лице. — Моят мъж и аз сме като две половини на градински ножици, съединени по средата, непрекъснато се кълцаме един друг, но въпреки това режем наполовина всеки, който се изправи между нас. Знаеш ли къде се намираш в този момент? — попитах я. — По средата — креснах й. — Той е в моята кръв и аз в неговата. Понякога толкова ме ядосва, че изпитвам желание, докато спи, да излея вряло олио върху пъпа му или да го хвърля на крокодилите и те да изядат всичко — кости, коси, рога, копита, кожа и дори очилата му. Но друг път го ревнувам дори от въздуха, който диша. Признавам, че безумно го ревнувам от жените, които гледа по телевизията.

Не, тя не знаеше каква страст изпитвам. Дори нямаше представа. Стоеше пред мен като истукан и ме зяпаше като риба на сухо. Моята любов е като онова растение, което поглъща насекоми, то живее, като се храни с насекоми като нея. Дори когато се нахвърлям върху него с дива ярост и имам желание да издера очите му или дори когато настройвам собствения му син Наш срещу него, го обичам дълбоко и никога няма да му позволя да ме напусне. Той е мой. Ала го обичам така потайно, че дори той, обектът на безграничната ми страст, не го знае. Да, отрано разбрах, че любовта ми е бич, който той можеше да използва срещу мен, затова го оставих да живее с твърдото убеждение, че го мразя. Че мразя дори сянката му.

— Махайте се от къщата ми — викнах зловещо на натрапниците. На двамата. Дори видът на Джейан с неговите трогателни влюбени очи беше започнал да ме дразни. Той се въртеше около кучката, която кроеше планове, и я гледаше като глупаво псе. Понякога ми се струва, че дори се задъхваше като кученце. Дадох им срок от двайсет и четири часа да си намерят друга квартира. За щастие им беше нужно по-малко време.

След като изхвърлих двете кръвосмучещи въшки от дома си, започнаха да се случват хубави неща. Заедно с някакви китайски бизнесмени Лакшмнан успя да сключи успешна сделка със земя. Обикновено го лъжеха жестоко. Използваха го, докато свърши цялата подготвителна работа, която изискваше тичане насам-натам, а когато дойдеше време да се подпишат документите, го оставяха извън играта и разделяха получената сума помежду си. Той се прибираше вкъщи и се оплакваше горчиво, че единственото, което е право у китайците, била косата им. Винаги изслушвах оплакванията му, лекувах раните му, но го пращах обратно при тях.

— Ти си мъжки лъв, цар на джунглата, изреви като лъв — казвах. Най-накрая, след много провали, той сключи първата си сделка. Спечели шест хиляди рингита. Даде ми шест хиляди рингита на ръка. Не можеш да си представиш какво е чувството да имаш такава сума, след като цял живот си се борил за центове. По онова време шест хиляди рингита бяха много пари. За да си представиш какво щастие е, трябва да имаш предвид, че учителската заплата на месец бе около четиристотин рингита. Но аз не бях стисната като омразния паяк и реших да не трупам пари като нея, за да не ги обикна прекалено много. Затова направих на Наш най-пищния рожден ден, който някога си виждала. Беше прекрасно. В Куантан никой не помнеше подобно нещо. Първо излязох и си купих невероятно красив тоалет в черно и червено с висока яка и много къси ръкави. Към тоалета намерих божествени червени обувки. После хвърлих две хиляди ригита за най-прекрасното колие, за което можеш само да мечтаеш. Блестеше с истински диаманти и рубини колкото нокътчетата на краката ми, беше наистина неповторимо.

После започнах да планирам и да подготвям.

Хладилникът, който поръчах от Куала Лампур, най-после пристигна, дойде и денят на празненството. Обух си новите червени обувки и като се погледнах в огледалото, почти не можах да повярвам, че това съм аз. Фризьорката свърши чудесна работа. Салонът беше най-скъпият в Куантан и там си разбираха от работата. В пет часа гостите започнаха да пристигат. Нищожни хорица, облечени с рокли с волани, панделки и фльонги.

Имаше обичайната торта, желета и лимонада в градината, но истинското тържество беше по-късно, много по-късно, когато всички нищожества си отидоха и останаха само модерни хора, жени с рокли, пристегнати в кръста и разширени в ханша, мъже с тъмни, дръпнати очи. Бях ангажирала келнери да поднасят навън, а също и малък оркестър. След това пускахме фойерверки, пихме истинско шампанско. Събухме обувките си и танцувахме боси на тревата. Беше незабравимо. Всички се напиха.

Когато сутринта се събудихме, имаше заспали хора на стъпалата пред входната ни врата. В хладилника намерих дори чифт пликчета. Хората и досега помнят този рожден ден. Но след празненството нещата пак тръгнаха на зле. Лакшмнан проигра останалите две хиляди и изведнъж отново се оказахме без пари. Всички, които дойдоха на празненството и изказаха многократно благодарностите си, отказаха да ни помогнат. Една позната дори се престори, че не си е вкъщи, когато отидох при нея. Бела стана на пет години, а нямах пари дори за торта.

За да купя храна за децата, заложих новото си колие, което струваше две хиляди, за него получих мизерната сума от триста и деветдесет рингита. Не съм забравила как очите на китаеца зад желязната решетка светнаха, когато му подадох колието. Помня как се преструваше, че го изследва неохотно под счупеното си увеличително стъкло. Минаха шест месеца, а аз още нямах пари, за да откупя колието си. Лакшмнан занесе бележката на паяка с предложение тя да го откупи и да го държи при себе си, докато успеехме да си позволим да го вземем обратно, но омразното същество казало: „Не, не желая да имам нищо общо с вашия начин на пилеене на пари“. Така моето красиво колие остана при китаеца с нечестивите пламъчета в очите. С Лакшмнан започнахме често да се караме. Какви скандали вдигахме само! Стигахме до бой заради начина, по който било сварено яйцето сутринта. Много бързо свикнахме с приглушената музика, която се получава от триенето на плът върху плът. Престанах да готвя. Повечето пъти просто взимах готова храна за децата и за мен и ми се струваше, че го чувах да бърка някакво къри с леща и да прави палачинки за себе си, когато вечер се прибереше. Хранеше се сам долу. Когато се качеше горе, аз вече бях в леглото. За да ме дразни, той ми даваше за пример майка си.

— Тя никога в живота си не е купувала готово ядене. — За мен оставаха все по-малко пари. Храната беше страшно скъпа, а вече нямаше от кого да вземем пари назаем.

По-късно, когато Наш стана на девет години, баща му неочаквано сключи друга сделка. Върна се вкъщи с девет хиляди рингита. Тази вечер си проговорихме. Именно тогава заявих:

— Когато кажа стига, значи край. Време е всички да се преместим в големия град. Трябва да опитаме щастието си в Куала Лампур. — Беше ми дошло до гуша да живея в забутано градче, в което всеки знаеше всичко за другите. Така и така нямах никакви приятели в Куантан. Дори съседите се държаха студено с мен. Радвах се, че ще заминем. Единственият човек, когото понасях, беше свекър ми. Той винаги се отнасяше добре с мен. В моменти на истинско отчаяние го посещавах на работното му място и той ми даваше по няколко долара за храна за децата. Когато всичките ни вещи бяха натоварени на камион, обърнах се още веднъж да погледна къщата. Помислих си: „Боже, колко я мразя!“.