Рани Маника
Оризовата майка (3)

Севенези

Едва когато открих скритата любов, която изпитваше Раджа — най-големият син на змиеукротителя, към сестра ми, осъзнах колко е красива. Беше 1944-та, а аз бях на единайсет години. Тичах към къщи толкова бързо, че вятърът свиреше в ушите ми, а пешовете на бялата ми риза се вееха лудо от вятъра. Профучах край татко, който дремеше с полуотворена уста на верандата, и стигнах до кухнята. Мохини вдигна очи от купа с тесто за палачинки от тъмно брашно и ми се усмихна. Забелязах какви искрици, подобни на пръскащи се звезди, пускат очите й. Действително Мохини беше забележително същество. За мен беше откритие да осъзная, че тя не беше просто момичето, което подреждаше в чинията ми спретнати купчинки от къри около възвишение от ориз, или тази, чието значително по-нежно докосване (другото, разбира се, беше на силните загрубели ръце на мама), извършваше омразния седмичен обред с маслена баня на косата ми.

Взрях се в зелените и кафяви точици в прекрасните и очи и усетих как по тялото ми се разлива топлина, когато си помислих колко добре съвпадаше този напълно неочакван романтичен обрат с моите планове. Всъщност си спомням, че допрях длани една до друга, отправих молитва към бога и му благодарих за това, че е създал сестра ми толкова красива, та да привлече вниманието на Раджа, защото откакто се помнех, за мен Раджа беше като идол и копнеех да се сприятелим.

За другите неговото намусено лице и мяркащата му се тук-таме фигура напомняха за необяснимите звуци и викове, които се чуваха посред нощ откъм къщата на змиеукротителя. Носеха се приказки за зли сили и черна магия. Дори си шепнеха за духове, които се завръщали от отвъдното. Хората се бояха от него и от баща му, но мен не ме беше страх. От деня, в който открих, че хилещият се череп в тяхната къща бил негов, ме обзе манията да науча повече. От години играех с по-малкия му брат Рамеш, но в същото време гледах с копнеж недостъпната висока фигура на Раджа. Всичко, свързано с него, предизвикваше силното ми любопитство, бе обвито в тайнственост. Привличаха ме силните му мишци с цвета на глината, мръсните му дрехи, немитите му, сякаш излята от бронз къдрици и онази особена, но не неприятна миризма на диво животно, която тялото му излъчваше на талази. Разбира се, историята за него как като малко момче с къдрава коса дъвчел стъкло на пазара и устата му се напълнила с кръв, която мама още не беше забравила, го издигаше до невъобразима висота в моите очи.

Наблюдавах го отдалеч с истинско страхопочитание, докато той бъркаше в пчелните кошери зад тяхната къща. Не обичам пчели и никога няма да забравя деня, когато съседското момче А Коу хвърли камък върху един кошер, целият рояк изхвърча като тъмен гневен облак и се чу рев като от водопад. Дори японските войници с техните дълги пушки не смееха да си вземат сами мед, а чакаха пред вратата с празни буркани, да го получат безплатно. Раджа обаче без никакво колебание и страх пъхаше ръка дълбоко в бръмчащия кошер и внимателно изваждаше пита скъпоценен мед. Понякога пчелите го жилеха, но, невъзмутим, той нехайно махаше черните им жила от подутото си лице. Веднъж дори цял рояк бе накацал върху лицето му като противна брада в черно и жълто.

Наблюдавах всичките му подвизи с възхищение.

Преди Раджа да влезе в живота ми, денем бях скаут, вечер — крадец на плодове, а понякога в края на седмицата се включвах в кварталната банда, въоръжена с вериги. Братът на Раджа, Рамеш, А Коу и аз участвахме в момчешка банда, тичахме като луди из овощните градини на хората и участвахме в яростни боеве с вражески банди. Сега, като си помисля, ми се струва невероятно, че наистина сме се били, въоръжени с велосипедни вериги, пръчки и камъни. Събирахме се в края на стария пазар и се нахвърляхме върху врага с неистови викове, мятахме камъни и размахвахме велосипедните вериги. Доста кръв се проливаше, преди китайските стопанки с грозни прически и прекалено широки за тях панталони да се втурнат от домовете си и да размахат метли, като същевременно ни ругаят. Удряха ни по главите, понякога успяваха да дръпнат ухото на някой от нас, твърде много вживял се в борбата. Да ти издърпат ухото, беше много по-лошо, отколкото да получиш сто удара по главата с нечия чужда велосипедна верига. Върхът на обидата беше, когато се навеждаха съвсем близко до ухото ти и ругаеха с високите си груби и простовати гласове: „Дяволи, нехранимайковци такива. Ще видите, като кажа на майките ви“. На останалите от нас не оставаше друго, освен моментално да престанем да се мръщим и да хвърляме заплашителни погледи, и колкото се може по-бързо да се пръснем във всички посоки. Тези битки бяха много забавни, макар да се случваха рядко.

Повечето пъти се задоволявахме просто да се промъкнем в нечий бостан и да откъснем най-голямата зряла диня. Отмъквахме едрия тъмнозелен плод на сигурно място и ядяхме червеното му месо като прасета, докато не можехме да мръднем от мястото си. После лягахме на земята с разперени ръце и крака като изхвърлени на брега морски звезди и пъшкахме към синьото небе. Веднъж, като крадяхме дини от някакъв бостан, един полугол мъж изскочи от мръсна изоставена барака. Размаха гневно юмрук към нас и извика:

— Ей, лакоми прасета. Върнете се тук. — Едно момче от групата изпищя от ужас, осъзнавайки, че бяхме нападнали бостана на чичо му. Чичо му ни гони дълго с китайски ругатни и псувни.

Понякога се промъквахме в овощни градини, катерехме се по дърветата и се настанявахме сред клоните, ядяхме сладко манго и рамбутан, докато направо ни призлееше. Не след дълго един от собствениците на овощни градини си купи голямо черно куче. Трябва да кажа, че това животно имаше страховит лай, но ние обсипахме мекия му нос с дъжд от неузрели плодове и то избяга, с опашка, подвита между краката, а червеният му език се вееше зад главата му като края на женски шал. След този случай то повече не се появи. Само когато чухме, че някой е отровил нещастното животно, ни светна, че и други вършеха същото като нас.

Поне веднъж седмично се криехме зад голямата стара китайска пекарна в центъра на града с надеждата да откраднем сладки симиди с плънка от кокосови стърготини, киснати в меласа. Докато шофьорите отиваха да вземат поредната тава с готови симиди за кафенетата в града, ние грабехме от вече натоварените коли. Още топли, пъхахме чудесните кифлички в устата си. Докато правехме тези смели грабежи, установихме защо ресторантчето до пекарната предлагаше най-евтиния ориз с пилешко в цял Куантан. Там можеше да се нахраниш до насита само срещу двайсет цента. Денем и нощем беше пълно с хора, насядали около кръгли маси, които направо се тъпчеха. Скрити зад кофите за боклук, ние видяхме много клетки с болни или умрели пилета, които пристигаха от различни ферми извън града. Болнави пилета с полузатворени очи, недохранени, с проскубана перушина се клатеха и залитаха като пияни над трупове на събратята си. Младо китайче със заешка устна им отрязваше главите и след това ги топеше в казан с вряща вода, оскубваше ги и после ги хвърляше в четвъртита тенекия. От време на време намусен готвач по мръсни къси панталони и бяла фланелка излизаше от кухнята, ругаейки. Запалваше цигара, после грабваше няколко оскубани пилета за прерязаните вратове и се връщаше обратно в миниатюрната си кухня. Откъм ресторанта се чуваше силен смях, хората си поръчваха пак вкусен ориз с пиле.

Друг път се мотаехме из задните улички, за да заварим в действие някоя от евтините изрисувани проститутки. Повечето от тях бяха грозни и надупени. Стояха на пъстри групички на улицата с широко отворени алчни очи, неестествено присвили устни. Облягаха се на мръсните стени на къщите, непрекъснато пушеха цигари и ако забележеха, че ги гледаме, с неочаквана злоба ни замеряха с камъни, сякаш ни бяха хванали, че тайно ги наблюдаваме през прозореца.

Сексът ни беше много интересен, но само веднъж Рамеш и аз успяхме да присъстваме на самия акт. Устните на проститутката бяха силно начервени, а косата й — гарвановочерна. Беше късно вечерта, момичето беше много младо. Ние клекнахме зад миризливите зелени контейнери за боклук, откъдето преливаха гниещи остатъци, и гледахме с облещени очи мъжа и момичето. Той като че ли се пазареше с нея и дори се направи, че си тръгва, но тя се усмихна, протегна много бялата си ръка и го изгледа премрежено. Мъжът бръкна за пари в джобчето на ризата си и ги сложи в протегнатата й длан. Неочаквано бързо се оказа, че са по средата на самия акт. Всичко беше много долно и съвсем не така интересно, както си го представях. Мъжът се разкопча и приклекна така, че свалените му панталони се свлякоха в краката му. Грубите му ръце сграбчиха меката й бяла плът за бедрата. Него не го интересуваше, че сбръчканият му хилав задник стърчеше така, че целият свят да го види, той зарови лице в лявото й рамо и започна енергично да се движи. Всеки път, когато влизаше в нея, тя надаваше вик на екстаз: „Ау, ау, ау!“ На напудреното й начервено лице очите й със стъклен блясък бяха обърнати нагоре. Гледаха някъде далеч от смърдящия канал и ръждивите бурени, които водеха всекидневна борба за живот в процепите близо до водата. Гледаха далеч от изпочупените каменни стъпала, от ронещата се мазилка по стените, от здраво затворените прозорци, които презрително й подхвърляха, че е уличница, и дори далеч от покритите с мъх плочи на покрива, над които се надвисваше къс оргазмено вечерно небе. На лицето й не се четеше нито наслада, нито отегчение, никакво чувство. Виждаше се само червена уста, която викаше: „Ау, ау, ау!“.

В късите ми панталонки едно малко змийче хвърли кожата си и стана твърдо и дебело. Щом пъшкащият мъж свърши, той вдигна сивите панталони иззад коленете си, с изненадваща бързина натъпка ризата си в тях и изчезна в обратна посока. Момичето извади от чантата си смачкана мръсна кърпичка и се избърса набързо. Имаше сръчни движения. Не носеше бельо. Интимната и част беше бяла, плоска, триъгълна и покрита с къдрави черни косми. Тя приглади късата си европейска пола, отхвърли черната коса зад раменете си и, залитайки, тръгна с много високите си токове. Чувахме как тракат и силно ечат в празната уличка, докато я погълна една анонимна задна врата.

Сигурен съм, че първият ми контакт със секса оказа дълбоко влияние върху мен. Той вдъхна объркан аромат на представата ми за него. Празният безчувствен израз и червените устни блещукат пред очите ми като мираж в пустиня. Аз пълзя на четири крака към тях, но се оказвам не на тази улица, на която трябва, в погрешна хотелска стая, с неподходяща проститутка. Признавам, че отегчението на проститутката ме привлича и ми действа възбуждащо. Като награда смятам опитите си да вдъхна живот на каменното лице. Правя го от години. Дори след като прозрях истината за уморените им души, аз продължавах да живея с представата за червените устни, създадена преди години на онази уличка, плащах двойно, ако покажат, че изпитват някаква наслада, и не ми задават въпроса: „Колко още?“. Те, тази нескончаема армия от къси полички и гладки бедра, които не изпускаха и секунда, за да пуснат в действие наистина възхитителния си репертоар от убедителни охкания, дълбоки гърлени стенания, подобия на предсмъртни писъци. Да, пропилях живота си в публични домове, в търсене на момичето от малката уличка — но не е ли странно, че и след толкова години виждам образа й така ясно? Остриетата на токчетата й са забити дълбоко в корите на гниещи плодове папая, рояк уплашени плодни мухи се лепят по глезените й, а коленете й леко се изкривяват. „Ау, ау, ау?“ — надава тя вик още веднъж и обръща очи нагоре, където те се срещат с вечерното небе. Но в моята фантазия тя гледа право в очите ми и стене от върховна наслада.

През седмица Рамеш и аз обличахме бежовите си скаутски униформи със съответния шал и отивахме в училище. Там ни учеха да бъдем послушни, да помагаме, обясняваха ни колко важно е да бъдем искрени и да имаме добро и почтено поведение. След това ни издаваха правоъгълни сини работни карти, на лицевата им страна бе напечатана емблемата на училището. Разделяха ни на групи по двама и ни пращаха в различни богати квартали на града. Викахме пред портите на къщите, чукахме по вратите им и с широки усмивки изричахме хорово: „Леличко, имаш ли някаква работа за нас?“. Неизменно имаха. Миехме коли, чистехме гаражи, косяхме морави, подрязвахме жив плет, чистехме канали, събирахме боклук на купчини и го изгаряхме. След това представяхме картичките си, те ги разписваха и ни плащаха по петдесет цента или по един рингит. Беше прието в края на деня да предадем парите на главния учител, обаче Рамеш и аз се бяхме сдобили с по две картички, така че предавахме по един рингит, а другият оставаше за нас.

По онова време продаваха цигари на бройка. Продавачът ни оглеждаше от горе до долу, но в крайна сметка решаваше, че възрастта ни не го засяга. След като му се даваха пари, той запазваше мнението си за себе си и започваше да смята на сметалото. В началото се криехме в някое сечище в гората зад къщата на Рамеш, издухвахме стотици кръгчета дим във влажния въздух, чувахме как някое малко глиганче се удря, докато стадото профучаваше през храстите, но по-късно събрахме смелост и отивахме в града. Късно вечер седяхме един до друг отстрани на улицата близо до киното и клатехме краката си над огромния отводнителен канал за мусонния период, който прорязваше града, пушехме и наблюдавахме минаващите момичета. Когато мусонът духнеше и в продължение на дни валеше проливен дъжд, във водата изплуваха най-необикновени неща. Мъртъв бивол се люлееше вкочанен, голяма змия се бореше с водата като луда, но течението я отнесе, появи се смачкан плетен люлеещ се стол, яростно пляскащи с крака плъхове, бутилки, изпражнения, а един ден кукла, която стана любимата на Лалита. Декемврийските дъждове още не бяха дошли, така че, когато в бавно течащата вода изплува куклата с кръглите си неподвижни очи, аз я извадих и я отнесох вкъщи. Лицето на Лалита светна, тя просто не можеше да повярва на очите си и най-накрая разтвори ръце широко.

Трябва да кажа, че пушенето край отводнителния канал носеше много повече опасности, отколкото сбирките ни в гората. Мама имаше шпиони навсякъде. Можеше да се предположи, че всяка жена, облечена със сари, сигурно щеше да предаде случката много украсена. Видях какво стана след една лудория на Джейан. Бедното дете. Докато се прибере у дома мама вече кипеше. Лошото бе, че той почти не правеше бели. Ако кажа много рядко, това би дало представа за честотата на неговите пакости, но малкият нямаше късмет и винаги го залавяха.

Понякога се преструвахме на болни, не отивахме на училище, а вместо това на кино. Веднъж както стояхме на опашка, за да видим нов, непозволен за нас филм, се изненадахме, когато забелязахме, че нашият директор се крие зад един стълб и с изпъкналите си очи се оглежда подозрително. Беше до такава степен изискан човек, че си представях как му прилошава от секретите на собственото му тяло. Може би трябваше да избягаме, да се скрием или да направим нещо друго, но зърнахме в потните му пръсти светлозелен билет за дневната прожекция на „Вижочанам“ (Порокът пиянство). Явно не беше дошъл, за да ни се кара. Притеснен, както беше облечен с твърда, колосана бяла риза и старомодни черни панталони, сигурно сърцето му е примирало от неудобство. Пълният с ужас, но и забавен момент беше, когато погледите ни се срещнаха. Той застина, от уплаха един мускул отстрани на лицето му се сви в нервен тик и мустаците му започнаха да играят. Стиснал билета, той бързо офейка в затъмнената зала. Няколко дни се чудех дали ще съобщи на мама, но явно срамът бе победил благоговението му към правилника.

Обаче през някои дни нищо не бе в състояние да прогони вятъра на скуката, който вееше апатично в нашето малко градче, имахме усещането, че нищо не се случва. Често отивахме на реката в другия край на града да гледаме как голи мъже ловят алигатори и костенурки, но и това не ни беше достатъчно. Понякога ни обхващаше кръвожадно настроение и използвахме прашките, за да ловим гущери. Най-добрият стрелец с прашка сред нас беше Исмаил — най-малкият син на Мина. Желанието му да убива бледосиви гущери беше пословично. Като добър мюсюлманин той се нагърби със задачата да убие толкова, колкото успее. Нали се отнасяше за потомците на гущера, издал скривалището на пророка Наби Мухамад на враговете му. Влечугото разкъсало паяжината, която верен паяк предвидливо бил изтъкал на входа на пещерата, за да скрие пророка, подслонил се в нея. След като свърши серийното избиване, Исмаил прекъсна, за да си запали цигара. Беше натрупал до себе си фантастична купчина от не по-малко от петнайсет гущера. Изпънат на сянка под дървото ангсана, взирайки се в откъслеците синьо небе през листата, аз тайно завиждах на купчината на Исмаил и се замислих как да увелича моята. Изобщо не ми минаваше през ума, че на хиляди километри оттук нацистките войници разсъждаваха по същия начин как да увеличат страховитите планини от мъртви евреи, изгладнели голи тела, станали само кожа и кости. През тези знойни следобеди лежахме на сянка и смятахме, че войната е невъобразимо далеч, но когато дойде, това стана така внезапно, че изобщо нямахме време да се подготвим.

Японците дебаркираха в Пенанг на 7 декември 1941 година.

След като бяхме гледали филми като „Произведено в Япония“, в който бомбите се пръскаха с едно пльок, ние се шегувахме, че войниците им ходят с присвити колене и е много чудно как стрелят точно, след като са такива кривогледи. Може би затова се изумихме, когато японците отведнъж установиха пълен контрол. Какви бяха тези азиатски джуджета, които успяха да накарат мощната британска флота да побегне в нощта? Пристигнаха и в Куантан. След дълбоките отсечени гласове, блестящи униформи и лъснати ботуши на белите първите японски войници изглеждаха противни и недодялани, облечени с дрехи, които не им бяха по мярка. Японският войник имаше жълто селско лице, носеше евтино платнено кепе с връхче и с висящи поли на тила, на колана на кръста му висяха шише и метално канче с ориз, солена риба и соеви зърна. Късите му крака бяха обути с брезентови ботуши с гумени подметки, чиито носове бяха разделени така, че палецът беше отделно от другите пръсти, и в тези умно измислени обувки бяха натъпкани крачолите на панталоните. Така подготвен за калния ужас в тропически условия, той стоеше изпънат като победител. В нашата глупава романтична младост признавахме пушката му с дълъг щик за негово единствено качество.

— Ама те приличат на вас — прошепнах смаян на А Коу, когато за пръв път видяхме група японци в града. Рамеш кимна в съгласие, но А Коу бе втренчил във войниците малките си очи, пълни с омраза. Колко прав беше той да изпитва ненавист, те унищожиха цялото му семейство. Наблюдавахме ги как маршируват по улицата, докато изчезнаха от очите ни. Жертвоготовни мъже в нескопосани униформи, които говореха с гърлени звуци и безсрамно разкопчаваха панталоните си на публично място, за да пуснат ручейчета жълта урина. Как тези мъже успяха да надвият британците? Хората, които живееха в по-хубави къщи, със слуги и шофьори, които се хранеха само с отбрана храна и с големи парчета червено месо. А децата им, естествено, твърде възвишени за местната образователна система, трябваше да бъдат отпращани обратно в родината, след като се бяха изпекли до кафяво на нашето слънце. Колко пъти съм стоял с наведена глава, смирено събирайки листа в задните им дворове, и в същото време тайничко слушах как привилегированите деца се смеят и говорят с техния особен, високомерен акцент.

— Ей, как ти е името? — питаха с любопитство. Клепките им бяха тъмни, а очите — по-сини от небето. Никога никой не се е съмнявал, че са деца на най-великия народ на планетата, народ с най-дългата история на своята империя. За колонизирания ум беше чест да служи на такава раса и направо ни беше невъзможно да си представим как една азиатска нация успя да им се наложи, особено като се има предвид, че мисленето на японските нашественици беше почти феодално. Нямаше нищо по-верноподаническо от желанието им на 15 февруари 1942 година да подарят Сингапур на своя император по случай рождения му ден. А Малайзия беше кошница, пълна със суров материал, която се случи на пътя им.

Изглежда, че войната свърши, преди да беше започнала, но това бе само началото на всекидневното смазване, мъчение и неописуема жестокост на японците, чиято окупация продължи през следващите три години и половина.

Върнахме се от Серембан в опустошен дом — с изключение на металното легло на родителите ми и на тежката пейка в кухнята къщата беше празна. Нищо не беше останало. Дори нямаше изтривалка, върху която да легне човек. Осмината прекарахме една неудобна нощ на голямото легло. Събудихме се призори и си спомням как с Лакшмнан и мама хукнахме още по тъмно към пазара, стиснали в ръце празни торби.

Не можахме да познаем пазара. Вместо военновременна картина, ние заварихме преливащо от стока тържище сякаш беше неделя. Местните жители, свикнали да се пазарят шумно за кученца, котки и птици, се надпреварваха да грабят бурканчета с конфитюри, мармалади и туршии. Стари китайки се биеха за консерви със сардини, консервирано мляно месо и картофи. Хората грабеха цвекло, пакети със захар, компоти от ябълки и круши, плодови сокове в кутии, лекарства и дрехи, плячкосани от изоставените британски домове и складове. Напълнихме торбите си догоре. Там, където заравяхме джинджифила, за да не повехне, разширихме дупката в земята и складирахме новите запаси.

Това беше преди първата вълна войници да пристигне с открити камиони. Японците заплашиха, че ще секат глави, както се полага за такова сериозно престъпление като грабеж. Беше грубо, но незабавно подейства. Няма как да не подейства наказателна мярка като набучени на колове глави. Обаче с новия декрет възникна проблем. Как да скриеш неща, които очевидно преди не са били твои, но с тях си препълнил къщата си? В продължение на седмица денем и нощем горяха грамадни огньове, запалени от чиста паника. Плячкаджиите на големите европейски домове трупаха хладилници, електрически вентилатори, тостери, лъскави пиана и цели комплекти мебели на голям куп пред къщите си с покриви от палмови листа, в които изобщо нямаше електричество, и драскаха клечката кибрит. Ние гледахме как столове, бюфети, маси, навити на руло персийски килими и дървени легла горят с ярки, издигащи се високо оранжеви пламъци, пръскайки наоколо хиляди искри. Мама реши, че всяко зло е за добро. Заедно с Лакшмнан двамата тръгнаха да обикалят околността, където живееха слугите от големите европейски домове, и от натрупаните, но още незапалени клади взимаха мебели, които тя избираше.

Нещата в нашата махала се промениха драстично с японската окупация. За една нощ момичета се превърнаха в момчета, а девойките изчезваха яко дим. Татко загуби работата си, Исмаил загуби баща си, а А Коу — брат си, който членуваше в Малайската комунистическа партия. Той отиде да живее със своите съмишленици в планините, в някакъв лагер, наречен „Плантейпгън Сикс“ близо до Сунгай Лембинг, където главните им усилия явно се изразяваха в скромни нападения из засада на японски патрули.

Японците не си губеха времето. Решиха да ни накарат да вървим пеша по километър и половина на ден според тяхната култура, техния морал и съвсем чуждия им начин на живот. Като че ли като стоим мирно и всеки ден преди утринната гимнастика пеем националния им химн или като насила ни принуждаваха да учим японски, можеха да вдъхнат любов към грозното им знаме (което веднага заменихме със зацапани дамски превръзки) или към далечния им император. Изумително е, като си помисли човек, че не разбираха защо се покланяхме ниско, щом видехме японска униформа на улицата — не го правехме от уважение, а от страх да не ни зашлевят през лицето. Всеки ден по пътя към училище минавахме покрай войник на пост, който ни гледаше строго, намръщеното му лице бе важно и високомерно. Явно, че би му доставило огромно удоволствие да накаже някого, който не се покланя достатъчно ниско пред символа на императора. Да живее императорът. От покривите на автобусите, където стоеше по един войник, хвърляха пропагандни листовки върху главите на хората по улиците.

Скрити зад контейнери за смет, вече не чувахме лекомисления брътвеж на проститутките, а смразяващия тропот на крака на задъхани хора, подгонени посред бял ден по задните улици в най-западналите части на града.

Няколко пъти, докато бяхме на училище, чувахме как самолетите им летят ниско и тогава пускаха сирените. Всички се хвърляхме на земята и оставахме в това положение, докато сирената изсвири отбой и отново пуснат тока. Веднъж видях как падна бомба и отхвърли една крава надалеч. Очите й гледаха със стъклен блясък, а големият й корем бе изтърбушен. Ние стиснахме носове и се приближихме, за да видим голямата рана, зейнала в разпореното й туловище. Мухи жужаха наоколо, Исмаил повърна, а останалите бяхме като зашеметени от гледката.

Някои моменти в живота ни оставят вечен спомен. Първият път, когато Раджа благоволи да ме заговори, бе един от тях. В ярката слънчева светлина над мен падна черна сянка. Когато вдигнах очи, го видях да ме гледа. Бях се проснал на земята и бършех ожулените си колене и длани. Тъй като слънцето се падаше зад гърба му, ми заприлича на някакъв войн от по-висша раса. От дългите му прави пръсти капеше жълта течност. Той коленичи до мен, намаза раните ми с магическата течност и щипещата болка изчезна. Сетне ме вдигна със силните си ръце.

— Значи ти си момчето, което живее в номер три.

Никога по-рано не бях го чувал да говори. Гласът му беше дълбок, но мек. Кимнах като упоен, не бях в състояние да говоря. Това момче плуваше безстрашно в реката в другия край на града, където мъжете ходеха на лов за големите алигатори, чиито челюсти бяха покрити с кремави зъби. През сухия период, когато реката ставаше кафява и калта изсъхваше по кожата му, той се прибираше вкъщи, нашарен с пепеляво жълти ивици почти като змийска кожа.

Той бавно ми се усмихна. Спомням си как тогава помислих, че е див, див като черните кобри, които опитомяваше и караше да танцуват. Когато човек срещнеше младежките му очи, те изглеждаха като хладни огледала, но ако се осмелеше да се взре дълбоко в тях, можеше да види древния огън, който пламтеше вътре. Мислех, че го гледам достатъчно отблизо. Смятах, че съм видял всичко, което можеше да се види. Още съжалявам, че не се взрях по-дълбоко. Това, което другите мислеха за силни разрушителни огньове, поддържани от тъмни сили, които не биваше да бъдат назовавани, аз взех за топло приятелско пламъче, което дружелюбно се накланяше към мен. Така, както водата желае да тече хоризонтално, аз исках да съм заобиколен от неговия опасен свят. Възбуждащ свят, в който да получиш втори шанс е блестяща илюзия, създадена от дългия черен враг сред тревата. Раджа беше черен магьосник и точно на него копнеех да подражавам.

Веднъж го попитах:

— Змиеукротител някога бил ли е хапан от собствените си змии?

— Да — отвърна той. — Когато е искал да го ухапят.

Обичах да седя и да гледам как Раджа се храни. Той ядеше като вълк, с приведени рамене, твърд подозрителен блясък святкаше в очите му, острите му зъби направо разкъсваха храната. Скоро след това, за голямо раздразнение на майка ми, аз също започнах да се храня така. Липсата на всякакво чувство за хумор винаги е била най-голямата й слабост. Щом се върнех от училище, се нахвърлях като вълк на яденето си и бързах да изляза от къщи. Раджа никога не беше ходил на училище, пък и не желаеше. Той беше напълно и дълбоко в душата си див. У него нямаше никаква мекота, освен непозволената и тайна любов към сестра ми. Това, че напълно му беше завъртяла главата, беше очевидно. Подобно на смъртоносните змии, които опитомяваше, той с часове пълзеше в тъмнината по корем, притаяваше се безшумно в храстите зад къщата ни с надеждата да я зърне, жадно копнееше за най-незначителните сведения за нея. С какво обичала да се храни, какво правела, какво казвала, кога спяла, какво я разсмивало, какъв бил любимият й цвят. В мъничката ми душа, която клюмаше за сън, се съдържаше цялата информация, за която той жадуваше. Всяка дума, която произнасях, Раджа поглъщаше смущаващо ненаситно. Колкото повече разказвах, толкова по-дълбоко пропадаше в кладенеца на любовта. Лицето му се размекваше пред очите ми като свещ от пчелен восък, каквито майка му правеше и палеше в тяхната къща. Лека усмивка се появяваше на дивото му лице, а правите му, сякаш изсечени от бронз вежди надвисваха над тъмните очи. Той не можеше нито да чете, нито да пише, обличаше се в парцали, но под твърдата черупка на тялото му кипеше опасно нагорещена до червено страст.

Тогава бях прекалено млад и изобщо нищо не разбирах от любов. За мен неговата страст не беше нищо повече от начин да се доближа до него. Не виждах какво лошо има да насърчавам чувство, което смятах за много голяма нежност към сестра ми. В цялата работа виждах само собственото си издигане. Мислех си, че съдбата ме е дарила с власт над него. Дълбоко в душата си сигурно съм знаел, че никаква женитба не би била възможна между Мохини на майка ми и моя герой в парцали, но ако все пак мога да кажа нещо в своя защита — как едно дете би могло да знае, че любовта може да бъде така опасна? Нямах представа, че можела да убива.

Раджа промени сивото всекидневие и убийствената скука на японската окупация. Промени до известна степен и моето детство. Седнали върху паднали дървета под покритото с мъх, извисяващо се високо дърво нийм^[1], ние си разказвахме истории. Той се навеждаше напред и с голямо внимание ме изслушваше, а после на свой ред ми разказваше нещо. Историите, които живееха в къдрокосата му глава, бяха от най-изненадващо естество. Африкански истории. За стари мъже с къдрава коса, които отиват до вратата на колибата на магьосника и казват: „Дошъл съм да ям черна коза“. За стари жени, които пръскат пясък в отворените си очи, и за пилета, които поглъщат злите духове, обладали човека.

— Де’во’акфокпа. Меле бубу де тефеа н’у ох! Свали си обувките, защото оскверняваш свещеното място.

Захласвах се да го гледам в лицето, привличаше ме магическата сила на непознатия език. С часове седях бос и се взирах в блестящите му очи, слушах дълбокия му мек, криещ опасности глас. В неподвижния въздух на следобеда той властваше над страховити духове, които бяха така високи, че главите им чезнеха в облаците, друг ден се усмихваше благо и доверяваше, че пръчка, дадена от ходеща се жена и сложена в пръстен съд, може да се превърне в красиво бебе момиче. Понякога затварях очи и неговият глас рисуваше блестящи, черни като абанос тела, които тичат под изгарящото африканско слънце и лъщят тъмносини в сребристите сенки на дърветата на лунна светлина. Гледах прашните му боси крака, заровени в пясъка, и когато отново вдигнех очи нагоре, виждах много свирепи лица, които едновременно се потапяха в дървено корито и пиеха жадно мляко, порозовяло от биволска кръв. Червеникавокафявите му устни изиграваха цяло представление на масово обрязване и на странно посвещаване в по-нататъшни права, в него девственици на възраст за женене и хлади мъже танцуваха, въртяха се все по-бързо около оранжев огън, запален от магьосник, докато накрая излизаха от собствените си тела и се наблюдаваха отдалеч как се съвкупяват с който им падне, а сетне се отдават и на останалите.

Също както стар шкаф, в който крият чужди вещи, аз с голям интерес попивах стари истории за лъвове, превръщащи се в хора, за свещени змии, изпратени в сънищата на болните, за да ближат раните им и да ги лекуват, за говорещия череп Мусакаляла, но струва ми се, че любимата ми история беше тази за Чибинди и лъвовете. Почакай да помисля малко, за да мога още веднъж да усетя вкуса на онова време, вкус, който отдаваш съм забравил, но копнея да усетя отново.

Преди години на мястото на дървото нийм, което вече не съществува, построиха голям международен хотел с плувен басейн, ресторанти, а в подземието — нощен клуб с изключително красиви проститутки, подредени край бара в очакване на клиент. Но тогава Раджа беше Чибинди Великия ловец, чиято магическа песен бе способна да опитоми диви лъвове.

— Сииняама, Оому кули маяоонсо, Сииняама. Ти, който ядеш месо, в тази торба има само суха трева за теб, който ядеш месо.

Под дървото нийм бяхме заобиколени от ревящи лъвове, които се спираха и започваха да танцуват под съпровода на неговата магическа музика. Изправени на задните си крака, те се движеха напред-назад, размахваха опашки, извиваха и въртяха телата си, кимаха и клатеха глави. Грамадните котки мъркаха от удоволствие. Щяха да го разкъсат на парчета, ако не беше красивият му силен глас. Песента му се издигаше все по-високо, темпото се усилваше, големите котки извиваха и кършеха светлокафявите си тела.

Чибинди тактуваше с крак, докато пееше, протегнал ръце пред себе си, ту ги вдигаше нагоре, ту ги сваляше, сякаш подканяше лъвовете да танцуват по-бързо на задните си крака. След известно време хищниците забравиха апетита си за човешко месо.

Само като си помисля за Чибинди, у мен нахлуват много спомени. Тъжни спомени. Представям си и сега Раджа, застанал под дървото нийм, да тактува с босия си крак по сухата земя, да размахва живо ръце и вярвам, че ми е простил.

Един ден дълбоко се развълнувах, защото Раджа се съгласи да ме посвети в тайните на змиеукротителството. Тайните се предаваха от поколение на поколение, от баща на син. Мечтата ми бе на път да се сбъдне. Изведнъж почувствах как змии започнаха да се увиват около врата ми, също като на бог Шива. Научих, че отровата беше най-ценното, което човек желаеше, а страхът, най-ценното, на което змията разчиташе. Страхът е мирисът, който змията търси, когато вади и прибира езика си. Само когато подуши страх, тогава напада. Раджа сподели, че много отдавна е изкоренил страха от себе си, снабдил го е с остри зъби и изящни дълги нокти, вдъхнал е бързина в солидните му крайници и му е заповядал да стои наблизо и да чака.

— Тази нощ ще има пълнолуние — каза ми един следобед. — Пълнолунието възбужда змиите. Те излизат да танцуват. Ще дойдеш довечера и китайското гробище, нали? — Неговите млади, мъдри очи ме наблюдаваха, питаха, подлагаха на изпитание.

Първите няколко пъти поклатих глава със съжаление, колкото и да копнееше сърцето ми и да ми се искаше да го направя. Само веднъж да го направя, казвах си, и това би ми стигнало. Имаше много неща, на които да ме учи, толкова много да ми показва, но винаги пред очите ми изникваше призракът на мамината издължена сянка, която чакате в кухнята като полегнал, готов да скочи тигър, докато ранната утринна светлина не пропълзи бавно през отворените прозорци. Винаги ми е било чудно, че тя почти не спеше. Едва ли е спала повече от два-три часа на нощ. Обаче един следобед под дървото нийм аз само кимнах и отговорих:

— Добре, довечера в китайското гробище.

Оказа се неочаквано лесно да се измъкна през прозореца на стаята, да стъпя върху стратегически поставен бидон и безшумно да избягам. Раджа ме чакаше сред сенките край къщата на змиеукротителя. Притисна пръст до устните си.

За мен той беше свещен, а аз бях неговата тайна.

Остър мирис на лук се носеше от смуглото му тяло. Движеше се така, че даже шепотът на въздуха не се чуваше, защото беше гол до кръста. На лунната светлина кожата на Чибинди лъщеше като гледжосана червена глина. Около врата му на жълт канап висеше амулет с форма на рог. Той блестеше в нощта. Знаех, че амулетът бе предназначен за плюеща очиларка. Плюещата очиларка търси блясъка в окото на врага, за да насочи смъртоносната си отрова право към него и да го ослепи, държейки се на безопасно разстояние. Лъскавият амулет разсейва вниманието на кобрата и тя ще изплюе отровата си върху него.

В ръката си Раджа държеше чаталеста пръчка и чувал от зебло. Много се вълнувах. Усещах как кръвта пулсира във врата ми. Какви ли приключения ме очакваха?

— Съблечи ризата и панталоните си — прошепна той в ухото ми.

От една ръждива тенекиена кутия Раджа загреба миризлив мехлем, разнесе се ужасната смрад, която бях усетил по-рано. Той бързо намаза голите ми ръце и крака с това пюре, което приличаше на кисело мляко, и охлади голата ми кожа. Ръцете му бяха твърди и уверени. Спомням си как си помислих, че единствената мекота у него беше любовта му. Също като меката среда на варено сладко тесто.

— Змиите мразят тази миризма — обясни той, почувствах топлия му дъх върху кожата си.

Стоях кротко, докато той ме мажеше.

— На гробището най-лесно се ловят — каза ми той тихо.

Много змии изпълзяваха на гробището заради птиците и малките прасенца, които китайците оставяха по гробовете като дарове за предците си. Тъй като се смяташе, че предвещава зло да се яде нещо, оставено за мъртвите, дори пияниците и най-бедните не идваха да крадат от богатия избор от храни. Змиите пируваха, дебелееха и се множаха. Раджа ми говореше тихо и разпалено за красива кобра, която за малко не успял да улови предишния път. Била най-голямата, която някога бил виждал. Сигурно е била наистина забележителен екземпляр, защото очите му блеснаха разпалено. Набързо облякох отново дрехите си и се замислих за мама и за невероятно силната миризма, която сега се носеше от цялото ми тяло.

— Защо ти не намажеш тялото си с тази воняща гадория? — прошепнах, сбърчил нос от отвращение.

Той се засмя тихо и енергично стри в ръце някакви листа.

— Защото искам да дойдат при мен.

Минахме за по-напряко през задния им двор, през полето, през малка горичка, където бях прекарал много часове в упражняване да правя идеални кръгчета дим, и покрай една редица къщи с магазини на долния етаж. Гробището беше разположено на няколко заспали хълма. Още отдалеч при вида на затревените възвишения, които зеленееха бледо, изпъстрени с бели надгробни камъни на фона на нощното небе, усетих някакво предчувствие, но безмълвно следвах уверено крачещия сред избуялата трева Раджа.

Под пълната луна кръгли грейпфрути изглеждаха като призрачни кълбета сред надгробните паметници. Усещаше се силната миризма на свежите цветя върху гробовете, но наситеният с аромати въздух беше необичайно неподвижен. Нищо не помръдваше. По-късно съм си мислил, че малайско или християнско гробище може да е спокойно място през нощта, но китайското гробище беше нещо съвсем различно. Съвсем не беше място за покой, там духовете, все още измъчвани от глад към земните желания, чакат своите роднини да дойдат и да изгорят заради тях хартиени къщички заедно с мебелите, слугите и големите коли, паркирани отпред. Понякога изгарят дори изображенията на любима съпруга или на окичена със скъпоценности, облечена със скъпа роба любовница, която държи купища фалшиви пари. Тази вечер усещах навсякъде тези нетърпеливи, гладни духове, неспокойните им очи ме следваха с ревнив копнеж. Целият настръхнах и едно малко заспало паяче, наречено страх, внезапно се пробуди и започна да пълзи бавно в стомаха ми.

Дъсчици, надраскани с китайски йероглифи, и черно-бели снимки на покойниците се белееха неестествено на фона на тъмната зеленина. Малко момченце с воднисти очи ме изгледа тъжно, докато минавахме край гроба му. Млада жена с тънки жестоки устни се усмихна подканващо, а един ужасно стар човек като че ли ми крещеше беззвучно да го оставя да спи на спокойствие. Където и да погледнех, сериозни лица се взираха мрачно в мен. Стъпвахме тихо в застиналия съскащ въздух. Погледнах Раджа.

Раменете му бяха изпънати от напрежение, а очите му светеха будни и блестящи. Опипваше земята пред себе си с чаталестата пръчка и шепнеше на храстите. Веднъж или два пъти ми посочи сред тревата плъзгащо се тяло или изчезваща опашка. Боже мой, тук беше пълно със змии. Близо до много голямо дърво той внезапно спря.

— Тук е — промълви.

Изпълнен със страх, проследих погледа му. Истинско чудовище във вид на кобра се беше навило около изпъкналите корени на голямо дърво. Дебелото й тяло блестеше в сребристата нощ като лъснат, много скъп колан. Широката лента изсъска и бавно се разви.

— Мога и сега да я уловя, но преди това искам да ти покажа нещо. — Раджа бавно се свлече на колене. Зад него аз преглътнах и страхливо отстъпих назад, готов да побягна.

Змията ни усети. Тя бавно започна да плъзга лъскавото си тяло назад, люспи до люспи се допираха безшумно и точно, мускулите под кожата й бяха здрави и твърди. Изведнъж сред движещите се черни люспи видях студените й очи, които ни наблюдаваха. Подтикът да избягам беше така силен, че трябваше да стисна зъби и да свия ръката си в юмрук, за да се спра и да не се изложа.

От джоба на панталона си Раджа извади малко мускалче. Много бавно втри съдържанието му в ръцете си. Миризмата беше сладка и ароматна. После започна да пее бавна песен. Кобрата рязко се дръпна, сякаш едва сега бе усетила смъртната опасност.

Аз застинах.

Пред мен хубавите здрави ръце на Раджа блестяха. Всеки атом от съществото му бе застинал. Той се вслушваше. Цялото му тяло, дори кожата му стана нещо като продължение на ухото му. Като че ли мъртвешка тишина се разпростря над гробището. След малко останахме само Раджа, змията и аз, единствено устата на Раджа се движеше. Кобрата разтвори качулката си, вдигна глава високо във въздуха и застина в това положение, човек би я взел за чудно хубава дървена скулптура. В сенките на дървото очите й силно лъщяха. Зловеща и бдяща, тя прикова немигащите си очи в Раджа. Раджа престана да пее и се изправи извънредно бавно. Тръгна към кобрата и протегна ръка. Помислих си, че напълно е превъртял, но за моя изненада кобрата извади разцепения си език, потърка глава като сънливо коте и бавно уви плътното си тяло около ръката на Раджа. Плъзгаше се нагоре по протегнатата ръка в чувствен танц, докато стигна до равнището на лицето му. Двамата втренчиха очи един в друг. Раджа се бе превърнал в дървена статуя. Минаха секунди, може би минути. Нито един негов мускул не помръдваше. Времето спря да тече. Светът престана да се върти, така че Раджа можеше да вземе скъпоценната си змия. Много години минаха след тази нощ, но тя си остава най-изумителната, която съм преживявал. В тази нощ той прояви истинско майсторство.

Като тъмна искра Раджа направи мълниеносно движение, втрещената кобра се олюля назад и отвори тъмната си червена уста, но той вече я беше хванал отстрани за главата и в ръката му тя застина неподвижна. Видях лъскавите й зъби и безцветната течност, която кадеше от тях. Най-неочаквано измаменото същество започна да се гърчи яростно. Раджа държеше главата и високо над своята като трофей, като отдавна заслужена награда. Плътното й туловище се изви и удари безрезултатно слабото му високо тяло. След това съпротивляващата се змия се озова с торбата, където веднага се успокои.

— Ще задържа тази кобра за себе си. Прекалено дълга е, за да се събере в кошница, и твърде тежка, за да я носим на пазара — каза Раджа изключително доволен. В гласа му звучеше оправдан триумф. Колко му завиждах тази вечер.

— Хайде, ела, трябва да се прибереш в леглото.

Крачехме бързо през джунглата. След като дърветата останаха зад нас, той се обърна към мен.

— Ще й разкажеш ли? Ще й кажеш ли, че съм опитомил царя на всички змии? — попита, в гласа му трептеше сдържана гордост.

— Да — излъгах, макар в същото време да знаех, че никога нямаше да разкажа на когото и да било от семейството ми за това приключение. Веднага щяха да ме превърнат в затворник вкъщи. Щяха да ме държат по цял ден в кухнята да беля картофи и да режа лук.

Да, но вече бях омагьосан. За мен беше минало времето на онези следобеди под дървото нийм, когато слушах историите за малки деца. Адреналинът, който кипеше в тялото ми, докато наблюдавах как Раджа и чудовището се взират един в друг на лунната светлина, действа пристрастяващо. Исках да изпитам още нещо, също така вълнуващо. Разбира се, братът на Мохини заслужаваше нещо повече. Бях готов да се моля, да лаская, да подкупвам.

— Покажи ми още нещо — умолявах го. Не пестях усилията си. — Скоро японците ще си отидат и Мохини ще може да посети храма. Тогава ще ти уредя случайна среща — обещах лъжливо и видях как черните му очи светнаха като горящи въглени. — Баща ми слуша Би Би Си и казва, че германците вече са капитулирали. Японците скоро ще си тръгнат. Почти са загубили войната.

Той ме изгледа замислено, нещо проблесна в безизразното му лице, за миг ми се стори, че прозря лъжите ми и не ме смята за истински приятел, после ме изгледа с празен поглед.

— Добре — отстъпи. — Ще ти покажа и други неща.

Заведе ме в полуразрушената изоставена къща от другата страна на горичката. Прогнилата врата зейна широко, щом я докосна. Вътре беше тъмно и хладно, но тихо, съвсем тихо. Човек оставаше с впечатлението, че джунглата настъпва, бавно пълзи към къщата. Корени с пясъчен цвят бяха избуяли през пролуките в циментовия под, а от пукнатините на стените се показваха бурени. В покрива зееха големи дупки, от разрушените ъгли на тавана бледорозови корени се спускаха спираловидно надолу, а в средата на помещението една-единствена крушка съвсем призрачно висеше на дървените греди. Потреперих целият. Бях доволен, че Раджа е заедно с мен.

Седнахме по турски върху напукания под сред големите коренища. От платнена торбичка, вързана около кръста му, той извади малка бутилка. Дръпна тапата. Веднага се разнесе остра миризма. Аз набръчках нос от отвращение, но той ме увери, че било само сок от корени и кора на дърво и една глътка от него щяла да ми разкрие различен свят. Започна да строи неравна пирамида от трески и трева върху циментовия под на изоставената къща. Когато запали малък жълт огън от сухите клечки, той се обърна към мен и ми подаде бутилката. Лицето му беше безизразно. Бях сигурен, че по този начин ме изпитваше, и ако проявях някакво колебание, съмненията и страхът ми щяха да си проличат. Поех бутилката от ръката му и отпих голяма глътка. В устата си усетих кафявата течност гъста и мазна. Тръпки ме побиха.

— Гледай в огъня — нареди ми той. — Гледай в огъня, докато започне да ти говори.

— Добре. — Взирах се в пламъците, докато очите ми пламнаха. Огънят не ми говореше нищо. — Колко още? — попитах, сълзи замъглиха очите ми.

— Гледай в огъня — повтори той съвсем близо до ухото ми. Усетих особения му животински мирис, мирис на нещо, чийто живот е неразделен от дивата природа.

Усетих, че се замайвам, докато се виждах в танцуващите езици в жълто и оранжево, и всеки път, когато поисках да отместя очи, чувах твърдия му глас:

— Гледай в огъня.

Чак когато дъната на очите ми започнаха да горят, огънят посиня. Контурите му бяха зелени, а средата — тюркоазна, като униформите на момичетата в основното училище.

— Огънят стана син и зелен — обявих. Стори ми се, че гласът ми иде много отдалеч и съвсем не приличаше на моя, в устата чувствах езика си надебелял и трудно подвижен. Бързо примигнах няколко пъти. Огънят гореше яркосин.

— Сега ме погледни — нареди ми Раджа. Гласът му звучеше като шепот или съскане. Главата ми се отпусна настрани и сведох натежали очи към ръцете си. С нещо подобно на незаинтересовано учудване забелязах, че кожата на ръцете ми е станала прозрачна. В действителност виждах как кръвта тече на тласъци в жилите ми. Взрях се в ръцете си изумен и тогава зърнах пода. Той мърдаше.

— Ей — казах с надебелял език и се обърнах да погледна Раджа.

— Страхотно, нали? — ухили се той.

Кимнах и също се захилих. Тогава бях единайсетгодишен, но висок като хвърчило, което се държи на невидими корени. Чак тогава видях, че Раджа се променя. Втренчих очи в лицето му.

— Какво става? Как ти изглеждам? — попита нетърпеливо Раджа. Очите му ми се сториха трескави от пламъците. Приличаше на диво животно.

Примигнах и поклатих глава, не бях сигурен какво виждам. Обърнах се към огъня. Той отново гореше жълт, но изпитах огромно желание да се пресегна и да го докосна, да го задържа в ръката си и да вляза в него. Само да беше по-голям, помислих си, щях да стъпя в него. Тази мисъл ме изплаши и много бавно отново се извърнах към Раджа. Нужно ми беше известно време, докато фокусирам погледа си. В главата ми изникваха мисли и думи, изскочили кой знае откъде. Те бяха мои, но все пак не можах да ги изрека.

— Може ли да пипна огъня? — изненадах дори себе си с този въпрос.

— Престани да гледаш огъня. Кажи ми на какво ти приличам — настоя Раджа. — Приличам ли на змия? — попита. Дали долових надежда в гласа му? Смутих се. Щях ли да получа някакви точки, ако потвърдя? Лекичко поклатих глава, тя се завъртя на шията ми като балон, пълен с вода. Цялото ми тяло бе пронизано от особени възприятия. Не ми беше неприятно усещането как кръвта ми пулсираше под кожата. Когато стиснах очи, като че ли всички цветове лумнаха под затворените ми клепачи. Появиха се красивите багри на дъгата и след това се сляха в безбройни форми.

Усмихнат, отворих очи, Раджа стоеше изправен до мен. Очите му блестяха свирепо, зъбите му изглеждаха дълги и жестоки. Имаше нещо диво и непознато в това лице. Известно време само се взирах изумен в променения му образ, след това веднага затворих очи. Вълнението отмина, но ме обхвана дълбоко предчувствие. Водата се плискаше в стените на балона. Имах нужда да помисля, но главата ми натежа от водата, която бълбукаше вътре. Раджа се превръщаше в страшно същество. Той не беше Чибинди — танцуващият укротител на лъвове, а зло и грозно създание, което не можах да позная. Никога не бях го предполагал. Бедната сладка Мохини.

— Как ти изглеждам? — попита той отново. Гласът му също се бе променил. Звучеше както по-рано на гробището. Бях чул този звук сред чворестите корени на едно голямо дърво сред тишината на белите надгробни камъни. Много тихо съскане.

— Не, не приличаш на змия — отрекох с надебелял и трудноподвижен език, като сливах думите. Бях прекалено изплашен, за да го погледна в очите. — Искам да се прибера вкъщи. — Сърцето ми биеше силно в гърдите.

— Не, още не. Действието на течността ще премине скоро и тогава ще можеш да се прибереш.

Разтреперих се от страх. И двамата мълчахме. Не смеех да пророня и дума. Усещах, че той диша до мен, но не вдигах очи от движещия се под. Сякаш циментът беше лек памучен плат, а под него се движеха милиони мравки, които се множаха и множаха. Чувствах топлината, която идваше от Раджа, но не се осмелих да обърна глава и да видя какво животно седеше до мен. Какъвто и наркотик да бях поел, той беше много силен. Какво пътешествие само! Никаква друга реалност не съществуваше, освен онова, което усещах и виждах в този момент. Бил съм твърде млад, за да осъзная, че имам халюцинации. Взирах се ужасен в пода. Като че ли мина цяла вечност, без да мърдам, сърцето ми биеше лудо като африкански там-там в очакване опасното същество всеки момент да се хвърли върху мен.

Най-накрая Раджа наруши тишината:

— Хайде да вървим. — Изрече го с равен глас. Сякаш беше разочарован. — Ела.

Взрях се в лицето му, в плоските мъртви очи на леко триъгълното му лице и се дръпнах от страх. Вярно, той наистина приличаше на змия. Беше се превърнал в змия. Течността, която бяхме пили, го бе превърнала в змия. Опипах лицето си, за да проверя дали аз също не съм станал змия. Под пръстите ми лицето ми мърдаше и извиках ужасен. Във вцепенената ми уста зъбите ми затракаха. Аз също се превръщах в змия. Налудничави мисли бликнаха в съзнанието ми. Той ме беше довел тук, за да ме превърне в змия, за да ме държи в кошница и да ме кара да танцувам на тъпата му мелодия. Изридах бавно и безпомощно. Излезе дълъг и провлачен звук.

Когато лицето му съвсем се приближи до мен, аз стиснах очи и започнах да се моля на Ганеша. Тогава чух гласа на Раджа в ухото си.

— Магията е прекалено силна за теб. Не се тревожи, още няколко минути и всичко ще се оправи. Ела, ще вървим заедно. Стъмва се.

Отворих очи изненадан. Той не ме нарани. Наблюдавах като в мъгла как изгасва огъня и идва да ми помогне. Тръгнахме заедно, аз се облегнах тежко на ръката му. Не желаех да го погледна.

— Свежият въздух ще ти се отрази добре. — Гласът му още звучеше като стъргане на шкурка, но след като излязохме навън, се почувствах по-добре. Усетих се по-сигурен. Беше се свечерило, хората се разхождаха бавно, смееха се и си говореха тихо. Струваше ми се, че чувах гласовете им много отдалеч.

— Не се тревожи, след малко всичко ще се оправи. Изправи се и върви като мъж. Вдигни глава.

Най-накрая завихме по нашата уличка. Уплаших се от мисълта, че мама ме чака вкъщи. Тя веднага щеше да забележи, че нещо не е наред. Щеше да види, че кожата ми се движи, и щеше да полудее.

Зад оградата в градината на Стария Соонг Муи Цаи кладеше огън. Тя гореше сухите листа и трева, а Стария Соонг стоеше наблизо, сложил дебели ръце на хълбоците си, и я гледаше като ухилен крокодил, голямата му уста зееше отворена и беше пълна със зъби. Погледнах към огъня, който беше голям като клада, и изведнъж без никаква съзнателна мисъл се втурнах към него. Понесох се като вихър. Бях желязна пила, привлечена от грамаден магнит. Муи Цаи ме зяпна смаяна, с отворена уста. Тогава ми мина през ума, че прилича на уплашен заек. Засмян, аз тичах към красивия огън с протегнати ръце, а огънят се пресегна и ме повика при себе си. Оранжевите езици, които поглъщаха сухите листа, ме привличаха неудържимо.

Първият порив на очистващата горещина блъсна тялото ми, когато скочих в огъня, но вместо да се окажа при моя господар, намерих се на земята. Раджа беше върху мен, сърцето му биеше върху гръдната ми кост. Взрях се в искрящите му очи, в непознатото, променящо се триъгълно лице и осъзнах, че съм направил невъзможното. Бях го уплашил.

— Престани — изсъска ми той. — Опитай се да се държиш като нормален човек.

Нямаше какво да му кажа. Не бях стигнал до краката на моя господар.

Раджа ме доведе до стъпалата на моя дом и се отдалечи. Мама излезе, а аз я изгледах като поразен. Тя беше красива. Много опасна тигрица, очите й лъщяха като жълт кехлибар и бяха неразгадаеми. Освен това беше бясна. Не на мен. Просто си беше разгневена. Забелязах го по пламтящите й очи.

— Какво се е случило? — изръмжа тя и се спусна по стъпалата чевръсто като котка. Когато ме хвана, ми се прииска да потреперя, толкова силна беше енергията, която се излъчваше от тялото й. Чух почти истеричния глас на Муи Цаи, която някъде отзад се развика, че съм скочил в огъня. Усетих как мама ме разглежда, взира се в мърдащата ми кожа. Вътре в къщата Мохини се криеше зад завесите. Като котка. Красива пухкава и съвършено бяла, с големи зелени очи. Имаше нещо така мило и примамливо у нея, че ми се прииска да се пресегна и да я погаля. Сега ми стана ясно защо Раджа я обичаше така дълбоко. Смръщих се, когато осъзнах какво означаваше промяната у Раджа. Змия и котка в една стая. Никому не го препоръчвам. Отворих уста, за да предупредя мама, но разтревоженото лице на Лалита се приближи до моето. В ръката й, държеше я много близо до главата си, беше куклата, която извадих от отводнителния канал. Взрях се в куклата с интерес. Стори ми се странно жива. Най-неочаквано ми намигна хитро, отвори уста и изблея като коза. Вик от ужас застина в гърлото ми, но в това време силно течение напълни с въздух устата ми и ми причерня пред очите. Видях черни точки, каквито личат на старите снимки. Светът приличаше на старо огледало, замъглено от малки петънца. Постепенно точките ставаха по-големи и по-големи. Още точки се появиха като разлято мастило, докато всичко около мен почерня. След това не помня нищо, но мама ми каза, че съм се разкрещял като луд и съм искал огледало. Хвърлял съм се като див със сила на голям човек и съм искал да вляза в къщата, за да се огледам.

Боледувах два дни. На мама й казали да натърка със счукани билки и люти чушки главата ми, за да се проясни. Когато започнах да се оправям, вече не можех да понасям куклата на Лалита с втренчените очи. Знаех, че очите й, които съвсем не бяха слепи, криеха отдавнашно зло. Всеки път, когато я погледнех, я виждах как оживява и се взира в мен, устата й се изкривяваше, за да заблее като коза. Пресегнах се да я докосна, за да се уверя, че все пак си беше кукла, но дръпнах ръката си с отвращение. Кожата й беше като на мъртъвците, които японците набиваха на колове или оставяха да висят с главата надолу на площада. Знам каква е кожата им, защото веднъж по неустоим подтик приех предизвикателството и пипнах един от тях. Кожата на мъртвеца беше студена и леко пружинираща. Призля ми, като си помислих, че невинната ми сестричка спи до това уродливо същество. Когато се оправих, хвърлих куклата в отводнителния канал, бързо течащата вода я отнесе надалеч и тя се превърна в розово-жълто петънце. Върнах се вкъщи и заварих Лалита разстроена и с часове се преструвах, че й помагам да търсим куклата. Тогава обвиних Блеки, кучето на съседите.

След тази случка станах много внимателен. Бях видял Раджа в такава светлина, че нямаше връщане назад, нищо не можех да забравя. Не бе възможно повече да се правя, че не виждам хората, които ходеха при баща му с изкривени устни и неизпълнени желания, и че на излизане стискаха платнени торбички с израз на надежда на лицата си. Не можех повече да се преструвам, че издутите торбички в червено и черно, които отнасяха, са пълни с ябълки или розови нарове, а не с ужасните клъбца, събрани в среднощни разходки край безименни гробове, взети с цел някой любовник да бъде наказан или нечий враг — унищожен. Започнах да отбягвам Раджа.

После дойде денят, в който Раджа ме спря и ме помоли да му дам къдрица от косата на сестра ми. Няколко ценни секунди се взирах с празен поглед в затвореното му лице, после поклатих глава и избягах. Вече знаех какви магии могат да правят тези хора. Започнах да се боя от Раджа. Не можех да забравя блестящите очи на триъгълното лице, които ме наблюдават, наблюдават, наблюдават.

Затова започнах грижливо да следя Мохини. Всеки ден се втурвах вкъщи след училище и внимателно я оглеждах. Каква бе усмивката й, какво казваше, разглеждах ръцете й, всичко трябваше да бъде изследвано много внимателно, за да бъда сигурен, че никакви, дори най-малки промени не са се случили в мое отсъствие. Направо полудявах от чувство за вина и от тревога. В огледалото ме гледаше един непознат с трескав поглед. На училище дори престанах да обръщам внимание на рициновото масло, което сипваха в гърлото ми. Не изпитвах желание да се върна в предишната си банда, затова седях на коравия дървен училищен стол и гледах с празен поглед как един след друг учителите завършваха урока си и излизаха. Когато прозвучаваше последният звънец за деня, изхвърчах от стаята. След като свършвах огледа на Мохини дали няма да открия някакви знаци, и аз не знам за какво, сядах и чаках да дойде вечерта.

Всеки ден по здрач, след като слънцето потъваше зад къщите с магазини на долния етаж и заплахата японските войници да дойдат се отлагаше за другия ден, мама позволяваше на Мохини да се разходи в задния двор. Това бе любимото време на сестра ми. След залез, когато небето все още беше оцветено в наситени пурпурни и мрачни бледоморави тонове, малко преди комарите да зажаднеят за кожата й. Тя крачеше край мамините лехи със зеленчуци, понякога пълнеше цяла чиния с цветове за молитвения олтар от вечно цъфтящия жасминов храст в края на градината. Знам колко обичаше тази разходка в света навън, но това бе и най-страшното време. Защото легнал по корем сред храстите и дърветата се таеше Раджа, следеше мен, наблюдаваше нея, дебнеше всички ни. Затова стоях да я пазя. Свикнах да заставам до задната врата, изпълнен с тревога за нея, дебнех в мрака, докато тя се върнеше и затвореше вратата. Понякога дори я придружавах, вървях съвсем близо до нея и се взирах така тревожно в храсталаците, че трогната от моята загриженост, тя разрошваше косата ми и изглаждаше бръчката на челото ми.

— Какво е това? — питаше тя нежно, докато пръстите й докосваха дълбоките гънки между веждите ми.

Разбира се, не можех да й обясня. Знаех, че мама крои планове, има големи намерения за перлата на нашето семейство. Голяма сватба и сродявано с известна фамилия. Така че това стана моята тайна верига. Бях я закачил за крака си и трябваше да си я нося. Знаех кой лежеше неподвижно в шубраците.

Исках да й разкажа за кобрите. Да й разкажа това, което знаех и което бях видял. Да я предупредя, че макар и да са любопитни същества, трябва да се бои от тях, защото кобрата не признава господар. Тя може да танцува пред теб, ако хареса песента ти, ще изпие млякото, което й оставяш до кошницата всеки ден, но не очаквай да ти бъде вярна. Човек никога не бива да забравя, че в крайна сметка кобрата никога не изневерява на природата си и по причини, известни само на нея, един ден може да се хвърли и да забие отровните си зъби в плътта ти. В моето детско съзнание Раджа беше голяма черна кобра. Исках да й разкажа за Раджа. Непрекъснато виждах как очите му светят със студен блясък на лицето му. Той си беше наумил да я има, в противен случай щеше да накаже нас. Сигурен бях.

Един ден, когато тичах към къщи от училище, го видях да ме чака облегнат на къщата на Стария Соонг. Разви черно парцалче и извади малък червен камък. Камъкът пускаше искри на слънчевата светлина. Когато го сложи върху дланта ми, не беше нито лек, нито хладен, стори ми се особено тежък и топъл като току-що снесено яйце.

— Това е подарък за сестра ти. Сложи го под възглавницата й и ще й поднесеш хубава изненада — каза той с кадифения си глас, който вече бях намразил.

Хвърлих странния топъл камък на пясъка и побягнах колкото ми държаха краката. Той не ме последва. В гърба си усещах изгарящия му поглед. Когато стигнах стъпалата на нашата къща, се извърнах. Той още стоеше до червената тухлена ограда и ме гледаше. По израза на лицето му не личеше да ми е сърдит. Дори вдигна ръка и ми махна. Този ден умирах от страх. Как копнеех за онова време, когато беше смелият войн Чибинди.

Същата вечер видях Мохини да се навежда, за да вземе нещо от тревата. Стори ми се, че то проблясваше в тъмнината. Вцепених се от ужас и се престорих, че падам. Сестра ми се спусна към мен. Оплаках се, че много ме боли, и я помолих да ми помогне да вляза вкъщи. Тя забрави яркото блестящо късче на земята. По-късно вечерта излязох на пръсти от къщи. Нямаше луна и едва го намерих сред тревата. Наведох се да го взема, но пред очите ми изникнаха босите крака на Раджа. Бавно се изправих, боях се от срещата с него.

— Дай ми сестра си — каза ми със заповеден тон. Гласът му беше твърд и безчувствен.

Кръвта застина в тялото ми.

— Никога — изрекох, но се възмутих от себе си, защото гласът ми прозвуча плах и безсилен.

— Тя ще бъде моя — зарече се той и като се обърна, се стопи в тъмнината. Взирах се тревожно в мастилената нощ, но той изчезна като вятър, отнасяйки отчаянието си.

През нощта сънувах, че се крия зад някакви храсти и наблюдавам как Мохини върви край река. Сред дърветата пееха пъстри птички, тя се смееше на лудуващи маймунки със сребриста козина около муцуните. Видях я да кляка на земята, с едната си ръка придържаше тежката си коса назад, наведе се и отпи от водата като коте. На няколко крачки от нея в реката се мярна нещо, след това се показаха две ужасни, напрегнати очи, които не мигаха и гледаха страшно заплашително. Крокодил. Изпитвам страх от крокодили. Най-отвратителното при тях е, че когато погледнеш очите им, никога не можеш да кажеш дали крокодилът е жив или мъртъв. Винаги имат един и същи празен израз. Крокодилът винаги те кара да се замислиш дали не идва на този свят през друга, по-различна врата.

Крокодилът се преструваше на безобиден дънер, носеше се тихо към нея и в един момент, без да си проличи по някакъв начин, реши да захапе главата й със силните си челюсти. Да я дръпне във водата с отвратителен плясък. Исках да я предупредя, а също така да й разкажа за черните кобри, но в този миг не се сетих за името й. Чудовището разтвори грамадната си паст. Аз изтичах до брега на реката, крещейки, но то вече стискаше главата й с жълтите си зъби. Както бях обут с широки къси панталонки, останах на брега, парализиран от ужас, не вярвах на очите си и се взирах в развълнуваната от дивите плясъци вода. Звярът изчезна в дълбините и я отнесе със себе си. Нямаше я вече. Водата се успокои. Реката беше нахранена. На отсрещния бряг на реката Раджа с разстроено лице крещеше нещо и после се хвърли в пълната с крокодили река, обаче той говореше на онзи език от сънищата, който не разбирам, когато спя, и не чувам, когато съм буден.

Събудих се и скочих, потънал в пот, силно изплашен, защото сърцето ми биеше лудо, а гърлото ми така се бе свило, че ме болеше. До мен братята ми спяха спокойно. Те не бяха си имали работа със самия дявол. Разтревожен и изпълнен с предчувствия, се промъкнах до леглото на момичетата, за да погледна Мохини както спи. Леко я погалих по гладката ръка. Беше топла.

Счу ми се раздразненият глас на мама: „Веднъж, когато Мохини беше осемгодишна, двамата с баща ти се скарахме и понеже не си говорехме, той помоли Мохини да му направи кафе. Бях в кухнята и видях как тя сипа девет лъжички кафе и само една захар. После се скрих зад бюфета и видях, че той изпи кафето до последната капка, без да промени израза на лицето си. Ето, баща ти толкова обича сестра ти“.

Обзе ме съмнение и срам. Бях предал сестра си. Бях предал тайните й и бях объркал всичко. Чувствах се страшно виновен пред спящата ми сестра. Безнадеждното отчаяние на Раджа не ме засягаше. Постлах си на пода до леглото й и там легнах. Бях решил отсега нататък да я браня с живота си. Щеше да се случи нещо ужасно, но аз нямаше да го позволя. Лежах, без да мърдам, взирах се в тъмния таван и се вслушвах в дишането на сестра ми. Някъде отдалеч се провикна животно. Звукът ми се стори човешки. Мина много време, докато се унесох от ритмичното дишане на сестрите ми. Последната ми мисъл беше, че трябваше да кажа на някого.