Рани Маника
Оризовата майка (16)

Лакшмнан

Тази сутрин се сипе ситен дъждец.

Сега го чувам как вали и в главата ми. Тап. Тап. Тап. Все едно че дете чука по прозорец. Страшно съм уморен. Скоро ще навърша петдесет, а се чувствам като стогодишен. В ръката си усещам болка, която пълзи нагоре чак до рамото, а когато нощем лежа буден в леглото и слушам дишането на жена ми до мен, понякога сърцето ми пропуска по няколко удара. То също е уморено. Просто копнее да спре.

Сънувам я. Тя ми носи кошници с цветя и плодове.

Сияе с прелестта на своите четиринайсет години. Как й завиждам само! „Вземи ме при теб, Мохини“ — моля я, но тя само допира хладните си ръце до устните ми и ми казва да проявя търпение. „Колко години още ще преживея с тази моя вина?“ — питам, а тя клати глава и казва, че не знае.

— Беше случайност — казват всички, които нямат вина, наместили се удобно в своя пашкул от скръб. Но не и аз. Защото инцидентът стана заради мен. Моя беше грешката. Аз бях тъпакът, който се подхлъзна и падна в дупката, където тя трябваше да влезе, за да бъде в безопасност.

Всеки убива онова, което обича. Но не всеки умира.

Вярно, че не умира, но как живее. Боже мой, как живее…

Преди много години четох за един арабски пътешественик Ибн Батута, който живял през четиринайсет век.

Той пише, че докато султанът на Мул-Ява седял и давал аудиенция, се явил мъж, който държал в ръката си нож, много подобен на уреда, използван от книговезците, и произнесъл дълга реч на непознат език. След като свършил, мъжът хванал ножа с двете си ръце и прерязал гърлото си с такава сила, че главата му паднала на земята. Султанът се засмял и рекъл: „Такива са нашите роби. Правят го само от любов към нас.“

Това направих и аз. Отрязах главата си от любов към моята сестра.

Мислех, че никога няма да говоря за нея, и ето че сега след толкова години мълчание, чувствам, че се налага. Девет месеца прекарахме скрити някъде дълбоко в майка ни, гледахме се, делихме всичко — пространство, течност и смях. Да, точно така, смях. Сестра ми ме разсмиваше от сърце. Без да изрече и дума, тя правеше света по-ярък и блестящ. Ние никога не говорехме! Защо човек да говори на ръката, на крака или на главата си? До такава степен тя бе част от мен. Когато онези японски копелета я отведоха, те изтръгнаха една жизнено необходима част от мен. Щом затворех очи, виждах лицето й и копнежът ставаше непоносим. Идеше ми да крещя, да викам и да руша. Не крещях. Не виках. Само рушах.

В началото нападах и мачках най-близките ми хора, бълвах огън и превръщах всичко около мен в пепел. Изпитвах животинско удоволствие да пораждам конфликти, да виждам как расте страхът в очите на хората около мен, но и това не ме задоволяваше. Дори не ми стигна, че размазах с пета сърцето на мама, преизпълнено с любов към мен. Исках да залича себе си. Как можех да постигна успехи, да забогатея и да бъда щастлив, след като бях убил собствената си сестра? Понякога седя и се чудя кой бог ме наказа с онова главоболие в деня на матурата? Възможно ли е да е бил самият повелител Лакшмнан, направил пръв опит да спъва собствения си живот? Възможно ли е ножът на книговезеца вече да е свършил ужасното си дело?

Знам, че Димпл се изненада, когато поисках да дам своя принос към нейната поредица за историята на рода. Защото преди това й бях отказвал стотина пъти.

— Защо сега, татко? — попита тя смаяна.

Сега, защото гневните огньове, които ме изгориха отвътре, вече прегарят и оранжевите въгленчета тъмнеят. Сега, защото Ниша трябва да чуе моята част, тъй като аз също имам част и най-сетне сега, понеже идва момент, когато човек трябва да си признае и да се изправи лице в лице пред колосалните си грешки.

Понякога главата ми, която се търкаля по земята, вдига очи нагоре към тялото ми, изумена от глупавите и невероятни неща, които тялото ми стори. Въпреки всичко не мога да спра. Имаше много неща за рушене, а аз безцеремонно се осакатих от любов към нея.

Истинската беда стана в Сингапур, където изучих добре пороците си. Едно добро семейство, познати на мама, ми предложиха да живея при тях. Те имаха син Ганеш, две години по-голям от мен, и дъщеря на възрастта на Анна, която наричаха Аруна. Като че ли още от първия миг, в който ме видя, тя ме намрази. Правеше отегчени гримаси и сипеше саркастични забележки, които макар и казани по заобиколен начин, бяха адресирани към мен. Обикновено майка й гладеше ризите ми, но веднъж много бързаше да излезе и помоли дъщеря си да изглади ризата ми. С отвращение, изписано на лицето й, Аруна взе ризата, за да я изглади, но аз я дръпнах от ръцете й.

— Не си прави труда казах грубо и се обърнах.

Същата вечер вратата ми се отвори и тя влезе в полутъмната стая. Беше само по нощница, коприненият плат очертаваше ясно гърдите й. Изумен, аз втренчих очи в тях. Когато се приближи към мен, се пресегнах и ги докоснах. Бяха големи и меки. Никога по-рано не бях докосвал женско тяло. Тя ми се нахвърли като изгладняла. Тази нощ я любих безброй пъти, а тя охкаше и се извиваше в прегръдките ми. Аруна никога не говореше. Преди да се зазори, тя си тръгна и остави остър мирис на страст в стаята. Отворих широко прозорците и изпуших една цигара. За известно време бях забравил Мохини, но чувството за вина се върна.

На другата сутрин на закуска момичето мълчеше. Не ме поглеждаше. Вече ги нямаше саркастичните забележки и странни физиономии. През нощта дойде отново. Изградихме си ритъм. Докато си тръгне на зазоряване, тя се запозна с тялото ми. Отворих прозорците и проветрих след нея.

Това се превърна в навик. Все по-рядко я гледах в лицето и с все по-голямо нетърпение очаквах голото й тяло. Някои нощи не идваше. Тогава пушех, докато заспя.

Един ден ми прошепна в тъмното:

— Бременна съм.

Колко наивен съм бил тогава! Тази мисъл изобщо не бе минавала през трескавия ми ум и аз се свих от внезапен ужас.

Тя ме прегърна силно и ме притисна отчаяно.

— Ожени се за мен — помоли.

Тази нощ не се любихме. Тя си тръгна разплакана. Седнах като вдървен на леглото. Та аз дори не я харесвах, изобщо не ставаше дума за обич. За мен тя беше нещо като сън или привидение, каквито човек вижда само нощем. Споменът винаги е смътен и замъглен. Всъщност какво си спомнях? Кадифен език по гърба ми, меки устни по затворените ми очи, допира на тялото й до моето и страстния вихър, който отнасяше моята вина. И, естествено, мириса й на мокра куркума. Не можах да заспя, затова скочих през прозореца и тръгнах да търся едно денонощно заведение, което често посещавах в Джалан Серангон. На жълтата светлина на газената лампа ебонитовото лице на Велу разцъфна в широка усмивка.

— Здрасти, учителю — поздрави ме весело.

Усмихнах се вяло и се отпуснах на дървен стол. Без да съм му поръчал, той постави чаша с димящ чай пред мен. После продължи работата си да охлажда чай и да пълни догоре високи емайлирани чаши. Известно време наблюдавах пенестата течност, сипана с опитна ръка, как заприличва на щраусово перо, после извърнах глава и се взрях в нощта. Бездомна котка дойде да мяучи в краката ми, един помияр пристъпваше и тършуваше сред боклука, изхвърлен до отводнителния канал. Цяла нощ седях и наблюдавах потока от хора, които идваха да изпият по един чай при Велу.

Първо мина излизащата от кино публика, шумна и весела, след това ученици от близкия колеж, млади и безгрижни, след тях проститутките и техните сутеньори, двама патрулиращи полицаи и най-после невероятно красивите травестити. Те ме гледаха смело в очите. Докато нощта потъваше все по-дълбоко в себе си, хората започнаха да стават все по-особени, най-накрая дойдоха метачите. Станах и си тръгнах.

Сутринта на закуска съобщих на бащата, че се местя.

Бил съм си намерил квартира при мои приятели, къщата им се намирала по-близо до училището, където преподавах. Не погледнах Аруна. Събрах си багажа преди да се смрачи, отидох в Китайския квартал и наех една порутена стая, която нямаше за какво да похваля. Една седмица по-късно перях чорапите си над мивката, когато брат й дойде да ме види.

— Аруна е мъртва — каза.

Образът й в полутъмното изникна пред очите ми — по нощница, с притворени от страст очи.

— Какво? — стъписах се.

— Аруна е мъртва — повтори той като замаян.

Представих си врата й, изпънат до краен предел, когато бе отхвърлила глава назад, извила се върху мен като гръцка скулптура. Кожата й имаше цвета на земята.

— Самоуби се — чух прегракналия му шепот, сякаш още не вярваше в станалото. — Просто тръгна и вървя в морето, докато се удави.

Представих си как силната й фигура се движи напред, отдалечава се, но споменът не беше болезнен. Трагедия. Клитемнестра^[1] е мъртва. Тя никога повече нямаше да танцува в полумрака. Отидох юг погребението. Погледнах разстроените очи на бащата, приех недоумяващата скръб на майка й с добротата на убиец измамник, но когато погледнах в ковчега й, отново я видях просната на леглото, стиснала между бедрата си възглавницата ми, а тъмните й тъжни очи ме наблюдаваха. Пред тези очи не можех да лъжа. „Спи, Клитемнестра, спи. Защото те помня по-добре в полумрака“ — прошепнах пред скръбното й лице. Външно стоях като вкаменен. Детето ми беше мъртво. Нямаше кой да плаче за него. Върнах се в малката стаичка и я прогоних от мислите си. Тя стана прозрачна. Сбогом, Клитемнестра. Знаеш, че никога не съм те обичал.

Съвсем случайно, чрез приятел на мой приятел попаднах на моята нова любовница. Нали казват едно си отива, друго идва. Този път дойде моят ред да попадна в копринената прегръдка на безсърдечна любовница. Маджонг. Името й върши чудеса за мен. Тя прищраква в ухото ми. Това е таен език. Нещо като еротична команда. Никога няма да я проумееш, защото червените й устни не шепнат на теб. Едно щракване и аз, моето семейство, грандиозните ми планове, моите несъстояли се срещи, наченатото ми ядене, болната ми съпруга, лаещото ми куче, клюкарите съседи, всичко се размива и се превръща в пепел. Държа хладните й пулове в ръка и се чувствам цар, дори нещо повече, забравям мъртвата ми сестра. Стоя при нея до сутринта.

Ще ти кажа една истинска тайна за нас, безнадеждните комарджии. Ние не желаем да спечелим.

Знам, че докато губя, съществува причина, заради която да продължавам да играя. Ако спечеля голяма сума, ще стане необходимо да извърша непоносимото: да си тръгна, когато все още има пари, които да пръсна по моята копринена любовница.

Вярно е, че се ожених за Рани, за да легитимирам любовницата си. През годините останах верен на собственическото й чувство, на безразсъдните й изисквания дори докато семейството ми беше бедно и мизерстваше. Бях ужасен баща. Баща без глава.

Знам, че всички скъпи предмети в стаята на Наш са крадени, също както и знам, че Рани отрови душата на Бела срещу моето семейство. Макар и с горчивина да го преглъщам, дори знаех, че онази кучка биеше бедната Димпл до посиняване, обаче в края на краищата винаги трябваше да се върна при моята любовница, иначе не можех да понасям вината. Тя беше моят опиум. Тя обещаваше забрава. Сега смъртта приближава. Не се плаша от нея. Оттатък ме чака баща ми.

В началото на брака ни безкрайната ми скръб по Мохини дразнеше съпругата ми. „За Бога — възкликваше тя, — цели семейства са изтрити от лицето на земята. Но и само един човек да е останал, обзалагам се, че не се държи абсурдно като теб. Голяма работа, едно мъртво момиче, Лакшмнан. Животът продължава.“ Но след години тя се гневеше и ме ревнуваше все повече за това, че умрялата ми сестра беше по-реална за мен, отколкото тя. „Как смееш да ме обиждаш по този начин?“ — крещеше. Знаеш ли, на никого не съм казвал, но съм виждал как постъпваха японците с жените, които ставаха жертва на похотта им. Този спомен ме преследва в сънищата ми.

Случи се по времето, когато ходех на лов в горите с моя приятел абориген Удонг. Японски войници в джунглата са като състезатели по сумо в балетна постановка. Страшно се набиват на очи. Тропотът им се чуваше от километри. Една събота се натъкнахме на тях в едно сечище. Свихме се в храстите зад гърба на копелетата и наблюдавахме какво правят с една китайка. Вероятно е била комунистическа пратеничка, която е имала причини да не се бои от джунглата. Как само я използваха!

Боже мой, не мога да опиша какво правиха с нея. Най-накрая тя вече не беше човешко същество. Покрита със собствените си изпражнения, с течаща отвсякъде кръв, тя едва дишаше на земята, когато един от тях преряза гърлото й. Друг отряза едната й гърда и я напъха в устата й, все едно че я дъвче. Това им се стори забавно, смяха се гръмогласно, докато вдигаха циповете на опръсканите си с кръв панталони и тръгнаха напред по техния убийствен маниер.

Когато резките им гърлени гласове замлъкнаха, ние излязохме от скривалището си и застанахме над жената като вкаменени, не вярвахме на очите си, голите й крака лежаха настрани, лицето й беше изкривено и кървава буца месо стърчеше от устата й. Настана мъртва тишина сякаш дивата джунгла, която всекидневно се самоизяждаше, беше видяла ужасното клане и бе изпаднала в шок. Китайката и досега е пред очите ми. Виждам мълчаливата омраза на лицето й.

Оставихме я там както си беше като предупреждение, като присмех за комунистите. Тъй като се бояхме от репресии и не желаехме да се месим във войната между японците и комунистите, взехме с нас само спомена за мълчаливата й омраза. В кошмарите си виждам, че не стоим над комунистическата пратеничка, а над тялото на Мохини, краката й са полегнали на една страна, кърваво парче плът стърчи от устата й, а тя ме гледа с мълчалива омраза.

Бях невъобразимо несправедлив към Димпл, но вероятно тя ще ми прости, защото главата ми отдавна се търкаля. Наблюдавам я и виждам сенките от нещастие под очите й. Винаги съм знаел, че тя няма да бъде щастлива с него: бях сигурен, че той ще я пречупи. За такива мъже жените са играчка и притежание. Трябвало е да се ожени за Бела. Тя е по-твърда. Тя знае как да се справя с такива мъже.

Би трябвало да го разпитам каква е причината за сенките под очите на дъщеря ми. Трябваше да се изправя срещу него. Това е мое право и мое задължение като баща, но моят зет е умен. Той е жълт. С времето те са се научили да подкупват дори боговете си с лепкави сладки храни, така че защо не и тъст без глава? Той ме подкупи с тази голяма къща, в която живея сега. Запечата устата ми със сладкия цимент, с който е построена.

Аруна седи като неясно видение в долната част на леглото ми по нощница, с празни, но отворени очи и със стисната уста. Тя ме наблюдава. Без никакво съмнение така си я представям, но не мога да избягам от мисълта, че живее в края на леглото ми.