Рани Маника
Оризовата майка (15)

Димпл

— Имам изненада за теб — каза Люк и спря колата пред портите от ковано желязо на къща с име „Лара“. Беше много голяма, съвсем нова, построена на хълм.

— Ела — подкани ме и ме хвана за ръката. — Ще разгледаме градината по-добре, ако вървим пеша. — При докосването на дистанционно устройство внушителните порти се отвориха. Аз се засмях. Досега не бях виждала вратите на къща да се отварят по този начин. Тръгнахме по алея, от двете страни на която растяха иглолистни дървета.

— Доволен съм. Най-накрая все пак са успели да намерят еднакви по големина дървета — говореше той на себе си.

Огледах идеално подрязаните дървета и разбрах без изобщо да се усъмня, че къщата беше негова. Струваше ми се, че е богат, но… чак толкова…

В края на извитата алея на обширно пространство, където тук-там се виждаха високи сенчести дървета, величествено се издигаше бяла къща, красиво декорирана с корнизи и дебели римски колони. Пред входа пазеха два големи каменни лъва. Погалих с ръка хладката им гладка повърхност. Макар и страшни на вид, те биха истински произведения на изкуството.

— Красиви са.

— Ела да видиш нещо — предложи той и посочи статуи в синката на едно дърво.

Приближих се. Статуята представляваше момченце с невинно лице и умоляващ израз, обаче в ръцете си държеше, сякаш го предлагаше, обут със сандал човешки крак, изтръгнат от глезена. Потреперих.

— Харесва ли ти? — попита Люк съвсем близо до ухото ми.

— Всъщност не. Доста е зловещо, не ти ли се струва? — отвърнах с усмивка.

— Това всъщност е копие на една много известна статуя. Ела, искам да видиш къщата отвътре — каза, обърна се и ме хвана за ръката. Извади ключ и отвори вратата. Аз онемях. Високият таван бе изрисуван с херувимчета и фигури с дълги роби от времето на Ренесанса. Извита стълба в средата на фоайето водеше към първия етаж. Подът от стена до стена бе покрит с плочи от черен мрамор, а на стените висяха великолепни картини.

— Добре дошла в новия си дом, Димпл Лакшмнан — поклони се леко той и пусна ключовете в ръката ми.

Аз се обърнах смаяна.

— Моя? — изрекох дрезгаво. — Тази къща е моя?

— Мм, да. Дори е на твое име. — Подаде ми някакви документи, които взе от малка масичка встрани. Стоях като поразена. Гласът му заглъхваше в празното пространство. Обърнах глава безмълвно и се заковах на място, защото на отсрещната стена висеше голям мой портрет. Значи е поръчал да ме нарисуват. Като замаяна, тръгнах към картината. Това бях аз. Изглеждах тъжна. Очите ми бяха тъжни. Някой бе надникнал в душата ми и с четка и маслени бои бе предал главното у мен. Кога ли са ме рисували? Кой ме е нарисувал с такъв израз?

— Не е ли красива? — попита той зад гърба ми.

— Красива е — съгласих се неуверено. Нима тъгата може да бъде красива? Взирах се в себе си напрегнато, развълнувано, не можех да отделя поглед от портрета.

— Харесвам очите — каза той.

— Да.

— Харесва ми чистия, невинен израз.

— Кой я е нарисувал?

— Един от най-добрите белгийски фалшификатори на картини. Изпратих му няколко снимки и voila.

— Така ли изглеждам? — попитах тихо, но той вече се беше обърнал и ми сочеше нещо друго. Откъснах очи от момичето, което така тъжно ме наблюдаваше.

— Гледай, това е вдъхновено от златния дворец на Нерон. Натисни това копче, седефените квадрати на тавана се разтварят, и гледай…

Вдигнах очи нагоре и гледах с удивление как украсата от седеф на различни места на тавана се отмества и оттам капят капчици парфюм. Моят любим парфюм. Той наистина може би ме обича. Стоях щастливо усмихната пред него. Никога в живота си не бях виждала такъв разкош. Подобно разточителство и богатство. Развълнуван, Люк ме хвана за ръката и ме преведе през елегантната, добре оборудвана кухня. Косите лъчи на вечерното слънце чертаеха светли квадрати върху голяма дървена маса в средата на помещението. Той отвори задната врата, която водеше към обширна градина. Висока стена от червени тухли я изолираше от външния свят. Винаги съм си представяла, че така би трябвало да изглежда раят — една градина с ограда около нея.

— Оттук — каза той и внимателно ме поведе по тясна градинска пътека.

— О, езеро! — възкликнах очарована. Във водата под зелена мрежа неуморно плуваха в кръг златисти и червени рибки. Люк изглеждаше доволен, че ме зарадва.

Хрумна ми нещо.

— Кой е любимият ти художник? — попитах.

— Леонардо да Винчи — отвърна, без да се замисля.

— Защо? — трепнах изненадана. Не очаквах да чуя това име. Леонардо сдържано изобразява безмълвна тъга. Докато къщата и всичко, което тя съдържаше, бе пищно. Не, не точно пищно. Вероятно донякъде показно или прекалено новобогаташко. Дори може би и не точно това, сигурно каквато съм наивна, съм копняла за малка бяла къща, а всичко, което той хвърляше в нозете ми, ми се струваше прекалено.

— Ела да видиш нещо — дръпна ме и ме поведе за ръка.

В дъното на градината имаше малка дървена къщичка. Тя едва се издигаше от земята, имаше големи прозорци с дървени капаци и малка веранда с люлеещ се стол. Въведе ме вътре. За миг сърцето ми спря да бие. Цялата къща едва ли беше по-голяма от моята стая у дома, но тук всичко беше в бяло. Имаше бяло бюро с бяла лампа върху него и бял стол. От другата страна на стаята под прозореца беше поставен бял шезлонг. Бял вентилатор висеше от тавана.

Бялата къща от моите мечти? Погледнах го въпросително.

— Разказа ми за бялата къща от мечтите си тъкмо когато довършваха този Тадж Махал там — каза той и посочи с глава към голямото здание. — Затова построих тази лятна къща.

Просълзих се. Да, той определено ме обичаше. Само дълбоко влюбен човек би построил лятна къща в страна като Малайзия. Най-после бях намерила човек, който да ме обича. Обичаше ме толкова много, че ми бе построил лятна къща.

— Отговорът е „да“ — казах и избърсах радостните си сълзи. — Да, ще се омъжа за теб.

— Чудесно — кимна той много доволен.

Веднъж отидохме в парка около езерото и се разхождахме под големите дървета, хванати за ръка, потънали в разговор като всички влюбени.

— Ти си най-доброто, което някога ми се е случвало — заяви Люк под едно огромно дърво. Взрях се като лакомо дете в лицето, на което не можех да устоя. Като дете, което копнее за още нещо, но не смее да си го поиска. Понякога ми се струва, че той е прекалено твърд. Всичките му ъгли са като от лошо изрязана ламарина. Страхувах се, че ще се порежа, макар никога да не ми е казвал груба дума, никога не е говорил саркастично или цинично пред мен. Въпреки всичко у него имаше нещо тъмно, недостъпно и неразгадаемо. Сякаш стигаш до място, пред което са забодени табели „Не преминавай. Нарушителите се наказват“. Табелите са бели, с изписани главни черни букви, подчертани с червено. В единия им ъгъл има снимки на свирепи кучета вълча порода, които като че са готови да те разкъсат на парчета.

Той извади медальон от джоба си.

— За теб е — бяха единствените му думи. На медальона имаше сърцевиден диамант, голям колкото петцентова монета. Както беше в тъмносинята кадифена кутийка, той хвърляше искри на светлината на залеза.

— Ще го загубя — изплаках, спомняйки си за безбройните гривни за ръце и глезени, за верижките и обиците, които баба ми беше подарявала, но вече бяха изчезнали от краткия ми живот.

— Не е незаменим — каза той и някаква твърда нотка се почувства в гласа му, като на стар слуга, който отдавна е престанал да чука на вратата, преди да влезе в стаята на господаря. Тогава внезапно погледна загриженото ми лице и бързо накара слугата да напусне стаята. Нежно докосна косата ми. — Ще го застраховаме — утеши ме тихо. Прегърна ме със здравите си ръце. — Ще се срещнем ли за вечеря?

Поклатих глава безмълвно. Смятах, че мама няма да ми разреши да изляза два пъти в един ден. Тя вече ме гледаше с известно подозрение. Щеше да се наложи много старателно да скрия медальона.

Той се наведе и ме целуна много нежно по устните. Целувката не беше страстна, но очите му излъчваха нещо, което почти ме изплаши. Разликата между целувката и чувството, което изразяваха очите му, беше също като отдалечеността между мама и татко.

— Люк? — прошепнах нерешително.

Той плъзна ръка зад врата ми, отметна главата ми назад и съвсем неочаквано приближи лице до моето. Веднъж в шести клас едно момче ме беше целунало, но тогава се почувствах унизена. Чужди устни и мокър нахален език, който се опитваше със сила да проникне в устата ми, а наоколо се сипеха развеселените подигравки на група по-големи зяпащи ученици. Затова не бях ни най-малко подготвена за целувката на Люк. Внезапно се оказах в окото на тъмен вихър, който спираловидно се стрелка от стомаха ми нагоре. Забравих дългите сенки на догарящото слънце, хладния ветрец, който духаше откъм езерото, приглушените гласове на децата наоколо и минувачите, които ни заглеждаха. Медальонът падна от ръката ми. Целувката продължаваше.

Усещах как кръвта тупти в ушите ми. Пръстите на краката ми се свиха в обувките. Целувката продължаваше.

Когато най-накрая ме пусна, аз се взрях смаяна в лицето му. Страстта, която прояви така внезапно, ме изуми. Тя просто бликна и изчезна. Сякаш някакво различно, силно и страстно същество живееше в Люк, което той обикновено обуздаваше с хладнокръвна прецизност. Обаче за една секунда това същество му се бе изплъзнало и се бе показало пред мен. Чувствах устните си подути. Той гледаше към езерото. Затворих уста и се опитах да се успокоя. Люк се обърна към мен и се усмихна. Ясно си пролича как се върна отново към безупречното си самообладание. Каквато и битка да водеше със себе си, бе я спечелил. Наведе се и вдигна падналия медальон.

— Да, определено ще трябва да застраховам тази дрънкулка — каза весело. — Ела, ще те закарам — предложи и ме хвана за ръка като брат. Ръцете му бяха топли. Не бях в състояние да говоря. Тръгнах след него объркана. Как бе възможно да се променя така бързо? Хвърлих му кос поглед, но той гледаше право напред.

Когато влязох вкъщи, мама ме чакаше. Веднага усетих, че е много ядосана за нещо. Седеше с изпънат гръб на стола, беше стиснала вдървено ръце, но когато заговори, гласът й звучеше толкова мило, че си помислих, че сигурно е сърдита на татко.

— Къде беше? — попита ме.

— В парка с Анита и Пушпа — отвърнах нервно. Когато изпаднеше в такова настроение, мама ме плашеше. Беше като вулкан, който се кани да избухне, а аз бях така близо, че усещах тягата на горещата пара и мириса на парливия дим.

— Не ме лъжи! — изрева тя, внезапно скочи от стола и тръгна към мен с големи и бързи крачки. За няколко секунди само се зачудих дали артритът й е минал. Изглеждаше като по чудо излекувана. Застана пред мен задъхана.

— Къде беше? — повтори въпроса си. — Остави лъжите.

Поколебах се, защото се изплаших. Отдавна не бях я виждала така гневна. Предишния път изпадна в такова състояние, когато предположи, че татко флиртува със съседските малайски момичета, докато вдигаше гири в задния двор…

— Ами срещнах един мъж…

— Да, знам. Гадно китайско копеле. Всички в парка са те видели как като курва посред бял ден се целуваш с него.

— Не беше така…

— Как смееш да петниш името на семейството ни? Това беше последната ти среща с жълтокожото копеле. Кое добро цейлонско момче ще те вземе, ако продължаваш да се държиш така безсрамно? Така ли сме те възпитали?

— Обичам го. — Докато не изрекох тези думи, не бях сигурна в себе си, но сега вече го знаех, така както знам, че всеки месец кръв изтича от тялото ми. Обичах го. Откакто се запознахме, сърцето ми цъфтеше.

Тя беше така разгневена, че изгаряше от желание да ми причини силна болка. Познах го по стиснатите й устни, но в края на краищата се задоволи само е един шамар, за да изкара яда си. Зашлеви ме толкова силно, че полетях. Силата на ръцете й винаги ме е изумявала. Гледаше ме с отвращение както лежах на пода.

— Ти си само на деветнайсет години. Да не си посмяла да ми противоречиш. Ще те заключа в стаята ти без храна, докато упорстваш с тази детинска глупост. Какво си мислиш, че иска този китаец от теб? Любов, а? Ти си много глупаво момиче с дървена глава. Той също ли те обича?

Размислих. Вярно, никога не ми беше казвал, че ме обича.

— Ха, и аз така мислех, че те обича. Кое е това хитро копеле?

Казах името му.

Мама отстъпи крачка назад като гръмната.

— Кой? — попита.

Повторих името му. Тя веднага се извърна, за да скрие изражението си. Отиде до прозореца и както стоеше с гръб към мен, каза:

— Разкажи ми всичко, само че започни отначало.

Така й разказах всичко. Започнах със сладоледа и свърших с диаманта. Поиска да види камъка. Извадих го от малкото си портмоне с мъниста, тя го поднесе срещу светлината и го гледа продължително.

— Стани — нареди ми. — Иди и направи чай. Коленете ужасно ме болят в такова време.

Пихме заедно чай във всекидневната.

— Единственият начин този мъж да те има, е да се ожени за теб. Няма повече да се срещаш с него в парка, нито отново ще излизаш с него без придружител. Искам да го доведеш вкъщи на вечеря, всички ще седнем като големи хора и ще решим какво да правим.

Вечерта мама съобщи на татко. Той примигва и отстъпи крачка назад.

— Ти знаеш ли кой е този човек? — попита той мама. После, без да чака отговор, изкрещя: — Той е един от най-богатите хора в страната!

— Знам — отвърна тя, като едва успяваше да скрие вълнението в гласа си. — Купил й е къща — добави с блеснали очи.

— Да не би и двете да сте полудели? Той е акула. Ще я използва, а след това, когато поиска, ще захвърли дъщеря ни.

— Няма, ако стане така, както аз кажа — заяви мама твърдо и студено.

— Той е покварен и опасен. Не позволявай на Димпл да се забърква с него. Освен това тя трябва да довърши образованието си. Няма начин да не постъпи в университета. Няма да го позволя.

— Твоята скъпа Димпл вече се е забъркала. Заяви, че е влюбена в този покварен и опасен човек. Какво мога аз да направя? Не са ме видели мен да се целувам в парка — подхвърли подигравателно мама.

— Ще й забраня — опъна се татко. — Ще се омъжи за него през трупа ми.

— Вече е много късно.

— Какво искаш да кажеш? — По гласа на татко познах, че е смутен.

— Стигнали са до края — отвърна мама сухо.

— Какво?

— Да, така че ще поговорим ли за бъдещето като възрастни хора?

Татко се отпусна на дивана сразен.

— Тя ще съжалява — прошепна, големите му ръце висяха отпуснати край тялото. После при мисълта, че са откраднали дъщеря му, той скри глава в шепите си и заплака съвсем тихо. — Тези японски чудовища. Първо отнеха моята Мохини, сега и дъщеря ми.

Мама въздъхна нетърпеливо.

— Знаеш ли, няма защо да се държиш като че ли дъщеря ти е мъртва. Би могла да свърши и много по-зле. Освен това той е само наполовина японец.

— Не, алчна жено, тя не би могла да свърши по-зле. Той ще сдъвче и двете ви живи и ще ви изплюе в канала, а аз ще трябва да седя и да наблюдавам какво става. — В гласа на татко имаше толкова голяма болка, че ми се искаше да изтичам при него и да го успокоя. Да му кажа, че не сме стигнали до края. Още никой не беше откраднал дъщеря му. Трябваше да изрека само едно изречение: „Татко, не сме стигнали до края“. Не беше късно да му го кажа, но тогава щях да изгубя Люк. А желаех Люк повече от всичко на света. Татко грешеше по отношение на него. С времето щеше да осъзнае, че е сгрешил.

Така Люк дойде на вечеря.

Донесе на мама огромна кутия шоколадови бонбони. Вносни, завързани с панделка. Видът на голямата кремава кутия и вързаната кадифена панделка смекчиха алчното й сърце. Тя настани Люк на масата срещу татко. Никога не бях я виждала толкова весела и общителна, колкото тази вечер. Дори никога не съм си представяла, че може да излъчва подобна радост. Изигра съвършено ролята на гостоприемна домакиня. Всичко беше прекрасно — менюто, подредбата, темите на разговор, които тя с усмивка предлагаше, беше облечена с ненатрапваща се, но елегантна рокля и напълно владееше положението. Люк беше очарователен и учтив, но бях сигурна, че мама ни най-малко не го трогна. Тайничко се зарадвах, че машинациите й няма да успеят пред него.

Той наблюдаваше всичко сякаш присъстваше на пиеса, поставена специално за негово развлечение, в която мама изпълняваше главната роля. Очите му не пропускаха нищо.

Татко седеше вдървено, почти не говореше. Зад очилата си изглеждаше отслабнал и нещастен. Тъкмо бях започнала да мисля, че не сме достатъчно изискани за хора като Люк, когато той улови погледа ми.

— Красиви цветя — прошепна.

Аз се изчервих, доволна, че е забелязал моето дело, но тъй като мама строго ме погледна, послушно сведох очи. Трябваше да играя ролята си. Роля на свенливо момиче.

— И така, какви са намеренията ви към нашата дъщеря? — попита мама, след като Бела поднесе десерта. Откъде ли мама се беше научила да прави такъв лимонов мус?

В стаята всички застинаха. Татко остави лъжичката и се приведе напред. Ръката на Люк замръзна.

— Почтени и всичко с времето си — отвърна той.

Мама се усмихна.

— Разбира се, никога не съм се съмнявала в добрите ви намерения, но наш родителски дълг е да разберем мотивите на кандидатите на дъщеря ни. Все пак тя е съвсем млада и напълно невинна. — Помолих се мама да спре на това място.

Погледът на Люк се помрачи.

— Точно така. Именно невинността й привлече вниманието ми към нея — изрече толкова тихо, че трябваше да се напрегна, за да го чуя. После похвали лимоновия мус.

— Истинско вълшебство е — каза. Мама трябвало да даде рецептата на готвачката му.

Мама се усмихна самодоволно. След като Люк си тръгна, мама и татко отново се скараха. Мама го обвини, че цяла вечер седял като идиот.

— Дъската за гладене щеше да е по-разговорлива — присмя му се.

Татко я упрекна, че е лизала нозете на Люк.

— Внимавай — добави злобно. — Обувките му са пълни с парчета от вътрешностите на много хора.

Мама само го изгледа отровно и отвори кутията с бонбони, на лицето й се изписа лакомия, като че ли беше забравила татко и каква болка изпитваше той. Ядосан, баща ми се втурна към нея с гневно лице и бутна кутията от ръката й. Бонбоните полетяха във въздуха. Парченца златен станиол проблеснаха около мама.

— Алчна курва. Не разбираш ли какво правиш? Продаваш дъщеря ни за кутия бонбони — изсъска.

Лицето на мама, изпаднала в шок, се разтрепери. След малко тя вече се смееше гръмогласно, смехът й беше подигравателен и надменен. В пълно безсилие татко удари с юмрук по стената и излезе от къщи с разкървавена ръка, смехът на съпругата му звънтеше в ушите му. Мама дори не погледна как се беше разчупил гипсът и се бе образувала вдлъбнатина в стената, тя като че ли беше глуха за гнева на татко и за обидите, които й нанасяше. Наслаждаваше се на перспективата да има богат зет — всъщност един от най-богатите хора в Малайзия. Помогнах й да събере бонбоните от пода. Тя ги издуха и ги изяде без да бърза, като започна с онези с ягодовия крем.

Заведох Люк да се запознае с баба и двамата се разбраха отлично. Отдъхнах си, че тя го хареса. Кошмарът беше единствено с татко. Той изобщо не омекна по отношение на Люк. Когато бяхме сами, ме предупреждаваше тъжно с думите:

— Ще съжаляваш, Димпл. — Нищо, което казвах или правех, не можеше да промени мнението му.

Баба ми каза, че нещата ще се подобрят, когато децата започнат да се появяват. Топуркането на малки крачета бързо щяло да промени мнението му. Баба игра на китайска дама с Люк. Виждах, че го мами, защото много добре знам как играе, но го правеше така умно, че не мисля Люк да е забелязал. Тя спечели почти всички игри. Той я разпита загрижено за здравето й, изслуша внимателно оплакванията й и й предложи да й запише часове при някои от най-добрите специалисти в града, за да облекчат бележките й. Смятам, че хареса баба.

В събота Люк ни изведе с Бела на пазар. Мама ни изпрати със светнали очи. Всъщност Люк мразеше да ходи по магазините, затова даде на всяка от нас по петстотин рингита и ни определи среща след един час в кафенето. На тръгване ме щипна по носа.

— Купи си рокля — каза и ми намигна, после изчезна, напусна комплекса и влезе на хладно в колата, която го очакваше.

Купих си бяла рокля. Беше доста къса, но Бела каза, че изглеждам страхотно. Към нея имаше жакетче, изобщо ансамбълът приличаше на моделите на Шанел. От друг магазин купих светлобежови обувки. Бела си избра доста дръзка червена рокля с презрамки и поредното яркочервено червило. Двете решихме да облечем новите рокли и така да отидем на срещата. Според мен Бела изглеждаше направо поразително и се замислих дали Люк няма да реши, че е по-хубава от мен. Тя беше много сексапилна с червената си рокля и буйните си коси. Мъжете се заглеждаха в нея.

Тя се облакъти на масата и прекрасните й къдрици се стрелнаха напред. Именно в този момент Люк влезе. Той я изгледа от горе до долу и се засмя.

— Когато пораснеш, ще оглозгваш мъжете, нали? — подхвърли шеговито. После се обърна към мен: — Ослепителна си. Много ми харесва роклята. Чистотата ти отива. — Изрече го толкова замислено, че от този момент нататък забравих да се правя на секси. Според мен Люк не харесваше ефектни момичета. Смяташе, че винаги трябва да нося само бяло.

— Днес приличаш на цвете — каза той, след като келнерът взе поръчката. Бела изсумтя отвратена и изчезна в тоалетната. Люк я наблюдаваше как върви, а аз го гледах как я проследява с поглед. Тя малко го забавляваше. — Винаги ли е такава? — попита.

— Винаги — отговорих, чудейки се с трогателна неувереност дали намира сестра ми за красива. Мъжете са направо непредсказуеми и изобщо не ги разбирам. Има толкова много неща, които не знам за Люк.

За сватбата ми бе избран благоприятен ден. Мама искаше сватбата да е голяма, татко въобще не искаше да има сватба, а на Люк приготовленията му бяха безразлични. Той само поиска да нося бяло сари, но мама едва не припадна.

— Какво? — скръцна със зъби тя. — На сватбата си дъщеря ми да носи цвят за вдовица? Цялата цейлонска общност в Малайзия ще ни се смее, ако направим такава глупост.

Поръча моето сири в Бенарес, където едно малко кафяво момче щеше да седне и да изтъче плата в малка стая без прозорци, работейки от пет часа сутринта до среднощ. Щеше да използва фина игла и здрав златен конец, за да изтъче шестте метра красив брокат за сари, което щях да облека само веднъж. Цветът щеше да бъде кървавочервен.

Когато сарито пристигна, опаковано в хартия, мама остана особено доволна, че платът тежи. Нейното сари беше от тъмносин брокат, а Бела, реши тя, щеше да изглежда най-добре в червеникавокафяво. Беше поръчала и два кремави костюма за татко и за Наш. Високата като на Неру яка беше ръчна изработка, както и подгъвите на дългото широко горнище и на панталоните. Бяха разпратени покани, изписани със златни букви на релефна хартия, и отговорите започнаха да пристигат. За приема беше избран хотел „Хилтън“. Една безупречна дама, облечена със строг костюм и с куфарче от крокодилска кожа, дойде при мама.

От куфарчето извади мостри на платове, ценоразписи, цветни етикети и план на партера, включващ и пространството с подиума. Имаше списъци и на подходящи певци за сватби, брошури за сватбени торти, визитки на цветари, специализирани в аранжимент и украса на помещения. Тя много тактично отхвърли намисления от мама розов цвят.

— Цвят на праскови и круши с малко лимон — предложи с такава подкупваща усмивка на тъмночервените си устни, че мама се довери на по-добрата й преценка.

Люк изпрати бижутата, които щях да нося на сватбата. Очите на мама светнаха, когато шофьорът му пристигна с покрити със сатен кутии, пълни с гердани, верижки, пръстени, обици и гривни. Всички бяха с диаманти. Въздъхнах. По някое време трябваше да събера кураж и да кажа на Люк, че всъщност не обичам диаманти. Може би един ден ще му кажа, че най-много обичам смарагди и оливин.

Люк направи план за медения ни месец. Мястото, където щяхме да го прекараме, държеше в тайна.

В деня преди сватбата не можех да върша нищо от вълнение. Всяко ъгълче от къщата беше заето с цветя, бананови листа, пълни с ориз, пръчици тамян и сребърни купички със светена вода, лампи с масло и жени на средна възраст. Те бъбреха непрекъснато. В яркоцветни сарита, с безупречен кок на тила, пълни с предложения, идеи и начини да се направят нещата по-добре, те бяха голяма сила, с която трябваше да се съобразявам. В кухнята, във всекидневната, в спалните и, заклевам се, дори в баните човек не можеше да се размине с тях. Колкото по-дебели бяха, толкова повече командваха. Моето сари висеше в гардероба, а куфарът ми за медения месец беше подреден и готов. В него имаше топли дрехи, ръкавици, барета, дебели къси чорапи и боти. Останалото, Люк ме увери, можело да се купи и в чужбина.

Похарчих малко пари за копринена нощница. Много приятно хладна и лека като перце. Изчервих се, когато си помислих за реакцията на Люк. Беше чисто бяла, но съвсем не невинна. Съзнавам, че я купих, защото исках да видя отново онзи непознат, който живееше в Люк. Стори ми се вълнуващ, защото под негово влияние у мен също изплуваха някакви дълбоко стаени копнежи. Признавам, че исках той да ме притисне до твърдото си тяло, докато почувствам, че съм станала част от него. Докато усетя, че съм се разтопила в гръдната му кост и съм проникнала в тялото му. Веднъж щом вляза там, истински ще го опозная. Тогава ще мога веднъж завинаги да докажа на татко, че е сгрешил. В края на краищата ми е известно, че татко е грешил за много неща в живота си. Всичките му неуспешни сделки са се провалили, защото е преценявал погрешно партньорите си.

След целия този период на бързи приготовления и очакване самата сватба си спомням като филм, пуснат на бързи обороти. Помня, че мама сияеше и се усмихваше гордо в сарито си от тъмносин брокат сред всички останали жени с разноцветни дрехи, чиито одумки за Люк секнаха поради голямото му богатство. Злобните им забележки се стопиха от собствената им завист. Бедният татко стоеше с великолепния си кремав костюм и плачеше. Сълзи се изплъзваха от ъгълчетата на очите му и течаха надолу по страните му, а разноцветно облечените жени смятаха, че плаче от щастие. Някъде назад, близо до една колона стоеше леля Анна. Беше облечена с обикновено зелено сари с тесен златен бордюр, с червени рози в косата и тъжна усмивка. Знам, че тя се тревожеше за мен. Тревожеше се, че чудовището, наречено Люк, може да ме изяде. Спомням си и безкрайната пътека до издигнатата платформа, където Люк ме чакаше, и когато най-после се взрях в тъмните му немигащи очи, които ме гледаха с любов, си казах, че без никакво съмнение съм взела правилно решение.

— Обичам те — промълви той в ухото ми. Ето, той ме обичаше.

Този момент ще го помня вечно. След това насила пробвах хапки от различни ястия и едва ги натъпках в разбъркания си стомах, после се затичахме към отворената врата на колата, докато върху нас се сипеха шепи разноцветен ориз.

— Щастлива ли си? — попита Люк. Изгледа ме със снизходителна усмивка и аз се почувствах като дете.

— Много — отвърнах.

Лондон беше красив, но много студен. Дърветата бяха голи, а хората, свити в дебелите си тъмни палта, бързаха по улиците. Англичаните имат дълги бледи лица и съвсем не приличат на туристите в Малайзия, които са загорели и красиви с изрусени от слънцето кичури коса. На спирките на автобусите те не си губят времето да се оглеждат с любопитство като малайците. Веднага забиват нос в книги, които носят навсякъде със себе си. Това е чудесен навик.

Отседнахме в „Кларидж“. Ох, какъв лукс. Прислужници с ливреи и дълги носове. Във фоайето на хотела имаше елха, висока пет метра, украсена със сребърни камбанки и мигащи светлини. Изпитвах голям страх да вляза в стаите им с високи тавани без Люк. Все едно, че влизах в роман на Хенри Джеймс. Така старомодно, така английско и от толкова висока класа.

— Да, мадам, разбира се, мадам — казваха с високомерен тон, а съм сигурна, че не ме одобряваха, защото ме гледаха отвисоко със светлите си студени очи с празен поглед.

На вечеря отидохме в един красив ресторант, наречен „Ла Ви ан Роз“. Люк поръча шампанско. Мисля, че ми беше много весело, докато пробия всички мехурчета в устата си, но открих, че не мога да понасям хайвер. Вероятно човек трябва да свикне с него. На мен ми дай по което и да е време чиния с юфка или сьомга. Шоколадовият мус за десерт беше великолепен. Както бях замаяна, си помислих защо нямаме такива неща в Малайзия. Сигурна съм, че бих могла да му се наслаждавам всеки ден.

След десерта Люк си взе коняк, донесоха му го в голяма чаша с форма на балон. По време на вечерята той повечето време мълча. Усмихваше се често, седеше в удобния дълбок стол, хранеше се много малко и ме наблюдаваше така напрегнато, че се почувствах много непохватна. Никога не можех да кажа какво мисли. Люк плати.

— Ела — каза, хвана ме за ръката, за да не падна, и извика такси, което ни отведе до реката. Мълчаливо вървяхме покрай черната вода, вслушвахме се в плисъка на вълничките в каменното укрепление. Беше красиво. Студен вятър щипеше бузите ми и вкочани краката ми, но нищо не бе в състояние да затъмни красивата мека жълта светлина на уличните лампи, която се отразяваше във водата. От време на време чувахме пухтенето на моторни лодки. Стана толкова студено, че Люк ме прегърна и притисна до себе си. Усетих мириса и топлината на тялото му.

Тази вечер го обичах толкова много, че чак изпитвах болка.

— Хайде да се връщаме в хотела — прошепнах. Нямах търпение да легна до него. Да бъда негова.

В хотелската стая отново ме обхвана срам. За миг помислих дали да не облека копринената нощница, която носех в куфара, но само при мисълта за нея цялата се изчервих. Реших, че бих могла да го направя и на другия ден. Върху стъклена маса бе поставена бутилка с шампанско в кофичка с лед и голяма купа пресни червени ягоди. Облегнах се на една колона и наблюдавах как Люк взима бутилката. Погледна ме и вдигна въпросително вежди.

Кимнах. По време на разходката ни покрай реката веселото ми настроение се бе изпарило, така че бих се зарадвала на онзи безгрижен прилив на кураж, който ме обхвана от мехурчетата на първата бутилка шампанско в ресторанта. Чу се тихо пук и Люк ми подаде чаша с мехурчета.

Помня, че приех чашата, смеейки се, по-точно, кикотейки се щастливо. Погледнах го в очите и смехът замря в гърлото ми. Непознатият се бе появил и ме гледаше от лицето на Люк.

— За нас — изрече тихо непознатият, но веднага изчезна, с Люк изпихме по две чаши и се строполихме върху леглото със сплетени ръце и крака, с допрени лица. В един ужасен миг си помислих за мама, как стои над леглото ни с ръце на хълбоците. Съвсем сигурно не би одобрила подобно поведение.

— Загаси лампата — казах бързо.

Стаята, окъпана в коледни светлини от дърветата отвън, се завъртя, когато затворих очи. Помня устни, очи, кожа като сурова коприна и по някое време надебелял от вълнение глас да произнася моето име. Имаше миг на болка, последван от нежни ръце и после завладяващ ритъм. Когато свърши, аз затворих очи и заспах, прегърната от топли и силни ръце. Навън студеният английски вятър шумеше в дърветата, но аз бях на сигурно място.

По някое време през нощта се събудих, устата ми беше пресъхнала, усетих пулсираща болка в главата. Станах и си сипах вода. Колко ме болеше главата! В банята имаше аспирин. Взех два, а в огледалото видях Люк. Той ме гледаше, аз също го изгледах смело, без да се стеснявам от голотата си.

— Моята Димпл — каза така собственически, че усетих тръпка, която мина по гърба ми. Най-накрая бях негова. Отново се любихме. Този път си спомнях всичко. Всяка целувка, всяко изохкване и онзи неповторим миг, когато тялото ми се разтопи и под клепачите изгря червена светлина, сякаш милиони ягоди бяха смачкани и се издигаха като стена пред очите ми.

Две седмици по-късно се върнахме със самолет, куфарите ни бяха пълни с колани „Гучи“, френски парфюми, италиански кожи, красиво опаковани подаръци от Англия и цяла купчина шоколади от безмитния магазин. Влязох в широкото фоайе на моя нов дом и не знам защо се уплаших. Не чувствах къщата моя. Беше прекалено голяма. Вместо малката бяла къщичка имах под от полиран черен мрамор, богато изрисуван таван и скъпи мебели, които се страхувах да не повредя. На другата сутрин, като се разходих из къщата, ми дойде идеята да помоля Аму да се преместя при мен. Щеше да ми прави компания и заедно щяхме да вършим домашната работа. Така Аму дойде да живее при нас.

— Това не е къща, а палат — ахна тя. През целия са живот не беше виждала подобно нещо. Горката Аму, беше живяла доста бедно. Показах й пералната машина в тя се разсмя като малко дете.

— Тази бяла кутия ще пере дрехите? — попита недоверчиво.

— Да — казах. — Дори ще ги изсушава.

Тя изгледа внимателно копчетата и след това реши, че няма да върши работа.

— Дай ми корито и кофи и ще ти покажа как се перат дрехи — рече предизвикателно.

Показах й всички спални и й предложих да си избере стая, но тя пожела малката стаичка до кухнята. Каза, че там щяла да се чувства най-удобно. От прозореца щеше да вижда моята лятна къща и това я радваше.

Седнах на леглото и я наблюдавах как подрежда олтара си за молитви и с любов го изпълни със стари изображения в рамки на Муруган^[1], Ганеша и Лакшми. Беше открила и нов пророк — Сан Баба. Облечен с оранжева роба я с мила усмивка, той превръщал пясък в сладки и връщал поклонниците си от мъртвите. Аму запали малка маслена лампа пред неговия образ. От скъсана пластмасова торбичка извади петте си избелели сарита и няколко бели блузи и ги сложи в гардероба.

После пихме чай на сянка под манговото дърво. Седях и слушах познатия й глас да разказва истории за нейните злобни втори и трети братовчеди и постепенно се успокоих. Отново бях на мястото си, до жената, която обичах дълги години като моя леля. Не, всъщност като майка.

Един ден Люк се прибра рано от работа и ни завари как с Аму лъскахме извития парапет на стълбата и разговаряхме приятелски. Той буквално се закова на място.

— Какво правиш? — попита съвсем тихо. По тона му познах, че нещо не е наред. Двете с Аму престанахме да работим и втренчихме очи в него. Личеше си, че е много ядосан, но не можах да разбера защо.

— Лъскаме парапета — обясних, мислейки дали не е трябвало да използваме някакъв препарат. Боже, откъде да знам?

Той се приближи до мен. Хвана ръцете ми и ги огледа.

— Не желая да вършиш работата на слугите — обясни съвсем тихо.

Усетих как Аму застина до мен. За него тя не съществуваше. Смутих се и ми стана обидно. Обидих се заради Аму и се смутих, че той намери за подходящо да ме скастри по този начин пред нея. Изчервих се под студения му поглед. Кимнах бавно, а той се обърна и влезе в кабинета си, без да каже нищо повече. Бях толкова изумена, че просто стоях и гледах затворената врата, докато почувствах малката груба ръка на Аму.

— Такива са мъжете — каза и се взря в нажалените ми очи. — Прав е. Погледни ми ръцете. И сама мога да лъсна парапета. Ти върви. Измий се и иди при него.

Качих се горе, измих ръцете си и в огледалото видях изненаданото си смутено лице. После слязох долу и почуках на вратата на кабинета.

Той седеше на въртящия се стол.

— Ела при мен — каза.

Приближих се и седнах в скута му. Той хвана пръстите ми и ги целуна един по един.

— Знам, че искаш да помогнеш на Аму, но не желая да се занимаваш с домакинска работа. Ще развалиш хубавите си ръце. Ако искаш да облекчиш Аму, вземи още една прислужница, която да идва три пъти седмично и да върши тежката работа.

Кимнах.

— Добре — съгласих се, нямах търпение гневът му да мине. Исках едва доловимата заплаха в гласа му да се върне там, откъдето беше дошла. Копнеех да се усмихне и да попита с обичайния си тон: „Какво има за вечеря?“.

Понякога мама идваше да ме види в моята голяма къща. Обикновено сядахме за малко, после аз й давах пари и тя си тръгваше, но един ден дойде разтревожена и разстроена. Наш пак бил загазил. Докато говорехме, не си спомням точно какво съм казала, но явно съм я ядосала, защото тя вдигна ръка да ме удари, но така и не успя, тъй като най-ненадейно Люк се появи и хвана китката й здраво като в менгеме.

— Сега тя е моя съпруга. Ако още веднъж й посегнеш, никога повече няма да я видиш, нито ще бъдеш баба на децата й — изрече той с тихия си безизразен глас.

Погледнах го и видях непознатия. Очите му гледаха студено и твърдо, а на бузата му едно мускулче подскачаше гневно. Отново се влюбих в непознатия. Никой, освен баба Лакшми и понякога татко не се е застъпвал за мен.

Почувствах се като онзи бог, който заспал спокойно под огромната качулка на многоглав змей. Той беше моят балдахин. Отместих очи към мама. Острите й черти бяха изкривени като на разярен бик. Чувах какво мисли: „Но преди всичко е моя дъщеря“. Тя можеше тактично да излезе от положението и всичко да бъде наред, но мама е толкова горда, че устата й се изкриви в подигравателна усмивка, а когато се обърна и видя с каква любов го гледам, възмущението й премина в отвращение. Дръпна ръката си, изплю се в краката ми и си тръгна.

Люк пристъпи към мен и ме прегърна както бях разтреперана. Отново ми се прииска да вляза в него през гръдната му кост, да чуя мислите му, да видя какво вижда той и да бъда част от него. Представих си, че ако ме пусне, тялото ми ще се свлече на пода. Той дали би разбрал, че съм влязла в него? Че съм станала част от него? Думите на една мюсюлманска песен, на които едно време се смеех, тъй като ми изглеждаха невероятни и прекалено емоционални, изникнаха в съзнанието ми.

„Не виждаш ли, че кръвта ми се превръща в къна?

С нея ще намажа петите на краката ти.“

 

 

Манговото дърво в градината цъфтеше. Представляваше великолепна гледка. Аму си върза хамак под него и всеки следобед спеше там. Наблюдавах я от моята лятна къща, тя изглеждаше спокойна и щастлива.

Отидох да видя чичо Севенези, понеже беше болен. Къщата беше ужасна, трябваше да изкача четири етажа по мръсни железни стъпала, стаята му бе в края на миризлив коридор, почернял от мръсотия, зад една избеляла синя врата. Докато се качвах по стълбите и внимавах да не докосна мазния парапет, видях една жена да излиза от синята врата. Беше привлекателна, но груба, косата й беше стегната на малък кок. Носеше бели панталонки и бели обувки с високи токове. Токовете тракаха шумно по металните стъпала.

Изведнъж реших, че не искам да се срещам с нея. Не знаех какво ще видя на лицето й. Бързо се извърнах и тръгнах надолу. Скрих се в едно старомодно китайско кафене, където уморен вентилатор се въртеше доста високо на тавана и стари китайци полуседяха, полуклечаха на трикраки дървени столчета, докато пиеха кафе с филии бял хляб, намазани с кая^[2]. Поръчах си чаша кафе и почувствах необяснима тъга, спомних си, че чичо Севенези ни беше разказвал как чакал пред хлебарницата, за да открадне купичка с кая. По онова време каята не била зелена, а оранжево-кафява, той отварял капачето на купичката, с език изблизвал до последна капка сладката смес от кокосово мляко, сварено с жълтъци.

Когато бях малка, той беше моят герой на бял слон, който никога не грешеше, а сега живееше сам-самичък, спеше на тясно легло и проститутки с груби лица, обути е предизвикателни къси панталонки, излизаха от стаята му в единайсет часа сутринта.

След като мина известно време, отново тръгнах нагоре по стъпалата. Той отвори вратата със замъглен поглед и изсумтя, когато ме видя. Отдръпна се и ме пусна да мина. Влязох.

— Добро утро — поздравих го весело, като избягвах да гледам неоправеното легло. Имаше вид на махмурлия. Извадих пакетите цигари, които купих от кафенето долу, и ги сложих на масата до леглото.

— Как върви? — изграка той, беше небръснат, с ужасни тъмни кръгове под очите.

— Не толкова зле — казах.

— Чудесно. Как е баща ти?

— Добре е. Сега не може нищо да ми каже.

Той тъкмо си вареше кафе.

— Искаш ли?

— Не, пих в кафенето — отвърнах механично и след това, като си спомних жената, се изчервих. Чичо ме наблюдаваше с лукава усмивка. Разбра, че съм видяла проститутката. Той все още беше дете, което обича да скандализира хората. Запали цигара.

— Как е съпругът ти? — В гласа му усетих нова нотка. Тя не ми хареса.

— Добре — отговорих весело.

— Още не си ми дала рождената му дата и часа на раждане, за да му направя хороскоп — обвини ме той, наблюдавайки кафето през облак дим.

— Да, все забравям — излъгах, защото не желаех да му дам астрологичните данни на Люк. Сигурно съм се бояла какво ще открие. — Донесох ти цигари — казах бързо, за да променя темата.

— Благодаря. — Изгледа ме замислено. — Защо не искаш да му направя хороскоп? — попита.

— Не че не искам. Само че…

— Сънувах те…

— Така ли, как?

— Вървеше през едно поле и осъзнах, че нямаш сянка. После видях сянката ти, но тя избяга от теб.

— Аха. Защо сънуваш такива сънища? Косата ми настръхва от тях. Какво означава този сън — попитах, изпълнена с предчувствие, а исках да се отнасям презрително към всякакви подобни суеверия глупости в моя нов щастлив живот. В голямата ми къща с кристални полилеи, ренесансови статуи и парфюм, струящ от тавана, чичо Севенези и неговите сънища нямаха място. Започнах да съжалявам, че дойдох да го посетя. След като видях проститутката, просто трябваше да си тръгна. В този момент се почувствах подла, понеже ми идваха такива абсурдни мисли. Огледах бедната стая. Едно време го обичах с цялото си сърце.

— Защо не ми позволиш да ти помогна? — попитах.

— Защото можеш да ми дадеш само материални неща, от които нямам нужда, те няма да помогнат с нищо на душата ми. Мислиш ли, че ще бъда по-щастлив в голяма къща с черен мраморен под?

— Какво според теб означава този сън?

— Не знам. Никога не знам, докато не стане прекалено късно, но всичките ми сънища са предвестници на нещо лошо.

Въздъхнах.

— Трябва да тръгвам, но ще ти оставя малко пари на масата.

— Благодаря, не забравяй другия път да донесеш данните на твоя любим.

— Добре — съгласих се уморено, доброто ми настроение почти се бе изпарило.

Къде отиде онова време, когато с часове разговаряхме късно вечер, след като всички си легнат? Вече нямаше какво да си кажем. Знаех, че причината беше у мен. Страхувах се да го допусна твърде близо до себе си, за да не пречупи крехките крила на моето щастие. Никога през живота си не съм била така щастлива, но знаех, че той притежава силата да унищожи всичко. Всъщност бях сигурна, че може да го направи.

Съзнавах, че всичко беше твърде хубаво, за да бъде реално, но на всяка цена трябваше да поддържам илюзията за щастие. Реших известно време да не се виждам с чичо Севенези.

Три месеца по-късно Люк изпадна във възторг, когато му съобщих, че съм бременна. Ако бебето беше момиче, щях да го нарека Ниша. Баба Лакшми бе искала на мен да дадат това име и исках да я зарадвам, като кръстя пра внучката й Ниша. Красива като пълнолуние. В цялата спалня окачих снимки на Елизабет Тейлър, така че първото което виждах сутрин и последното вечер, преди да си легна, да бъде нейната красота.

Започна да ми прилошава всеки ден. Баба Лакшми ми препоръча сок от джинджифил. Люк ми донесе цветя, увити в сребриста хартия, и ми нареди да не върши нищо.

Така както лежах кротко на леглото, една вечер Люк седна до мен и започна да ми разказва за миналото си. Останал сирак на тригодишна възраст. Майка му — млада китайка, била изнасилена от японски войници, които я захвърлили, защото сметнали, че е мъртва, но тя някак оцеляла и го родила, макар в края на краищата да умряла от недохранване на стълбите на католическо сиропиталище. Една сутрин монахините отворили вратата и видели дете, което плачело над изстиналата си майка. Цялото му тяло било покрито с рани, коремът му бил подут от глисти.

Дали му името на монахинята, която го открили — сестра Стедман, възпитали го като християнин, макар че упорито си оставал будист и всичко японско странно го привличало. Силата на волята го държала. Разплаках се, когато ми разказа как малкият Люк се събуждал посред нощ, ставал от мекото си легло и настанявал малкото си телце между двете най-долни полици на бюфет. В продължение на година монахините го намирали всяка сутрин между двете твърди дъски. Мислех си за детето Люк с подут корем и тънки крайници и се питах дали и тогава очите му са били такива неразгадаеми.

Месеците се точеха много бавно. Всеки ден тялото ми се променяше. Лежах на хладния под във всекидневната и гледах рисунките на тавана. Всъщност не бях сигурна дали ми харесва да ме наблюдават отгоре. Художникът беше нарисувал тези хора така, че не само да изглеждат живи, а все едно присъстват, сякаш бяха от някаква раса, която съществува на друго ниво в мазилката на моя таван. Когато изгасвах лампите и се качвах горе, те слизаха долу и се черпеха с храната в хладилника. Ако ги гледах много дълго, започвах да виждам как променят израза си. Повечето пъти ми изглеждаха безразлични, но понякога, само от време на време, ми се струваше, че се забавляват от това, което ставаше в къщата. Колкото повече гледах непознатите им лица с горди римски носове, малко самодоволния им вид и извитите им разглезени устни, толкова повече ми се искаше да взема една четка и да белосам целия таван. Но Люк ги харесваше там, горе. Гордееше се с тавана. Твърдеше, че бил произведение на изкуството.

Предполагам, че всичко идваше оттам, че ми бе скучно. По цял ден нямаше какво да правя, освен да чакам Люк да се върне. Приятелките ми липсваха, вече не се виждах с тях. Рядко ходех на пазар, бях накупила толкова много неща, че щяха да ми стигнат за цял живот, освен това, разбира се, не ми се разрешаваше вечер да се разхождам сама от страх да не ме отвлекат, да не ме изнасилят или да не ме убият. След като ми беше забранено да цапам хубавите си ръце с обикновена домакинска работа, както и с градинарство, се бях превърнала в безполезна съпруга. Кога щеше да дойде бебето?

Влязох в кабинета на Люк, той стоеше с лице към прозореца, с гръб към мен. Изпънат. Беше някъде много далеч. Бе потънал в музиката, която се носеше около него, слушаше изповедта на изоставената от любимия си японка, която страдаше.

„Разбъркай отровата,

искам да отида при духовете на мъртвите

понеже съм нежелана.

Пътят към рая е много приятен.“

Стоеше смълчан и неподвижен, заслушан в умоляващия женски глас, придружен от плачещите звуци на флейтите. Наблюдавах го както беше застанал там, знаех, че в душата си е тъжен. Имаше една част дълбоко у него, до която не можех да стигна. Чувствах, че тя се протяга към мен като тънко капризно пипало, което отказваше да се подчини на желязната воля на господаря си. Постепенно започнах да разбирам желанието на чичо Севенези да усети ледени устни, защото аз също копнеех за студените далечни устни на моя съпруг.

— Люк — повиках го тихо. Видях нещастното малко момче с подуто коремче да става от пода, да изтръсква парцаливите си дрешки и да пристъпва в хубавял тъмносин костюм, който Аму вчера изглади. Така пременен, Люк се извърна от прозореца и застана срещу мен.

— Върнала си се — отбеляза с усмивка.

— Да — казах и пристъпих към протегнатите му ръце. Бебето остана между нас. Обичах го силно.

— Какво купи? — попита снизходително и леко погали корема ми. Стаята беше студена, но пълна с цветовете на залеза. Зад гърба му залязващото слънце грееше яркочервено.

— Купих ти подарък — заявих и се опитах да се взра в очите му. Да видя какво има зад тях.

Той вдигна вежди. Дръпнатите му очи гледаха с любопитство.

— Добре, къде е той?

Излязох навън и се върнах с дълга тясна кутия. Той разкъса обикновената зелена хартия, вдигна капака и погледна вътре развеселен.

— Защо ми е бастун? — попита и го извади от кутията.

— Много отдавна бастунът е служил човек да се фука с пръстените си. Този е изработен от змийско дърво, а дръжката му е от слонова кост — обясних с шеговит упрек.

— Хм, много е изящен — оцени го той и огледа внимателно малката глава на тернер на дръжката. — Откъде го намери? — попита и прокара ръка по дървото, което беше толкова тъмно, сякаш с векове е било киснато в змийска кръв.

— Тайна — казах, надявайки се да звуча тайнствено като него.

Той остана на неговия леден остров и се засмя.

— Ще го пазя, защото много го ценя.

Обичах го дори когато усещах, че разстоянието между нас се увеличава.

Тази нощ сънувах, че господин Велапан, нашият личен лекар, идва на посещение. Седяхме заедно пред лятната ми къща. Беше горещо и той бе свалил обувките си.

— Много ли е зле? — попитах.

— Боя се, че новините не са добри — отвърна.

— Колко е зле положението?

Той поклати глава.

— Няма да изкараш до края на седмицата — каза тъжно.

— Какво? — викнах. — Значи няма да мога да се сбогувам с всички?

— Не — кимна лекарят и аз се събудих. Сгуших се до здравото тяло на Люк и дълго лежах будна, заслушана в дишането му. Имаше толкова неща, които все още не знаех за него. Той не беше мой. Какво криеш от мен, Люк?

Признавам, че стоях отвън до вратата на кабинета с основната цел да подслушвам. Шепнещият бог ме накара да го направя. Може би не трябваше да го слушам, защото никога вече нямаше да бъда щастлива. Сега знам, че щастието е единственото предимство на невежия, на простия, който не може да види или пък предпочита да не вижда, че животът, целият живот е изпълнен с тъга.

Зад всяка добра дума се крие лоша мисъл. Любовта умира на леглото на горния етаж.

— Какво яде? — попита той по телефона и аз веднага разбрах. Той имаше любовница.

Той има любовница.

Тази мисъл блъсна мозъка ми с такава сила, че се олюлях. Кръвта затуптя в главата ми и коридорът пред кабинета на Люк се завъртя в замаяни смеещи се кръгове. Той си имаше друга. Но нали сякаш вчера беше влюбен в мен. Значи е вярно, че любовта е жестока и лети от сърце на сърце.

Глупачка. Смахната глупачка. Да не си мислила, че ще го задържиш?

Мъж като него.

— Добре, значи ще се видим в девет — каза той, преди да разбера, че разговорът прекъсна. Гласът му не беше нито нежен, нито похотлив както си представях, че ще бъде, но на другия ден в девет щяха да се срещнат. В девет. Когато трябваше да бъде на съвещание на борда на директорите.

Усетих как бебето ми рита. Силно.

Коленете ми се подгънаха и се свлякох на земята. Издадох слаб звук, но той не ме чу. Вече провеждаше друг разговор, гласът му беше рязък и служебен.

— Купи този идиот — нареди студено, докато аз лежах смазана на пода пред вратата му. След това ме обхвана паника. Трябваше да се махна оттам. Парализирах се от страх. Бях сигурна, че всеки момент ще отвори вратата. Започнах да пълзя на четири крака.

Не биваше слугите да ме виждат в това положение. Значи той имаше любовница. Ръцете ми трепереха. Усетих, че ще припадна. Бях получила предупреждение. Вълкът не си мени нрава. Коя беше тя? Как ли изглеждаше? На колко ли години беше? Колко време продължаваше това? Придвижвах се едва-едва, виеше ми се свят. Не исках Аму да ме види така. Успях да се кача по стълбата като здраво се държах за парапета. Мразех себе си, мразех онова ужасно нещо в мен, което ме правеше тъй противна. Така грозна. Нищо чудно, че дори собствената ми майка ме мразеше свирепо. След това една примамлива мисъл се появи в съзнанието ми. Ами ако съм сгрешила? Надеждата се изля в жилите ми като малки мехурчета, които не убиваха. Те съскаха като кока-кола в кръвта ми. Ами ако съм сгрешила? Седнах тежко на леглото. Бодежите в корема ми бяха изчезнали, сърцето ми се успокои. Вдигнах очи и го видях в стаята.

Втренчих се в него като че ли беше призрак.

— Любима, добре ли си? — попита той загрижено.

— Да, мисля, че съм добре — изрекох с безчувствени устни. Погледнах в безизразните му очи, той ме наблюдаваше, обезпокоен от необикновено пребледнялото ми лице.

— Сигурна ли си? Изглеждаш ми малко бледа.

Кимнах, но успях да се усмихна.

— Бебето добре ли е?

Пак кимнах и се усмихнах малко по-широко.

Той се успокои и се засмя.

— Ще си взема душ преди вечеря.

На другия ден щях да го проследя. Трябваше да знам кой го чака в девет часа.

Спах лошо и се събудих с натежало сърце и с мисълта, че ме е предал. Нямаше граница между съня и будното състояние. Навън бе още тъмно, след известно време слънцето щеше да се появи над върховете на боровете. Въздухът беше приятно хладен. Замислих се какво ли е яла вчера. Кейкчета, ориз с пилешко, юфка, нази ламак^[3], сатай, мее горенг^[4], свинско с мед. Възможностите бяха безкрайни, разновидностите на малайската храна биха изплашили всекиго. Тя би могла да е китайка, индийка, малайка, сикх, евроазиатка или смесица от всички, които изброих.

В главата си усещах туптяща болка. Когато се видях в огледалото, лицето ми беше подуто и на петна. Имах измъчен вид. Не можах да разбера защо не му се сърдех. Гневях се на нея. Върнах се в леглото и лежах, докато познах по звуците, че моята къща се разбужда. Музика, пускане на вода в тоалетни, тракане на тенджери и тигани в кухнята.

Мъркането на скъпия мерцедес на Люк се отдалечи. На вратата се почука тихо и Аму влезе. В костеливите си ръце носеше малък поднос.

— Иди да си измиеш зъбите — нареди ми и остави подносчето на малката масичка до леглото. Носеше се миризма на любимата ми закуска. Две малки оризови хлебчета, напоени по средата с кокосово мляко, с тънки и хрупкави крайчета. Погледнах кръглите хлебчета, стори ми се, че и те ме изгледаха, лъщяха свенливо в съвършенството си, а на мен ми идваше да повърна.

— Какво има? — попита Аму. Набръчканото й лице се бе изострило. Очите й се впиха в мен като игли.

Ох, Аму, искаше ми се да изплача, той има връзка с жена. А тези хлебчета само ми се смеят.

— Нищо — отвърнах.

— Добре тогава, изяж ги, докато са хубави и топли. Сега отивам на пазар, ще се видим по-късно.

Известно време тя ме наблюдаваше напрегнато, аз кимнах и се усмихнах. Стори ми се, че се канеше да каже още нещо, но явно промени намерението си, поклати глава и излезе. Седях и се взирах в закуската, докато чух Куна, нашия шофьор, да тръгва с Аму, седнала на задната седалка. Тогава станах от леглото. Краката ме понесоха по студения под. Ярката слънчева светлина проникваше в спокойната къща и чакаше да види какво ще направя. Отворих вратата и влязох в неговата стая. Тя беше като фризер. Изключих климатика и там също стана тихо.

Стаята ме наблюдаваше със студено неодобрение. Там бях неканена гостенка. Огледах познатата стая с нови очи. Всичко ми изглеждаше различно. Ризи, които аз бях купувала, се смееха на моята глупост, носни кърпички, които с любов бях гладила, хихикаха в ъглите. Отворих един шкаф, чекмедже и малко шкафче и все докосвах неща, които той беше пипал, носил, беше обличал, обувал. Главата ми се замая от болезненото усещане за празнота в тялото ми. Сякаш някаква грамадна ръка се беше пресегнала и изтръгнала вътрешностите ми. В мен беше останало само бебето. То висеше вътре само за себе си. Като онези чудесни великденски яйца, които правят в Англия, с пластмасова играчка вътре. Неоправеното легло ме гледаше нахално със смачканите си чаршафи. Цяла нощ бяха лежали с моя съпруг. Качих се на леглото и застанах до средата. Къщата се бе заслушала, а четирите стени на стаята му ме наблюдаваха, когато започнах да пищя. Пищях, докато прегракнах.

Навън времето се бе променило. Събираха се мрачни облаци и в стаята притъмня. Едри капки дъжд започнаха да тропат по покрива. Изтощена се свлякох тромаво като купчина върху леглото. Не можех да й дам съпруга си. Твърде много го ценях, за да го отстъпя на улична проститутка. Прекалено много го обичах, за да се откажа от него. Стегнах отпуснатото си тяло и легнах по гръб в хладните чаршафи. Щях да го очаровам отново. Има едни мъже бомо, малайски шамани, при които можеш да отидеш, ако искаш да примамиш някого. Да, това трябваше да направя. Тогава реших, че това бе единственият начин той да бъде вечно мой.

Ненадейно Аму се появи на прага. Изглеждаше разтревожена и изплашена. Дали ме е викала? Не бях чула нищо. Тъмните й очи бяха помрачени от мъка. Едва когато погледнах излъчващото й състрадание лице, устните ми се разтрепериха, сълзи замъглиха очите ми и парещата болка в сърцето ми изкрещя истерично. Отворих уста и започнах да вия. Тя се качи на леглото и притисна главата ми към провисналите си гърди. Без да й кажа, тя разбра, че между господаря и господарката й нещо не беше наред. С челото си усетих гръдната й кост. Тя леко ме люлееше. Не изрече нито дума. Не разказа нито една история за интригите на леля си или на злобния си втори братовчед. Люля ме, докато преминах брода на реката от сълзи.

— Рибата и месото — напомних й със задавен глас.

Представих си продуктите, купени от пазара, подредени в найлонови пакетчета върху кухненската маса. Видях лъскавите черни мухи, които кръжаха над тях предано като обвити в траурен воал опечалени около тялото на мъртвец. Тя кимна и безмълвно излезе. В този момент я обичах повече от всички на света.

Краката отново бяха мои и бях в състояние да ги командвам. Станах от леглото и позвъних на компания, която даваше коли под наем. Дали мадам ще остави номера на кредитната си карта, или ще плати в брой? В брой, моля. В два часа следобед. Добре.

В два колата пристигна. Закарах я в края на улицата и я паркирах под едно дърво.

В шест и половина Люк се прибра. Изглеждаше весел.

— Добре ли прекара деня? — попитах.

— Много добре. А ти?

— Чудесно. Бебето е добре.

Той се приближи и ме целуна по слепоочието, любимото му място. Устните му бяха хладни и познати. Юда. С каква лекота ме лъжеше! Взрях се в него и за мой ужас сълзи бликнаха от очите ми. Бързо потекоха по бузите ми.

Той онемя.

— Какво става? Какво има? — извика тревожно.

— Хормони — отговорих му със слаба усмивка. Нямаше нужда да го тревожа.

— Наистина ли? — Не изглеждаше убеден.

— Да, наистина. Кога тръгваш за съвещанието?

— Съвещанието е в девет, но мога да го отменя, ако не се чувстваш добре.

В този момент му се удивих. Какво абсолютно хладнокръвно същество. Стои пред мен и показва признаци на искрена тревога без ни най-малка следа от вина.

— Не, много съм добре. Може би съм малко уморена. Върви. — Дали гласът ми не звучеше сърдито? Обаче той изглеждаше доволен. — Ще си почина малко. Ще ти кажа довиждане сега…

Той моментално разбра. Дойде и ме целуна нежно по устните.

— Добре, почини си. — На устните му играеше лека усмивка.

Усмихнах му се в отговор. Копеле такова. Как можеше да бъде толкова безчувствен? Предпазливо станах от стола. Не исках да правя впечатление на непохватна. Без съмнение тя е грациозна и слаба, но имах планове по отношение на нея. Нямаше да ме задоволи нищо друго, освен главата й на тепсия. Усетих как очите му ме наблюдават, докато се отдалечавах тежко. Горе се заключих и седнах на леглото, да почакам. Щом го чух да затваря безшумно вратата на стаята си, излязох от моята и слязох долу.

Докато вървях по алеята, сърцето ми биеше лудо в гърдите. Ами ако стои на прозореца и ме гледа? Просто щях да кажа, че съм излязла да разведря главата си. Слънцето вече се беше скрило зад дърветата. Гаснещият ден излъчваше червеникава и златиста светлина, когато излязох през портата. На осветения му прозорец нямаше никой. Той все още беше под душа. Стигнах до края на уличката, която водеше към главната улица. В края й беше тъмносинята кола, която бях наела. Влязох в колата разтреперана. Вече се стъмваше. Чаках.

Скоро неговата кола ме подмина. За част от секундата се парализирах от страх. После ръцете и краката ми започнаха да действат. Ключът се завъртя и моторът заработи. Натиснах педала на газта. Лесно се държах на разстояние от него. Последвах го дотам, където скъпи търговски центрове се надигаха от земята като разбудени великани. Той спря пред магазин за китайска билки. На първия етаж над магазина имаше фризьорски салон, а една обява предлагаше: „Златни момичета като компаньонки“. До китайския билкарски магазин се виеше малка тясна стълба, затворена с метална врата. Докато наблюдавах вратата, тя изтрака и се появи невероятно красиво младо момиче, с две цепки отстрани на дългата черна рокля, избродирана със златни бамбукови клончета. Безупречни крака се показаха през дългите цепки на роклята, а черна коса, отрязана до раменете, обрамчваше усмихнатото й кръгло лице. Красивото момиче махна на мъжа в билкарския магазин, но той не й отговори. Тя слезе по няколкото стъпала, стъпи на улицата и седна на задната седалка в колата на Люк. Той потегли, без да се обръща назад.

Седях и стисках волана един час или може би десет минути. Времето бе загубило значение. Коли минаваха. Докато седях и гледах, други момичета слизаха по тясната стълба в най-различни прилепнали, разкриващи определени части на тялото рокли и с лекота сядаха в скъпи коли, понякога и в таксита. Докато най-накрая наблизо мина амбулантен търговец, който продаваше юфка. Той натисна звънеца на велосипеда си съвсем близо до стъклото ми и аз се пробудих от безпаметния сън.

Запалих колата и обърнах към къщи. Изведнъж в безчувственото си тяло усетих слаба болка. Тя започваше от лявата страна на корема и пълзеше като капка отровно синьо мастило в кръгла купичка с мляко. Растеше и обхващаше по-голяма площ. Знаех, че скоро млякото в цялата купичка щеше да бъде отровено, но най-сетне завих по нашата уличка. Как се прибрах, е мистерия на силата, която се крие в подсъзнанието. Но тя ме върна вкъщи.

Паркирах колата на улицата и тръгнах пеша. Болката се усилваше. Стиснах корема си и се свлякох безпомощно на земята. Но той не биваше да узнае, че съм излизала от къщи и че съм го проследяла. Започнах да пълзя към къщата. В замъгленото ми съзнание се мяркаха образи — съвсем младо момиче в рокля на зряла жена седна в лъскава кола, то ми махна с ръка. Билкарят от магазина ме погледна безизразно, човек веднага можеше да види, че не беше доволен.

На четири крака стигнах до портата. Позвъних на звънеца и се свих на кълбо от ужасна болка. Представих си как красивото момиче маха с ръка. В корема ми нещо се късаше. Вратата се отвори. Аму падна на колене. Виждах очите й размазани, но тя обхвана лицето ми със слабите си ръце. После звездите изпопадаха от небето и аз потънах в тъмнина. В красива тъмнина.

Събудих се в кола, която се движеше, но една минаваща наблизо богиня се смили над мен и ме хвърли отново в красивата чернота, където живееха звездите. Помня, че с краката си усещах вятъра, над главата ми имаше светлини. Те също бързаха. Чух шум от колелета на носилка. Настоятелни звуци. Помня, че чух и гласа на Люк. Хладината беше изчезнала от гласа му. Така му се пада, помислих си, затворена в моя черно-червен свят. Гласът му звучеше гневно и настоятелно. Чувах го отдалеч и като в мъгла.

Момичето е черна рокля, украсена със златна бродерия, ми махна с ръка. Лицето му се усмихваше с лъчезарна младежка и красива усмивка. Мъжът от магазина за китайски билки ми се подиграваше. Той също не ме харесваше. Момичето се кикотеше, а мъжът се присмиваше. Бях сбъркала. Той не беше недоволен, защото двамата бяха съзаклятници. Отдалече чувах смеха им. В замиращия звук усетих нова раздираща болка. Пред очите ми всичко стана чисто бяло и след това черно. Тъмнината е благословена…

Нарекох я Ниша. Гледах я като същинско чудо. Тя размахва мъничките си ръчички и крачета и издава щастливи звуци. Как е възможно нещо толкова мъничко и беззащитно да бъде толкова силно? При нея отивам, когато, болката стане непоносима. От лъчезарната й усмивка болката се снишава и изчезва като страхливка.

Той продължава да спи в другата стая. Мисля, че съм го уплашила. Студените му очи ме гледат особено загрижено. Оглежда ме внимателно, но аз вече съм отровена от момичето, което ми маха с ръка. Вчера седях в кабинета му и прерових чекмеджетата му. Естествено, не намерих нищо. Обаче днес пребърках жабката на колата му и открих една снимка. Да, намерих нейна снимка. Снимана е в хотелска стая. Красотата й прелива от снимката, потича по любопитните ми ръце и ги разтреперва. Взирам се в очите й. В тях има нещо смущаващо вечно. Също като езеро на смрачаване. Незабравими, тайнствени и мечтателни.

Може ли езеро да се усмихва? Вероятно в тъмното.

Тя е облечена с широка тениска, къпе се в слънчева светлина. Прилича на кораб на неустоимата съблазън. Как ли изглежда заспала по корем, с глава, пъхната в извивката на врата му? Косата й е мокра, тя се смее безгрижно. В застиналата й усмивка има нещо ужасно невинно. Съзирам огромната й нужда да бъде обичана. Тя е влюбена в него. Желанието й е изписано по негримираното й лице като утринна роса върху стръкчета млада трева.

Иска ми се да можех да й цитирам Терънс Дигъри^[5] — „Желанието се дефинира като преследване на нещо отдавна загубено“. Бих искала да й кажа, че онова, което отначало й изглежда съвсем ясно, избледнява, както става днес с миналото, както в бъдеще ще стане и с днешния ден. Тя не играе честно, но аз имам отговора, който тя няма. А въпросът е: „Коя ще ме замести?“.

Преди две години аз бях видението с тъжни очи на портрета, но все пак съществуват магически разлики. Изглежда тя пуши. Да, виждам пакет ментолови цигари някъде зад нея. Но когато всичко е казано и направено, подобна изисканост няма особено значение. Времето лети. Тя ще се събуди от своя сън. Може би след десет или след пет, или след две години. Коя ще те замести теб?

Отзад върху масичката до леглото виждам портфейла, който му подарих преди две години за рождения му ден. Връзка ключове, един от които е за нашата входна врата, е хвърлена до портфейла. Нагънати върху голям фотьойл са чифт джинси — нейните, и неговият лосион. Хавлиена кърпа лежи небрежно захвърлена на седалката на фотьойла. Използвана е. Създадено е нещо общо, общ парфюм и скрити мисли. Вижда се само краят на голямо легло. Чаршафите са смачкани. Да… надникнах в любовното им гнездо. Видях дантеления черен сутиен, прехвърлен върху панталона му. Предстоят ми много години, които ще преживея в тази част на тяхната хотелска стаичка. Ще се изредят дни, седмици, месеци, години, когато ще поглеждам през прозореца и ще виждам неподвижни облаци в далечината, после отново ще се връщам в любовното им гнездо. Денем и нощем то винаги ще си бъде там. Друг сутиен ще виси върху панталона на моя съпруг.

От джамията надолу по улицата моллата отправя във високоговорителя хвалебствени песни към Аллах. Дълбокият му глас кънти и се носи като ехо на смрачаване.

— Аллах-о Акбар, Аллах-о-Акбар.

Винаги съм обичала звука на молитвите им. Като дете слушах призива им, който ми се струваше така осезателен, сякаш можех да се изкача по него, сякаш той беше чудотворна постройка във въздуха. Поглеждах през прозорците й и се катерех по стълбите й, сътворени от магическите звуци, докато стигнех най-високото помещение, където… Не, тези дни отдавна отминаха. Пъхам снимката обратно в жабката. Чувам как Аму пее на Ниша. Тя е добро бебе.

Отидох да видя чичо Севенези. Поисках да ми даде името на добър бомо шаман, който може да прави черна магия. По снимката си личи, че тя е опасна. Влюбената жена винаги иска нещо повече. Проститутката иска само онова, което се намира в портфейла на мъжа. Влюбената жена иска да узнае какво крие сърцето му. Дали образът й е гравиран върху него.