Рани Маника
Оризовата майка (20)

Жената в черно

— Моите съболезнования, Ниша — прошепна една жена до ухото ми и ме потупа съчувствено по ръката. Не я познавах, но сигурно е била приятелка на татко, след като е преценила, че е редно да присъства на погребението. Гледах я, докато се отдалечаваше, облечена с подходяща за погребение рокля в черно и сиво, и стоях като вкаменена.

Нямах търпение да си тръгна. Да се върна в моя апартамент и да пусна гласовете, записани на лентите. Но добрите дъщери са длъжни да останат поне докато изнесат тялото от дома. Татко сигурно е познавал много хора, тъй като цялата къща беше пълна с цветя без никакъв аромат. Дори имаше голям букет от изтъкнат индонезийски министър. Много странно, че е изпратил цветя на баща ми. Татко не го харесваше. Много бие на очи, казваше. Той предпочиташе корупцията да се върши тихомълком.

Забелязах, че нямаше нито един стрък цвете лапа на кенгуру. Колко странно беше това усещане за нещо познато, когато го видях за пръв път. Стори ми се много красиво. Тънко, черно, с мънички нежнозелени листенца, сякаш не проумяваше, че именно черният му цвят привличаше внимание и учудване.

Като при мен. Години наред нямах представа, че моята особена привлекателност се криеше в непостижимата извивка на бузата ми, когато спях с извърнато настрани лице в тъмнината. Докато лежаха до мен, мъжете, които влизаха в моя живот, необяснимо и без нито едно изключение биваха завладявани от тайнствеността, така мъчително близка и все пак безкрайно далечна. Обхващаше ги едно и също желание, потребност да ме притежават, да стигнат дотам, докъдето други не бяха стигали… поне в началото.

Всички нахлуваха в живота ми с надежди, светнали от очакване. Главната им цел беше да впримчат дъщерята на Люк Стедман! След това пред тях щяха да се разкрият безкрайни възможности. Пари, власт, връзки… ала в края на краищата всички си отиваха озлобени и разгневени, тъй като осъзнаваха, че в тъмното пространство между тях и мен зееше ужасна пропаст, чиято дълбочина никой не можеше да прозре.

— Кажи ми защо — викна един от тях, с когото бях прекарала по-дълго време, застанал огорчен и изумен в края на пропастта, — не те ли целувах, не те ли смуках, не те ли чуках, а ти се държиш сякаш си наплюнчена марка, за да я лепнеш на писмо?

Естествено извинението само влошаваше нещата. Може би ако бях дала някакво обяснение…

— Много съжалявам, че очите ми, които от много години носят печата на отчаянието, имат същия израз, когато ме чукаш, както когато плюнча марка. Но пък ти усъвършенства техниката си — казах.

— Не си виновен, вината е у мен — успокоявах друг нежно. Спасявах гордостта им. Мъжката гордост е безценна.

— Аз съм виновната — настоявах, издължените ми ориенталски очи умоляваха за разбиране. — Знаеш ли, когато бях на седем години, загубих себе си. Също както когато вървиш по зебра и стъпиш не на бялата черта, а на съвсем невинната на вид тъмна лента и изведнъж усещаш, че падаш, пропадаш някъде дълбоко. Изчезваш в бездънна черна дупка, където само звездите ти правят компания. Когато един ден се изкачих на повърхността и излязох от тази дупка, се намерих на бяло легло в бяла стая, без никакви спомени.

На това място се налагаше да прекъсна, защото ме гледаха така, сякаш бях съчинила цялата история за пресичането на зебра само за да ги умилостивя. Така че никога не успях да им доразкажа за непознатия с дръпнати очи и загрижен израз, който стоеше до мен в тази бяла стая. Погледнах го, взираше се в лицето ми с известно неудобство. Той събуди страх у мен. Очите му бяха далечни и студени.

Нарече ме Ниша и каза, че ми бил баща, но не ме докосна, нито ме прегърна. Вероятно всички тези целувки и прегръдки между бащи и дъщери се случват само в холивудските филми. Всъщност мина ми мисълта, че баща ми дори не изглеждаше особено щастлив, че се бях изкатерила от черната дупка, където само звездите ми правеха компания. Останах с обидното впечатление, че той си отдъхна, че не си спомнях нищо.

Понякога си мисля, че е трябвало да кажа на мъжете, изпълнени с надежди, че баща ми почти никога не ме докосва. Всъщност на никого не бе разрешено да ме пипа. Израснах самотна в компания на прислужници. Ако им бях споменала, вероятно биха разбрали тази непреодолима пропаст, която усещаха в леглото.

Ако онзи ден на бялото легло в бялата стая не бях погледнала в огледалото и не бях видяла да ме гледат същите дръпнати очи, които се взираха в мен от напрегнатото му лице, нямаше да му повярвам, че е мой баща. Как е могъл да ми вдъхне живот, след като дъхът му е така студен? Очите му така далечни. Въпреки всичко той ми каза, че ме обича, и разкраси самотния ми живот с неща от най-високо качество. Защото той беше богат, много богат и важен човек. И изключително могъщ.

Останах в бялата стая още няколко дни, след това той внимателно ме отведе до голяма кола и ме закара в много голяма къща. В къщата беше страшно студено. Аз се разтреперих, той спря климатика и ме заведе в една странна розова стая, бях сигурна, че никога по-рано не я бях виждала.

— Това е твоята стая. — Черните му очи ме наблюдаваха внимателно.

Огледах стаята, подредена като за малко момиче, където всичко изглеждаше и миришеше на ново. Дрехите, които висяха в гардероба, все още бяха с етикети. В долната му част скъпи обувки с лъскави бомбета, без позорни драскотини по чисто новите токове проблясваха весело.

— Помниш ли нещо? — попита той напрегнато. Не с надежда, но напрегнато. Поклатих глава. Така силно, че усетих болка. Все още имах червен белег, където бях ударила главата си, когато съм паднала в дупката, докато съм пресичала на зебра.

— Нямам ли майка? — попитах стеснително, защото се боях от непознатия.

— Не — отвърна той тъжно, поне така ми се стори, но може и да греша. Тогава все още бях дете. Не знаех, че и бащите се преструват. Показа ми една малка снимка. Дамата на нея имаше тъжни очи. Като видях очите й, се почувствах още по-самотна. — Твоята майка умря при раждането ти — каза. — Горката, получи кръвоизлив и умря.

Излиза, че вината е моя, понеже тъжната жена на снимката е умряла. Тогава ми се прииска да имах очите на майка ми. Обаче бях наследила неговите. Студени и далечни. Искаше ми се да заплача, но не пред непознатия. Щом той излезе, се хвърлих върху чисто новото легло. И заплаках.

Много пъти разпитвах баща ми за тези загубени години, но колкото повече подробности той ми разказваше, толкова повече се убеждавах, че лъже. Криеше някаква тайна от мен. Тайната беше така ужасна, че ми бе съчинил цяло ново минало. Исках тези загубени години да се върнат. Тяхната липса разруши живота ми. Сега бях сигурна, че гласовете от лентите ще ми съобщят много тайни. Затова баща ми ги е крил през всичките тези години.

Огледах красиво аранжираните цветя, сред които нямаше лапи на кенгуру. Вероятно са твърде скъпи, за да ги хабят за венци за погребение. Предполагам, че красят домовете на богатите и известните. Баща ми беше много богат, но той мразеше лапи на кенгуру. И то много ги мразеше. Също както аз мразя съчетанието от червено и черно. Не проумявах защо, но той се изпотяваше от нерви, когато видеше красивите им черни цветове. Беше ми интересно да го наблюдавам и да виждам как се преструва, че къдравите цветя, наподобяващи паяк, не му действали. Първия път, когато ги подредих във ваза, той втренчи очи в тях сякаш бях увила по една съскаща змия около всяко стръкче.

— Добре ли си, татко?

— Да, да, разбира се. Обаче днес съм малко уморен. — След това ме погледна. Внимателно. Все едно аз криех нещо. Като че ли аз бях купила цял нов гардероб дрехи за него, бях боядисала стаята му в нежен розов цвят, който не си спомнях, и му бях наприказвала куп лъжи. Наблюдавах го с интерес. Така и не опознах баща си. Той никога не ме докосваше. Дори никога не приближаваше на такова разстояние, че да го пипна. Не знаех какво крие. Той имаше много тайни. В студените му дръпнати очи те горяха като клада за изгаряне на мъртвец.

— Да не би днес да си си спомнила нещо? — попита той внезапно.

Изгледах го изненадано.

— Не. Защо?

— Нищо. Просто попитах — излъга той с неговата усмивка на обигран политик. Моят непочтен баща.

Погледът ми попадна върху една жена, която току-що влезе. Тя носеше скръбта си с трагично великолепие, от главата до петите беше облечена в различни тонове черно. Като че талантлива японска дизайнерка бе изработила дрехата. Беше смайващо красива. Никога по-рано не бях я виждала. Устните й бяха прекалено червени. Като я видях, инстинктивно стиснах ръце в юмруци.

Черно и червено. Черно и червено. Как само обагряха тези цветове кошмарите, които ме измъчваха! Жената хвърли поглед към всекидневната на татко, където бе положен ковчегът му върху дълга ниска маса. Настанен сред хладния сатен, жълт и вдървен, той чакаше да нахраним с него гладното чудовище в крематориума.

Внезапно красивата непозната се спусна към него. Затича се с малки женски стъпчици. Театрално се хвърли върху леденото тяло и се разрида. Изненадана, отстъпих назад.

Още една от татковите малки тайни се върна, за да получи възнаграждението си. Опечалената тълпа веднага прояви любопитство. Хората тайно ме наблюдаваха, но аз не им обърнах внимание. За миг, докато гледах как жената, облечена в черно, се хвърли върху слабото жълто тяло, си я представих като голям черен женски паяк, който се навежда и поглъща съпротивляващия се любовник. Но всичко беше само великолепно представление. Дори в смъртта Люк Стедман не беше съпротивляващ се любовник. Милият ми скъп баща. До самия край остана верен на себе си. Студен и във всеки случай не се бе оплел в копринени паяжини.

Името на жената не се споменаваше в завещанието му.

В краткото му завещание фигурираше само моето име. На неговата дъщеря. На която даде ключа. Онази, от която имаше тайни. Сякаш жената чу недоброжелателните ми мисли, вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Имаше нещо странно самотно в аленото й червило. Бедната. Усетих как сърцето ми малко омекна. Без да искам. Мисля, че знам какво е да бъдеш изоставен.

Нещастното тяло на майка ми ме беше изхвърлило на бял свят и после бе кървило до смърт. Татко нахранил с безкръвното й тяло чудовището с жълта слюнка в крематориума и сме останали само двамата. Преди да тръгне на работа, той ми оставяше разни неща на масата пред моята стая — играчки, докато бях малка, и скъпоценности, когато пораснах. Очебийната истина беше, че ги оставяше извън стаята, за да не се поддам на спонтанния подтик да се хвърля в прегръдките му или да го целуна, както би трябвало да направи всяка дъщеря. За да избегне възможността да получи прегръдка, от която се боеше, преди да се прибере, хитрият ми баща се обаждаше по телефона да попита дали съм харесала новия си подарък.

Криеше се зад стена от учтиви изрази като моля, може ли и благодаря. Всички се възхищаваха от прекрасните му безупречни маниери. Някои дори ми завиждаха за съвършената нежна обич, която си представяха, че съществува между баща и дъщеря. Издигаха го на пиедестал. Само аз стоях зад дебелата стена, която той бе изградил между двамата, и пищях безмълвно. Бях ужасена от пълното й съвършенство и изумителното количество подробности, с които осигуряваше своята отдалеченост. Поне малко да ме обичаше. Но той никога не ме бе обичал. Малкото маймунче умира, когато бъде лишено от майчини ласки. Неравното биене на тъжното му сърчице просто спира. Все пак е добре, че не съм малко маймунче.

Кимнах и хората се раздвижиха като послушни кукли. Аз бях новата господарка. Единствената наследница на голямото състояние на краля. Те дръпнаха жената с изоставените червени устни от обилно напръсканото с одеколон тяло и я отведоха ридаеща в един ъгъл. Направиха го внимателно, с любопитство.

После вдигнаха ковчега на рамене. Никой не плака, с изключение на жената в черно с кървавочервените устни. Хората започнаха да се разотиват, а аз тръгнах към ридаещата жена. Когато приближих, забелязах, че не е толкова млада. Вероятно около трийсет и пет годишна или към четирийсет. Обаче очите й бяха изумителни. Огромни и влажни. Също като блестящата повърхност на спокойно езеро по пълнолуние. Тя също имаше безброй тайни и някои от тях със сигурност бяха и мои.

Поканих я в кабинета на баща ми, далеч от неприкрито любопитните очи. Жената ме последва тихомълком. Дали беше идвала по-рано в къщата? В кабинета се обърнах с лице към нея.

— Казвам се Розет и се радвам най-после да се запозная с вас, Ниша — изрече тя тихо. Странно, гласът беше също като очите й. Културен, звучеше чисто и се лееше плавно като мед.

— Искате ли нещо за пиене? — попитах по навик.

— „Тиа Мария“ с лед, моля. — Усмивка разцъфна на червените й устни. Прекалено червени.

Отидох до шкафчето с напитките. Да, баща ми беше натрупал голям запас от „Тиа Мария“. Внезапно си представих телата им преплетени върху болничното легло. Измършавял жълт труп на мъж и това тайнствено същество. Поклатих глава, за да пропъдя безвкусната поквара на тяхното непристойно съвкупление. Какво ставаше с мен?

— Добре ли познавахте баща ми?

Чух я как пое дълбоко дъх.

— Горе-долу. — Тя беше нежна и женствена. Освен това потайна. Баща ми е имал връзка с нея.

— Отдавна ли го познавате? — продължих.

— От двайсет и пет години — изрече тя с лекота.

Извърнах се изумена.

— Познавахте ли майка ми? — Думите се изплъзнаха от устата ми, преди да ги спра.

Нещо се надигна от гладките, окъпани в лунна светлина езера на бялото й добре гримирано лице. За миг то се оживи и изрази съжаление. Грозното езерно същество ме гледа тъжно няколко секунди, после се плъзна обратно в блестящата вода. Лицето й отново стана безизразно.

— Не — отвърне тя и поклати глава. Сладостта в гласа й се беше сгъстила до тъмна утайка. Току-що излъга. Каква бе ползата от преданост към мъж, който вече е мъртъв? Предстоеше й да си плати наема, да си купи дрехи в различни тонове черно. Съсредоточих се върху задачата да налея „Тиа Мария“ и да поднеса питието с много лед. Точно до главата си чух цъкането на часовник в безшумната стая.

— Баща ми не ви споменава в завещанието си — съобщих между другото и чух как тишината я обгърна. Часовникът тиктакаше с решителна точност. Останах в това положение за малко, след това се извърнах към нея и със слаба усмивка й поднесох питието.

Все още ухаеща на одеколона на мъртвеца, Розет пое студената чаша с бледите си ръце. Бедната, трябва да призная, че я държеше в ръка доста безпомощно. Изразът на изоставено дете се върна. Да, мила, значи е вярно, че трябва да си платиш наема. Докато я наблюдавах, сълзи бликнаха от прекрасните й тъжни очи и се спуснаха по бледите й страни.

— Копеле — изруга тя много, извънредно тихо, след това потъна в големия мек диван зад гърба й. Изглеждаше съвсем дребна и много бяла на фона на тъмнозеления диван на татко. В този момент ми хареса донякъде.

— Боя се, че аз съм единствената, която се споменава в завещанието му. Дори никой от прислугата, макар някои от тези хора да са с него откакто се помня и са заслужили да получат нещо. Аз ще им дам от негово име. Замълчах за миг. — Лошото е, че не познавах баща си достатъчно добре, а изобщо не помня майка си. Ако с ваша помощ попълня някоя празноти, с удоволствие ще ви помогна финансово.

Езерното същество се олюля в тихите тъмни води. Вероятно осъзна, че гледа вече към новия източник на хляб. Доволна ли бях, че притежавах тази сала? Жената със сигурност я разпозна и й се поклони ниско. Неочаквано се разсмя. Рязък, горчив смях. Беше смях на жена, която никога не е контролирала собствената си съдба.

— По-добре да не вадим някои неща на светло. Спомените, които искате да узнаете, не са приятни. Те имат силата да ви унищожат. Защо, мислите, че ги е крил от вас? Напълно сигурна ли сте, че искате да знаете?

— Да — отвърнах веднага, изненадана от моя ясен и убеден тон.

— Той даде ли ви ключа?

Изгледах я поразена. Дори е знаела за ключа.

— Да — казах, изумих се колко близка е била тази сдържана жена с баща ми. Вярно, че не познавах баща си. Червените устни се усмихнаха. Наистина не можех да понасям този кървавочервен цвят. Той режеше очите ми като с нож.

Тя пресуши питието си и се изправи пред мен. По очите й си личеше какво мисли — че отсега нататък я чакат само старост и смърт, както и тъжно съжаление за лошия избор.

— След като прослушате лентите, елате при мен. — Тя отиде до бюрото на татко и написа адреса и телефонния си номер на едно листче.

— Довиждане, Ниша. — Вратата се затвори.

Взех листчето. Тя живееше в Бангсар, недалеч оттук. Почеркът й беше женствен и странно подканящ. Замислих се за произхода й. Тя имаше фината, много светла кожа на известен тип арабски жени. От онези, чиито бодигардове ги чакат пред пробните на магазин на „Армани“.

Взех листчето със себе си и тръгнах към къщи.

В апартамента ми беше задушно и горещо. Включих климатика и хладен, сух въздух навлезе тихо в стаята. Без да съблека черната си траурна рокля, включих магнетофона и затворих уморените си очи. Гласът на някаква жена Лакшми изпълни хладната стая със сенки от непознато минало.

На другата сутрин се събудих рязко, намерих се заобиколена от касети, стресна ме звънецът на вратата.

— Препоръчано писмо — долетя мъжки глас по домофона. Разписах се за писмото, беше от адвокатите на баща ми. Желаеха да се срещнат с мен незабавно по много важни въпроси. Обадих се и си уредих среща с шефа на „Де Круз, Раджан и Рахим“.

Господин Де Круз се приближи да ме посрещне и покри ръката ми със своите големи меки длани. В жилите му течеше португалска кръв, която се изразяваше във висок нос на гордото му лице и снизходително отношение към „местните“. Жилавата му коса блестеше като лъснато сребро над хитрото му лице. Очите му надничаха от хлътнали вдлъбнатини с безпощадната алчност, с която се бяха прочули предците му. У него имаше нещо дълбоко противно. Стори ми се, че под кожата му се гърчеше съвсем различно същество.

Бях го виждала веднъж по-рано на вечеря в стоковата борса. Тогава ми се усмихна много чаровно, но не ми представи високото момиче с празен поглед, което стоеше до него. Смятах, че той, както и всички други адвокати, които познавах, е арогантен и прекалено много се гордее със способността си да поробва думите и те да вършат точно онова, което той желае. Държеше ги в устата си, вадеше ги само когато трябва и ги изговаряше с правилно ударение. Ето колко богат го бе направило това.

— Моите съболезнования — съчувствено изрече той с дълбокия си баритонов глас. Нямаше как да не ми направи впечатление. Във всеки случай това бе дарба — гласът ти да звучи така искрено в моментите, когато пожелаеш.

— Благодаря. Благодаря ви и за цветята — казах механично.

Той кимна мъдро. Думите чакаха в устата му, докато дойде подходящия момент. Посочи ми стол да седна. Кабинетът му беше обширен и хладен. В единия ъгъл имаше добре зареден бар. Бях чула, че пиел. И то доста. В клуб „Селангор“.

Той се отпусна в голям кожен фотьойл зад бюрото си. За момент замълча и ме огледа. Представих си какво си мисли: Вярно, че е хубавичка, но ако можеше малко да се разкраси. След това освободи думите, които чакаха в устата му, и те наизскачаха, за да изплашат до смърт бедното същество, което не бе успяло да се разкраси според критериите му. Това едва ли бе негова вина. Нали не той беше направил всички тези лоши инвестиции, довели баща й до банкрут, докато умирал в болницата. Икономиката била виновна. Цялата проклета икономика, която се срутила след фиаското на малоазийския рингит, сринал цените на акциите.

Слушах господин Де Круз с празен поглед как използва правилните думи, за да ми съобщи за срива на фондовата борса и за неизбежните загуби по високорисковите полици, които баща ми предпочитал. Всъщност, каза той, нищо не било останало от завещанието, освен огромни дългове. Дори скъпият ми апартамент трябвало да се продаде.

— Имате ли някакви бижута, които бихте могли да продадете?

Втренчих се ужасена в него.

— Но татко беше мултимилионер! Как е възможно?

Господин Де Круз сви рамене красноречиво.

— Икономиката, нали ви обясних. Някои необмислени инвестиции, няколко неуспешни сделки… — Всякакви утешителни думи се лееха от движещите му се устни. — Може би и измами, сенчести сделки…

— С една дума, оставам без покрив.

— Не съвсем. — Господин Де Круз ми хвърли особена усмивка, пълна с неудобство и вина. Гледах го и чаках. Той се усмихна по-широко и нежелателното присъствие на вината изчезна. Нито един приличен адвокат не страда дълго от чувство за вина.

— Ами майка ви ви е завещала една къща. Трябвало е да влезете в нейно владение, когато навършихте двайсет и една години, но тъй като тогава бяхте удобно настанена в своя апартамент, баща ви реши да не ви товари с грижата за старата разнебитена постройка. Но тъй като сега условията се промениха за вас, вероятно ще поискате да й хвърлите един поглед.

— Майка ми ми е завещала къща? — попитах глупаво.

— Да, къща в Ампанг. Естествено, постройката сигурно е много занемарена, но земята е нещо друго… Като се има предвид кварталът, седите върху купчина пари. Евентуалната й продажба би разрешила всичките ви проблеми и, разбира се, с помощта на нашата фирма бихте могли да се отървете от нея. — Той нагласи устните си да си придаде делови вид и отвори папка пред себе си.

Трябвало е да ми се каже за къщата, когато съм навършила двайсет и една години, но господин Де Круз е спестил информацията, защото баща ми го е помолил за това.

— Кой плаща наема за използване на земята? — попитах.

— Имаше едно наследство от вашата прабаба, от което автоматично се изплащаше наемът, но това наследство почти привърши. Тук има и едно запечатано писмо, което баща ви е оставил да ви бъде предадено, в случай че умре. Ето ключовете и адреса на имота. — Той ми подаде връзка ключове, нотариалния акт на имота и тайнственото запечатано писмо.

Не бях в състояние да кажа нищо. Майка ми ми е оставила къща и през всичките тези години той е крил това от мен. Потокът от думи от страна на адвоката продължаваше, докато внезапно се изправих. Тогава той млъкна.

— Благодаря ви — казах учтиво и тръгнах към лакираната врата.

Навън задушната следобедна горещина ме удари в лицето. Всичко, което довчера приемах за даденост умря. Домът, който мислех, че е мой, се оказа за продан, а купищата пари не съществуваха. Въпреки това нищо друго нямаше значение, освен ключовете в ръката ми и къщата. Повървях пеша, докато забелязах бара „Вишните“. Лека болка туптеше в слепоочията ми и изпитах налудничаво желание да се изсмея от сърце. Бях бедна. Каква подигравка само! Животът сред богатство ме бе направил безпомощна. Дипломата ми по обществени науки ми позволяваше да заема място на секретарка, но за всякаква друга работа нямах достатъчно квалификация. Беше ми невъзможно да си представя огромното богатство на баща ми сведено до разнебитена къща в Ампанг. Помислих си за многото политици, които идваха с протегнати ръце и потупваха баща ми по гърба. „Добре, чудесно. Знам, че винаги мога да разчитам на Люк“ — казваха те.

Как беше възможно? Сигурно докато баща ми е лежал в болницата, го бяха изиграли и обрали. Той беше доста умен, прекалено хитър, за да загуби всичките си милиони, вложени в недвижима собственост, акции и тайни сметки. Сигурно е станала някаква измама, но при мисълта да разнищя огромната му империя ми прилоша. Хората, които можеха да направят така, че подобни колосални суми да изчезват, бяха на много високи постове и дори баща ми се държеше много предпазливо и на безопасно разстояние от тях.

Влязох в бара, поръчах двоен коняк на бармана, който прояви сервилно любопитство, и си намерих едно тъмно кътче, където да се скрия. Облегнах се на облегалката. Възможно ли е животът ти да се промени за един следобед? Разбира се. Вдигнах тежката завеса на прозореца.

Навън валеше. Очевидно нямаше да мога да отида и да видя къщата този следобед и по необясними причини ми стана по-леко, след като отложих отиването там. Къщата беше нещо повече от имот. Усетих чудодейната й сила още щом Де Круз спомена за нея. Събух обувките си, свих крака под себе си и скъсах плика на писмото. Да видим какви още изненади си ми подготвил, мили татко.

Обаче почеркът не беше татковият. Пуснах крака от седалката и седнах с изправен гръб. Женска ръка го бе писала и го бе адресирала не до мен, а до баща ми. Не исках да чета писмото на това ужасно място, но очите ми сами се плъзнаха към горната част на листа.

„Скъпи Люк,

Предсмъртното ми желание е Ниша да получи записите. Те са спомени от хора, които съм обичала цял живот. Не могат да ти навредят. Дневниците оставям на теб, направи с тях каквото решиш. Ще изпълниш тази моя последна молба, ако изобщо някога си ме обичал. Искам само дъщеря ми да знае, че предците й са били горди и необикновени хора. Никой от тях не е бил слабоволев като мен. Искам да знае, че няма от какво да се срамува.

Тя носи кръвта на добри предци. Те се проявяват в ръцете й, в лицето й и в сенките, щастливи и тъжни, които минават по гладкото й чело. Когато в горещи дни отвори хладилника и застане пред него да се разхлади, нека да знае, че те са в парата на дъха от устата й. Те са в нея. Искам да ги опознае както аз ги познавах. Нека да знае, че докато стъпваха на тази земя, те бяха чудесни силни хора, много по-смели от мен, и оцеляха.

Аз се проявих като слаба и жалка личност, защото забравих, че любовта идва и си отива, тя е баграта, която дава цвят на дрехата. Погрешно приех любовта за самата дреха. Семейството е истинската дреха. Нека да я носи с гордост.

Люк, моля те, предай й касетите.“

Писмото беше подписано Димпл. Значи майка ми е била Димпл Лакшмнан. Не Селина Дас, както пише в акта ми за раждане, който татко ми показа. Не е умряла при раждането ми. Тя ме е познавала. Значи аз също съм я познавала. Навън едри дъждовни капки се блъскаха в опушеното стъкло и с главоломна бързина се спускаха надолу като дебели прозрачни червеи. Какъв лъжец си бил, татко!

Дори отдалеч познах, че това е къщата. Спрях колата и слязох. Името на къщата — „Лара“, почти се скриваше от избуялите бурени, които пълзяха по портите и покриваха червената тухлена ограда около имота. Три момчета спряха велосипедите си до мен.

— Нали няма да влезете в къщата? — попита едно от тях с любопитство.

— Трябва да знаете, че вътре има духове — добави друго.

— Една жена умря вътре — извикаха и тримата и ме изгледаха многозначително. — Беше ужасно. Навсякъде бе оплискано с кръв. Който влезе вътре, не се връща — предупредиха ме със зловещ вид и с желание да ме изплашат.

— Къщата е моя — казах им, погледнах железните порти и криволичещата алея, от двете страни на която растяха големи иглолистни дървета.

Момчетата ме изгледаха с отворена от изненада уста, докато пъхах ключа в бравата. При металния звук на отключването, те продължиха с велосипедите и обръщайки се назад, ми хвърлиха бърз поглед.

Портата издрънча, когато я отворих. Идвала съм тук някога. Докато карах колата по алеята, изпитах чувство, че съм загубила нещо. Какво ли съм загубила? Иглолистните дървета от двете ми страни създаваха тъмнозелена стена от тишина. Паркирах колата пред къщата. Пълзящи растения покриваха по-голямата част от фасадата и червените застъпващи се плочи на покрива. Нещастната земя явно преди много, много години бе загубила битката с високите до кръста бурени. Пълзящи рози със свирепи тръни цъфтяха в изобилие. Общо взето гледката беше мрачна, призрачна.

Въпреки това тя ме зовеше, всяка тъмна сянка беше молба, мамещо око. Под едно дърво, част от което, виждаше през дивата растителност, забелязах статуя на малко момиченце, то държеше нещо с двете си ръце и сякаш го предлагаше, но бурени с лъскави листа плътно покриваха неговия дар. Минах покрай статуите на два свирепи лъва, които стояха като безмълвни пазачи на голямата входна врата от махагон. Когато натиснах дръжката, тя се отвори плавно. Покани ме да вляза.

Спрях по средата на обширната всекидневна и се усмихнах. Първата истинска усмивка откакто татко почина. Всичко беше покрито с двасантиметров слой от прах и паяжини, къщата беше напълно запусната, но аз си бях у дома. Без да вдигам очи нагоре, знаех, че високите тавани са изрисувани с пищни фигури от миналото, облечени с дълги роби. Вдигнах глава, точно така, дори гъстите паяжини не можеха да скрият стенописите. Малко врабче долетя в къщата през счупен прозорец, в тишината плясъкът на крилата му се чуваше ясно. Кацна върху перилото и ме изгледа с любопитство. Перилото, което едно време беше излъскано. Знаех го със сигурност, както знаех и какъв е цветът на пода под краката ми. С дясната обувка очертах малък полукръг, бутнах настрани сухи листа, клечки, курешки и насъбраната в продължение на много години мръсотия и собственото ми отражение ме погледна от гладка черна повърхност. Да, най-накрая черният мраморен под от кошмарите ми.

Разтревожени от необичайния шум, гущери се раздвижиха по тавана над неподвижните пухкави ръце на нарисуваните девици и херувими, които лудуваха из облаците. Ехото от стъпките ми прозвуча зловещо, но въпреки всичко имах усещането, че съм добре дошла, застиналите хора ме чакаха.

Когато се огледах, останах с впечатлението, че обитателите на къщата бяха излезли с намерение да се върнат скоро. Имаше голяма ваза със сухи клончета, купа за плодове с покрити с прах костилки, алкохол в кристалните шишета върху малък роял. Приближих се до зацапаните снимки върху пианото и духнах прахта. Бях снимана с красивата жена от моите сънища. Изяждащата спомените змия бе погълнала лицето й и го бе скрила в корема си. Коя беше тя? Това ли бе Димпл Лакшмнан? Ако това е мъртвите ми майка, значи жената на снимката, която татко ми показа, трябва да е още една лъжа.

Върху красива ниска масичка за кафе от мрамор и гранит имаше купчина списания. Най-горното беше от август 1984 година. Годината, всъщност месецът, когато пропаднах в черната дупка. Добре, дотук добре.

На отсрещната стена висеше картина с богато украсена рамка, но бе потънала в сива прах. Стъпих върху един стол и с кърпичка изтрих средата на картината. Видях женски гърди. Малко по-нагоре открих и лицето. Красива жена ме гледаше тъжно и знаех със сигурност, че тя е моята майка, Димпл Лакшмнан. Избърсах цялата картина, слязох от стола и отстъпих назад. Изведнъж почувствах, че вече не съм сама. Сякаш всички мъртви от майчината ми страна се бяха скупчили около мен. За пръв път откакто се изкатерих от черната дупка и не можех да позная абсолютно никого, почувствах, че не съм сама.

Затоплена и изпитвайки особено задоволство, се отдалечих от портрета и се изкачих по мраморните стъпала. Представих си как едно малко момиче пада. Спрях и ръката ми механично се вдигна към главата. Докосвах сребрист белег. Паднах по тези стъпала, бях съвсем сигурна. Падах с главата надолу, крещейки: „Мама, мама“. Не беше както татко твърдеше. Не се бе случило, докато съм пресичала улицата на зебра.

Поради някаква ужасна причина баща ми ме е изтръгнал от тази къща, където съм живяла с майка ми. Оставил е тук абсолютно всичко, което ми е било познато, и ме е присадил в съвсем нова обстановка. И тъй като не бе взел нищо от къщата, имах чувството, че някой е излязъл да купи мляко и така и не се е върнал. Сега разбрах защо баща ми не е взел нищо. Не е желаел нещо от предишния ми живот да върне спомените ми. Винаги се е страхувал, да не би да си спомня нещо.

На горния етаж отворих първата врата вляво. Веднага си представих как малко момиченце лежи на леглото. Това е била моята стая, а не розовата, в която баща ми ме въведе, след като излязох от болницата. Познах сините пердета на жълти слънчогледи. Пердетата вече бяха посивели с годините, но си ги представих как се надуват от вятъра. Сини с яркожълти слънчогледи. Мама ги е избрала.

От любопитство отворих гардероба и ме блъсва неочаквано силен мирис на камфор. В гардероба имаше великолепни дрехи за дете на седем години. Какви роклички само! При това напълно запазени. Чифт червени сандалки с хубави розови панделки отгоре привлякоха вниманието ми. Затворих очи и се опитах да се напрегна, за да си спомня нещо, но не успях. „Скоро — казах си, — скоро ще си спомня всичко.“ Погалих старите ми дрехи, изненадах се колко добре са се запазили. Зад леглото чух шум от бързо движение. Мишки. Вратите на гардероба сигурно са били добре затворени.

Изведнъж се видях как стоя в градината отвън до малко езерце, пълно със скъпи златни и червени рибки. Както внезапно си представих картината, тя така и отлетя. Бързо отидох до прозореца. Мръсно езеро се открои мрачно сред избуялите плевели в задния двор, който някога е бил градина. Стори ми се, че ме гледа с известен упрек, като че ли аз съм виновна, че водата е позеленяла след като съм го занемарила. Излязох от старата си стая и тръгнах по извитата галерия, откъдето се виждаше всекидневната долу. Отворих друга врата и ахнах.

Стаята беше обзаведена по същия начин както спалнята на баща ми в неговата къща — всичко беше абсолютно идентично. Ставаше все по-любопитно. Значи татко е живял в тази къща заедно с майка ми и с мен! Нещо се е случило тук, нещо го е накарало да ме вземе и да избяга, като е оставил всичко както си е било. Тръпки ме побиха, когато видях стаята. Затворих спартански мебелираното помещение и отворих друга врата.

Завесите тук бяха пуснати. Беше приятно полутъмно и толкова тихо, че чувах дишането си. Постепенно, почти неусетно ме обзе усещане, че не съм сама. Все едно, че заспиваш на плажа и се събуждаш от топлия плисък на леките вълнички, които мокрят краката ти. Чувствах се в безопасност и защитена, сякаш някой, който ме обичаше, седеше зад мен. Дръпнах завесите и светлината на залеза нахлу с любопитство, превърна въздуха в чудотворни пространства, изпълнени с прах, но изгони онова странно присъствие в стаята. Обхвана ме необяснимо чувство за загуба. Минах покрай голямото легло с балдахин, поддържан от четири колони, чудесно изработено и скрито под неизбежния дебел слой прах, и отворих вратите на хубав вграден гардероб, украсени с дърворезба.

Видях рафтове, отрупани с изискани дрехи, чудесно запазени. Пред мен висяха пищни рокли от 70-те години с пришити мъниста, избродирани в разкошни цветове. Стори ми се, че познах рокля в синьо и зелено с прикачен към нея гердан от фалшиви диаманти. Стори ми се, че си спомних как казвам: „Мамо, тази е хубава“. Затворих очи и си представих как стройната фигура се завърта с новата си рокля с клоширана пола и тя се развява около краката й като блестяща пеперуда. Това беше тя. Димпл Лакшмнан, моята майка.

Внимателно свалих роклята от закачалката и застанала пред огледалото в другия край на стаята, я допрях до тялото си. С майка ми имахме почти един и същи ръст. Свалих блузата и джинсите и облякох роклята през главата. Миришеше на препарат против молци, но я почувствах хладна върху кожата ми. Погладих внимателно сатена около ханша си. Роклята беше красива.

Като в захлас изтупах прахта от табуретката пред тоалетната масичка и седнах върху нея. Избърсах огледалото с хартиена кърпичка и разгледах гримовете върху дългата тоалетна масичка. Дръпнах капачето на синя гилза червило. Беше розово. Миришеше на застояло, но не изглеждаше изсъхнало. „Кристиян Диор“ и все още хубаво. Завъртях гилзата и намазах устните си. След това нанесох с четчица блестящи сини сенки според модата от 70-те. Застанах пред огледалото и на слънчевата светлина видях да ме гледа една непозната жена с яркосини сенки и с червило на устата. Стана ми тъжно. Толкова непонятно тъжно, че спуснах завесите и без да се замислям, се отпуснах върху прашното легло. Тогава осъзнах, че когато завесите са спуснати, стаята внушаваше съвсем друго чувство. Отново усетих, че има някой при мен. А когато се погледнах в огледалото в отсрещния край на стаята, видях жената от портрета на долния етаж. В мрака изглеждах красива, красива като майка ми. В края на краищата не приличах на баща ми. Взирах се, очарована от новия си вид, докато вече не виждах изненаданата си физиономия, а сцена от миналото.

Мама беше на долния етаж, облечена със същата тази рокля. Канеше се да отиде на парти. Представих си ясно всекидневната в класически стил с впечатляващо много аранжирани цветя, с големи кристални купи, пълни с плодове, пода, кристалния полилей, лампите, перилото, кремавата викторианска софа, махагоновата маса за хранене, големите дивани — всичко лъснато и ново, без прах, без мръсотията от птичи курешки. Всичко беше разкошно. Докато мама чакаше татко да се прибере от работа, тя подреждаше цветя върху масата за хранене и плачеше тихо.

Щрак, щрак, щрак, режеше тя с ножиците. Подреждаше цветя за голямата маса. Кървавочервени рози, съчетани с лапи на кенгуру.

— Защо плачеш, мамо?

Споменът избледня и аз продължих да се взирам в огледалото в променения ми външен вид. Слязох долу с роклята на мама. Не само че изглеждах различно, но и се чувствах другояче. Въздухът беше мек и спокоен, чувствах се у дома си. Обаче скоро щеше да се стъмни, а в къщата нямаше нито електричество, нито газ. Забелязах двете статуи на негри от ебонитово дърво, поставени от двете страни на стълбата, покрити с прах и паяжини, всеки от тях държеше по един свещник, тогава започнах да тършувам в кухнята за свещи.

Хладилникът беше празен, но шкафовете бяха пълни със стари консервирани храни. Пакети с юфка, кутии с мляко на прах, със сардини, празни кутии от овесени ядки, преобърнати от мишките, и много бурканчета с домашен конфитюр от манго. В друг шкаф имаше буркан с мед от диви пчели, който се бе утаил на златист пласт в основата и плътна тъмнокафява течност по-горе. Намерих свещите. Тогава забелязах връзка ключове. Един от тях ставаше на задната врата. Силно блъснах вратата и тя се отвори в притъмняващата вечер. Слънцето бе залязло зад високата тухлена ограда, която заобикаляше градината. В полумрака излязох и тръгнах по тясна каменна пътека, полускрита от избуяли буренаци от двете й страни. В градината беше тихо. Невероятна тишина. Шумът от уличното движение сякаш беше много далеч и настъпващата нощ току-що бе започнала да обгръща дърветата и земята с лилавеещи тонове. Поради това, че градината бе запусната и бях напълно уединена зад високите тухлени стени, изпитах изисканото удоволствие да забравя света и открих приказна тайна.

Какво представлява раят, ако не оградена със зид градина?

Минах покрай тясна зеленчукова леха, отдавна колонизирана от твърда трева и бурени с големи листа. Брулени от времето прътове, избелели като брезова кора, бяха забучени в земята в кръг и вързани заедно на върха подобно на скелет на индиански вигвам. Едно време пълзящи стъбла на зеленчуци са се виели по тях. Сега върхът на всеки прът от вигвама беше отрупан с бежови и сивкави охлюви, скупчени, доволни, че са намерили високо място над бурените. Близо до тухлената ограда цветовете на манговото дърво се бяха свили и образували дребни зелени плодове. Изпокъсан хамак висеше от клоните му. Спомням си хамака като съвсем нов и как се люлееше бавно под дървото на сянка. Някой лежеше в хамака. В слабия ветрец дочух тъничък смеещ се глас: „Хвани ме де“.

Обърнах се, но зад мен нямаше никой. Внезапно пътеката, постлана с камъни, прекъсна и стъпих върху пружиниращ мъх. Отляво имаше малко езерце със застояла лигава вода, от нея се издигаше покрита с мъх статуя на Нептун. До езерото бе цъфнал малък храст, много бледорозов цвят, голям почти колкото малка зелка, висеше тежко на един клон. Наведох се да помирели цвета и си представих как се навеждам над езерцето и в бистрата му вода виждам друго лице. Малко, тъмно, триъгълно лице. Видението изчезна така бързо, както се и появи. Езерцето беше съвсем мъртво. Кафява петниста жаба ме изгледа подозрително. Продължих да вървя в градината.

В самия и край, почти напълно скрита от пълзящи растения, се спотайваше малка дървена къщичка. Оранжевите плочи на покрива, които не бяха паднали, се криеха под големи лъскави листа бръшлян със сърцевидна форма. Листата почти закриваха цялата врата и тежестта на богатата растителност заплашваше да срути покрива. Бутнах встрани част от стъблата, дръпвах вратата на къщичката и надникнах вътре. В смрачаващата се вечер видях маса, стол и нещо, което ми се стори като малко легло или дървена пейка. Помислих, че е опасно да влизам. Вътре можеше да има змии. В мрака ми се стори, че виждам пръст с просветващ златен пръстен, и си представих как от сенките същото триъгълно лице, което по-рано бях видяла в езерото, ми се усмихва топло.

Лицето беше старо, но очите излъчваха доброта. Това лице се запомняше, имаше тъмнозелена татуировка на малки точици, образуващи триъгълни форми, които започваха на челото от средата на всяка вежда, спускаха се като съзвездие към слепоочията и към високите скули. Някакво дете непрекъснато се кикотеше. Старата жена с татуировката го гъделичкаше по корема. Напрегнах се да видя какво друго има в сенките, но нищо повече не помръдна. Старата жена със златния пръстен и кикотещото се дете сигурно бяха направени от чайни бисквити, защото изчезнаха в тъмнината като трохи от бисквити в чаша чай. Вече беше съвсем тъмно. Изправих се и бавно тръгнах обратно към езерцето. Татуировката. Коя беше тази жена? Изведнъж си спомних. Милата, скъпата Аму.

Щом се върнах в кухнята, заключих вратата и застанах на прага, докато очите ми се пригодиха към по-плътната тъмнина в къщата, тогава запалих свещ и като я носех в едната си ръка, а кутията със свещи в другата, се върнах във всекидневната. Една по една поставих свещите в свещника. Избърсах дебелия слой прах и паяжини и ги запалих.

Осветени, статуите на негрите изглеждаха много импозантни, хубавите им черни лица лъщяха като гладки черни камъни на пълнолуние. Те хвърляха танцуващи жълти светлинни по стените и тайнствени сенки в ъглите. Не си спомнях малко изненаданите им лица, но знаех със сигурност, че имената им бяха Салиб и Рехмап. Някога съм била не по-висока от тях. Светлината на свещите събуди тавана. Закръглените нимфи, жените със свенливи лица и съвършени пропорции, мъжете с къдрави коси се пробудиха. Къщата и всяко нещо в нея ме е чакало. Вероятно в къщата наистина имаше призраци, но аз не изпитвах страх, чувствах се сигурна у дома. Бях си вкъщи и в запуснатата празна къща ми беше далеч по-удобно, отколкото в моя хладен луксозен апартамент в Давансара, ала когато ъглите на стаята притъмняха и почерняха, осъзнах, че макар да не ми се тръгваше, трябваше да го направя, защото чувах все по-близо потупването на малки крачета по мраморния под, те ставаха все по-смели. Нямах желание да се запозная с плъховете, които очевидно живееха в моята къща, затова прибрах роклята на майка ми, духнах свещите и след като заключих вратата, си тръгнах с натежало сърце. Сякаш оставях нещо важно тук.

Когато изключих магнетофона, беше два часът сутринта. Навън неутешимо бушуваше буря. Дъждът тракаше по вратата към балкона като гневен дух, който напира да влезе вътре. Огледах луксозните предмети в апартамента и не изпитах съжаление. Нямаше да чувствам липсата им. В тях не бях вложила част от сърцето си. Най-скъпите отговаряха на най-високи изисквания. Предишната седмица всичко беше различно. След седмица и аз щях да бъда като всички останали. Може би трябваше да си потърся работа и да стана секретарка. Щях да купувам дрехите си от универсални магазини, сама да си готвя и да си чистя. Свих нехайно рамене.

Онова, което имаше значение, беше да разгадая дълбоката тайна, която обграждаше майка ми, да разреша загадката на черния мраморен под, който изникваше злокобно в кошмарите ми, да открия защо изпитвах ужас от капеща чешма и защо съчетанието на червено и черно ми е толкова неприятно. В душата ми се събудиха дълбоки чувства. Стори ми се, че помня прабаба ми Лакшми, но беше трудно да свържа енергичната и пращяща от здраве млада Лакшми от записите със старата посивяла жена, която смътно си спомнях. Възможно ли е тя да е същата нещастна жена на плетения стол, която винаги мамеше на китайска дама?

Така бях затънала в слушането на лентата с историята на Айя, че пропуснах да вечерям. В кухнята моята прислужница ми беше оставила няколко ястия, покрити с капаци, и изведнъж осъзнах, че умирам от глад. Седнах и съвсем непривично за мен опустоших всичко.

Внезапно се спрях. Защо се държах по този начин? Откъде идваше тази лакомия, това необичайно бързане? Представих си сцената как малко момче повръща в чинията си. „Усещам храната, която й дават!“ — казва Лакшмнан, плаче като луд пред старата жена със стоманеносива коса и нещастни очи. Не, по онова време Лакшми трябва да е имала прекрасна черна коса и смели гневни очи. Бутнах настрани чинията.

Неспокойно влязох във всекидневната и се упътих към балкона. В мига, в който отворих вратата, силен вятър разроши косата ми и завъртя дрехите ми. Как копнеех да бъда в къщата на майка ми. Тя вече беше моя. Вятърът пръсна капки дъжд в лицето ми и издиша дивия си мокър мирис. Някъде много близо падна гръмотевица. Гласовете в главата ми се биеха с лакти да получат повече пространство и внимание. Когато съвсем измръзнах, влязох вътре.

Излязох от душа затоплена и изтощена, изсуших косата си пред огледалото. Беше почти четири сутринта. На другата сутрин щях да се върна в „Лара“. Исках да уредя незабавното си пренасяне. Изключих сешоара и като погледнах в огледалото, изненадах се от очите си. Взрях се в зеленикавите петънца в тях. Нефертити беше мъртва, но ми беше оставила очите си. Забелязах, че онзи надменен поглед беше изчезнал и на негово място блестеше огромно вълнение, което ми придаваше доста налудничав вид. Усмихнах се на себе си в огледалото, дори усмивката ми вече бе различна.

— Сега си поспи, защото рано сутринта ще тръгнеш към новия си дом — казах на великолепното момиче в огледалото. Тогава легнах под завивките и се заслушах в силната буря вън. Мятах се и се обръщах в леглото, докато най-после станах, запалих лампата и натиснах копчето на магнетофона, за да го пусна.