Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rice Mother, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Икономова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 72 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рани Маника. Оризовата майка
ИК „Бард“, София, 2003
Английска. Първо издание
Редактор: Олга Герова
ISBN: 978-954-585-439-2
История
- — Добавяне
Ниша
Застанах посред хола и се огледах с известно задоволство. В къщата бе съвсем тихо. Дори големият часовник нито тиктака, нито бие. Някой ден ще го поправя, но сега исках просто да почувствам къщата.
Няколко яки жени със сини престилки обраха плътните паяжини от тавана, лъскаха черния мраморен под, докато светна, върнаха блясъка на извития парапет на стълбата. Прибрах портрета на мама от реставратора и сега й се възхищавам колко е тайнствена и красива. От чешмите тече вода и след натискане на електрическия ключ жълта светлина залива всичко. Навън мъжете отрязаха скъсания хамак, източиха водата от езерцето, изгребаха всичката мръсотия и след като го напълниха отново, пуснаха вътре червени рибки. Голям труд падна, докато изскубят бурените, след това ги изгориха в края на градината. Малката лятна къщичка в градината беше стегната и боядисана отново в оригиналния й цвят — чисто бял.
В кухнята повечето старомодни уреди бяха изхвърлени, за да направят място на моите по-съвременни. Останаха хладилникът, който работеше, микровълновата печка и пералната машина в много добро състояние, която не бе спечелила одобрението на Аму. Да, забравих да кажа, че открих Аму. Никак не беше лесно, но един слепец в храма на Ганеша ме заведе при свещеник в манастир. Той на свой ред ме запозна с един от злобните й братовчеди, който се опита да ме прати по лъжлива следа, но аз започнах търсенето отново и най-после я намерих. Тя просеше на един пазар, хранела се само с червени мравки, които събирала от умрели гущери, и с гнилите остатъци, която продавачите й подхвърляли. Намерих я беззъба, ръката й, която протягаше за просия, беше суха като клонче, краката й бяха покрити с дебел слой черна мръсотия и миришеха на гнило, но тогава разбрах какво е да се отпуснеш в любящите й кафяви ръце.
— Димпл — възкликна тя поразена.
— Не, аз съм Ниша — казах, а тя се разрида неудържимо. Така я доведох вкъщи.
Официално бях разорена, но този въпрос не ме занимаваше. Нуждите ми не бяха големи. За мен нямаше нищо по-важно от това да върна на къщата предишната й прелест. Често крачех в благоговение, не вярвах на очите си и само пипах това-онова. Ръцете ми се плъзгаха по гладки лъскави повърхности, още не можех да си представя, че безброй пъти съм минавала по главната улица и никога не ми е минавало през ума, че един ляв завой щеше да ме отведе до собствения ми дом. Забележителна къща с прекрасни съкровища. Още не можех да свикна с мисълта, че е моя. Отново се обърнах към портрета на мама, за да видя тъжната й усмивка.
Бях решила да открия роднините си. Желанието ми се усили след срещата с Рата. Разгърнах телефонния указател, там имаше само една Бела Лакшмнан. Набрах номера.
— Ало — обади се рязък глас.
— Ало. Казвам се Ниша Стедман — представих се. Последва тишина, след това силен вой, който отеква право в главата ми. Дръпнах телефонната слушалка от ухото си, после друг глас също така рязък и силен се обади.
— Ало, кой е?
— Казвам се Ниша Стедман. Мисля, че сме роднини.
— Ниша? Ти ли си?
— Да, а ти си Бела с красивите букли, нали? — попитах весело.
— Боже мой, не мога да повярвам. Защо не дойдеш? Ела веднага.
Последвах указанията й до Петалинг Джая. Движението беше задръстено и докато стигна, почти се стъмни. Паркирах колата и видях висока жена, застанала като войн на прага, да наднича в притъмняващия ден. Когато тръгнах към портата, тя излезе, тръгна, куцукайки, към мен и се разрева гръмогласно.
— Ниша, Ниша, ти ли си наистина? След толкова години… все си мислех, че някога ще си спомниш за баба си Рани. Чакай да те погледна. Същата си като Димпл. Тя беше чудесна дъщеря. Много я обичах.
Прегърна ме мечешки, стисна дясната ми ръка сред двете си длани и я обсипа с леки сухи целувки.
— Влез, влез — покани ме посред риданията и целувките.
Пищна жена с красива къдрава коса, дълга до кръста, излезе да ме посрещне. Тя имаше гъвкаво тяло като на танцьорка и носеше звънчета на глезените си. В тъмното очите й изглеждаха огромни и блестящи. Значи това бе екзотичното цвете на фамилията. Когато се приближих, забелязах тънки бръчици около очите й. Сигурно вече бе четирийсетгодишна.
— Здрасти, Ниша. Изглеждаш тайнствена като Димпл.
— Признавам, че паунът е свършил добра работа — казах.
— Ах, ти си слушала моя запис — засмя се тя доволна, застана малко настрани отляво, защото баба ми, която току-що открих, се суетеше около мен и ме поведе към оскъдно мебелирана къща. Точно срещу входната врата имаше два тъмносини дивана, а по стените — няколко евтини картини със сцени от малайския селски живот. До една стена стоеше витринка, пълна с дребни фигурки. Изненадващо, но масата им за хранене изглеждаше много скъпа и странно контрастираше с бедно подредената им къща.
Баба Рани събра двата края на сарито и тъжно избърса очите си с тях.
— От години се молех да дойде този ден — въздъхна тя. После се обърна към дъщеря си и каза: — Иди, направи чай за детето и донеси от вносния кейк. — След това отново насочи вниманието си към мен и запита: — Къде живееш сега?
— В „Лара“.
— Така ли, сама ли живееш?
— Не, Аму е при мен.
— Тази старица още ли не е умряла?
— Мамо, не говори такива ужасни неща — смъмри я Бела и поклати глава възмутено.
— Ти как си? — попитах баба си.
— Зле, много зле.
„Значи няма подобрение от по-рано“ — исках да кажа, но не го изрекох. Вместо това произнесох:
— Много съжалявам да го чуя.
Бела отиде в кухнята, за да направи чая и да нареже вносния кейк. С подозрително присвити очи баба Рани изгледа как дъщеря й се отдалечава. След като се увери, че Бела няма да я чуе, тя се наведе напред и прошепна яростно:
— Да знаеш, тя е проститутка. Никой от съседите не ми говори заради нея. Защо не ме вземеш при себе си в „Лара“? Не мога да живея тук повече. Целият свят ми се смее.
Видях блесналите й алчни очи и ми стана мъчно за Бела. Спомних си какво беше казала Бела за майка си. „Тя ми е кармична спътница. Отровен подарък от съдбата. Майка.“ Много добре си представях как тази противна жена, която седеше пред мен, е тормозила нещастната ми майка. Димпл е била изключително крехко цвете, а тази жена бе подобна на питон. Питонът вече се опитваше да ме задуши. Всеки път, когато издишах, тя щеше да ме стиска все по-силно, докато усети, че не се съпротивлявам повече, че съм се отпуснала напълно под силните й мускули. Тогава щеше да разтвори уста и да се заеме със задачата да ме погълне цяла.
Леля Бела се облегна на вратата на кухнята.
— Водата завря — съобщи тя весело.
— Слушай, помня, че ядохме сладолед в Дамансара — казах й. — Ти май много обичаше сладолед.
— Да, точно така, много обичам сладолед. Значи паметта ти напълно се е възвърнала?
— Не, спомням си неща оттук-оттам, но теб те помня. Помня косата ти и прекрасните ти пищни и смели дрехи. Всички мъже те заглеждаха.
Баба Рани изсумтя.
— Знаеш ли какво? Не прави чай. Хайде да отидем да ядем сладолед. Също както едно време — предложих й неочаквано.
— Чудесно. Тогава да отидем в Дамансара — съгласи се тя ухилена.
— В Дамансара — казах.
— Значи вие, момичета, решихте да ме оставите тук съвсем сама с подутите крака и изкривените ръце? Ами ако падна, докато ви няма? — заядливо извика баба Рани.
— Моля те, бабо Рани. Обещавам, че Бела няма да закъснее. Просто си стой и я чакай.
Бела отметна назад тежката си коса. Тя все още беше много привлекателна жена.
— Да вървим — подкани ме. В колата ми каза: — Не съм проститутка, да знаеш.
— Знам — отвърнах и включих на скорост.
— Мама си е просто такава. Тя не е същата откакто уби баща ми с езика си.
Чух и последната касета, но историята оставаше незавършена. От едно чекмедже извадих картичката с телефонния номер на Розет.
— Прослушах всички записи — казах в слушалката.
Уредихме си среща. Върнах слушалката на място и се изкачих по извитите стълби. Тайнствената любовница на баща ми очевидно имаше свободно време за консултации в шест часа сутринта. Какъв подарък би бил подходящ за срещата? Бях обещала финансова помощ на дамата в замяна на информация, но това бе разбира се преди да науча, че съм разорена. Все пак не всичко беше загубено. В моята спалня отключих сейфа на стената и от тъмната дупка извадих малка кутия, инкрустирана със седеф. Подарък за дете от морето.
Отворих кутията, вътре имаше заплетени на топка бижута — всичките подаръци, които татко в продължение на години ми беше оставял на малката масичка пред стаята. Изсипах скъпоценностите върху леглото. Струваше ми се доста безгрижно занимание да боравя с такива блестящи и красиви предмети. Безцветните камъни проблеснаха, когато паднаха върху леглото. Любимите камъни на татко бяха диамантите. Най-много харесваше безсмъртния им блясък. Перлите му се струваха от по-ниско качество, другите камъни приемаше по-скоро като цветни мъниста, обаче студените, твърди диаманти особено го привличаха. Успях да освободя едно колие с диаманти, инкрустирани върху бяло злато, най-големият камък беше тесен и продълговат. Помня, че татко го бе застраховал за двайсет хиляди рингита. В ръката ми звънна като много скъпа вещ. Смяната на адреса на скъпоценния наниз изглеждаше неминуема. Вдигнах го и го разлюлях пред очите си.
— Искаш ли да отидеш да живееш в Бангзар и да украсиш хубавия врат на една проститутка? — прошепнах тихо.
Оставих нехайно колието върху леглото и натъпках всичко останало в кутийката със седеф. Долу чух как Аму си говори, докато приготвяше тесто за палачинки и супа от леща за нашата скромна вечеря.
Лесно намерих дома на Розет. Там видях същите иглолистни дървета каквито заобикаляха „Лара“. Явно изневеряващият мой баща много ги е харесвал. Когато позвъних, черните железни порти се отвориха безшумно. Влязох с колата и паркирах под навеса до доста стар спортен мерцедес. Прислужничка китайка ми отвори вратата. Огледах къщата и се възхитих на делото на баща ми. Същият мраморен под, извита стълба с парапет и огромни кристални полилеи имаше и в дома на проститутката. Татко явно е обичал блясъка и старинния интериор. Розет ми се усмихна и изви тялото си гъвкаво, докато ставаше от черната кожена кушетка. Тя изглеждаше нова и модерна. Във всеки случай не отговаряше на вкуса на татко. Жената се приближи с протегната ръка.
— Как си? — тонът й беше приятелски, ръката й — мека и суха.
— Добре. — Това бе жената, която унищожи майка ми. Виж я. Колко хладнокръвно и с каква изисканост приемаше в бърлогата си дъщерята на същото онова същество, което бе убила.
— Коняк, нали? — попита тя, отивайки към барчето.
— Благодаря.
— Без лед, доколкото си спомням. — Изгледа ме въпросително. Вече не приличаше на описанието на младото момиче, което маха с ръка, чийто образ е докарвал майка ми до умопомрачение. Оттогава Розет бе придобила изискани маниери.
Кимнах.
— Добре, какво искаш да знаеш?
— Всичко. Започни отначало — казах, в същото време бръкнах в малка кадифена торбичка и извадих блестящото колие. Поставих го върху тъмнозелената мраморна масичка. На никакъв друг фон колието не би имало по-примамлив вид, отколкото на лъскавата тъмна мраморна повърхност. Също, не се и съмнявам, по вкуса на татко. Вдигнах очи и видях как Розет гледа искрящите камъни, трудно ми беше да определя погледа й. Не беше точно алчност, не дори щастие, може би нещо като таен копнеж. Сякаш се взираше в миналото си като във време, което е било много отдавна, вече непостижимо. Поглед към изгубен живот.
— Вероятно вече знаеш, че когато умря, баща ми банкрутира. Не остана нищо, освен бижутата ми и къщата, която моята майка ми е завещала. Мислех си дали би приела това малко колие вместо чека, който ти обещах.
Розет се приближи с чашите в ръце. Все пак тя не пиеше „Тиа Мария“ с много лед. Погледна ме в очите и се засмя.
— Когато си млад, можеш да пиеш всякога алкохол. На моята възраст алкохол се разрешава само в специални случаи.
— Значи погребението на баща ми е било специален случай?
— Срещата ми с теб беше специален случай.
— Все пак какво пиеш? — попитах, изненадана от отговора й.
— Специална индонезийска смес от билки и корени. Ужасно горчива е, но се слави с това, че запазва младежкия вид.
Тя беше в края на четирийсетте и въпреки това не изглеждаше нито ден по-възрастна от трийсет години. Дали не си бе правила пластична операция? Не, нямаше такъв вид. Тя видя, че я разглеждам и се засмя. Дребни бръчици се появиха около очите и устата й.
— Младостта е капризен приятел. И да му дадеш всичко, пак ще те зареже. Всъщност възрастта е истинският ти приятел. Тя никога не се разделя с теб, дава всичко от себе си до последния ти дъх. Догодина ще навърша петдесет. Цялата ми тайна се крие в малко индонезийско селце, където живее един изпит старец със съсухрено лице. Измислил е най-прекрасната магия, наречена сузук. Той прави остри игли от диаманти и злато, изтънява ги, докато се превърнат в най-тънките нишки, които можеш да си представиш. После влага цветето на младостта във фините диамантени игли и ги забива под кожата на клиента. Веднъж попаднали у човек, те му придават младежки вид и непреходна красота. Красота, която изобщо не зависи от чертите на лицето. Допълвам магията с тази ужасна тонизираща напитка. Лошото е, че когато носиш под кожата си тези миниатюрни игли, тънки като косъм, те трябва да се извадят, преди да умреш или поне, преди да те погребат, иначе твоят дух, прикован към земята със сузук ще остане вечно да броди по гробища и кръстопътища. Сама можеш да се досетиш, че повечето най-добри наши певци и актриси са си правили сузук. Вгледай се внимателно в тях и виж чара, който излъчват. Ще забележиш, че зад блясъка се крие съвсем обикновено лице. Точно преди да умра, ще извадят моите игли и изведнъж ще се състаря пред собствените си очи. Ужасно, нали? — каза тя и се засмя, като видя как зяпнах от изненада. — Както и да е, не си дошла тук, за да ти разказвам какви неприятности ще преживее душата ми преди смъртта. — Тя протегна напред белите си ръце с красив маникюр и ми направи знак да седна.
Настаних се на кожен фотьойл. Беше голям и много удобен, но устоях на изкушението да се свия в него и да се отпусна. Исках да наблюдавам чаровното същество, което с невероятна лекота успяваше да предизвика у мен ту жал, ту възхищение. Седнах с изправен гръб. Тази жена още като съвсем млада е притежавала силата да примами татко и да унищожи мама.
— Добре, откъде да започна?
— Започни от самото начало и свърши с края. Къде се запозна с баща ми? Освен това какво знаеш за майка ми и за мен?
— Запознах се с баща ти, докато работех в агенцията за компаньонки „Златни момичета“. Всъщност тогава той беше с майка ти и ми я представиха, но тя сигурно не ме е запомнила. Седях край много голяма маса с други красиви жени. Придружавах приятел на баща ти, но още тогава плених Люк. Той ме поглъщаше с тъмните си очи. Седеше наблизо и усетих отпечатъка от зъбите му върху сърцето си. Майка ти така и не разбра, у нея не се пробудиха никакви подозрения. Беше млада, чиста, непокварена, а на всичкото отгоре беше бременна. Когато се обърнеше да го погледне, лицето й светваше от щастие. Никога не би повярвала какъв човек живееше в тялото му. Беше мила и прекалено невинна, за да може Люк да разкрие пред нея своята грозна страна, без която не би могъл да живее, и затова я криеше от останалия свят. У мен той видя кожа, бяла като ориз, но и нещо повече — бях човек, който можеше да го приеме такъв, какъвто е. Аз го разбирах. С цялата му грозота и извратеност и едновременно с това с неустоимата му привлекателност. В отношенията ни нямаше нежност. Ние правехме неприятни неща, които биха шокирали майка ти.
Никога не съм изпитвала чувството, че отнемам нещо от Димпл. Тя не би поискала онова, което аз взимах. Пустинята чака дъжд, за да я освежи, да я направи по-приятна и хората да й се радват, но също така пустинята се нуждае от слънце, за да знае, че е пустиня. Майка ти беше дъждът в живота на баща ти, аз бях слънцето. Тя го разхубавяваше и изваждаше от него най-доброто, ала той имаше нужда от мен. Както и да е, той знаеше къде да ме намери. Обади ми се още на другия ден след вечерята и нашата шефка мадам Кеу ни уреди среща вечерта в „Шангрила“. По онова време това бе най-добрият хотел в страната. Той ме наблюдаваше цяла вечер. Не можеше да се храни, защото душевният му глад не бе задоволен. Аз се смеех и дразнех звяра у него докато най-после се качихме горе. Споменът за стая 309 продължава да ме изгаря отвътре. Той отвори вратата, аз минах пред него и когато се обърнах, мъжът беше изчезнал, беше останал само звярът.
От горното си джобче той извади черна копринена кърпичка, без да се усмихвам и изненадвам, аз също извадих подобна кърпичка от чантата си. Болката може да бъде нещо изискано, но знай, че онзи мъж, за когото майка ти се беше омъжила, остана пред вратата на хотелската стая. Той беше верен на майка ти, докато звярът и аз вършехме онова, от което изпитвахме нужда. То не беше любов, а нещо така неотделимо от живота, че човек не би могъл да си представи дори мисълта да се лиши от него. То гореше ярко в продължение на повече от двайсет и пет години, до самата му смърт. Двете с теб никога не бихме могли да се срещнем, докато беше жив, макар че те наблюдавах как растеш. Стоях в паркове и отдалече те гледах как играеш, но аз принадлежах към друг, паралелен негов живот и двата никога не биха могли да се срещнат.
Тя спря да говори и отпи от ужасната индонезийска напитка. Гледах я като омагьосана. Онова, което излизаше от устата на тази жена, в никакъв случай не би могло да бъде вярно, но след като изпи горчилката, тя отново заговори и започна още по-бързо да бълва думи. Също както вода протича от цепнатина на язовирна стена, бързо я разпуква и най-после я срива до основи. Вълните стават все по-големи и все по-високи. Скоро думите й щяха да ме погълнат, мислех си тревожно. Розет ме гледаше право в очите. Хубавата й грижливо поддържана коса се спускаше около лицето и стигаше до раменете й.
— Защо толкова се изненадваш? Сигурно и записите са съдържали шокиращи моменти. Но винаги е така, когато се виждат мотивите, накарали всеки от нас да постъпва по определен начин.
Поклатих глава.
— Когато слушах записите, все едно че четях роман, те ми разкриха едно минало, в което не участвам, но след като ти си тук пред мен, всичко някак си става реално, дори прекалено реално. Това, което говориш за баща ми, сякаш се отнася за някой друг. За чудовище.
— Не, той не беше чудовище. Той обичаше майка ти много, а също и теб.
— Да, толкова ме е обичал, че дори не понасяше да се докосне до мен — троснах се обидено.
— Бедната Ниша. Нима не знаеш, че баща ти беше готов да даде живота си за теб? Всичко, което правеше, беше с мисъл за теб. Не знам много за детството му, но не ще да е било така романтично, както го е описал на майка ти. Жестоки, груби неща са му се случвали и те са формирали неговите перверзии, но той отказваше да ги признае, докато не срещна мен. Тогава аз се превърнах в най-дълбоката му тайна. След като срещна мен, той започна да се бои от себе си. Страхуваше се от отровните нощни цветя, които чакаха да разцъфнат в душата му.
Люк ми разказа как една вечер седял долу и пиел чай с майка ти пред отворените френски прозорци. Приятен хладен ветрец подухвал и лампите в градината горели. Часовникът току-що ударил десет часът. В къщата светели само запалените свещи на ебонитовите статуи до стълбата. Той се чувствал доволен и спокоен в меката светлина. Майка ти му действала по този начин. По едно време вдигнал очи и те видял да слизаш по стъпалата по къса бяла нощничка, повдигната над гащичките ти, дългата ти коса била разрошена, с юмруче си разтърквала сънливо дясното си око. На светлината на свещите тялото ти блестяло. В този миг устата му пресъхнала. В този миг той те пожелал. Бързо се опомнил и изпитал дълбоко отвращение от себе си. След тази нощ той се намрази, а от теб се боеше. Защото в този миг ужасното нощно цвете с дебело стъбло и отровен сок у него се наканило да разцъфне. Оттогава нататък той се стараеше да не докосва меката ти детска кожа. Искаше да бъде твой баща, а не такъв, какъвто омразното цвете го подтиквало да стане. Държеше да бъде чист към теб.
Слушах разказа на Розет с нарастваща тревога, но тя ме гледаше безизразно. Оставих недокоснатата си чаша с коняк и се изправих. Отидох до прозорците наблизо и се загледах навън.
— Няма ли нещо добро, което можеш да ми кажеш за баща ми? — запитах.
— Баща ти те обичаше — отвърна тя простичко.
— Да, защото е бил педофил.
— Може да е бил, но не към теб. Почитай паметта му. Имаш късмет. Нямаш тъмни натрапчиви желания, която да те изяждат отвътре, денем и нощем да ти шепнат и да те карат да вършиш неща, които се срамуваш да признаеш. До смъртта на майка ти баща ти не е знаел, че още преди години тя открила моето съществуване. Обаче е постъпила погрешно. Ако му беше поставила въпроса ребром, нещата може би биха се развили различно. Когато извадиш на светлина и най-лошия демон, той може да ти се стори отвратителен, но докато се крие в мрака, расте все по-висок и по-голям и придобива невероятни размери.
След смъртта на Димпл баща ти прослуша нейните ленти за пръв път. Докато слушаше, сълзи се лееха от очите му. Тогава си обясни причината за охладняването й и за нежеланието й да се любят. А когато чу за келнера на партито, се срина на пода от угризения на съвестта. Знаеш ли, когато майка ти допусна младият келнер да обладае тялото й, тя унищожи добрия човек, за когото се бе омъжила. Мъжът, когото аз държах в прегръдките си, бе я наблюдавал в леглото с келнера. Онзи мъж, по отношение на когото романтичната ти майка явно е бъркала и в наивността си е желаела да срещне. Същата вечер той дойде при мен гневен и възбуден. Разхождаше се нагоре-надолу като тигър в клетка, гледаше ме студено. След това ме грабна и нарочно прояви жестокост, нито един от двама ни не изпита никакво удоволствие. След това седна и изпи две големи уискита.
Прибра се вкъщи и я намрази жестоко. Започна да мисли как да я унижи, да я оскърби и да я унищожи.
Една вечер се прибрал и видял резултата от своите усилия. Още не била мъртва, но го гледала като тъпо животно и той знаел, че това е негово дело. Дълго след като тялото й вече го нямаше, страдащият й дух не го оставяше на мира. Люк не можеше да погледне нищо, което тя бе обличала, докосвала или върху което е лежала. Димпл беше навсякъде, накъдето и да погледнеше. Виждаше образа й дори в очите на прислугата. Сън не го хващаше. Затова затвори къщата така, както беше. Не взе нищо оттам, с изключение на документите от кабинета си, които нямаха връзка с нея, и нейните ценни касети със записи.
Заключи касетите в малко шкафче в гардеробната стая в новия си дом и те останаха там, докато ти ги намери след смъртта му. Той не искаше да я запомниш как лежи в собствената си кръв, с отворена уста, като задъхваща се риба на сухо. В очите й се таял въпросът: „Доволен ли си сега?“.
Дори години по-късно неща като бутилка шардоне, красиво подредени цветя или дълга черна рокля на някоя витрина сякаш му крещяха „Доволен ли си сега?“. Радваше се, че поне за тебе е изтрита тази картина на миналото от съзнанието ти. Докато ти лежеше в болницата, той като с магическа пръчка промени целия ти живот. Записа те в друго училище, освободи цялата прислуга, рязко прекъсна всякакви връзки с роднините ти. Искам да добавя, че това му достави удоволствие. Той мразеше баба ти Рани.
Купи нова къща, приготви ти стая и ти създаде съвършено нов живот. Толкова ли ти е трудно да му простиш, че не искаше да запомниш Димпл в последния й миг? Трудно ли е да повярваш, че те обичаше толкова много, че не желаеше да страдаш като него? Той винаги е искал да ти каже за наследството ти и за миналото, но колкото повече време минаваше, толкова по-трудно му беше. Все си поставяше крайни дати.
„Когато стане на осемнайсет години“ — ми каза. Ти навърши осемнайсет, а той реши: „Непременно, когато навърши двайсет и една“. Стана на двайсет и една и когато замина в чужбина да учиш, той се зарече: „Когато се върне“. След това се разболя и тогава каза: „Когато умра, а това вече е доста скоро“.
— По-добре да бях го знаела по-рано, докато още беше жив. Винаги съм смятала, че не ме обича.
— Била си много далеч от истината — каза тъжно Розет.
Приближих се до красивата запазена жена. Кожата й беше извънредно бяла. Когато тя вдигна очи към мен, те изглеждаха страшно големи, изпълваше ги мека тъмнина. Замислих се какво ли е виждал баща ми в тях. Какво ли в тях е събуждало спящото чудовище у него? Като си помисли човек, че тази жена е усетила следи от зъби по сърцето си, когато за пръв път е видяла татко. Колко сложен и странен е животът на другите. Колко труден за разбиране!
Няколко минути Розет и аз просто се гледахме, всяка потънала в собствените си мисли. Тогава се наведох и я прегърнах.
— Благодаря ти за успокоението, което си давала на баща ми — промълвих.
По лицето на Розет мина тъжна, призрачна сянка. Тя сведе очи и наведе глава. Красивата копринена коса, на която по-рано се възхитих, падна напред и скри лицето й. Някъде дълбоко в душата ми нещо ме подтикна да я погаля по копринената коса, по страдащата глава. Сложих ръка върху слепоочието й. Косата й наистина беше мека. Розет леко потърка глава в ръката ми като невинна черно-бяла котка. Никога не бих могла да бъда нейна приятелка. Никога. Дори в този миг си представих отвратителната картина как тялото на тази жена е сплетено с тялото на баща ми.
— Благодаря ти — прошепна Розет. — Може да съм проститутка, но обичах баща ти.
— Поне си изживяла живота си така, че си си отговорила на всичките въпроси, започващи с ако — казах над наведената й глава. После се обърнах и си тръгнах. Знаех, че никога повече няма да стъпя в тази златна клетка, където живее черно-бялата самотна котка.
Събудих се в малките часове на нощта без определена причина. Известно време лежах объркана и необичайно неспокойна. Не бях сънувала кошмар, не бях и жадна. Тогава неочаквано си спомних друг случай, когато пак без причина се събудих.
Видях как отмятам завивките, ставам от леглото и тръгвам да търся мама. В подобни случаи мама винаги знаеше какво да направи. Двете се гушвахме в нейното голямо легло, а изпод леглото тя вадеше книга с приключенията на Хануман, бога на маймуните.
Като на филм виждам как тръгвам към стаята на мама.
В цялата къща е тихо. Хващам се за хладния парапет, поглеждам надолу, виждам много сенки и тъмни ъгли във всекидневната. Долу коридорът е тъмен, с изключение на меката светлина на нощните лампи. Това означава, че татко още не се е прибрал. Босите ми крака стъпват тихо върху студения мраморен под. Вратата към стаята на мама е затворена. Аму и шофьорът спят дълбоко в стаите си на долния етаж. Виждам себе си — малка, с коса до раменете, спирам за миг пред вратата на мама, после натискам дръжката. Вратата се отваря и изведнъж се разбуждам напълно. Стаята изглежда някак по-различна. Лампата до леглото свети. Тихо е и е спокойно, с изключение на звук от падащи капки. Мек, мокър шум. Тап, тап…
Като капеща чешма.
Мама е заспала до малката масичка край леглото. Облегнала се е върху масата, лицето й е извърнато и го виждам. Била е толкова уморена, че е заспала, подпряна на масичката.
— Мамо! — повиках я с шепот.
В стаята е студено и тихо, усещам само някакъв дим. Той има сладникав мирис, не ми е познат. Става нещо странно, което не мога да проумея, настръхвам, а устата ми пресъхва. Обръщам се да изляза. Ще дойда при мама утре сутринта. Най-добре. Всичко изглежда по-различно на утринна светлина. Тогава чувам пак капането на тежките капки. Тап. Обръщам се бавно и пристъпвам към мама както спи. Облечена е с хубавата си синя нощница. Върху масата, където се е облегнала и заспала, от някакви странни тръбички и неща, които никога по-рано не съм виждала. Приближавам се да ги разгледам.
— Мамо — изричам. Прозвуча като дрезгав шепот, който после се загуби. Пристъпвам напред и тогава, вместо да я заобиколя и да погледна, правя още две крачки покрай дълбоко спящата ми майка. Ако продължа, ще стигна до леглото й, но няма как, тогава се обръщам. Правя го много бавно. По някаква тайна причина, която не разбирам, затварям очи. Поемам дълбоко дъх и след това бавно ги отварям.
Поглеждам мама право в очите. Те гледат към мен, но като че ли виждат през мен. Очите й са станали като стъклени, устата й се отваря и затваря като на риба. Дълбоко в корема й е забита онази красиво гравирана сабя, която висеше в стаята на татко.
— Харакири. Харакири. Харакири — пее Анджела Чан, побойничката от нашия клас, тананика го с подигравателен глас.
Зави ми се свят.
— Рози растат сред полето — продължава да пее тя, не мога да понасям гласа й, който звучи в главата ми. — Глупаво момиче, не биваше да ти казвам — изсъсква тя.
Поклащам глава, гласът и изчезва и аз отново гледам стъклените очи на мама с празен поглед. Изведнъж в съзнанието ми нахлуват детски стихчета, пеят ги противни гласове. Така жужат в главата ми сякаш там са влезли стотици пчели и не оставят място на стъписания ми мозък да помисли.
„Уий Уили Уинки[1] тича през града. Облечен с нощница, изкачва стълбища нагоре, после се спуска надолу. Чука по стъклото на прозореца, вика през ключалката. Дали всички деца са си легнали, защото вече е осем часът. Бедничкият Уий Уили Уинки е бос.
Гълъбът се обажда: гуу-гуу, какво да правя?
Къде си тръгнал така нависоко? Да обера паяжините от небето.
Може ли да дойда с теб? Да, само че лека-полека. Мери Мери, която винаги противоречи. Подплаши госпожица Мъфет. Обущарят поправи обувката ми. Старият Кинг Коул беше весел старец. Да, той беше весел по душа. Виждам луната и тя ме вижда. Бог да благослови луната, да благослови и мен.“
Неочаквано детските стихчета спират. Тишина.
Мама си е направила харакири. Дали татко ще бъде горд? Той винаги казва, че само най-смелите самураи са имали куража да си направят харакири както трябва, да довършат делото докрай. Пристъпвам към мама. Пресягам се и пипам косата й. Мека е. Устата й се отваря и затваря.
— Мамо — шепна, — кръвта ти ще изтече и ще умреш, защото не си имала силата да довършиш сама работата.
— Кръвта от раната й изтича бързо, плъзга се по отворената й длан, спуска се по средния й пръст и капе в червена локва върху черния под.
Червено върху черно. Червено върху черно.
Стоя застинала и наблюдавам как една капка се задържа на върха на пръста й, после като на забавен кадър капва на пода. Наблюдавам как плавно се спуска и пада в голямата червена локва, после се размива в гъстата течност и чак тогава започвам да крещя.
Скубя си косата и с писък тичам до леглото, където е телефонът. Не мога да се сетя как да набера 999. Пръстите ми се оплитат в шайбата, а апаратът отскача от изпотената ми ръка. Избягвам от стаята и пищя.
— Мама, мама, МАМА! — крещя истерично.
В основата на стълбата виждам татко, тъкмо стъпва върху първото стъпало. Току-що се е върнал. Носи най-хубавата си риза от батик, онази, която облича, когато ходи на вечери с високопоставени хора. Усмивката на лицето му застива, когато ме вижда.
Втурвам се към него.
— Помощ, тате, помощ! — крещя като обезумяла.
На върха на стълбата със суров израз стои Гъсокът с черна човка. Да, познавам го. Това е гъсокът Гендър, който се разхожда нагоре-надолу по стъпалата в стаята на своята господарка. Трябва да ме е сбъркал с онзи мъж, който не си казва молитвата вечер, защото ме хваща за левия крак и ме мята надолу по стъпалата. Падам.
Политам надолу по стълбата към изумения ми баща. Мраморните стъпала ме посрещат по средата. Не усещам болка. Започвам да се търкалям. Пред очите ми минават различни картини. Върху мрамора виждам отражението на изкривеното ми лице. От тавана изцъклените очи на мама ме гледат укорително, прекрасният й смях замира и спира в гърлото й, оттам сега излизат мехури, а в подножието на стълбата разстроеното ужасено лице на татко се втурва към мен, усмивката му е заменена с израз на болка. След това идва просто тъмнина. Паднах в черната дупка. „Няма да имаш повече спомени“ — каза ми дупката тихо и успокоително. Тя ми беше приятелка. Тя се грижеше за мен. Даде ми за компания змията, която изяжда спомените.