Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Rice Mother, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Красимира Икономова, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 72 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Рани Маника. Оризовата майка
ИК „Бард“, София, 2003
Английска. Първо издание
Редактор: Олга Герова
ISBN: 978-954-585-439-2
История
- — Добавяне
Втора част
Мирисът на жасмин
Лалита
Историята на нашето семейство се дели на два определени периода — преди и след смъртта на Мохини. След смъртта й мама, татко и Лакшмнан се промениха неимоверно. Дори външно изглеждаха различно. Никога не съм мислила, че е възможно за един следобед човек да претърпи такава драстична промяна. Смятах, че хората са непреклонни същества… и все пак това стана. Един горещ следобед преди много години цялото ми семейство се промени из основи.
Най-странното е, че не мога да си спомня този знаменателен ден. Всъщност дори не помня Мохини. Може би се сърдя на това нещастно момиче, което промени целия ни живот, като просто си отиде. Съзнавам, че не съм справедлива. Беше отвлечена с остриета на щикове, но въпреки това донякъде ми се иска да я обвиня за това, че не беше обикновена като всички нас. Знам, че и това не е справедливо. Тя не бе избрала външния си вид.
Понякога я свързвам с мириса на жасмин, препил ръката на мама. Не се притеснявай, няма нищо смущаващо. По-скоро е някакво обяснение. Мохини умря в края на японската окупация. По това време мама отглеждаше крави. Ставаше в четири часа сутринта, за да ги издои, преди да ни събуди, тогава остър мирис на краве мляко се носеше около нея. Щом японците си заминаха, мама продаде кравите. Вече не ставаше в четири сутринта, а по-късно и единственото, което правеше, преди да ни събуди, бе да напълни една чиния с цветове на жасмин за олтара. Детските ми спомени са съхранили аромата на жасминовите цветове, който струеше от пръстите й, и аз си въобразявах, че на това място преди малко е минала Мохини. Как мразя миризмата на жасмин! Мирише ми на смърт.
Когато силно се напрегна, си представям сестра ми, помня лицето й такова, каквото е на единствената снимка, на която я имаме. В продължение на много години мама я държеше в малко копринено портмоне, докато един ден Севенези я занесе в магазина на Чин Тек на улица „Ялан Гамбут“ и там я сложиха в дървена рамка в черно и златно. Мама свали от стената във всекидневната най-хубавата бродерия на Анна — паун, подскачащ по зелена морава с цъфнали оранжеви цветя, и закачи снимката на нейно място. Беше правена малко преди нахлуването на японците, цялото семейство сме облечени с най-хубавите си дрехи, макар че изобщо не си спомням как сме отишли до студиото и сме се подредили пред фотографа. Снимката е черно-бяло свидетелство за пропуските в паметта ми.
Мама си е сложила тежка златна верижка, на която висеше хубавият медальон с рубин, който продаде в началото на японската окупация. Тя е седнала, гледа към камерата и смело отказва да се усмихне. На лицето й се чете възхитителна гордост. Не е красива, но съзнава, че животът й се е подредил добре. Татко е изправен, едър мъж, облечен е с риза с къси ръкави, която може да служи като пример за съвършено изглаждане. Леко прегърбен, той се усмихва самодоволно към камерата и въпреки това имаш усещането, че не гледа в очите ти. Лакшмнан е издал напред брадичка и е изпъчил гърдите си като червеношийка. В погледа му се забелязва същата смелост, която има и у мама. Той живее с чувството, че му е писано да върши велики дела. Анна е сплела пълните си ръчички пред себе си в трогателен жест и е обута с любимите си червени обувки. Мисля, че ги помня. Отстрани имаха лъскави катарами.
Косата на Джейан е грижливо накъдрена от Мохини, но раменете му са тесни, а тъмните му очи вече пораженчески са загубили блясъка си. Вижда се зъбатата физиономия на Севенези, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на широките си къси панталонки. Очите му на палавник блестят. Прилича ми на уличен хлапак, облечен с чужди хубави дрешки, за да мине за дете на мама. После виждам себе си. Седя в скута на мама, малките ми заспали очички гледат със замъглен поглед. Разглеждам лицето си и търся клепките си, но не виждам такива. После се спирам на леко отворената ми уста, веднага си личи, че ми е била отказана дори бързо отминаващата хубост на детството.
Накрая очите ми се спират върху Мохини. Това е последното лице, което не съм разгледала. Не мога да срещна погледа й, защото се е обърнала и гледа Лакшмнан. Дори както е в профил си личи, че е красива и различна. Тъй като е уловена в движение и фактът, че не гледа право към обектива, я прави някак си по-жива, по-истинска от всички нас, сковани на снимката. Странно е като си помисли човек, че всички ние сме живи, а тя не е. Жива е само на нашата застинала снимка.
Преди онова време, когато всяка сутрин се събуждах от мириса на жасмин, Лакшмнан беше моят герой. Чуждите войници го бяха научили да казва: „Ей, дечко“. Така се обръщаше и към мен. На английски. Винаги с весел глас. Всякога ми е изглеждал едър и широкоплещест. Спомням си го гол до кръста и бос, младежките му силни мускули подскачаха на слънчевата светлина, докато енергично биеше нашето пране. Блестящи капчици вода летяха около него като че ли беше бог на водата. Струваше ми се, че той непрекъснато биеше нашите мръсни дрехи върху гладкия камък в задния двор. Млад, пращящ от здраве и страшно хубав, предстоеше му блестящо бъдеще. Капчици вода, пълни със слънце, непрекъснато хвърчат около него. Стоя сред зеленчуковата градина на мама и не мога да откъсна погледа си от този митичен воден бог. Възхищавам се колко досетливо е накарал слънцето да оцвети сапунените мехурчета. Зелени, червени, жълти, сини…
Помня го и до тежкия мелничен камък. Всяка сутрин брат ми мелеше подправките, които придаваха вкус на нашата храна. Той превръщаше шепи изсушени люти чушки, кимион, замбун, кориандър, копър, кардамон, куркума в цветни купчинки смлян прах. Изсипваше ги върху малко сребърно подносче за мама, също като подарък. Малки влажни купчинки в жълто, зелено, оранжево, тъмночервено и в цветовете на земята.
Защо ли не мога да си спомня нищо друго? Защо не помня нещата, които Анна и Севенези помнят?
Мама се дразни от мен, но нищо не мога да направя. В моите очи миналото не представлява кой знае какви събития, а обикновени неща — като например как се връщам от училище и заварвам мама да седи по турски върху пейката в кухнята и да ниже гирлянди от различни цветя, за да окичи ликовете на боговете в нашия олтар. Нищо друго не изпъква, няма какво да откроя. Просто неща, които виждах всеки ден. Цветните гирлянди, намотани на кълбо върху сребърен поднос до нея. Сиамското манго, което тя държеше в ориза, за да узрее по-бързо. Чудесните часове, които прекарвах, потънала в разглеждането на дървения й сандък. Направен от солидно тъмно дърво, с тежки бронзови дръжки, той беше най-любопитното нещо от моето детство. Сандък, пълен със съкровищата на мама. Вътре имаше сарита в ярки тонове, за които тя винаги казваше, че един ден ще бъдат на сестрите ми и на мен. Пипах с пръсти хладния копринен плат и се мъчех да си представя кои от тях някога ще да станат мои. Знаех, че зелените се пазят за Мохини. Мама твърдеше, че зеленото най-много отива на кожата й. В сандъка се пазеха и най-важните документи на мама, както и вързани с лико купчини писма от баба. След като японците си заминаха, кутията с бижутата на мама беше свалена от кокосовото дърво и зае полагащото й се място върху дървения скрин. Беше от шоколадови бонбони и мама веднъж я отвори пред нас. Беше пленителна. Рубини, сапфири и зелени камъни блещукаха и намигаха, сякаш щастливи да видят дневната светлина и да ги докосне човешка ръка.
Пазя изненадващо ясни спомени за растения, насекоми и животни. За красиви пурпурни листа, върху чиято гладка повърхност капка дъжд блести като искрящ диамант. Или как седя навън на слънце и с часове наблюдавам като хипнотизирана мравките. Какви удивителни същества са те. Непрекъснато вървят напред-назад, напред-назад и мъкнат товари, няколко пъти по-големи от техните мънички телца. Ако стоя съвсем неподвижна, някое водно конче може да кацне на ръката ми. Те са красиви същества с прозрачни крилца, които носят дъгата със себе си. Изпитвам смирение пред големите им искрящи като кристални топчета очи, дълбоко в тях има по една черна точка. Докато ги наблюдавах как поглъщат десетки малки и големи комари, недоумявах как ли им изглеждам аз на тях. Крачетата им гъделичкаха кожата ми. Най-интересното е, че могат да вървят и назад. Понякога изненадващо големи бръмбари с твърди черни крила и малки извити рогчета кацаха по ръцете ми, но от всички насекоми, които си почиваха на протегнатите ми ръце и ме гледаха глупаво, скакалците ми бяха любимци. Наблюдавах застиналите им муцунки и ми изглеждаха замислени, дори малко тъжни. Понякога стоножки с ненужно много крачка се разхождаха по ръцете ми или някоя дългоножка кацаше върху полата ми и се клатеше като пияна. Веднъж на смрачаване, както си седях така, един прилеп долетя и кацна на дървото манго. Увисна на един тънък клон с главата надолу и смачка още голата главичка на едно малко птиченце.
Обаче от всички същества на света най-големи любимци ми бяха пилетата, които живееха под нашата къща. Обичах ги, когато бяха мънички, жълти и пухкави, и се гордеех с тях, когато се превръщаха в кудкудякащи кокошки с лъскави очи. Когато бях много малка, си навеждах главата и се провирах в техния дом под къщата. Там винаги беше полутъмно, но приятно и прохладно, миришеше на перушина от кокошките, които се криеха вътре в острата миризма от курешките си. Трупаха се около мен и къткаха, така че ако направех дори една крачка, щях да ги смажа с гумените подметки на чехлите ми. Щом застанех на едно място, те се тълпяха около мен, махаха с крила и понякога нетърпеливо подскачаха нагоре в очакване да им хвърля храната, а когато го сторех, те лакомо започваха да я кълват от земята. Безкрайно се забавлявах, докато ги гледах как се хранят, после ровех из сандъците и вадех яйцата, някои имаха два жълтъка. Мама никога не позволяваше на момичетата от нашето семейство да ядат тези малко деформирани яйца, защото се смятало, че в противен случай ще родят близнаци.
Трябваше обаче да се пазя от петела. Той беше великолепен и красив, но неизлечимо луд. Накланяше глава на една страна и с особеното си пронизващо жълто око следеше движението на яркосините ми гумени чехли. Понякога ме гонеше и дори ме нападаше, без никаква причина ме пъдеше от тяхното пространство под къщата. Сядах на камък до един от коловете на къщата и си задавах въпроса, какво ли го караше винаги да бъде така ядосан. Въпреки всичко го обичах.
Няколко дни след смъртта на Мохини както седеше на пейката в кухнята, мама бавно се отпусна настрани, докато главата й легна в скута на Анна. Анна гледаше право напред и сложи малките си пълни ръчички върху главата на мама.
— Сега, след като вече я няма, трябва да се отърва от всички миризливи кокошки под къщата — заяви мама с равен и безизразен глас.
Аз я изгледах ужасена, ала тя удържа на думата си, кокошките бяха изклани една по една, докато се свършиха. Мрежата около коловете беше свалена, а земята — почистена. Долу вече не беше тъмно и плесенясало. Нямаше ги вече миризливите кокошки с лъскави пера.
Разбира се, имам прекрасни спомени за татко. Седях и го наблюдавах как похапва диня на верандата. Изяждаше един резен толкова бавно, че можех да заспя, докато го гледам. Едно по едно семенцата се плъзгаха беззвучно от ъгълчето на устата му и падаха в лявата му ръка. Всичко това, разбира се, беше преди татко да загуби вкус към живота и да започне да се разхожда безцелно из къщата, да тътри краката си от една стая в друга, като че ли търси нещо загубено.
Като по-млад баща ми е бил истински скулптор. Той направи от дърво красив бюст на мама. Представях си, че така трябва да е изглеждала преди — преди да се оженят, преди ние да се появим и преди множеството разочарования в живота да я сполетят. Баща ми бе уловил блестящите й очи, в които имаше и хумор, и интелигентност, както и безгрижната й усмивка. Беше я хванал в момент, преди всички ние да я затворим в клетка с нашата глупост, с нашата мудност и с невъзможността да се приспособяваме. Това бяха наши грешки. Ние я превърнахме в наежен тигър, който крачеше из клетката си денем и нощем и ревеше яростно към онези, които го бяха поставили там, тоест към нас. Когато ограбиха дома ни, докато бяхме на онази сватба в Серембан, бюстът изчезна заедно с всичко останало, но веднъж жената на змиеукротителя го видяла на пазара. Някакъв мъж го извадил от чувал и го продавал само за един рингит. Съседката го купила и го донесе на мама. Спасеният бюст се върна и стоя във витрината у дома, докато Мохини умря. След това мама извади бюста от витрината и разби красивия предмет на трески. Дори това не й бе достатъчно. Тя натрупа треските на купчина и ги изгори в задния двор. Слънцето залязваше и на пурпурната му светлина тя застана с гръб към всички нас, опряла ръце на хълбоците си, докато наблюдаваше как черен пушек се вие от дървените тресчици. Едва когато бюстът се превърна в купчина пепел, се прибра вкъщи. Никой от нас не посмя да я попита защо го направи.
Когато бях малка, с мама ходехме на пазара всяка сутрин. За да скрие досадата си от присъствието ми, тя започна една игра. Превръщаше се в Кунти — древна разказвачка на приказки от едно малко селце в Цейлон, а на мен по чудо се падна ролята на Мирабай — красиво момиченце, което живеело в тайнствена гора с едно добро семейство елени.
— А, ето къде си била, мила Мирабай — произнасяше монотонно и замислено мама, като че ли наистина беше ужасно стара. Хващаше ме за ръка и ми разказваше чудесни приказки за свирачи на раковини с тюрбани на главите от друго време. За Рама, за чудотворните му лъкове и за Сита, която плаче в омагьосания си пръстен. Как затаявах дъх и се боях от мига, в който Сита, която не може да устои на елена, пристъпя и попада в злите ръце на Равана — демонът крал на Ланка. И за опашката на бога на маймуните, която растяла и растяла, и не спирала да расте. Разказваше ми за свещената петглава статуя на бога слон, която свещеникът от един храм намерил в пресъхналото речно корито в родното село на майка ми в Цейлон.
От всички приказки, които ми разказваше тя, любимите ми бяха за нага бабас — голи аскети с пепеляво кафява кожа, които обикалят голите склонове на Хималаите с надеждата да се доберат до бог Шива, тъй като той медитирал там. Никога не се уморявах да слушам за нага бабас, измислени от мама, за неимоверната им сила и за ужасните обреди при ритуалното приемане в техните среди. Мислех си за годините, които прекарвали в студени пещери, взирайки се в голите каменни стени, и след това за протяжните месеци, докато кръстосвали напечените като жарава пустини. Понякога ми се струва, че от детството най-добре си спомням приказките на мама.
Следобед седях на пода до нея, докато на шевната си машина „Сингер“ тя превръщаше купища плат в дрехи за нас. Помня, че гледах как с краката си натискаше предала на машината. Колелото се въртеше все по-бързо, а ненаситната машина изяждаше метър след метър плат. Когато станах малко по-голяма, облягах брадичка върху гладкия метален плот и треперех да не би машината случайно да глътне пръстите на мама. Явната й лакомия и зли зъби задълго ми опъваха нервите, но в края на краищата се уверих, че мама наистина е много умна и винаги може да я надхитри.
Помня също мириса на карамел, докато захарта се топеше в нашата голяма черна метална тенджера. Това бе в хубавото старо време, когато мама ме настаняваше в пейката и слагаше купчина стафиди до кръстосаните ми крака, а тя се заемаше да прави сладки жълти кифлички за чая. Правеше най-хубавите кифли и криеше в тях едри стафиди и сладко кашу. Обичах да гледам и как мама правеше халва. Тя здраво държеше черната желязна тенджера за двете дръжки и бъркаше сместа, докато олиото започнеше да се процежда и халвата ставаше прозрачна като цветно стъкло. После разстилаше прозрачната оранжева смес върху поднос и я оформяше на ромбове с остър нож. Режеше я, докато беше още гореща, и ми позволяваше да изям всички крайчета, от които не излизаха правилни ромбове. Затова дори сега, макар да съм възрастна, обичам халвата още топла. Заради крайчетата, които не стават на ромбове. Тогава машината на времето ме връща в онези следобеди, когато в кухнята бяхме само щастливата аз и мама. Татко беше на работа, а всички други на училище. Предполагам, че Мохини също е била вкъщи. Разбира се, че е била. През цялото време, докато японците бяха тук, тя стоя скрита в къщата.
Понякога, след като споменът за нея съвсем избледня, си представях, че виждам как хубавите й крака изчезват зад някоя врата. Бях сигурна, че съм чула веселите звънчета, които тя винаги носеше на глезените си, но когато изтичвах в стаята, там нямаше никой. Ужасно се разстройвам, че нямам спомени за нея. Напрягам паметта си. Тя ли миеше косата ми? Тя ли ме слагаше на стъпалото пред кухнята и мажеше тялото ми с масло всеки петък? Тя ли ме взимаше на ръце и ме гъделичкаше, докато се разсмея на глас? Дали не помагаше на мама да бърка сместа за халва? Не беше ли нейна светлата ръка, която крадеше стафиди от купата и ги хвърляше в краката ми, докато мама беше с гръб? Въпреки всичко виждам само как мама се е навела над горещата печка и бърка с дървена лъжица захар и топено масло. Много е напрегната, защото халвата трябва да стане идеална.
Дори когато си представям как стоим подредени пред олтара за молитви, не мога да си спомня Мохини. Виждам как мама се моли така набожно, че сълзи се изплъзват през затворените й клепачи, гласът й трепери, докато пее хвалебствените химни. Мама вярваше, че ако пали лампа с благовонно масло, гори камфор, всеки ден без изключение отправя молитви и натърква пепел по челата ни, ще защити всички ни от злото. Чувам как Лакшмнан пее с неговия силен и твърд глас, бебешкото гласче на Анна и красивия висок глас на Севенези, напомнящ повече на птичка, запяла сутринта, отколкото на момчешки глас. Джейан пък пееше така фалшиво, че Лакшмнан се смееше сподавено. Обаче не мога да си спомня гласа на Мохини, ако въобще е била там. Разбира се, че е била! Тя стоеше до Лакшмнан, косата й беше мокра и стигате чак до кръста й.
Казват ми, че поне трябвало да помня как съм помагала на Мохини да прави туршия. Пълнехме петдесет зелени лимона с морска сол и ги слагахме в плътно затворено гърне под пейката, където трябваше да престоят три дни, докато заприличат на разрязани отворени сърца. След това ги изваждахме и внимателно ги подреждахме върху големи извити палмови листа да се сушат на слънце, за да станат жълто-кафяви и твърди като камък.
— Не помниш ли как всички седяхме на прага на кухнята и чак пръстите ни заболяваха, докато изстискаме петдесет прясно откъснати лимона в гърнето, пълно с втвърдените кафяви лимони? — питат ме и не ми вярват.
— Не можеш ли да си спомниш как ама разбъркваше в сместа люти чушки и копър? Не гледахме ли всички как Мохини слага капака на гърнето и го връзва много здраво? — Гледам ги с глупав поглед. В началото, когато болката от изчезването й беше още остра като бръснач, свалях снимката й от стената и се взирах в нея, но тя отбягваше погледа ми. Дали просто не съм я изтрила от паметта си? Не, не е възможно. Не съм чак толкова силна. Тогава защо не мога да си я спомня като всички останали? Нямам изобщо никакъв спомен за онзи следобед, когато я откриха и я отведоха. Изличили са се дори онези три страшни дни, когато никой не знаеше дали е жива или не.
Вероятно съм била твърде малка. А може би онзи шантав сън как татко отива съвсем сам под навеса, покрит с ламарини, построен, за да приютява кравите, стои прегърбен, а лицето му е изкривено от чудовищна болка, не е бил сън. Може би всичко е било твърде сложно, за да го запомни едно дете, сковано от безпомощен ужас, което се бои дори да диша под къщата, докато в ръцете си държи жълти пухкави пиленца.
Помня, че се вцепених, когато го видях да обляга чело до кравата Рукумани и да ридае така горко, и с малкото си детско сърце разбрах, че той никога повече нямаше да бъде същият. Искаше ми се да бях умряла. Така и така си знаех, без някой да ми е казал, че никой от семейството не ме обича особено силно. Съвсем сигурна съм, че татко никога не би плакал така за мен. Чувствах се отхвърлена и виновна за страданието на баща ми, защото проумях, че то е прекалено дълбоко, за да го понеса. В края на краищата вината беше моя. Не беше редно да заемам мястото в скривалището на Мохини. Тихомълком го наблюдавах как хлипа така силно, че дори кравите се размърдаха неспокойно под навеса, камбанките им зазвъняха, но той продължи да ридае като дете.
Бях на десет години, когато Мохини умря. Струва ми се, че дълго след това татко все седеше прегърбен на стола часове наред, взирайки се с празен поглед неизвестно къде. Отначало мислех, че ако отида и му покажа къде съм се порязала, той щеше да изпее песничка за моите наранени крака и ръце с неговия ужасен глас, както правеше по-рано. Тогава щях да се разсмея и болката и на двамата щеше да се изпари тихо през задната врата, защото той винаги казваше шеговито, че и най-лошата болка не би издържала фалшивото му пеене. Но когато застанех до него и му покажех нараненото място, той ме галеше разсеяно по тънката къдрава коса, а очите му винаги бяха устремени някъде далеч в пространството. Може би Мохини стоеше там на хоризонта и му махаше. После станах твърде голяма, за да ми пее някой за раните по краката, а и той никога повече не пропя.
По онова време моят брат Севенези беше още момче, но вече проявяваше цялата си странна сила. В нощта, когато Мохини умря, той я видял. Събудил се от дрънкане на звънчета. Стреснал се от дълбокия си сън и седнал в леглото. Там, сред огледалата и другите дребни предмети, които проблясваха на лунната светлина, духът й стоял, все едно че била жива. Изненадан, той втренчил очи в нея. Изглеждала много светла и много красива. Облечена била със същите дрехи, с които я отведоха от къщи, затова веднага я познал. Излъчвала топлота, изглеждала както обикновено. Тя просто стояла и го гледала. Доколкото могъл да забележи, нито по лицето, нито по тялото й имало някакви следи от наранявания. Дори косата й била лъскава и сресана. После се усмихнала мило.
— Чудесно — извикал той радостно, отдъхвайки си. — Не са ти сторили нищо лошо.
Видял я как се приближава до другото легло, на което спяхме двете с Анна, а звънчетата на глезените й подрънквали. Твърдеше, че тя леко ни погалила по главите, навела се и ни целунала. Ние не сме се събудили, не сме помръднали. Той гледал и все повече се обърквал. Ставало нещо странно, което не бил в състояние да проумее. После тя отишла до другата страна на леглото и целунала Джейан, който дишал тихо, но най-дълго се задържала, за да се полюбува на Лакшмнан. Той бил така капнал от тревоги и очакване, че спял като мъртъв. С израз на голямо съжаление тя се навела и целунала нежно брата си близнак, устните й се задържали на бузата му сякаш не искала да се откъсне от него.
— Чака го много труден живот. Трябва да се опиташ да го напътстваш, макар да се боя, че той няма да те слуша — прошепнала тя със странен глас. После погледнала право в очите смутения Севенези. — Слушай внимателно гласа ми, малки мой пазачо, сигурно ще ти се обадя. — После тя се обърнала и се отдалечила, тихото подрънкване на звънчетата й заглъхнало.
— Почакай! — извикал той, протегнал ръка към нея, но тя продължила да върви в тъмното, така и не се обърнала. В коридора на път към кухнята тихото подрънквано замряло. Тъй като останал с впечатлението, че е сънувал всичко това, Севенези станал от леглото и отишъл в кухнята, където лампата светела. Мама, прегърбена и сломена, гледала навън в нощта. За пръв път не правела нищо с ръце. Безпомощно ги държала в скута си, обърнати с дланите нагоре. Това само по себе си объркало и смутило брат ми. Ръцете на майка ми винаги бяха заети с нещо — да шие, да кърпи, да чисти аншоа или ориз, да пише писма на майка си, да чука леща или да прави нещо друго.
— Мохини върна ли се, мамо? — попитал я.
— Да — отвърнала тя тъжно, вперила поглед в нощното небе. Рязко обърнала глава и го изгледала с любопитство. Очите й зеели като две черни хлътнатини на отпуснатото й лице. — Защо, да не си я видял?
Той я изгледал втренчено.
— Да — отвърнал и изведнъж се уплашил. Едно тихо гласче в главата му прошепнало, че вече нямало нужда да се безпокои дали Раджа ще се опита да отвлече Мохини. Опасенията, че едно юношеско влюбване ще се превърне в маниакално преследване, вече били безсмислени. Японците го избавили от този негов страх.
Нещо любопитно се случи след окупацията. Заминаващите си японци трябваше да изоставят складовете си, пълни със съкровища и конфискувани вещи. По време на окупацията те често изпращаха в родината си кораби, пълни с плячка, но след като бяха победени, се принудиха да си тръгнат от нашата страна с празни ръце. Жената на змиеукротителя притича до нашата къща, за да ни каже, че един голям склад до пазара бил разбит.
— Бързо! — извика тя. — Целият склад е пълен със стоки и всеки граби чували със захар, ориз и всичко, каквото му видят очите.
— Върви — каза мама на татко. — Плячкосват склада до пазара. Иди и вземи нещо. — Баща ми хвърли кърпата, с която се бе увил, обу си панталоните, а мама се суетеше около него и мърмореше тихо.
— Побързай — подкани го тя и той се отдалечи с колелото.
Татко въртял педалите толкова бързо, колкото могъл, но когато стигнал в склада, се оказало, че бил закъснял и всичко било разграбено. Срещнал цяла процесия от хора, които носели на рамо големи кутии и обемисти чували, но като влязъл през зеещите врати, вътре имало само боклук. Стигнал с велосипеда до средата на празния склад и се огледал. Помислил си унило, че мама го чака и острият й език няма да го пощади, но докато излизал с колелото, видял едно продълговато сандъче, бутнато зад вратата. Явно било паднало от нечий чувал. Вдигнал го и се изненадал, че било съвсем леко. Бързо се качил на колелото и се прибрал.
— Това ли е всичко? — възкликна мама, оглеждайки разочаровано сандъчето в ръцете му. Змиеукротителят и синът му бяха имали късмета да се приберат вкъщи с голям чувал захар и по-малко чувалче с ориз. Тя разклати дървената кутия и отвътре чухме тъпо тупкане. Каквото и да имаше вътре, то бе добре опаковано. Капакът бе закован с пирони. Добросъвестната опаковка подсказваше, че вътре има нещо необикновено. Мама отвори сандъчето с нож, а ние всички се събрахме наоколо и надзъртахме с любопитство. Тя дръпна капака и извади сламата, сложена за попълване. Пръстите й първо докоснаха нещо хладно и гладко. Беше статуетка от нефрит, толкова красиво изработена, че чух как мама ахна, като я взе в ръце. Вдигна я нагоре. Прозрачният камък имаше прекрасен тъмнозелен блясък. Беше висока само петнайсет сантиметра. Момичето от скулптурата беше с много дълга коса, която стигаше до кръста му, изразът на лицето му беше спокоен. Никой от нас не беше виждал такава изключителна прелест. Върху малката златна поставка бе гравиран надпис на китайски. В къщата се възцари тишина. Лицето на мама придоби странна бледост.
— Прилича на Мохини — заяви Севенези високо.
— Да, вярно — съгласи се мама с глух глас. Тогава си помислих, че понеже ужасните японци отведоха нашата Мохини, съдбата ни изпраща тази малка играчка вместо нея. Мама позволи на всички ни да я пипнем, а след това я сложи в семейната витринка, където някога стоеше нейния бюст. Статуетката остана във витринката заедно с моята колекция от плюшени птиченца и с големи късове корали, които Лакшмнан беше събирал край брега. Щяха да минат много, много години, докато науча, че според надписа на статуетката това бе Куан Ин, богинята на милосърдието, и бе от времето на династията Цин преди повече от двеста години[1]. Това сведение не засягаше мама, защото от първия миг, когато зърна статуетката, тя е знаела какво представлява. Сърцето й се свило от ужас и видяла как се изпаряват всичките й надежди.
Пред очите й оживял с кристална яснота онзи стар китаец гадател, изплашил я като момиче, и си припомнила думите му, които така старателно се опитвала да забрави. „Пази се от най-големия си син. Той е твой враг от предишен живот и се е върнал, за да те накаже. Ще познаеш мъката да погребеш дете. В ръцете ти ще попадне много ценен предмет. Не го задържай и не се опитвай да спечелиш от него. Той принадлежи на храма“. Но ако дадеше статуетката на храма, това би означавало, че вярва на проклетия човек и на неговото налудничаво предсказание. Да, наистина загуби дете, но подобна скръб сполетя хиляди хора. Така става по време на война. Войната убива децата. Не можеше, не биваше да вярва на гадателя. Нейният любим първороден син не беше неин враг. Тя просто не желаеше да повярва дори когато държеше в ръцете си зелената статуетка от нефрит и прошепна с треперещи устни: „Пази се от най-големия си син“. Мислеше си, че ако постави статуетката навътре във витринката зад коралите и плюшените птички, би могла да промени лошото предсказание на гадателя. Уповаваше се на силата на волята си, но наистина най-големият й син я съсипа.
Спомням си как мама казваше, че след смъртта на Мохини Лакшмнан започнал да скърца със зъби в съня си. Най-неочаквано започнах да се боя от него. Не знам какво бе породило страха ми, но ме обхващаше ужас в негово присъствие. Не че ме е удрял или ми е причинявал нещо лошо, дори не се плашех толкова, че когато го прихванат, пробиваше дупка в стената с юмрук или правеше някои от нещата, от които се оплакваха Анна и мама. Но изведнъж в моето съзнание той престана да бъде онова момче, което биеше прането върху камъка и искрящите водни капчици се пръскаха като диаманти наоколо. Започнах да го виждам като гневен Асура[2], един от жестоките демони, които управляват подземното царство. Усещах, че гневът пълзи под кожата му и при най-малкото, най-дребното одраскване щеше да плисне ален и неудържим. Дори не си спомням кога престана да ме нарича дечко, както правеше по-рано.
След като японците си тръгнаха, ме пратиха на училище, но не бях добра ученичка. Най-добрата ми приятелка беше Налини. Намерехме се, когато китайчетата в класа ни отказаха да сядат до нас, оплакваха се на учителите, че сме тъмни, защото сме мръсни. Когато учителите насила ги караха да го правят, те се оплакаха на майките си, които дойдоха в училище и поискаха дъщерите им да сядат отделно от индийчетата. „Индийчетата имат въшки в косите си“ — твърдяха надменно в несправедливо. Затова най-накрая се събрахме с Налини. И двете бяхме тъмни и обикновени, но тя беше много по-бедна от мен, защото аз имах майка, а тя нямаше.
За мен мама беше чудесна жена. Ако не беше тя, днес никой от нас нямаше да съществува. Дълбоко съжалявам, че не се оказах достойна, за да се гордее с мен. Мечтаех да бъда като нея, успешно нейно продължение, понеже тя толкова усърдно се стараеше да ни възпита. Иска ми се да можеше да се сбъдне представата, която мама лелееше в ума си. Виждам я — чудесно празненство в хубава къща по случай рожден ден. Вероятно рожденият ден ще е на някое от децата на Лакшмнан и всичка ние влизаме със скъпите си коли по чудесната му алея. Всички сме облечени с хубави дрехи, пристигаме със своите съпрузи и съпруги, които се усмихват до нас, а децата ни тичат радостно напред към щастливата си баба. Тя разтваря широко ръце, за да прегърне толкова много телца, наконтени с красиви дрешки. Тогава Лакшмнан с целия си ръст от метър и осемдесет и седем се навежда и целува нежно мама по бузата. Жена му се усмихва любезно отзад. До нея е подредена маса с красиво опаковани подаръци и всякакви деликатеси.
Понякога си задавам въпроса, защо Анна не иска всичко това да се сбъдне? Защо презира мама, че го желае? Аз също копнея за това. Анна се държи така, сякаш мама е унищожила цялото семейство. А това изобщо не е вярно.
Жената на Лакшмнан нарича мама женски паяк с тъмна кожа. Дори твърди, че за да не го изяде, всеки месец бедният ми баща носел дебел плик с пари. Добре, може мама да е тъмен паяк. Цял живот едва ли не от нищото тя е осигурявала храна, хубави дрехи, любов, образование и подслон за всички ни. Аз съм дъщеря на паяка. Не мога да мисля за нея другояче, освен че е красива. Цял живот съм се старала да направя мама щастлива. Защото когато тя е щастлива, цялата къща сияе, стените се усмихват, пердетата трептят от радост, светлосините покривки се смеят на слънчевата светлина, която струи през отворените прозорци, и пламъкът в готварската печка танцува от удоволствие. Когато я гледам, в душата ми разцъфва топло чувство, желая да бъда като нея, макар да знам, че приличам на татко.
Не мога да измисля някакъв проблем, който някога да е сломил мама. Тя безстрашно го поема леко в ръка, като че ли е носна кърпичка, която се налага тя да сгъне. Понякога се случва да пролее сълзи, но успява да ги сподави. Когато японците си тръгнаха, татко беше на петдесет и три години. Все още трябваше да се хранят седем гърла, затова мама ме качи на един автобус и тръгнахме към кабинета на господин Муругесу в болницата. Той имаше светъл, обширен кабинет с бели стени и големи, разположени навътре прозорци зад отрупаното му с хартии бюро. Въведе ни вътре сякаш му се бе паднала честта да го посетят някакви важни гости.
— Заповядайте, влезте — покани ни той любезно. Веднага се виждаше, че е почтен човек. Прозорците му гледаха към хубава квадратна градина. Покрит коридор съединяваше двете сгради на болницата. Медицински сестри и лекари си говореха и се разминаваха по коридора. Сред дърветата се бяха настанили птички, а две момчета играеха на една игра с вързани кестени. Отвън изглеждаше много весело, но вътре мама плачеше. Господин Муругесу явно се сви на стола си. Мама попи сълзите си с една от татковите големи носни кърпи и помоли господин Муругесу да предложи работа на татко.
— Вижте колко е малка най-малката — умоляваше тя, като обърна лице към мен. — Как ще ги храня и обличам всичките? — попита с разширени от тревога очи смутения господин Муругесу. Той изтърпя още няколко минути, после скочи от стола си като че ли така се беше сгорещил, че не можеше да седи повече върху него.
— Не се безпокойте, не се безпокойте — промърмори той глухо, намести очилата си и отвори едно чекмедже от лявата си страна. — Кажете на съпруга си да дойде при мен. Сигурно ще му намерим някаква работа в счетоводството. Ще говорим за заплатата му, когато ми се обади.
Мама престана да плаче и му благодари няколко пъти. Благодарността струеше от нея на големи и топли вълни, които обгръщаха смутения човек.
— С най-голямо удоволствие, с най-голямо удоволствие — повтаряше господин Муругесу. От чекмеджето си извади квадратна метална кутия. Щом я взе в ръце, престана да изглежда така безпомощен и объркан. Отвори я и я поднесе към мен. Вътре имаше различни индийски сладки със захарна глазура, всички бяха лъскави и апетитни. Взех си една.
— Благодаря — казах стеснително. Сладката беше голяма и изпълни ръката ми. Мирисът на захар и кардамон стигна съблазнително до ноздрите ми. Господин Муругесу напълно се беше окопитил, усмихваше се широко и лицето му имаше доброжелателен израз.
— Не я яж тук. Ще натрошиш кабинета на господин Муругесу — посъветва ме мама с особения тон, който означаваше: „Да не си посмяла да ме посрамиш пред чужди хора“.
— Не, не, нека детето сега си хапне — настоя господин Муругесу с приповдигнат, радостен глас.
Захапах яркото топче в яркожълто и червено. Веднага меки кръгли трохички изпопадаха по лъснатия сив под на господин Муругесу. Спомням си, че крадешком вдигнах очи към мама и видях как сърдито ме гледа. Клепките й още бяха мокри, но сълзите вече бяха попити с татковата бяла носна кърпа.
Войната беше свършила и имаше много поводи за празници. Стария Соонг навърши шейсет години. Третата съпруга реши да му направи особено празничен рожден ден. Някакъв гадател бил предсказал, че това щял да бъде последният му рожден ден. Затова реши да подготви тържество, което да надмине всички останали. Щяха да присъстват всички съпруги и деца. В продължение на дни готвачката киснеше в марината, пълнеше, връзваше, печеше, пържеше и прибираше в метални кутии всякакви деликатеси. Муи Цаи чистеше, лъскаше, миеше и помагаше и кухнята. Цялата къща бе украсена с червени знаменца, на които имаше надписи с пожелания за благоденствие.
Дори Третата съпруга прекара известно време в кухнята да опитва, да дава съвети и да хока. Готвачката беше приготвила любимото на господаря кучешко месо по три различни начина. В едното ястие беше пуснала тигров зъб, който щял да му даде повече енергия, в другото — рог от носорог за сексуална сила, а в третото — ароматни корени за добро здраве. Беше доставено специално дълго фиде, за да дари господаря с дълголетие. Имаше прасенце сукалче, лапнало в уста сочен портокал. Бяха направили дори едно ястие от брадат глиган. За начало имаше два вида супа — едната с перка от акула, а другата — с птичи гнезда.
Всичко беше готово. За специалния случай дори бяха дали на Муи Цаи да облече лилава рокля. Гостите се изсипаха от големи лъскави коли, благополучието им личеше по пълнотата им. Облечени с красиви дрехи, те влязоха в къщата на Стария Соонг. Сутринта Муи Цаи се отби при нас и в уморените й очи се четеше възбуда, мама каза, че отдавна не я е виждала такава.
— Синовете ми ще дойдат днес. Ще ги видя всичките — прошепна Муи Цаи на мама.
Това бе голямо събитие, затова всички съседи излязоха на верандите си, за да гледат. От нашата веранда виждах как Муи Цаи влиза и излиза от кухнята, оглеждаше пристигащите гости и с нетърпение чакаше да види синовете си. Най-накрая Първата съпруга пристигна. Беше напълняла още повече с годините, от двете й страни вървяха двете момчета. Синовете на Муи Цаи. Бяха облечени с еднакви огненочервени китайски костюми, избродирани с пъстри райски птици. Изправени и горди до Първата съпруга, те се оглеждаха наоколо с любопитство. Видях Муи Цаи, която стоеше до вратата на кухнята и не отделяше очи от втория и третия си син. След това пристигна Втората съпруга с другите две момчета. Те бяха облечени със сини копринени дрехи и двамата необуздано се блъскаха.
Под съпровод от удари на чинели започна лъвският танц. Шестима мъже с цветни лъвски костюми подскачаха и танцуваха пред захласнатата публика.
След като децата се нахраниха, им разрешиха да излязат навън и да играят. Докато всички бяха вътре и се наслаждаваха на изисканите блюда, видях как Муи Цая се изплъзна навън, за да погледа децата си, дори се осмели да се доближи малко до тях. Стоеше неподвижно и наблюдаваше синовете си. Те играеха с пръчки, които заместваха пушки. Вероятно се отъждествяваха с победителите британци, защото като забелязаха, че Муи Цая ги гледа, започнаха да я сочат с ръце и да крещят на китайски, загребаха пясък и дребни камъчета от алеята и бомбардираха японския враг Муи Цаи. Видях как тя се вцепени поразена.
— Хей! — провикна се мама от нашата веранда. Обу чехлите си и се спусна към къщата на Стария Соонг. — Ей, престанете! — извика тя гневно, но в шума от жестоката игра, крясъците и победните викове, маминият глас се загуби. Втората съпруга се появи на прага и каза нещо с такъв строг глас, че момчетата наведоха глави от срам. Мама спря на място. Момчетата изтичаха до Втората съпруга и с молба за прошка й целунаха ръка. Тя им каза нещо с по-мек тон и всички се втурнаха към другата част на къщата, където ги чакаха разнообразни сладки, поръчани специално от Пенанг. Втората съпруга влезе в къщата, без дори да погледне застиналата фигура на Муи Цаи.
Видях как мама тихо повика Муи Цаи.
Жената тръгна към мама като замаяна. На челото й имаше малка рана, от която бавно се процеждаше кръв.
— Когато бях малка, хвърлях камъни по бременната кучка на пазара. Понякога дори замеряхме просяците, които се отбиваха в къщите ни. Това е моето наказание — изрече тихо.
— Ох, Муи Цаи, толкова съжалявам. Те не знаят — успокояваше мама нещастната си приятелка.
— И никога няма да научат. Но моите деца изглеждат добре, нали? Очите им светят и един ден ще наследят всичко, което е на господаря.
— Да, ще го наследят.
Тя се обърна тъжно и влезе в къщата през задната врата. Тогава мама видя за последен път Муи Цаи. Тя изчезна, а на нейно място се появи друга Муи Цаи, която вършеше работата си, не се усмихваше и не проявяваше никакво желание да се държи приятелски със съседите. Известно време никой не знаеше какво се е случило с нашата Муи Цаи, нито къде е отишла. По-късно един ден готвачката на Стария Соонг отговори на въпроса на мама, като със средния си пръст допря слепоочието си и направи кръгово движение.