Рос Макдоналд
Прощален поглед (35)

Трийсет и пета глава

Айрини Чалмърс освободи Емилио. Седна отпред в кадилака между мен и Тротуел. Когато спряхме на паркинга на клиниката и излязохме от колата, тя се движеше като упоена. Тротуел я хвана под ръка и я въведе в приемната.

Зад бюрото седеше Мойра Смидърам както в деня, когато я видях за първи път. Стори ми се, че е било много отдавна. Лицето й изглеждаше състарено и отслабнало или може би аз виждах по-дълбоко в нея. Премести поглед от Тротуел към мен.

— Не ми дадохте много време.

— Просто нямаме повече.

— За нас е много важно да поговорим с Ник Чалмърс — рече Тротуел. — Мисис Чалмърс е съгласна.

— Ще трябва да кажете това на доктор Смидърам.

Мойра излезе и доведе мъжа си. Той се втурна сърдито през вратата откъм болничното отделение. Беше в бяла престилка.

— Не се предавате лесно, а? — обърна се той към Тротуел.

— Изобщо не се предавам, приятелю. Дошли сме да се срещнем с Ник и се опасявам, че този път не можете да ни спрете.

Смидърам обърна гръб на Тротуел и рече на мисис Чалмърс.

— А вие какво смятате?

— По-добре е да ни пуснете, докторе — промълви тя, без да вдига очи.

— Мистър Тротуел отново ли е ваш адвокат?

— Да.

— А мистър Чалмърс съгласи ли се?

— Ще се съгласи.

Доктор Смидърам я изгледа изпитателно.

— И все пак какъв натиск ви оказаха?

— Губите ни времето, докторе — намеси се Тротуел. — Дошли сме да говорим с пациента ви, не с вас.

— Добре тогава. — Докторът не без усилие преглътна яда си.

Той и жена му ни поведоха през вратата към клиниката по един коридор, после минахме през втора врата, която отключиха и след това заключиха. В отделението зад нея имаше осем или десет стаи, първата от които беше за самоубийци. На застлания с мек килим под седеше жена и ни гледаше през дебела стъклена врата.

Ник беше в спалня-дневна с отворена врата. Седеше в едно кресло с учебник в ръка. В светлия си вълнен халат не различаваше много от кой да е друг младеж, чиито занимания са прекъснати. Когато видя майка си, той стана, големите му черни очи блестяха на бледото му лице. На бюрото до него лежаха черните очила. — Здравей, мамо, здравейте, мистър Тротуел. — Погледът му се плъзна по лицата ни, докато говореше. — Къде е татко? Къде е Бети?

— Радваме се, че те виждаме Ник — каза Тротуел, — но това не е обикновено посещение. Трябва да ти задам няколко въпроса.

— И моля ви, колкото може по-кратко — намеси се Смидърам. — Седни, Ник.

Мойра взе учебника му и сложи белег на страницата, сетне застана до мъжа си при вратата. Айрини Чалмърс седна на другия стол, а ние с Тротуел — на леглото срещу Ник.

— Ще пристъпя направо към въпроса — започна Тротуел. — Преди около петнадесет години, когато си бил малък, ти си застрелял един човек в железопътния склад, нали?

Ник вдигна очи към Смидърам и проточи разочаровано:

— Значи сте му казали?

— Не, не съм — отвърна Смидърам.

Тротуел се обърна към доктора.

— Поели сте огромна отговорност, като сте премълчали това убийство.

— Знам. Действах в защита на интересите на едно осемгодишно момче, застрашено от аутизъм. Законът не е единственият двигател на човешките отношения. А дори и да е, убийството е било оправдано или случайно.

— Не съм дошъл тук да обсъждам закона и етиката, докторе — рече Тротуел уморено.

— Тогава не критикувайте мотивите ми.

— Не се съмнявам, че са били кристалночисти.

Едрото тяло на доктора направи леко застрашително движение по посока на Тротуел. Ръката на Мойра върху лакътя му го спря. Тротуел отново се обърна към Ник:

— Разкажи ми за убийството в склада. Случайно ли беше?

— Не знам.

— Тогава ми опиши какво точно стана. Най-напред, как се озова в железопътния склад?

Ник заговори със запъване, сякаш паметта му работеше с паузи като телетипна машина.

— Връщах се вкъщи от училище, когато онзи човек ме качи в колата си. Знам, че не трябваше да се съгласявам. Но той ми се стори ужасно сериозен. И ми дожаля за него. Беше стар и болен. Задаваше ми много въпроси — коя е майка ми, кой е баща ми, кога и къде съм роден. Сетне каза, че той ми е баща. Не му повярвах, но ми стана интересно и отидох с него в свърталището на скитниците. Заведе ме на едно място зад стария склад. Някой беше оставил запален огън, ние сложихме още дърва и седнахме до него. Той извади шише уиски, пийна си доста и ми даде да опитам и аз. Уискито ми изгори устата. А той го пиеше като вода и скоро изпразни шишето. Явно го хвана, защото започна да се държи идиотски. Изпя няколко стари песни и се разнежи. Каза ми, че съм неговото мило момче и когато встъпи в правата си и възвърне полагаемото му се положение в живота, ще се грижи за мен. Взе да ме прегръща и да ме целува и тогава го застрелях. На колана му имаше пистолет, аз го измъкнах, стрелях в него и той умря.

Бледото лице на Ник изглеждаше спокойно, но долових учестеното му дишане.

— Какво направи с пистолета? — попитах го аз.

— Нищо. Оставих го и се върнах вкъщи. Казах на родителите си какво съм направил. Най-напред не ми повярваха. Но когато вестниците писаха за мъртвеца, се увериха в думите ми. Заведоха ме при доктор Смидърам. И оттогава — добави той с безнадеждна горчивина — съм непрекъснато с него. Защо ли не отидох първо в полицията? — Очите му се спряха на извърнатото лице на майка му.

— Тогава не си могъл да решаваш — казах аз. — А сега да продължим с убийството на Сидни Хароу.

— Боже мой, нима смятате, че и него съм убил?

— Не помниш ли как ти самият мислеше така?

— Бях страшно объркан. — Погледът му се унесе. — Лошото беше, че се чувствах, сякаш съм убил Хароу. Онази вечер отидох в стаята му в мотела да се разправям с него. Джийн ми беше казала къде е отседнал. Нямаше го, но го намерих в колата му на плажа.

— Жив или мъртъв?

— Мъртъв. Пистолетът, с който го бяха убили, лежеше до колата. Вдигнах го и го заразглеждах и тогава нещо се превъртя в главата ми. Земята се изплъзваше под краката ми. Най-напред ми се стори, че е земетресение. После осъзнах, че е вътре в мен. Дълго време бях объркан и мислех за самоубийство. — И добави: — Пистолетът сякаш искаше да направя нещо с него.

— Ти вече си направил нещо с него — рекох аз. — Това е същият пистолет, който си оставил в железопътния склад.

— Как е възможно?

— Не знам. Но пистолетът е същият. Полицията извърши балистична експертиза и го доказа. Сигурен ли си, че си го оставил до трупа?

Ник отново се обърка. Очите му блуждаеха по лицата ни с открита безпомощност. Посегна към черните очила и ги сложи.

— До трупа на Хароу?

— До трупа на Елдън Суейн. Човекът в железопътния склад, който е казал, че ти е баща. До него ли остави пистолета, Ник?

— Да. Сигурен съм, че не го занесох вкъщи.

— Тогава някой го е взел, пазил го е петнадесет години и го е използвал за Хароу. Кой може да бъде този някой?

— Не знам. — Младежът бавно поклати глава.

— Достатъчно — пристъпи напред доктор Смидърам. — Както виждате, не научихте нищо. — Очите му горяха от безпокойство, но не бях сигурен дали е за Ник.

— Научих доста неща, докторе. Ник също.

— Да. — Младежът вдигна глава. — Човекът в железопътния склад наистина ли ми е бил баща, както твърдеше?

— Трябва да питаш майка си.

— Кажи ми, мамо.

Айрини Чалмърс огледа стаята, сякаш зад гърба й щракна нов капан. Нашето мълчание я принуди да промълви:

— Не съм длъжна да отговоря и няма да го направя.

— Това значи, че ми е бил баща.

Тя не отвърна на Ник и не го погледна. Седеше със сведена глава. Тротуел стана и докосна рамото й. Тя леко наклони глава и бузата й се допря до пръстите му. Покритата с кафяви старчески петна ръка контрастираше с безупречната й кожа.

Ник каза настойчиво:

— Знам, че Лорънс Чалмърс не може да ми бъде баща.

— Откъде разбра? — попитах аз.

— От писмата, които е писал от чужбина, не помня точно датите, но времето не съвпада.

— Затова ли взе писмата от сейфа?

— Поначало не. Случайното забелязах. Сидни Хароу и Джийн Траск дойдоха и ми разказаха някаква невероятна история, че баща ми… че Лорънс Чалмърс е извършил престъпление. Взех писмата да им докажа, че грешат. Той е бил в чужбина по време на кражбата.

— Коя кражба?

— Джийн каза, че той е откраднал някакви пари от семейството й, от баща й… всъщност огромна сума пари, към половин милион. Но писмата доказаха, че Джийн и Хароу грешат. В деня на кражбата, която му приписват… мисля, че беше първи юли хиляда деветстотин четиридесет и пета година, баща ми… мистър Чалмърс е бил в открито море, на борда на самолетоносача си. — Добави с тъжна ирония: — И като доказах това, доказах също, че не ми е баща. Роден съм на четиринадесети декември хиляда деветстотин четиридесет и пета година и девет месеца преди това, когато трябва да съм бил… — погледна майка си, не можеше да намери думата.

— Заченат — подсказах му аз.

— Когато трябва да съм бил заченат, той е бил на борда на кораба си, на фронтовата линия. Чуваш ли ме, мамо?

— Да.

— Нищо друго ли няма да кажеш?

— Няма защо да се настройваш против мен — пророни тя. — Аз съм ти майка. Какво значение има кой ти е баща?

— За мен има значеше.

— Забрави това. Не можеш ли да го забравиш?

— Някои от писмата са у мен. — Извадих портфейла си и показах на Ник трите писма. — Мисля, че тези трите особено са те заинтригували.

— Да. Откъде ги взехте?

— От апартамента ти.

— Мога ли да ги погледна за малко?

Подадох му писмата. Той бързо ги прегледа.

— Ето какво е писал на петнадесети март хиляда деветстотин четиридесет и пета година: „Миличка мамо, отново съм на предната линия, така че писмата ми няма да заминават веднага.“

Това неоспоримо доказва, че който и да е баща ми, не може да е младши лейтенант Чалмърс. — Погледна отново майка си с навъсена подозрителност. — Човекът в железопътния склад ли беше мамо? Човекът, когото убих?

— Не ти трябва отговор — рече тя.

— Това значи, че отговорът е „да“ — отбеляза той с мрачно задоволство. — Поне това знам със сигурност. Как каза, че е името му? Името на баща ми?

Тя не отговори.

— Елдън Суейн — намесих се аз. — Той беше баща и на Джийн Траск.

— Тя ми каза, че сме брат и сестра. Значи наистина е вярно.

— Не знам всички отговори. Ти май ги знаеш по-добре. — Спрях за момент и продължих: — Има още един много важен отговор, който искам да ми дадеш Ник. Как се озова в дома на Джийн Траск в Сан Диего?

Той поклати глава.

— Не помня. Всичко ми се губи. Не помня дори пътуването до Сан Диего.

Доктор Смидърам отново пристъпи напред.

— Вече наистина трябва да спрете. Няма да разреша да развалите това, което направих за Ник през последните два дни.

— Нека първо свършим — рече Тротуел. — В края на краищата всичко това е отровило голяма част от младостта на Ник.

— И аз искам да свърша с това — заяви Ник, — ако мога.

— Аз също. — Мойра наруши дългото си мълчание.

Докторът студено се обърна към нея.

— Не си спомням да съм искал мнението ти.

— Все пак го имаш. Да приключим всичко това.

В гласа на Мойра се долавяха нотки на умора и вина. За момент двамата се наежиха един срещу друг. Сякаш бяха сами в стаята.

Обърнах се към Ник.

— Какво беше първото нещо, което помниш от Сан Диего?

— Болницата същата вечер. Целият ден ми се губи.

— А какъв е последният ти спомен преди това?

— Когато станах сутринта. Не бях спал цяла нощ, мислех за много неща и се чувствах ужасно потиснат. Отвратителната сцена в свърталището на скитниците непрекъснато се въртеше пред очите ми. Усещах миризмата на огъня и уискито. Реших да отвлека мисълта си с едно-две приспивателни, станах и отидох в банята, където ги държаха. Когато видях червените и жълти капсули в шишенцата, промених решението си. Реших да глътна много и да се успокоя завинаги.

— Тогава ли написа прощалната бележка?

Той обмисли въпроса ми.

— Да. Написах я точно преди да глътна хапчетата.

— Колко взе?

— Не съм ги броил. Около две шепи, достатъчно, за да ме убият. Не можех да стоя в банята и да чакам. Страхувах се, че ще ме открият и няма да ме оставят да умра. Измъкнах се през прозорчето на банята и скочих долу. Сигурно съм паднал и съм си ударил главата. — Сложи писмата на коляното си и леко докосна главата си отстрани. — Следващото, което разбрах, бе, че съм в болницата в Сан Диего. Вече казах това на доктор Смидърам.

Погледнах към доктора. Не ни слушаше. Говореше тихо и напрегнато на жена си.

— Доктор Смидърам?

Той рязко се обърна, но не за да ми отговори. Посегна към писмата на коленете на Ник.

— Я дай да ги погледна.

Смидърам се порови в тънката хартия и започна да чете на глас на жена си: „В летците има нещо, което ми напомня за състезателни коне — тренирани до степен, надхвърляща нормалната. Надявам се, че не изглеждам така в хорските очи.

Впрочем нашият взводен командир Уилсън е точно такъв. (Той вече не цензурира пощата, затова мога да ти го опиша.) Участва във войната над четири години, но има същия изискан вид както по времето, когато е учил в Йейл. У него обаче се долавя някаква задръжка в развитието. Отдал е всичко най-добро от себе си на войната…“

Тротуел тихо се обади:

— Хубаво четете, докторе, но едва ли моментът е подходящ.

Смидърам сякаш не чу Тротуел и попита жена си:

— Как се казваше взводният ми командир на „Сорел Бей“?

— Уилсън — отвърна тя тихо.

— Спомняш ли си, че ти писах същото за него през март хиляда деветстотин четиридесет и пета година?

— Слабо. Но ти вярвам.

Смидърам не остана доволен. Отново разрови страниците, като почти ги разкъса с яростни пръсти.

— Слушай, Мойра: „Намираме се съвсем близо до екватора и жегата е ужасна, но не се оплаквам. Ако и утре сме на котва в този атол, ще се опитам да сляза от кораба и да поплувам, нещо, което не съм правил, откак напуснах Пърл Харбър преди няколко месеца. Сега едно от огромните ми удоволствия е душът, който вземам всяка вечер, преди да си легна.“

И тъй нататък. По-долу в писмото се споменава, че Уилсън е свален над Окинава. Сега ясно си спомням, че ти писах за това през лятото на хиляда деветстотин четиридесет и пета година. Как ще обясниш всичко това, Мойра?

— Не мога да го обясня — рече тя с наведени очи — и няма да се опитвам.

— Предполагам, че това не е вашият почерк. — Тротуел стана и погледна писмото през рамото на Смидърам. — Не, вярвам, че не е. Помълча и добави: — Почеркът е на Лорънс Чалмърс, нали? — И след още една пауза попита: — Значи ли това, че фронтовите писма до майка му са фалшифицирани?

— Положително. — Смидърам ги разтърси гневно. Очите му се спряха върху сведеното лице на жена му. — Все пак не разбирам как са били написани.

— Бил ли е някога Чалмърс летец във военноморските сили? — попита Тротуел.

— Не. Опита се да постъпи в школата за обучение на летци, но беше абсолютно негоден. В действителност беше освободен от флота няколко месеца след като се записа.

— Защо го освободиха? — запитах аз.

— Поради нездрава психика. Получи нервен срив в лагера. Това се случва с някои шизоидни момчета, когато се опитват да влязат в ролята на военнослужещи. Особено ако майката е била доминиращ фактор, както при Лари.

— Откъде знаете толкова много за случая му, докторе?

— Заех се с него във Военната болница в Сан Диего. Преди да го освободим от армията, го полекувахме няколко седмици. И оттогава е мой пациент, с изключение на двете години, през които служих в чужбина.

— Затова ли се установихте в Пасифик Пойнт?

— Това беше една от причините. Той ми беше благодарен и предложи да ми помогне да започна практиката си. Майка му беше починала и му беше оставила много пари.

— Не разбирам — обади се Тротуел — как е успял да излъже всички с тези подправени писма. Трябвали са му пликове и печати на флотската поща. И как е получавал отговорите, щом не е бил във флота?

— Работеше в пощата — отвърна Смидърам. — Аз го настаних там на работа, преди да замина. Предполагам, че си е открил специална пощенска кутия. — Обърна глава, сякаш под влиянието на външна сила, и отново погледна жена си. — Това, което аз не разбирам, Мойра, е по кой начин, при това многократно, е успявал да преписва писмата ми до теб?

— Сигурно ги е вземал — рече тя.

— Ти знаеше ли, че ги взема?

Тя кимна намръщено.

— Всъщност той ги вземаше да ги чете, поне така ми казваше. Но мога да разбера защо ги е преписвал. Той ти се възхищаваше. Искаше да прилича на теб.

— А какво беше отношението му към теб?

— Беше привързан към мен. Той не го криеше още преди да заминеш.

— А като заминах, често ли се виждахте?

— Нямаше как. Живеехме врата до врата.

— В хотел „Магнолия“? Живеели сте в съседни стаи в хотела, така ли?

— Ти ме накара да го държа под наблюдение — рече тя.

— Но не съм те карал да живееш с него. Живееше ли с него? — Говореше със заядливия глас на човек, който сам си причинява болка и го знае, ала не може да се спре.

— Живях с него — потвърди жена му. — Не се срамувам от това. Той имаше нужда от някого. Може би съм допринесла за спасяването му точно толкова, колкото и ти.

— А, значи е било терапия, така ли? Затова ли искаше да дойдем тук след войната? Затова ли той…

— Много грешиш, Ралф — сряза го тя. — Впрочем не ти е за първи път по отношение на мен. Бях скъсала с него, преди да се върнеш.

Айрини Чалмърс вдигна глава.

— Вярно е. Той се ожени за мен през юли.

Тротуел се наведе към нея и докосна с пръст устните й.

— Не давай информация, Айрини…

Тя потъна в мълчание и можах да чуя ниския, напрегнат глас на Мойра.

— Ти знаеш за връзката ми с него — говореше тя на мъжа си. — Не можеш да лекуваш пациент двадесет и пет години, без да научиш такова нещо. Ала предпочете да се държиш като че ли не знаеш.

— Дори да съм знаел — каза той, — няма да го призная, но дори да е така, действал съм в интерес на пациента си, не в свой интерес.

— Наистина ли вярваш в това, Ралф?

— Така е.

— Тогава се самозаблуждаваш, но не можеш да заблудиш никой друг. Ти знаеше, както и аз, че Лари Чалмърс е измамник. Ние поддържахме фантазиите му и му прибирахме парите.

— Това е лъжа.

Гласът му обаче бе тревожен и несигурен. Изгледа ни, за да разбере по лицата ни дали го осъждаме.

Жена му мина покрай него и излезе от стаята. Последвах я в коридора.