Рос Макдоналд
Прощален поглед (24)

Двайсет и четвърта глава

Мойра не ме чакаше долу, не беше и в колата ми. Най-сетне я открих на паркинга за личните автомобили на персонала. Беше седнала в кадилака на мъжа си.

— Изморих се да чакам — заяви безгрижно тя — и реших да изпитам умението ви на следотърсач.

— Намерихте кога да играете на криеница. — Изглежда, тонът ми бе груб и тя притвори очи. Измъкна се от колата.

— Пошегувах се. Но не съвсем. Исках да видя дали ще ме потърсите.

— Е, потърсих ви. Доволна ли сте?

— Още сте сърдит. — Тя взе ръката ми и нежно я разтърси.

— Не на вас. На проклетия ви съпруг.

— Какво е направил пак?

— Надува се. Нарече ме „нескопосно детективче“. Това е личната обида. Другото е по-сериозно. Отказа ми да разговарям с Ник сега или когато и да било. Ако можех да го видя поне за пет минути, щях да изясня много неща.

— Надявам се, че не искате да ви ходатайствам пред Ралф?

— Не.

— Не искам да се окажа между двамата.

— Щом не искате — казах й аз, — намерете си по-добро скривалище.

Тя ме изгледа косо. В очите й за миг проблесна нейната същност — стеснителна, променлива и лесно уязвима.

— Наистина ли искате това? Да се махна ли оттук?

Прегърнах я и й отговорих без думи. След малко тя се отдръпна.

— Готова съм да се прибера вкъщи. А вие?

Отговорих й утвърдително, но не бях напълно сигурен. Отношението ми към Смидърам — гняв, вече примесен с подозрение, влияеше на чувството ми към жена му. Това отправи мисълта ми в доста неприятна посока — нямаше ли да я използвам, за да си разчистя сметките с него или да го шпионирам? Отблъснах тези мисли, но те се таяха като досадни деца, които само чакат да се загаси лампата.

Потеглихме по магистралата на север. Мойра забеляза, че съм загрижен.

— Ако сте уморен, мога аз да карам.

— Не е този вид умора. — Почуках се по главата. — Трябва да реша някои проблеми, но компютърът ми е доста стар и примитивен модел. Не казва „да“ или „не“. Казва предимно „може би“.

— За мен ли?

— За всичко.

Минахме мълчаливо през Сан Онофре. Огромният купол на атомния реактор се мержелееше в мрака като мъртва паднала луна. Истинската луна си беше на небето над него.

— Компютърът ви програмиран ли е за въпроси?

— Само за някои. При други блокира напълно.

— Добре. — Гласът на Мойра стана мек и сериозен. — Смятам, че знам какво си мислите, Лу. Издадохте се, когато преди малко заявихте, че пет минути с Ник могат да изяснят всичко.

— Не всичко. Много.

— Мислите, че е убил и тримата, нали? И Хароу, и бедната мисис Траск, и човека в железопътния склад.

— Може би.

— Кажете ми, какво смятате наистина?

— Това, което наистина смятам, е „може би“. Почти сигурен съм, че е убил човека в железопътния склад. За другите не съм сигурен и ставам все по-несигурен. В момента живея с мисълта, че участието на Ник в новите убийства е било инсценирано и че той се досеща от кого. Което значи, че може да се окаже следващата жертва.

— Затова ли не искахте да тръгнете с мен?

— Не съм казвал такова нещо.

— Но аз го усетих. Слушайте, ако смятате, че трябва да обърнете колата и да се върнете, ще ви разбера. — И добави: — Никога не е късно да завещая тялото си на медицината. Или да го пусна в по-широко обращение.

Засмях се.

— Не е смешно — продължи Мойра. — Животът си тече и светът се мени толкова бързо, че за една жена е трудно да се движи в крак.

— Във всеки случай — уверих я аз — няма смисъл да се връщам обратно. Ник е добре охраняван. Не може да излиза и никой не може да влиза при него.

— А така са подсигурени и двете ви „може би“, нали?

Дълго време мълчахме. Искаше ми се подробно да я разпитам и за Ник, и за мъжа й. Но ако използвах удобния случай и самата нея, щях да похабя нещо от себе си и от живота си, което се стараех да не накърнявам, защото именно то ме отличаваше от компютъра и от шпионина.

След известно време незададените въпроси затихнаха и умът ми се зарея волно в тишината. Усещането, че съм лично обвързан със случая, което често ми служеше като допинг, бавно ме напускаше.

Жената имаше добра интуиция. Приближи се до мен, сякаш бях вдигнал защитна бариера. Карах по шосето и чувствах как топлината й, идваща от дясната ми страна, започва да се разлива по цялото ми тяло.

Живееше в Монтевиста в правоъгълна къща на върха на скалистия бряг, изградена от стомана, стъкло и пари.

— Паркирай колата под навеса, ако искаш. Нали ще се отбиеш да пийнеш нещо?

— Една чашка. — Тя не можа да отключи вратата веднага. — Опитваш с ключа от колата — осветлих я аз.

— Чудно, какво ли означава това? — застина в недоумение.

— Че вероятно имаш нужда от очила.

— Използвам очила за четене.

Влязохме и тя запали осветлението във вестибюла. Слязохме по няколко стъпала и се озовахме в осмоъгълна стая, почти цялата в стъкла. Луната бе тъй близо, сякаш подканваше да я пипнеш, а далеч долу се белееха гребените на прибоя.

— Хубаво е тук.

— Така ли мислиш? — Изглеждаше учудена. — Бог ми е свидетел, че мястото беше хубаво, когато още не беше застроено и обсъждахме плановете с архитекта. Но този дом не успя да улови духа му. — Млъкна за миг и продължи: — Да се построи къща е все едно да сложиш птичка в клетка. А птичката е самият човек.

— Така ли говорят в клиниката?

— Май много приказвам — обърна се тя към мен с усмивка.

— Спомена нещо за пийване.

Тя се устреми към мен. На бледата светлина, нахлуваща през прозорците, лицето й изглеждаше сребристо, с тъмни очи и тъмни устни.

— Какво искаш?

— Уиски. — Видях как очите й ме отбягнаха и в тях отново долових отблясък на разголената й същност като светлинка в подземието на сграда. — Мога ли да променя решението си?

Тя копнееше за мен. Разсъблякохме набързо каквото можахме и пристъпихме един към друг като борци, излизащи на тепиха при особени правила, според които да повалиш и да бъдеш повален е еднакво достойно и похвално. По едно време между схватките тя каза, че съм нежен любовник.

— Възрастта има и своите предимства.

— Не е така. Напомняш ми за Съни, а той беше едва двадесетгодишен. Караш ме отново да се чувствам като Ева в рая.

— Звучи малко пресилено.

— Пет пари не давам. — Тя се изправи на лакът. — Неприятно ли ти е, че споменах Съни?

— Колкото и странно да е — не.

— И така трябва. Той беше едно клето недорасло момче, просто никой. Но двамата бяхме щастливи. Живеехме като глупави ангелчета, погълнати един от друг. Той не беше имал други момичета, а аз познавах само Ралф. — Гласът й се понижи, когато заговори за мъжа си, моето настроение също. — Ралф винаги е толкова техничен и самоуверен. Държи се в леглото като армия умиротворяваща изостанала страна. Но със Съни всичко изглеждаше различно. Беше толкова нежен и смахнат. Приемахме любовта като игра, като фантазия, в която живеехме и си строяхме къщички. Понякога той се правеше на Ралф. Друг път аз се правех на майка му. Ненормално ли ти изглежда? — засмя се нервно тя.

— Питай Ралф.

— Отегчавам те, нали?

— Напротив. Колко продължи този роман?

— Близо две години.

— Тогава ли се върна Ралф?

— Да. Но вече бях скъсала със Съни. Фантазията ни беше започнала да излиза от контрол, самият той също. Освен това, не можех направо да скоча от неговото легло в леглото на Ралф. И бездруго чувството за вина ме смазваше.

— Не бих казал, че си от този тип обременени жени — огледах тялото й аз.

— Прав си — отвърна тя след минута. — Не беше вина. Беше просто болка. Продадох истинската си любов. И срещу какво? Срещу къща за сто хиляди долара и клиника за четиристотин хиляди. И в двете не бих стъпила дори, ако зависеше от мен. Предпочитам стаичката в „Магнолия“.

— Тя вече не съществува — казах аз. — Не преувеличаваш ли значението на миналото?

— Може и така да е — отвърна тя замислено, — особено на хубавите му страни. Жените наистина имат склонност да съчиняват разни истории, в които да изпъкват.

— Радвам се, че мъжете не го правят.

— Обзалагам се, че Ева е измислила историята с ябълката — засмя се тя.

— А Адам е измислил историята с рая.

— Ти си щурчо. — Тя се притисна към мен. — Това е диагноза. Радвам се, че ти разправих всичко това. А ти?

— Мога да го понеса. Но защо ми го каза?

— По различни причини. Освен това, имаш преимуществото да не си ми съпруг.

— Това е най-хубавото нещо, което съм чувал от жена.

— Не се шегувай. Ако го бях споделила с Ралф, щях да свърша като личност и да се превърна в поредния от прословутите му психиатрични трофеи. Вероятно щеше да ме препарира и да ме окачи на стената на кабинета до дипломата си. Всъщност, той до голяма степен го е направил — добави тя.

Искаше ми се да й задам няколко въпроса за мъжа й, но нито времето, нито мястото бяха подходящи, а и твърдо бях решил да не се възползвам от тях.

— Стига с тоя Ралф. Какво стана със Съни?

— Намери си друго момиче и се ожени за него.

— Ревнуваш ли?

— Не, просто съм самотна. Нямам си никого.

Сляхме още веднъж самотните си съществувания в нещо, което не бе любов, но не бе и себичност. Така и не се прибрах в западен Лос Анджелис.