Рос Макдоналд
Прощален поглед (23)

Двайсет и трета глава

Върнахме се в чакалнята, където доктор Смидърам и жена му разговаряха с Лари Чалмърс.

Докторът ме поздрави с усмивка, която не успя да стигне до подозрителните му, опипващи ме очи.

— Мойра ми каза, че сте я завели на вечеря. Благодаря ви.

— Беше ми много приятно. Каква е вероятността да поговоря с пациента ви?

— Минимална. Дори несъществуваща.

— Макар и за минута?

— Не бих препоръчал поради съображения от физическо и психическо естество.

— Как е той?

Разбира се, още е унесен и е отпаднал физически и емоционално. Това отчасти се дължи на свръхдозата резерпин. Има и слабо мозъчно сътресение.

— Какво го е причинило?

— Бих казал, че е ударен отзад по главата с тъп предмет. Все пак съдебната медицина не е моя специалност. Във всеки случай той се възстановява изненадващо добре. Дължа ви голяма благодарност, задето го докарахте навреме.

— Всички сме ви много задължени — каза Чалмърс и се ръкува церемониално с мен. — Вие спасихте живота на сина ми.

— И двамата бяхме с късмет. Дано не ни изостави в бъдеще.

— Какво точно имате предвид?

— Смятам, че стаята на Ник трябва да се охранява.

— Допускате, че пак може да избяга? — рече Чалмърс.

— Интересна мисъл. Не ми беше хрумвала. Имах предвид, че той се нуждае от охрана.

— При него денонощно ще дежури сестра — вметна доктор Смидърам.

— Има нужда от въоръжена охрана. Извършени са няколко убийства, не ни трябват нови. — Обърнах се към Чалмърс. — Мога да ви осигуря три смени за около сто долара дневно.

— На всяка цена — рече той.

Слязох долу и се обадих на две места. Първото беше в една служба за охрана от Лос Анджелис с клон в Сан Диего. Казаха, че до половин час ще ми изпратят човек на име Макленън. След това позвъних в „Бунгалата на Кончита“ в Импириъл Бийч. Обади се мисис Уилямс с приглушен, разтревожен глас.

— На телефона е Арчър. Ранди Шепърд да се е върнал?

— Не е и сигурно няма да се появи. — Понижи още повече гласа си. — Не само вие го търсите. Полицията обърна всичко наопаки.

Радвах се да го чуя, вече нямаше нужда аз да се занимавам с този въпрос.

— Благодаря, мисис Уилямс. Не се тревожете.

— Лесно е да се каже. Защо не ми съобщихте, че Сидни Хароу е мъртъв?

— Нямаше смисъл.

— Дрън-дрън. Ще обявя мястото за продан, веднъж ония да ми се махнат от главата.

Пожелах й всичко хубаво и излязох пред входа да глътна чист въздух. След малко към мен се присъедини Мойра Смидърам. Отвори пакет цигари, запали една и започна да я пуши, сякаш й засичаха времето с хронометър.

— Вие не пушите ли?

— Отказах ги.

— И аз. Пуша само като се ядосам.

— И защо сте ядосана сега?

— Пак тоя Ралф. Ще остане да спи в болницата, за да е подръка. Все едно, че съм омъжена за калугер.

Ядът й изглеждаше повърхностен, сякаш маскираше някакво по-дълбоко чувство. Зачаках и то да изплува. Тя захвърли цигарата и рече:

— Мразя мотелите. Вие няма ли да минете през Пасифик Пойнт тази вечер?

— Отивам в западен Лос Анджелис. Мога да ви оставя по пътя.

— Много мило от ваша страна. — Зад официалните й фрази усетих възбуда, равна на моята. — Защо отивате в западен Лос Анджелис?

— Живея там. Предпочитам да спя вкъщи. Придържам се единствено към този навик.

— Смятах, че се ужасявате от навиците. По време на вечерята ми казахте, че обичате да се появявате и да изчезвате от живота на околните.

— Вярно е. Особено за хората, които срещам в процеса на работата си.

— Като мен?

— Нямах предвид вас.

— Тъй ли? А аз си помислих, че излагате всеобщ принцип — рече тя с известна ирония, — към който трябва да се приспособяват всички.

От сянката на паркинга изникна висок широкоплещест мъж с ниско подстригана коса, в тъмен костюм и се отправи към входа на болницата. Подвикнах му:

— Макленън?

— Да, сър.

Казах на Мойра, че ще се върна веднага и се качих в асансьора с Макленън.

— Няма да пускате никого — наредих му, — освен болничния персонал и най-близките.

— Откъде да знам кои са?

— Ще ви ги представя. Основното, което искам от вас, е да си отваряте очите за мъже със или без бели престилки. Не пускайте никакви мъже, освен ако за тях не гарантира сестра или лекар, които познавате.

— Очаквате опит за убийство?

— Възможно е. Въоръжен ли сте?

Макленън разтвори сакото си и ми показа дръжката на автоматичен пистолет под мишницата си.

— И кого да очаквам?

— За нещастие не знам. Ще имате и друга задача. Не допускайте момчето да избяга. Но не стреляйте по него и не прилагайте насилие. Само това му липсва и…

— Естествено, разбирам. — Притежаваше спокойствието на едрите мъже.

Заведох го пред стаята на Ник и попитах сестрата за доктор Смидърам. Докторът излезе отвътре. През широко отворената врата зърнах Ник — лежеше неподвижен, със затворени очи, носът му сочеше тавана, а родителите му седяха от двете страни. Тримата приличаха на фреска, изобразяваща ритуал, при който издигнатото болнично легло беше жертвеният олтар. Вратата тихо се затвори. Представих Макленън на доктор Смидърам, който ни хвърли отегчен и предизвикателен поглед.

— Нужна ли е наистина цялата тази дандания?

— Мисля, че да.

— А аз мисля, че не. В никакъв случай няма да разреша този човек да стои в стаята.

— Там ще е по-полезен.

— Полезен за какво?

— При евентуален опит за убийство.

— Това е нелепо. Тук момчето е в пълна безопасност. Кой би искал да го убие?

— Питайте него.

— Няма.

— А ще ми разрешите ли аз да го попитам?

— Не. Той не е в състояние да…

— И кога ще бъде?

— Никога, ако продължавате да го тормозите.

— „Тормозите“ е силна дума. Да не би да се опитвате да ме ядосате?

Смидърам се изсмя кратко и неприятно.

— Дори и да е така, май успявам.

— Какво целите, докторе?

Очите му се присвиха и той заговори бързо:

— Аз само браня правата си и своя дълг да осигуря закрила на пациента си. Ако зависеше от мен, разни нескопосни детективчета нямаше дори да припарят до него нито сега, нито когато и да било. Ясно ли ви е?

— Ами аз? — попита Макленън. — Нает ли съм, или не?

Преглътнах яда си и се обърнах към него.

— Нает сте. Доктор Смидърам иска да стоите вън в коридора. Ако някой се заинтересува какво търсите тук, кажете му, че сте нает от родителите на Ник Чалмърс да го охранявате. Доктор Смидърам или някоя от сестрите ще ви представят на родителите, когато е удобно.

— Изгарям от нетърпение — измърмори Макленън под носа си.