Рос Макдоналд
Прощален поглед (12)

Дванайсета глава

Почуках на входната врата на къщичката. След известно време лампата на верандата светна над главата ми. Сетне вратата се открехна около десет сантиметра — отвътре имаше верига.

През отвора в мен се взираше жена със сивееща коса. Лицето й имаше сурово изражение, сякаш отново очакваше да види дъщеря си. Атмосферата около нея още беше наелектризирана.

— Какво има?

— Току-що разговарях с баща ви — казах аз. — За пистолета, който е купил през хиляда деветстотин четиридесет и първа година.

— Не знам за никакъв пистолет.

— Не сте ли мисис Елдън Суейн?

— Луиз Ролинсън Суейн — поправи ме тя. И веднага попита: — Да няма новини за съпруга ми?

— Възможно е. Може ли да поговорим вътре? Аз съм частен детектив.

Подадох й разрешителното си през пролуката. Тя го огледа внимателно и само дето не го опита със зъби. Накрая ми го върна.

— За кого работите, мистър Арчър?

— За един адвокат от Пасифик Пойнт на име Джон Тротуел. Разследвам две свързани престъпления — кражба и убийство. — Не си направих труда да добавя, че дъщеря й е замесена в едното, а може би и в двете престъпления.

Пусна ме вътре. Стаята беше малка и бедно обзаведена. Както у Ролинсън, така и тук се виждаха реликви от по-добри дни. На полицата над газовата печка овчар и овчарка от дрезденски порцелан си разменяха влюбени погледи. Малък персийски килим застилаше облегалката на канапето, докато на пода имаше износена рогозка. Срещу канапето бе поставен телевизор с електрически часовник отгоре, а до него — масичка за телефон с чекмедже. Всичко беше чисто и излъскано, но в стаята витаеше, някакъв дъх на плесен, някаква разруха, сякаш и тя, и обитателката й не бяха вдишвали чист въздух дълго време.

Мисис Суейн не ме покани да седна. Стоеше срещу мен — масивна като дъщеря си жена, със същите едри и привлекателни черти.

— Кой е убит?

— Ще ви обясня, мисис Суейн. Най-напред исках да ви попитам за една открадната кутия. Флорентинска златна кутия с класически фигури на мъж и жена върху капака.

— Майка ми имаше такава — рече тя. — Държеше в нея бижутата си. Така и не разбрах къде изчезна след смъртта й. — Очите й заблестяха от зареяните й в миналото мисли. — За какво става дума? Да не би Елдън да се е обадил?

— Не знам.

— Казахте „възможно е“.

— Не искам да отхвърлям нито една възможност. Всъщност дойдох тук да поговорим за пистолета, който ви е дал вашият баща. Но ще говорим за каквото желаете.

— Не желая да обсъждам нищо. — Но след секунда ме попита — Какво ви каза баща ми?

— Просто, че ви е дал колта да се защитавате, след като мъжът ви си е отишъл. Годината, която посочи, беше хиляда деветстотин четиридесет и пета.

— Това е съвсем вярно — рече тя предпазливо. — А спомена ли при какви обстоятелства ме напусна Елдън?

Подхвърлих стръвта внимателно.

— Мисис Шепърд не му разреши.

Клъвна.

— Нима мисис Шепърд присъстваше на разговора ви?

— Влизаше и излизаше от трапезарията.

— Естествено. И какво друго каза баща ми пред нея?

— Не си спомням дали точно това беше казано пред нея. Но ми разправи как къщата ви е била обрана през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, когато е бил взет и колтът.

— Разбирам. — Огледа стаята, сякаш да види дали е в тон с цялата история.

— Тук ли стана? — попитах аз. Тя кимна. — Заловиха ли крадеца?

— Не знам. Не вярвам.

— Съобщихте ли за кражбата в полицията?

— Не помня. — Не можеше да лъже добре и сви устни от отвращение към себе си. — Това важно ли е?

— Опитвам се да издиря последния притежател на пистолета. Мисис Суейн, ако имате някаква представа кой е бил крадецът… — Оставих изречението си недовършено и хвърлих поглед към електрическия часовник. Беше осем и половина. — Преди около двадесет часа с този пистолет може би е бил убит човек. Човек на име Сидни Хароу.

Името й беше познато. Цялото й лице откликна на него и го задържа. След секунда заговори.

— Джийн не спомена за това. Нищо чудно, че беше уплашена. — Мисис Суейн закърши ръце и се отдалечи от мен, доколкото й позволяваше стаята. — Нима подозирате, че Елдън е убил Сидни Хароу?

— Възможно е. Той ли взе пистолета през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година?

— Да, той. — Говореше с наведена глава и извърнато лице, сякаш се намираше под напора на бурен вятър. — Не исках да казвам на баща ми, че Елдън се е върнал и че съм го виждала. Затова излъгах, че е имало обир.

— Защо изобщо е трябвало да му казвате?

— Защото още на другата сутрин ми поиска пистолета. Сигурно беше чул, че Елдън е в града и е възнамерявал сам да го застреля. Но той вече беше у Елдън. Каква ирония, нали?

— Как получи Елдън пистолета? Вие ли му го дадохте?

— Не. Не бих направила такова нещо. Държах го най-отдолу в чекмеджето под телефона. — Очите й се преместиха върху масичката. — Когато Елдън почука на вратата, аз го извадих. Подозирах, че е той, чукането беше характерно, отривисто. Типично за него. Беше способен да се върне тук след девет години, прекарани в Мексико с онова момиче, след всички ужасни неща, които причини на мен и на семейството ми. И очакваше усмихнато да махна с ръка на миналото и пак да го оставя да ни хвърля прах в очите както навремето. — Тя погледна към вратата. — Тогава нямах верига, сложих я на другия ден. Вратата не беше заключена и Елдън влезе с усмивка и с името ми на уста. Исках да го застрелям, но не можах да дръпна спусъка на пистолета. Той бързо се приближи и ми го взе.

Мисис Суейн седна, сякаш силите й се бяха изчерпали. Облегна се на персийския килим. Аз седнах внимателно до нея.

— И какво стана после?

— Точно каквото можеше да се очаква от Елдън. Отрече всичко. Не бил вземал парите. Не бил ходил в Мексико с момичето. Избягал, защото бил несправедливо обвинен и живеел в най-строго безбрачие. Дори твърдеше, че семейството ми му е задължено, тъй като баща ми публично го нарекъл мошеник и опетнил репутацията му.

— Какво се предполагаше, че е направил?

— Няма място за предположения. Той беше касиер в банката на баща ми и присвои над половин милион долара. Нима татко не ви каза?

— Не, не ми каза. Кога се случи това?

— На първи юли хиляда деветстотин четиридесет и трета година, най-черния ден в живота ми. Той разори банката на баща ми и ме продаде в робство.

— Не ви разбирам, мисис Суейн.

— Нима? — Тя почука коляното си с юмрук като съдия, който призовава към ред. — През пролетта на хиляда деветстотин четиридесет и пета година живеех в голяма къща в Сан Марино. Преди края на лятото трябваше да се преместя тук. Двете с Джийн можехме да отидем да живеем при баща ми, на Локъст Стрийт, но не исках аз съм под един покрив с мисис Шепърд. Това означаваше, че трябва да си намеря работа. Единственото нещо, което можех да правя добре, бе да шия. И вече над двадесет години рекламирам шевни машини. Ето какво наричам аз робство. — Юмрукът й върху коляното се сви. — Елдън ми отне всичко хубаво в живота, а после се опита да го отрече.

— Съжалявам.

— И аз. Съжалявам, че не го застрелях. Ако имах друга възможност… — Пое дълбоко дъх и го изпусна като въздишка.

— Нямаше да ви помогне, мисис Суейн. А има и по-лоши места от тази къща. Например женският затвор в Корона.

— Знам. Само си говоря така. — Наклони се оживено към мен. — Кажете ми, вярно ли е, че са видели Елдън в Пасифик Пойнт?

— Не знам.

— Питам ви, защото Джийн твърди, че е попаднала на следите му. Затова нае оня Хароу.

— Познавахте ли го?

— Джийн го доведе миналата седмица. Не ми направи добро впечатление. Но тя винаги си е била импулсивна с мъжете. А сега вие твърдите, че е мъртъв.

— Да.

— Застрелян е с пистолета, който Елдън взе от мен — изрече тя драматично. — Трябва да знаете, че Елдън е способен да убие, ако се наложи. Би убил всеки, който се опита да го върне тук и да го вкара в затвора.

— Но Джийн не е имала това предвид.

— Знам. Тя боготвори спомена за него по най-глупав начин. Но Сидни Хароу може да е имал други намерения. Стори ми се типичен негодник. А не забравяйте, че Елдън притежаваше купища пари, над половин милион.

— Ако ги е запазил.

— Не познавате Елдън — усмихна се яростно тя. — Той не би пилял пари. Парите са всичко, което искаше от живота. Стремеше се към тях хладнокръвно и методично. Банковите експерти казаха, че е подготвял кражбата повече от година. А когато е отишъл в Мексико, сигурно ги е вложил с десет процента лихва.

Слушах я, без да й вярвам напълно. Според собствените й думи не беше виждала мъжа си от хиляда деветстотин петдесет и четвърта година. Оценката й за него беше прибързана и несигурна, присъща на изпълнен с фантазии ум. Една жена би могла да си въобразява какво ли не в течение на двадесет години по време на демонстрациите на шевни машини.

— Омъжена ли сте още за него, мисис Суейн?

— Да. Може да е получил развод в Мексико, но не съм чула такова нещо. Все още живее в грях с оная Шепърд. Точно това искам и аз.

— Говорите за дъщерята на мисис Шепърд?

— Да. Вземи едната, че удари другата. Приех Рита Шепърд в дома си и се отнасях към нея като към собствена дъщеря. А тя ми отне съпруга.

— Коя кражба стана най-напред?

Тя се обърна за миг. Сетне челото й се проясни.

— Разбирам какво имате предвид. Да, Елдън се беше захванал с Рита, преди да открадне парите. Усетих ги от самото начало. Беше по време на едно плувно празненство вкъщи. Когато живеехме в Сан Марино, имахме дванадесетметров басейн. — Гласът й съвсем притихна. — Нямам сили да си спомням за миналото.

През последния час тя изживя много тежки мигове и съзнавах, че аз също имах вина за това. Станах, за да се сбогувам, и й поблагодарих. Тя обаче ме задържа. Изправи се тежко.

— Детективите извършват ли понякога услуги срещу евентуално бъдещо възнаграждение?

— Какво имате предвид?

— Нямам пари да ви платя. Но ако успея да си върна част от парите, които взе Елдън… — Думите й увиснаха във въздуха, изпълнени с надежда и безнадеждност. — Ще бъдем отново богати — рече тя с приглушен, молитвен глас. — И разбира се, тогава ще ви възнаградя щедро.

— Сигурен съм в това. — Устремих се към вратата. — Ще си отварям очите за мъжа ви.

— Знаете ли как изглежда?

— Не.

— Почакайте, ще ви донеса негова снимка, ако дъщеря ми е оставила поне една.

Влезе в задната стая, където я чух да вдига и тътри разни предмети. Когато се върна, носеше в ръка прашна снимка, а на бузата си имаше черно петно, сякаш излизаше от мина.

— Джийн прибра всичките ми хубави семейни снимки, всичките ми албуми от Сан Марино — оплака се тя. — Като момиче, седеше и ги разглеждаше, както другите момичета четат филмови списания. Джордж ми каза, Джордж е мъжът й, че още гледа вкъщи филмчетата, които сами си снимахме в Сан Марино.

Взех снимката — около тридесет и пет годишен мъж с руса коса и нагли очи. Приличаше на човека, чиято снимка капитан Лакланд бе открил у Сидни Хароу. Но не беше достатъчно ясна, за да съм абсолютно сигурен.