Метаданни
Данни
- Серия
- Лу Арчър (15)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Goodbye Look, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Савина Манолова, 1991 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон (2011)
- Разпознаване и корекция
- hrUssI (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Рос Макдоналд. Прощален поглед. Пулсираща вена
Американска. Първо издание.
Издателство „Народна култура“, София, 1991
Редактор: Надя Баева
Коректор: Стефка Добрева
История
- — Добавяне
Трийсет и втора глава
На юг по крайбрежието денят бе ясени ветровит. От платото над Пасифик Пойнт се виждаха белите гребени на вълните, а навътре в морето се носеха няколко платноходки.
Бети ме закара направо в клиниката „Смидърам“. Издокараната и доста нелюбезна млада жена в приемното отделение съобщи, че доктор Смидърам е зает с пациент и не може да ни приеме. Щял да се занимава с пациенти до края на деня, включително и вечерта.
— А ще бъде ли свободен следващия вторник в полунощ?
Младата жена ме изгледа неодобрително.
— Сигурен ли сте, че не ви трябва отделението за спешни случаи?
— Сигурен съм. Тук ли се лекува Ник Чалмърс?
— Нямам право да отговарям на подобни въпроси.
— Мога ли да видя мисис Смидърам?
Известно Бреме младата жена не ми отговори. Правеше се на много заета с книжата си. Накрая рече:
— Ще проверя. Как ви беше името?
Казах й го. Тя отвори една врата към клиниката. Преди да я затвори след себе си, чух звук, от който ме полазиха тръпки. Беше пронизителен вопъл — някой плачеше от болка и отчаяние. Двамата с Бети се спогледахме.
— Това може и да е Ник — прошепна тя. — Какво ли му правят?
— Нищо. Не трябваше да идвате тук.
— А къде трябваше да съм?
— Вкъщи, да четете някоя книга.
— Достоевски? — подхвърли остро тя.
— Нещо по-леко.
— Като „Малки жени“[1] ли? Опасявам се, че не ме разбирате, мистър Арчър. Оставете този бащински тон.
— Вие не заслужавате друг.
Вратата се отвори и влязоха Мойра и секретарката (този път мина без звуци). Мойра ме погледна учудено, а на Бети хвърли красноречив поглед, пълен със завист и презрение. Може и да си по-млада, говореше той, но аз съм вряла и кипяла. Мойра пристъпи към мен.
— За бога, мистър Арчър, какво се е случило?
— Случайно ме раниха, ако питате за това. — Докоснах лявата си ръка. — Ник Чалмърс тук ли е?
— Да. Тук е.
— Той ли викаше?
— Да е викал? Не, не вярвам. — Беше смутена. — В охраняваното отделение имаме няколко пациенти. Ник не е от най-буйните.
— Тогава се надявам, че няма да имате възражения да го видим. Мис Тротуел му е годеница…
— Знам.
— И много се тревожи за него.
— Няма защо да се тревожи. — Но самата Мойра изглеждаше доста загрижена. — Съжалявам, но не мога да ви пусна при него. Тези неща се решават от доктор Смидърам. Той очевидно смята, че Ник има нужда от изолация.
Устата й се изкриви. Напрежението, което й струваше непрекъснатото лицемерие, казваше своята дума.
— Не можем ли да обсъдим въпроса насаме, мисис Смидърам?
— Може. Влезте в кабинета ми, ако обичате.
Поканата не се отнасяше за Бети. Последвах Мойра в кабинет, който беше отчасти приемна, отчасти картотека. Нямаше прозорци, но по стените висяха абстрактни картини — прозорци към вътрешния мир, които заместваха обикновените. Мойра затвори вратата, заключи я и се облегна на нея.
— Затворник ли съм? — попитах я аз.
Отговори ми без никакъв намек за шега:
— Аз съм затворникът тук. Бих искала да се махна. — Тя леко повдигна ръцете и раменете си, сякаш да подскаже почти непоносимата тежест на сградата върху нея. — Но не мога.
— Какво, мъжът ти ли не те пуска?
— Всичко е много по-сложно. Аз съм пленница на миналите си грешки — днес говоря със сентенции — и Ралф е една от тях. Ти си от по-скорошните.
— Къде сбърках?
— Никъде. Просто мислех, че ти харесвам. — Беше изоставила изцяло маниерите и гласа, които пазеше за пред света. — Поведението ми онази вечер се дължеше изцяло на това предположение.
— Моето също. И предположението ти е вярно.
— Тогава защо ми създаваш трудности?
— Не съм искал. Просто очевидно сме от различни страни на бариерата.
— Не вярвам — поклати глава тя. — Единственото, което искам, е приличен и поносим живот за всички засегнати в случая. Включително и за мен.
— А какво иска мъжът ти?
— Той смята, че иска същото. Разбира се, не сме единодушни във всичко. Но аз допуснах грешката да се подведа от великите му идеи. — За втори път движението на ръцете й напомни за тежестта на сградата. — Сякаш можехме да спасим брака си, като създадохме вместо рожба тази клиника. — И добави сухо: — Трябваше просто да вземем клиника под наем.
Тя беше жена със сложна душевност, гъмжеше от противоречия и говореше твърде много. Притиснах се към нея, прегърнах я несръчно с една ръка и я накарах да замлъкне.
Раната на рамото ми пулсираше като второ сърце. Сякаш усетила болката ми, Мойра промълви:
— Съжалявам, че те боли.
— Аз съжалявам, че теб те боли, Мойра.
— Не хаби съжаленията си за мен. — Тонът й ми напомни, че беше или поне е била един вид медицинска сестра. — Ще го преживея. Но се боя, че това няма да е твърде приятно.
— Не те разбирам. За какво говориш?
— За катастрофата. Предчувствам я. Не знаеш ли, че имам ирландска кръв?
— За Ник Чалмърс ли говориш?
— За всички ни. Разбира се, че за него.
— Защо не ми позволиш да го отведа оттук?
— Не мога.
— Животът му в опасност ли е?
— Докато е тук — не.
— Ще ми позволиш ли да го видя?
— Не мога. Мъжът ми няма да разреши.
— Боиш ли се от него?
— Не. Но той е лекар, аз съм само обслужващ персонал. Не мога да оспорвам решенията му.
— И докога ще държи Ник тук?
— Докато премине опасността.
— Кой е източникът на тази опасност?
— Не мога да ти кажа. Моля те, не ме разпитвай повече, Лу. Въпросите ти развалят всичко.
Постояхме така прегърнати, облегнати на заключената врата. Топлината на тялото и на устните й ме съживяваше, въпреки че мислите ни се различаваха и частица от мозъка ми отмерваше времето. Тя тихо продума:
— Иска ми се двамата да излезем оттук още сега и никога да не се върнем.
— Ти си омъжена.
— Няма да е за дълго.
— Заради мен ли?
— Разбира се, че не. Ще ми обещаеш ли все пак едно нещо?
— Като го чуя.
— Не споменавай на никого за Съни. За моя малък пощенски чиновник от Ла Джола. Сгреших, че ти говорих за него.
— Да не би да е изникнал отново?
Тя кимна. Очите й бяха мрачни.
— Няма да кажеш на никого, нали?
— Нямам причини да го казвам.
Бях малко уклончив и тя го долови.
— Лу, знам, че си силен и много праволинеен човек. Обещай ми, че няма да ни се месиш. Дай възможност на Ралф и на мен да оправим нещата.
Отстъпих крачка назад.
— Не мога сляпо да се обвързвам с обещания. И дяволски добре знаеш, че говориш неясно.
Направи мъченическа гримаса, която изтри хубостта й.
— Не мога иначе. Това е въпрос, който няма да се реши с приказки. Замесени са твърде много хора и твърде много преживени години.
— Кои хора са замесени?
— И Ралф, и аз, и Чалмърсови, и Тротуелови…
— А Съни?
— Той също. — Погледът й се втренчи нейде отвъд мен, отвъд онова, което ми беше известно. — Затова не бива да споделяш с никого какво съм ти говорила.
— А защо ми го каза?
— Мислех, че ще можеш да ми дадеш съвет и ще станем по-близки приятели.
— Нужно е време.
— Точно това искам от теб.