Рос Макдоналд
Прощален поглед (32)

Трийсет и втора глава

На юг по крайбрежието денят бе ясени ветровит. От платото над Пасифик Пойнт се виждаха белите гребени на вълните, а навътре в морето се носеха няколко платноходки.

Бети ме закара направо в клиниката „Смидърам“. Издокараната и доста нелюбезна млада жена в приемното отделение съобщи, че доктор Смидърам е зает с пациент и не може да ни приеме. Щял да се занимава с пациенти до края на деня, включително и вечерта.

— А ще бъде ли свободен следващия вторник в полунощ?

Младата жена ме изгледа неодобрително.

— Сигурен ли сте, че не ви трябва отделението за спешни случаи?

— Сигурен съм. Тук ли се лекува Ник Чалмърс?

— Нямам право да отговарям на подобни въпроси.

— Мога ли да видя мисис Смидърам?

Известно Бреме младата жена не ми отговори. Правеше се на много заета с книжата си. Накрая рече:

— Ще проверя. Как ви беше името?

Казах й го. Тя отвори една врата към клиниката. Преди да я затвори след себе си, чух звук, от който ме полазиха тръпки. Беше пронизителен вопъл — някой плачеше от болка и отчаяние. Двамата с Бети се спогледахме.

— Това може и да е Ник — прошепна тя. — Какво ли му правят?

— Нищо. Не трябваше да идвате тук.

— А къде трябваше да съм?

— Вкъщи, да четете някоя книга.

— Достоевски? — подхвърли остро тя.

— Нещо по-леко.

— Като „Малки жени“^[1] ли? Опасявам се, че не ме разбирате, мистър Арчър. Оставете този бащински тон.

— Вие не заслужавате друг.

Вратата се отвори и влязоха Мойра и секретарката (този път мина без звуци). Мойра ме погледна учудено, а на Бети хвърли красноречив поглед, пълен със завист и презрение. Може и да си по-млада, говореше той, но аз съм вряла и кипяла. Мойра пристъпи към мен.

— За бога, мистър Арчър, какво се е случило?

— Случайно ме раниха, ако питате за това. — Докоснах лявата си ръка. — Ник Чалмърс тук ли е?

— Да. Тук е.

— Той ли викаше?

— Да е викал? Не, не вярвам. — Беше смутена. — В охраняваното отделение имаме няколко пациенти. Ник не е от най-буйните.

— Тогава се надявам, че няма да имате възражения да го видим. Мис Тротуел му е годеница…

— Знам.

— И много се тревожи за него.

— Няма защо да се тревожи. — Но самата Мойра изглеждаше доста загрижена. — Съжалявам, но не мога да ви пусна при него. Тези неща се решават от доктор Смидърам. Той очевидно смята, че Ник има нужда от изолация.

Устата й се изкриви. Напрежението, което й струваше непрекъснатото лицемерие, казваше своята дума.

— Не можем ли да обсъдим въпроса насаме, мисис Смидърам?

— Може. Влезте в кабинета ми, ако обичате.

Поканата не се отнасяше за Бети. Последвах Мойра в кабинет, който беше отчасти приемна, отчасти картотека. Нямаше прозорци, но по стените висяха абстрактни картини — прозорци към вътрешния мир, които заместваха обикновените. Мойра затвори вратата, заключи я и се облегна на нея.

— Затворник ли съм? — попитах я аз.

Отговори ми без никакъв намек за шега:

— Аз съм затворникът тук. Бих искала да се махна. — Тя леко повдигна ръцете и раменете си, сякаш да подскаже почти непоносимата тежест на сградата върху нея. — Но не мога.

— Какво, мъжът ти ли не те пуска?

— Всичко е много по-сложно. Аз съм пленница на миналите си грешки — днес говоря със сентенции — и Ралф е една от тях. Ти си от по-скорошните.

— Къде сбърках?

— Никъде. Просто мислех, че ти харесвам. — Беше изоставила изцяло маниерите и гласа, които пазеше за пред света. — Поведението ми онази вечер се дължеше изцяло на това предположение.

— Моето също. И предположението ти е вярно.

— Тогава защо ми създаваш трудности?

— Не съм искал. Просто очевидно сме от различни страни на бариерата.

— Не вярвам — поклати глава тя. — Единственото, което искам, е приличен и поносим живот за всички засегнати в случая. Включително и за мен.

— А какво иска мъжът ти?

— Той смята, че иска същото. Разбира се, не сме единодушни във всичко. Но аз допуснах грешката да се подведа от великите му идеи. — За втори път движението на ръцете й напомни за тежестта на сградата. — Сякаш можехме да спасим брака си, като създадохме вместо рожба тази клиника. — И добави сухо: — Трябваше просто да вземем клиника под наем.

Тя беше жена със сложна душевност, гъмжеше от противоречия и говореше твърде много. Притиснах се към нея, прегърнах я несръчно с една ръка и я накарах да замлъкне.

Раната на рамото ми пулсираше като второ сърце. Сякаш усетила болката ми, Мойра промълви:

— Съжалявам, че те боли.

— Аз съжалявам, че теб те боли, Мойра.

— Не хаби съжаленията си за мен. — Тонът й ми напомни, че беше или поне е била един вид медицинска сестра. — Ще го преживея. Но се боя, че това няма да е твърде приятно.

— Не те разбирам. За какво говориш?

— За катастрофата. Предчувствам я. Не знаеш ли, че имам ирландска кръв?

— За Ник Чалмърс ли говориш?

— За всички ни. Разбира се, че за него.

— Защо не ми позволиш да го отведа оттук?

— Не мога.

— Животът му в опасност ли е?

— Докато е тук — не.

— Ще ми позволиш ли да го видя?

— Не мога. Мъжът ми няма да разреши.

— Боиш ли се от него?

— Не. Но той е лекар, аз съм само обслужващ персонал. Не мога да оспорвам решенията му.

— И докога ще държи Ник тук?

— Докато премине опасността.

— Кой е източникът на тази опасност?

— Не мога да ти кажа. Моля те, не ме разпитвай повече, Лу. Въпросите ти развалят всичко.

Постояхме така прегърнати, облегнати на заключената врата. Топлината на тялото и на устните й ме съживяваше, въпреки че мислите ни се различаваха и частица от мозъка ми отмерваше времето. Тя тихо продума:

— Иска ми се двамата да излезем оттук още сега и никога да не се върнем.

— Ти си омъжена.

— Няма да е за дълго.

— Заради мен ли?

— Разбира се, че не. Ще ми обещаеш ли все пак едно нещо?

— Като го чуя.

— Не споменавай на никого за Съни. За моя малък пощенски чиновник от Ла Джола. Сгреших, че ти говорих за него.

— Да не би да е изникнал отново?

Тя кимна. Очите й бяха мрачни.

— Няма да кажеш на никого, нали?

— Нямам причини да го казвам.

Бях малко уклончив и тя го долови.

— Лу, знам, че си силен и много праволинеен човек. Обещай ми, че няма да ни се месиш. Дай възможност на Ралф и на мен да оправим нещата.

Отстъпих крачка назад.

— Не мога сляпо да се обвързвам с обещания. И дяволски добре знаеш, че говориш неясно.

Направи мъченическа гримаса, която изтри хубостта й.

— Не мога иначе. Това е въпрос, който няма да се реши с приказки. Замесени са твърде много хора и твърде много преживени години.

— Кои хора са замесени?

— И Ралф, и аз, и Чалмърсови, и Тротуелови…

— А Съни?

— Той също. — Погледът й се втренчи нейде отвъд мен, отвъд онова, което ми беше известно. — Затова не бива да споделяш с никого какво съм ти говорила.

— А защо ми го каза?

— Мислех, че ще можеш да ми дадеш съвет и ще станем по-близки приятели.

— Нужно е време.

— Точно това искам от теб.