Рос Макдоналд
Прощален поглед (10)

Десета глава

Потеглих към вътрешността на щата през Анхайм. Часът беше неподходящ и на места колоната от автомобили се гърчеше като ранена змия. Трябваха ми деветдесет минути, за да стигна от дома на Чалмърсови до къщата на Ролинсън в Пасадина.

Паркирах отпред и поседях около минута, за да се отпуснат напрегнатите ми от пътуването нерви. Къщата не се различаваше от триетажните дървени сгради в квартала, които според хронологията на Калифорния бяха направо древни. Украсяваха ги триъгълни фронтони и куполи от началото на века.

Три-четири къщи по-нататък Локъст Стрийт свършваше с бариера на черни и бели ивици. Зад нея имаше дълбоко открито дере. От небето се спускаше здрач.

Входната врата на къщата на Ролинсън се отвори и затвори, проблесна светлина. Някаква жена прекоси верандата и заслиза по стълбите, като прескочи едно счупено стъпало.

Като наближи колата, видях, че гони шестдесетте, но се движи със самоуверената походка на много по-млада жена. Очите й зад очилата бяха черни и блестящи. Кожата й беше тъмна, може би с примес на индианска или негърска кръв. Носеше скромна сива рокля с шарена мексиканска престилка отгоре.

— Вие ли сте господинът, който иска да се срещне с мистър Ролинсън?

— Да. Аз съм Арчър.

— Аз съм мисис Шепърд. Той тъкмо сяда да вечеря и няма нищо против да се присъедините към него. Обича компания, когато се храни. Приготвила съм вечеря само за двама ни, но с удоволствие ще ви предложа чаша чай.

— Чаша чай ще ми дойде добре, мисис Шепърд.

Последвах я в къщата. Антрето беше внушително, ако не се вглеждаш много-много. Паркетът беше изкорубен и поддаваше под краката, а стените бяха потъмнели от петната плесен.

Трапезарията, изглеждаше по-приветлива. Масата под жълтеникавия кристален полилей, на който светеше само една крушка, беше сервирана за един човек, с лъснати сребърни прибори и чиста бяла покривка. Побелял старец с ръждивочервено официално сако се хранеше с нещо, което приличаше на говежди бульон.

Жената ме представи. Той остани лъжицата, изправи се с усмивка и ми подаде обезформена ръка.

— Моля ви, внимавайте за артрита ми. Седнете. Мисис Шепърд ще ви поднесе чашка кафе.

— Чай — поправи го тя. — Нямаме кафе. — Продължи да се върти из стаята в очакване да чуе разговора.

Очите на Ролинсън блестяха като слюда. Заговори с нетърпелива прямота:

— Предполагам, че револверът, за който се обадихте, е бил употребен незаконно?

— Възможно е. Още не знам.

— Все пак не сте дошли току-тъй чак дотук.

— В моята работа всичко трябва да се проверява.

— Разбрах, че сте частен детектив — каза той.

— Точно така.

— Кой ви е наел?

— Адвокат на име Тротуел от Пасифик Пойнт.

— Джон Тротуел?

— Да. Познавате ли го?

— Срещал съм се два-три пъти с Джон чрез негов клиент. Беше много отдавна, той беше млад, а аз на средна възраст. Оттогава трябва да са минали тридесет години. Естел умря преди двадесет и четири.

— Естел?

— Естел Чалмърс, вдовицата на съдията Чалмърс. Беше невероятна жена. — Старецът смукна устните си като дегустатор на вино.

Жената, която още се мотаеше около вратата, показа признаци на нервност.

— Всичко това е стара история, мистър Ролинсън. Господинът не се интересува от стари истории.

— Това са единствените истории, които знам — засмя се Ролинсън. — Къде е чаят, който така щедро предлагате, мисис Шепърд? — Тя излезе и демонстративно затвори вратата. Той се обърна към мен. — Смята ме за своя собственост. Но не е така. Ако на тази възраст нямам право и на спомените си, в живота ми не остава нищо друго.

— Вашите спомени ме интересуват — казах аз, — особено за колта, който сте купили през септември хиляда деветстотин четиридесет и първа година. Вероятно с него миналата нощ е убит човек. Кой?

— Името му беше Сидни Хароу.

— Никога не съм го чувал — заяви Ролинсън, сякаш този факт поставяше под въпрос цялото съществуване на Хароу. — Мъртъв ли е?

— Да.

— И вие се опитвате да свържете неговата смърт с моя пистолет?

— Не съвсем. Той или е свързан с нея, или не е. Искам да разбера точно.

— Няма ли да го покаже балистиката?

— Възможно е. Но експертизата още не е направена.

— Тогава най-добре е да я изчакам, нали?

— Разбира се, мистър Ролинсън, особено ако сте виновен.

Той се разсмя тъй силно, че горната му изкуствена челюст се изхлузи. Бутна я обратно на място с палец и показалец. На вратата се появи мисис Шепърд с поднос.

— Защо се смеете толкова? — запита тя.

— На вас няма да ви се стори смешно, мисис Шепърд. Не ви достига чувство за хумор.

— На вас не ви достига чувство за мярка. За осемдесетгодишен старец, който е бил собственик и управител на банка… — Остави рязко подноса и той леко издрънча, сякаш довърши мисълта й. — С мляко или с лимон, мистър Арчър?

— Само със захар.

Тя наля чая в две различни чаши от костен порцелан. Западналата елегантност на къщата ме караше да се чудя бедняк ли е Ролинсън или скъперник, и какво, по дяволите, е станало с банката му.

— Мистър Арчър ме подозира в убийство — рече той на жената с леко самохвалство.

Тя не видя нищо смешно в това. Тъмното й лице потъмня още повече, около устата и очите й се изписа мрачно изражение. Нахвърли се яростно на Ролинсън.

— Защо тогава не му кажете истината? Много добре знаете, че дадохте пистолета на дъщеря си, помните и точната дата.

— Млъкнете.

— Няма да млъкна. Правите си шеги със себе си, но аз няма да го допусна. Умен човек сте, ама с нищо не занимавате.

Ролинсън не се ядоса. Почти съпружеската й загриженост, изглежда, му доставяше удоволствие. А фактът, че премълча за пистолета, очевидно беше само игра. Разтревожената в случая беше мисис Шепърд.

— Кой е убит?

— Временно изпълняващ ролята на детектив човек на име Сидни Хароу.

— Не знам кой може да е — поклати глава тя. — Пийте си чая, докато е топъл. Да ви донеса ли парче плодов сладкиш, мистър Арчър? Има малко от Коледа.

— Не, благодаря.

— Аз искам — рече Ролинсън. — С топка сладолед.

— Нямаме сладолед.

— Има ли изобщо нещо в тази къща?

— Има достатъчно да се нахраним. Парите не стигат за повече.

Тя отново излезе от стаята, която помръкна без топлотата и енергията й. Ролинсън се огледа с известно неудоволствие, сякаш усещаше хладната тежест на костите си.

— Съжалявам, че намери за уместно да ви насочи към дъщеря ми. И се надявам, че няма да я безпокоите. Безсмислено е.

— Защо?

— Вярно е, че дадох пистолета на Луиз преди хиляда деветстотин четиридесет и пета година. Но няколко години след това, по-точно през хиляда деветстотин петдесет и четвърта година, той беше откраднат от къщата й. — Цитираше датите, сякаш се гордееше с паметта си. — Но това няма никакво отношение към вашия въпрос.

— Кой е откраднал пистолета?

— Как бихме могли да разберем? Къщата на дъщеря ми бе обрана.

— Но защо все пак й дадохте пистолета?

— Това е стара и тъжна история — каза той. — Съпругът й я изостави, нея и Джийн.

— Джийн?

— Внучката ми Джийн. Двете беззащитни жени останаха сами в къщата. Луиз поиска пистолета, за да се отбранява. — Той неочаквано се ухили. — Май се надяваше той да се върне.

— Кой да се върне?

— Мъжът й. Моят безподобен зет Елдън Суейн. Ако Елдън се беше върнал, не се съмнявам, че тя щеше да го застреля. С моята благословия.

— Какво имате против зет си?

— Отличен въпрос — засмя се рязко той. — Но с ваше разрешение няма да ви отговоря.

Мисис Шепърд ни поднесе две тънки резенчета кейк. Забеляза как започнах да го нагъвам.

— Вие сте гладен. Ще ви направя сандвич.

— Не се тревожете. Отивам да вечерям.

— Няма да ме затрудни.

Вниманието й към мен обезпокои Ролинсън. Той се намеси с маниера на комендант:

— Мистър Арчър иска да знае какво ми е причинил Елдън Суейн. Да му кажа ли?

— Не. Говорите твърде много, мистър Ролинсън.

— Злоупотребите на Елдън са всеизвестни.

— Вече не са. Да не се занимаваме с това. Можеше да сме много по-зле. Същото казах и на Шепърд. Ако говориш за стари неприятности, можеш и да ги съживиш.

Той реагира с ревниво раздразнение.

— Мислех, че съпругът ви живее в Сан Диего.

— Ранди Шепърд не ми е съпруг. Той ми е бивш съпруг.

— Продължавате ли да се срещате с него?

— Не мога да сторя нищо, когато идва при мен — сви рамене тя. — Старая се да не го насърчавам.

— Ето къде отивали сладоледът и кафето!

— Не е вярно. Никога не съм дала на Шепърд троха от храната ви или цент от парите ви.

— Лъжете.

— Не говорете така, мистър Ролинсън. Има неща, които не мога да изтърпя дори от вас.

Ролинсън отново изглеждаше щастлив. Цялото внимание, цялата енергия на жената бяха съсредоточени върху него.

— Трябва да тръгвам — изправих се аз.

Никой не възрази. Мисис Шепърд ме изпрати до вратата.

— Надявам се, че научихте онова, за което дойдохте.

— Отчасти. Знаете ли къде живее дъщеря му?

— Да, сър. — Даде ми друг адрес в Пасадина. — Не й казвайте, че аз съм ви го съобщила. Мисис Елдън Суейн не ме одобрява.

— Това, изглежда, не ви тревожи — казах аз. — Джийн Траск дъщеря ли е на мисис Суейн?

— Да. Само не ми казвайте, че Джийн е замесена в цялата тая история.

— Боя се, че е така.

— Колко жалко. Спомням си Джийн, беше невинно малко ангелче. Джийн и моето момиченце години наред бяха първи приятелки. После всичко рухна. — Тя се усети и прехапа устни. — Ето че и аз започнах много да говоря, само съживявам миналото.