Рос Макдоналд
Прощален поглед (25)

Двайсет и пета глава

Сутринта си тръгнах рано, без да будя Мойра. Откъм морето бе нахлула мъгла, която забулваше къщата на скалистия хълм и цялото крайбрежие на Монтевиста. Карах бавно по пътя между редици от призрачни дървета. Мъглата внезапно свърши. Небето беше безоблачно, с изключение на две разсейващи се следи от реактивни самолети. Подкарах към центъра и спрях пред полицейския участък.

Лакланд беше в кабинета си. Електрическият стенен часовник над главата му показваше точно осем часа. Това ме разтревожи за миг. Изпитах усещането, че Лакланд отново ме е накарал да дойда точно в същия час чрез някаква свръхестествена сила.

— Добре, че се отбихте — рече той. — Седнете. Тъкмо се чудех къде са изчезнали всички.

— Проучвах улики в Сан Диего.

— И взехте клиентите си с вас?

— Синът им пострада. Отидоха в Сан Диего да се грижат за него.

— Ясно. — Той почака малко, като кривеше и ръфаше устните си, сякаш да ги накаже, че задават въпроси. — И от какво е пострадал синът или е семейна тайна?

— Главно от барбитурати. И е ударен по главата.

— Опит за самоубийство?

— Възможно е.

Лакланд рязко се наведе напред, като тикна лицето си в моето.

— След като е очистил мисис Траск?

Не бях подготвен за въпроса и избягнах директния отговор.

— Главен заподозрян в убийството на мисис Траск е Ранди Шепърд.

— Знам — рече Лакланд и ми даде да разбера, че не му казвам нищо ново. — Получихме досието на Шепърд от Сан Диего.

— Пише ли в него, че Шепърд е познавал Елдън Суейн от „сума ти време“?

— Със сигурност ли го знаете? — Лакланд захапа горната си устна.

— Да. Говорих с Шепърд вчера следобед, преди да го обявят за заподозрян. Каза ми, че Суейн избягал с дъщеря му Рита и с половин милион долара. Очевидно Шепърд е прекарал живота си в опити да се докопа до част от тези пари. Между другото стана ясно, че той е уговорил мисис Траск да наеме Сидни Хароу и да дойдат тук, в Пасифик Пойнт. Използвал ги е да разбере чрез тях каквото може, без да рискува да се появи лично тук.

— Тъй че все пак Шепърд е имал мотив да убие Суейн. — Гласът на Лакланд бе тих, сякаш петнадесетте години, през които се бе занимавал със случая, най-сетне бяха изчерпали силите му. — Имал е и мотив да изгори отпечатъците на Суейн. Къде разговаряхте с него?

— На мексиканската граница, близо до Импириъл Бийч. Но вече едва ли е там.

— Не е. В действителност снощи Шепърд е бил забелязан в Хемет. Спрял е за бензин и се е отправил на север с открадната кола — последен модел черен меркурий с гюрук.

— Най-добре е да проверите в Пасадина. И той, и Елдън Суейн са живели там.

Разказах на Лакланд за събитията в Пасадина — за Суейн и жена му, за убитата им дъщеря и как Суейн задигнал парите от банката на Ролинсън.

— След като вече знаете тези факти — приключих аз, — не е логично да поддържате всичките си обвинения срещу Ник Чалмърс. Той още не е бил роден, когато Елдън Суейн е взел парите от банката. А това е истинското начало на случая.

Лакланд помълча известно време. Застиналото му лице приличаше на ерозирала по време на суша земя.

— И аз знам туй-онуй. Ролинсън, бившият собственик на банката, е прекарвал всяко лято тук през двадесетте и тридесетте години. Мога да ви кажа и други работи.

— Моля ви.

— Неприятно ми е да ви разочаровам, Арчър, но колкото и назад да се върнем в миналото, Ник Чалмърс фигурира в картината. Сам Ролинсън е имал приятелка тук, в града, и след като съпругът й е умрял, са прекарвали лятото заедно. Искате ли да знаете коя е била тази приятелка?

— Бабата на Ник — рекох аз. — Вдовицата на съдията Чалмърс.

Лакланд остана разочарован. Взе от купчината поща напечатан лист, прочете го внимателно, смачка го на топка и го запрати към кошчето за боклук в ъгъла. Не го улучи. Вдигнах листа и го пуснах вътре.

— Как научихте това? — запита той накрая.

— Вече ви казах, че доста се порових в Пасадина. Но все пак не виждам ролята на Ник. Той не е отговорен за баба си.

Този път Лакланд не можа да намери аргумент. Но докато излизах от участъка, си мислех, че може би обратното е вярно и че покойната баба на Ник е отговорна за него. Положително старата връзка между семействата на Ролинсън и Чалмърс имаше някакво значение.

По пътя към центъра минах покрай Съдебната палата. Над входа й върху барелеф от дялан камък голяма стара Темида с превързани очи крепеше везните си. Казах й без думи — че тук има нужда от човек с отворени очи. Чувствах се прекрасно, а това не беше на добро.

Закусих пържола и яйца, после влязох в една бръснарница да ме обръснат. Беше почти десет часът и Тротуел трябваше да е вече в кантората си.

Оказа се обаче, че го няма. Секретарката ме уведоми, че току-що е излязъл и не е съобщил кога ще се върне. Тази сутрин носеше черна перука и прие смаяния ми поглед като комплимент.

— Обичам да променям личността си. Втръсва ми да съм все една и съща.

— И на мен. — Направих й гримаса. — Мистър Тротуел вкъщи ли си отиде?

— Не знам. Проведе два междуградски разговора и веднага излезе. Ако продължава така, ще загуби клиентелата си. — Момичето ми се усмихна настойчиво, сякаш търсеше някакъв нов шанс в живота си. — Как мислите, отива ли ми черна коса? Аз в действителност съм брюнетка. Но обичам да експериментирам със себе си.

— Добре изглеждате.

— И аз мисля така — рече тя прекалено самоуверено.

— Откъде бяха междуградските разговори?

— Единият беше от Сан Диего. Обади се мисис Чалмърс. Не знам коя беше другата жена, не пожела да си каже името. Гласът й звучеше като на възрастна дама.

— Разбрахте ли откъде звъни?

— Не каза. Не ни свърза телефонистка.

Помолих я да позвъни вместо мен в дома на Тротуел. Той беше там, но не желаеше или не можеше да се обади. Вместо с него говорих с Бети.

— Добре ли е баща ви?

— Предполагам. Надявам се. — Гласът на младата жена беше сериозен и сдържан.

— А вие?

— Добре съм. — Май не беше много уверена.

— Ако дойда, ще пожелае ли да разговаря с мен?

— Не знам. Но по-добре побързайте. Заминава извън града.

— Къде точно?

— Не знам — повтори тя мрачно. — Но дори да го изпуснете, мистър Арчър, аз бих искала да поговоря с вас.

Когато стигнах до къщата на Тротуел, кадилакът му беше отпред. Отвори ми Бети. Очите й бяха помътнели и безизразни. Дори лъскавата й коса изглеждаше леко помръкнала.

— Видяхте ли Ник? — попита ме тя.

— Да. Докторът дава големи надежди.

— А той какво каза?

— Не беше в състояние да говори.

— С мен ще говори. Толкова исках да ида в Сан Диего. — Вдигна юмруци и ги притисна към гърдите си. — Но баща ми не ме пуска.

— Защо?

— Ревнува ме от Ник. Знам, че не бива да говоря така, но той ясно ми даде да го разбера. Когато тази сутрин мисис Чалмърс му съобщи, че вече няма да им бъде адвокат, той ми заяви, че трябва да избирам между него и Ник.

— А защо мисис Чалмърс отхвърли услугите му?

— Трябва да питате него. Ние не си говорим.

Тротуел се появи в антрето зад нея. Дори да беше чул последните й думи, не го показа. Хвърли й тежък нетърпелив поглед, който забелязах само аз.

— На какво прилича това, Бети? У нас гостите не стоят на вратата.

Тя се обърна, без да пророни дума, влезе в една стая и затвори вратата след себе си. Тротуел заговори обидено, но в оплакванията му се прокрадваше тънка нотка на злоба.

— Загубила е ума си по оня мухльо. Не иска да ме слуша. Но може би сега ще й се наложи. Влезте, Арчър, имам новини за вас.

Тротуел ме въведе в кабинета си. Беше издокаран както никога досега. Носеше нов костюм „рибена кост“ и официална риза, подходящо съчетани с копринена вратовръзка и носна кърпичка. Излъчваше мирис на ром и одеколон.

— Бети ми каза, че сте скъсали с Чалмърсови. Вие сякаш празнувате по този случай.

— Не е трябвало да ви го казва. Започва да губи всякакво чувство за дискретност.

Красивото му розово лице се намуси. Приглади и потупа побелялата си коса. Бети бе наранила суетата му, помислих си аз, и сега очевидно нямаше на какво друго да се опре.

Промяната у Тротуел ме разтревожи повече, отколкото промяната у Бети. Тя беше млада и щеше още да се променя, докато окончателно намери себе си.

— Бети е добро момиче — казах аз.

Тротуел затвори вратата на кабинета и остана там.

— Не ми я хвалете. Знам какво представлява. Допусна оня лунатик да й влезе под кожата и да я настрои против мен.

— Не мисля така.

— Вие не сте й баща — заяви той, сякаш бащинството гарантираше дарбата за телепатия. — Изпаднала е до неговото равнище. Дори използва същия груб фройдистки жаргон. — Лицето му почервеня и гласът му стана пресеклив. — Стигна дотам, че ме обвини в проява на нездрав интерес към нея.

„Да не би пък да е здрав?“ — рекох си наум.

Тротуел продължи:

— Знам аз откъде си пълни главата с такива мисли, от доктор Смидърам чрез Ник. Знам и защо Айрини Чалмърс прекрати връзките си с мен. Призна недвусмислено по телефона, че великият и прекрасен доктор Смидърам настоява. Вероятно е бил до нея и й е суфлирал репликите.

— Какви причини изтъкна?

— Страхувам се, че една от причините сте вие, Арчър. Не смятам да ви критикувам — каза той, макар че гласът му звучеше критично, — но предполагам, че сте задавали прекалено много въпроси, а това не е допаднало на доктор Смидърам. Той изглежда твърдо решен да дирижира събитията и като нищо ще предизвика някоя беда. Няма адвокат, който да успее да защити Ник, ако знае какво е извършил. — Тротуел ми хвърли внимателен поглед. С връщането на разговора към по-сигурна почва, той беше възстановил отчасти своята самоувереност. — Вие сте по-добре запознат с фактите от мен.

Това беше въпрос. Не отговорих веднага. Отношението ми към Тротуел се променяше. Промяната не беше радикална, защото трябваше да си призная, че от самото начало на случая нито разбирах, нито вярвах напълно на доводите му. Сега ставаше очебийно, че Тротуел ме използва и щеше да продължи да го прави. Мъчеше се да ме употреби като маша, както Ранди Шепърд бе сторил със Сидни Хароу. И сега дебнеше като красив пригладен котарак как ще очерня приятеля на дъщеря му.

— Фактите в този случай се събират извънредно трудно — отбелязах аз. — Не знам дори за кого работя. И работя ли изобщо.

— Разбира се — рече той благосклонно. — Ще ви се плати за всичко, което сте свършили, включително и за днес, гарантирам ви това.

— Кой ще ми плати?

— Естествено, Чалмърсови.

— Но вие вече не ги представлявате.

— Това не бива да ви тревожи. Представете им сметката си чрез мен и те ще я платят. В края на краищата вие не сте сезонен работник и няма да допусна да ви третират като такъв.

Помислих си, че доброжелателството му не струва пет пари и ще трае, докато може да ме използва. Този факт, както и възникналият конфликт ме смущаваха. В подобни случаи губещата страна неизменно се оказвах аз.

— Не трябва ли да докладвам на Чалмърсови?

— Не. Те вече ви освободиха. Не искат истината за Ник да излезе наяве.

— Как е той?

— Майка му не ми каза — сви рамене Тротуел.

— И на кого да докладвам сега?

— На мен. Представлявал съм семейство Чалмърс над тридесет години и ще видят, че няма да се отърват лесно от мен. — Предсказанието бе изречено с усмивка, но в него имаше нотка на заплаха.

— А ако не видят?

— Ще видят, гарантирам ви. Но ако се тревожите за парите си, ще започна да ви плащам лично, смятано от днес.

— Благодаря, ще си помисля.

— Само по-бързичко — усмихна се той. — Тръгвам за Пасадина да се видя с мисис Суейн. Обади ми се тази сутрин, веднага след като мисис Чалмърс ме освободи, с предложение да вложа капитал в семейните й снимки. Бих искал и вие да дойдете, Арчър.

В моя занаят рядко вършим каквото искаме. Ако откажех да работя с Джон Тротуел, той щеше да ме отстрани от случая, а можеше и да ми затвори всички врати за работа в областта.

— Ще тръгна с моята кола — казах аз — и ще се срещнем пред дома на мисис Суейн. Нали там отивате, в Пасадина?

— Да, но предпочитам да пътувате с мен, за да си поговорим. Не разбирам значението на тези снимки.

— Аз също. Могат да се окажат безполезни. Затова не обещавайте никакви пари, преди да сме ги видели.

— Значи мога да разчитам, че ще тръгнете след мен?

Казах му, че може, но не тръгнах веднага. Исках да си поговоря с дъщеря му.