Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (88)

Глава 87

Къщата на Крос беше отсреща през улицата. Стоеше си там в скромно величие.

„Лошото момче“ гледаше като хипнотизирано ярките оранжеви светлини. Погледат му скачаше от прозорец на прозорец. Няколко пъти забеляза една негърка да минава бавно покрай един от прозорците на долния етаж. Явно бабата на Алекс Крос.

Знаеше името й, Мама Нана. Беше разбрал, че Алекс я е нарекъл така още като дете. През последните няколко седмици беше научил всичко за семейство Крос. Беше си подготвил план и за тях. Една хубава малка фантазия.

Понякога „Лошото момче“ обичаше да се страхува. Да се страхува за себе си, да се страхува за хората в къщата. Това чувство му допадаше, стига да може да го контролира, да го включва и изключва, когато си поиска.

Най-после реши да напусне скривалището си и да се придвижи по-наблизо до къщата. Да се преобрази в самия страх.

Сетивата му бяха много по-изострени, когато страхът беше в него. Така можеше да се съсредоточи и да ги запази на фокус за продължителни периоди от време. Когато прекоси Пета улица, в съзнанието му нямаше нищо друго освен къщата и хората в нея.

„Лошото момче“ изчезна в храстите, които растяха покрай фасадата на къщата. Сърцето му биеше лудо. Дишането му бе учестено, плитко.

Пое си дълбоко въздух после бавно го издиша през устата. Успокой топката, забавлявай се, каза си той.

Обърна се с гръб към къщата. С гърба си усещаше почти осезателно топлината, излъчвана от стените. Между клонките на храстите наблюдаваше улицата от гетото. В Югоизточния квартал винаги е по-тъмно, отколкото другаде. Никога не подменяха уличните лампи.

Беше предпазлив. Изживяваше радостта на всеки миг. Наблюдава улицата десет, може би и повече минути. Никой не го беше видял. Този път никой не го следеше.

Още един поглед и после напред към по-големи и по-хубави дела.

Помисли си го или си го каза съвсем тихо. Понякога не можеше да различи кое какво е. Сега много неща се събираха и се сливаха в едно цяло — мислите, думите, действията, фантазиите.

Беше обмислял стотици пъти всяка подробност, много преди тази нощ. Когато всички дълбоко заспят, вероятно между два и три през нощта, щеше да отвлече двете деца, Деймън и Джанел.

Щеше да ги упои там, в спалнята им на втория етаж. А доктор детектив Алекс Крос щеше да проспи всичко.

Трябваше да го направи. Знаменитият доктор Крос заслужаваше много да страда. В следващото разследване той ще е потърпевшият. Така щеше да стане. Това бе единственото достойно решение. Той щеше да е победителят.

Не че Крос се нуждаеше от допълнителна мотивация, за да се впусне в разследването, но щеше да си я получи. Първо „Лошото момче“ щеше да убие старицата, бабата, на Крос. А после ще влезе в спалнята на децата.

Разбира се, тези престъпления нямаше да бъдат разкрити. Децата на Крос никога нямаше да бъдат открити. За тях нямаше да бъде поискан откуп. И чак тогава можеше да се захване с други неща.

Щеше да забрави детектив Крос. Но Алекс Крос никога, никога нямаше да го забрави. Нито пък изчезналите си деца.

Гари Сонеджи/Мърфи се обърна с лице към къщата.