Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (64)

Глава 63

Все още си спомням нещо от Кафка. По-специално смразяващото начало на „Процесът“: „Някой изглежда беше изрекъл лъжи по адрес на Йозеф К., защото, без да е извършил нищо, една сутрин той бе арестуван.“ Това се опитваше да ни внуши и Гари Мърфи — че е затворен в капана на един кошмар. Че е невинен като Йозеф К.

Снимаха ме пет-шест пъти на излизане от съдебната зала. Всеки имаше въпрос, а аз нямах какво да отговоря. Никога не пропускам възможността да си държа устата затворена.

— Жива ли е Маги Роуз? — искаха да узнаят от пресата. Отказах да им кажа мнението си. Защото мислех, че не е.

На излизане от залата видях Катерин Роуз и Томас Дън, които се бяха запътили към мен. Бяха обсадени от репортери от телевизията и вестниците. Исках да говоря с Катерин, но не и с Томас.

— Защо му помагате? — повиши глас Томас Дън. — Не разбирате ли, че лъже? Какво ви става, Крос?

Лицето му беше зачервено и много напрегнато. Беше изгубил самообладание. Вените на челото му се бяха издули. Катерин Роуз изглеждаше отчаяна, безутешна.

— Бях призован като враждебно настроен свидетел — обясних аз. — Върша си работата. Това е всичко.

— В такъв случай зле я вършите — продължи да ме напада Томас Дън. — Вие изпуснахте дъщеря ни във Флорида. А сега се опитвате да освободите похитителя й.

Тук вече ми писна от него. Беше ме нападал лично по телевизията и в пресата. Колкото и да исках да му върна дъщерята, нямах намерение да понасям повече оскърбленията му.

— Как ли не! — изкрещях аз, докато камерите бръмчаха около нас. — Бяха ми вързани ръцете. Отстраниха ме от случая заради нечий каприз, после пък ме върнаха. А аз съм единственият, който е постигнал някакви резултати.

Завъртях се на пети и хукнах надолу по стръмните стълби. Разбирах мъката им, но Томас Дън ме тормозеше от месеци. Нападките му бяха насочени лично срещу мен, но грешеше. Изглежда никой не искаше да осъзнае един прост факт — единствен аз все още се опитвах да разбера истината за Маги Роуз. Само аз.

Бях стигнал края на стълбите, когато Катерин Роуз ме догони. Тичаше след мен. По петите я следваха фотографи. Бяха навсякъде, а автоматичните им филмогълтачи щракаха като бесни. Пресата се опитваше със зъби и нокти да не изпусне нещо.

— Съжалявам за всичко това — каза тя, преди да успея да отворя уста. — Загубата на Маги побърква Том, разрушава и брака ни. Знам, че сте направили всичко възможно. Знам какво трябваше да изтърпите. Съжалявам, Алекс. Съжалявам за всичко.

Беше странен, странен момент. Пресегнах се и улових ръката на Катерин Роуз Дън. Благодарих й и обещах, че няма да се откажа. Фотографите продължиха да ни снимат. После бързо си тръгнах и категорично отказах да съобщя на журналистите какво се е случило между Катерин Роуз и мен. Мълчанието е най-доброто отмъщение за чакалите от пресата.

Отправих се към къщи. Продължавах да търся Маги Роуз Дън, но вече се опитвах да я открия в съзнанието на Сонеджи/Мърфи. Възможно ли е някой да я е взел от скривалището? Защо му е на Гари Мърфи да твърди това? Докато карах към Югоизточния квартал, си спомнях какво беше казал по време на хипнозата. Дали Гари Сонеджи не ни беше разиграл по всички правила в съдебната зала? Много вероятно и съвсем възможно. Дали това не беше част от неговите ужасяващи планове?

На другата сутрин се опитах повторно да хипнотизирам Сонеджи/Мърфи. Удивителният детектив/доктор Крос отново на сцената! Или поне така звучаха новините тази сутрин.

Този път не се получи. Гари Мърфи бе прекалено уплашен или поне така твърдеше адвокатът му. В претъпканата зала бе твърде шумно. Съдийката Каплан я опразни, но и това не помогна.

Същия ден бях подложен на кръстосан разпит от обвинението, но Мери Уорнър бе по-заинтересована да се махна от свидетелското място, отколкото да подлага на въпрос професионалните ми качества. Участието ми в процеса приключи. Нямах нищо против.

До края на седмицата двамата със Сампсън не стъпихме в съдебната зала. През това време бяха изслушани още експерти. Ние се върнахме на улицата. Имахме нови случаи. Освен това се опитахме да изясним едно-две смущаващи неща, случили се в деня на отвличането. Прекарахме часове наред в заседателната зала, затрупани с папки. Ако Маги Роуз е била отведена от скривалището в Мериленд, може би все още беше жива. Имаше някакъв, макар и минимален шанс.

Посетихме отново училището „Уошингтън Дей“, за да разпитаме някои от учителите. Меко казано, повечето не ни се зарадваха. Проверявахме хипотезата за „съучастник“. Имаше голяма вероятност Гари Сонеджи да е действал в съдружие с някого от самото начало. Дали не е Саймън Конклин, приятелят му от Принстън? Ако не е Конклин, тогава кой? Никой от училището не беше забелязал някого, с което да се подкрепи хипотезата за съучастник на Гари Сонеджи.

Тръгнахме си от училището преди обяд и отидохме в една закусвалня от веригата „Рой Роджърс“ в Джорджтаун, за да хапнем. Пържените пилета на „Рой Роджърс“ са за предпочитане от тези в „Кентъки Фрайд Чикън“, особено подлютените крилца. Пръстите да си оближеш. Поръчахме си пет порции крилца и две гигантски ко̀ли. Седнахме навън на малка масичка до детската площадка на „Рой“. След обяда можехме да се полюлеем на люлката.

Когато приключихме, решихме да отидем в Потомак, щата Мериленд. Цял следобед чукахме по вратите на авеню „Сорел“ и околните улици. Разговаряхме с обитателите на пет или шест къщи и бяхме добре дошли колкото Бърнстейн и Удуърд, но студеният прием не ни смути.

Никой не бил забелязал непознати хора или коли в района. Нито в дните преди, нито след отвличането. Никой не само не можа да си спомни да е виждал необичаен микробус за доставки. Не си спомняха да са виждали и съвсем обичайни коли за доставки по домовете на цветарските магазини, сервизните служби и хранителна стоки.

Късно следобед продължих с колата сам. Отправих се към Крисфийлд, щата Мериленд, където Маги Роуз и Майкъл Голдбърг са били държани под земята през първите дни след отвличането. В крипта? В мазе? Гари Сонеджи/Мърфи беше споменал за мазе по време на хипнозата. Като дете са го затваряли в тъмно мазе. През по-голямата част от живота си не е имал приятели.

Този път исках да разгледам фермата съвсем сам. Всички несвързаности в случая дълбоко ме смущаваха. В главата ми се стрелкаха отделни фрагменти и ме дразнеха като шрапнел. Възможно ли беше някой да е задигнал Маги Роуз от Сонеджи/Мърфи? И Айнщайн да бе разследвал този случай, многото вероятности щяха да замотаят главата му, та чак да му изправят косата.

Докато обикалях из зловещата изоставена ферма, позволих на фактите свободно да блуждаят в съзнанието ми. Мислите ми се връщаха към сина на Линдбърг и факта, че бебето на Линдбърг е било отвлечено от „фермерска къща“.

Така нареченият съучастник на Сонеджи. Нерешен проблем.

Сонеджи е бил забелязан също около къщата на семейство Сандърс, ако можеше да се вярва на Нина Серизиър. Още един нерешен проблем.

Наистина ли става дума за раздвоение на личността? Обществото на психолозите няма единно мнение дали изобщо съществува такъв феномен. Случаите не раздвоение на личността са изключително редки. Не бяха ли това византийски номера на Гари Мърфи? Възможно ли бе той да играе и двете личности?

Какво се е случило с Маги Роуз Дън? Кръгът се затваряше с нея. Какво се е случило с Маги Роуз?

Върху разнебитеното табло на поршето си все още пазех една от малките свещички, които раздаваха около съдебната зала във Вашингтон. Запалих я. Подкарах обратно към Вашингтон и тя гореше в падащия мрак. Не забравяйте Маги Роуз!