Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (75)

Глава 74

Станах в три през нощта. И аз бягах от действителността. Посвирих на верандата Моцарт, Дебюси и Били Холидей. Наркоманите от квартала сигурно вече звъняха в полицията да се оплакват от шума.

Сутринта отново посетих Сонеджи. „Лошото момче“. Влязох и седнах в малката килия без прозорци. Изведнъж той заговори. Мислех, че знам какво цели. Какво се кани да ми каже всеки момент. Все пак имах нужда да потвърди предположението ми.

— Трябва да разбереш нещо, което е съвсем чуждо на природата ти — започна той. — Бях като разгонена кучка, докато следях това шибано момиченце и майка й, знаменитата актриса. Аз съм като наркоман. Имах нужда от „наркотика“ си.

Докато го слушах да ми разказва своите странни зловещи истории, не можех да не се сетя за пациентите си, жертви на жестоко отношение като деца. Беше разтърсващо да слушаш как една жертва ти разказва за нейните многобройни жертви.

— Чудесно разбирам „състоянието на превъзбуденост“, докторе. Любимата ми песен е „Съчувствие към дявола“ на Ролинг стоунс. Винаги се опитвам да взема всички предпазни мерки, без да наруша това си състояние. Винаги планирах пътища за бягство, двойно подсигурени, пътища за влизане и излизане от квартала, в който се намирах. Единият от тях е тунел от канализационната система, който върви от края на гетото до Капитолийския хълм. В този тунел криех дрехи за преобличане, включително перука. Бях помислил за всичко. Нямаше да ме хванат. Имах пълно доверие на способностите си. Дълбоко вярвах във всемогъществото си.

— Все още ли вярващ? — попитах го аз.

Беше важен въпрос. Не мислех, че ще ми каже истината, но исках да чуя отговора му.

— Това, което се случи тогава, беше единствената ми грешка. Аз позволих на успеха, на възторга на милионите почитатели да ме главозамае. Ръкоплясканията са наркотик. Знаеш ли, Катерин Роуз страда от същото заболяване, както и повечето от идолите на киното и спорта. Милиони скандират имената им и им показват, че са „изключителни“ и „велики“. Някои от звездите губят представа за действителността, забравят за тежкия труд, който ги е изкачил на върха. Аз също. Ето защо ме хванахте. Сигурен бях, че ще мога да избягам от „Макдоналдс“! Както винаги дотогава. Просто щях да се позабавлявам с няколко произволни убийства и да се измъкна. Исках да опитам от всичка известни престъпления, Алекс. Малко Бънди, малко Менсън, Уитман^[1], Гилмор^[2]…

— Сега чувстваш ли се всемогъщ? След като си поостарял и помъдрял? — попитах го аз.

Той беше ироничен. И аз го можех.

— Аз съм най-близо до това понятие. Чрез мен може да се проумее смисълът му.

На лицето му отново се появи смразяващата усмивка на убиец. Идеше ми да го ударя. Гари Мърфи беше трагичен и почти симпатичен човек. Сонеджи беше отвратителен, олицетворение на злото. Човекът чудовище, човекът звяр.

— Когато следеше домовете на Голдбърг и Дън, беше ли на върха на възможностите си? — попитах го аз и ми идеше да добавя: „Беше ли всемогъщ, говно такова?“

— Не, не. Както знаеш, докторе, вече бях започнал да ставам небрежен. Бях се начел на вестникарски материали за „безупречните“ ми убийства на Кондън Терас. „Никакви следи, никакви улики, безупречен убиец!“ Дори аз бях впечатлен.

— Какво се обърка в Потомак? — попитах аз. Знаех отговора. Само исках да го потвърди.

— Следили са ме, разбира се — сви той рамене.

Ето на, помислих си аз. Наблюдателят.

— По онова време знаеше ли, че те следят?

— Не, разбира се — отвърна той и се намръщи. — Осъзнах, че са ме следили, много по-късно. По време на процеса подозренията ми се потвърдиха.

— Как така? Как разбра, че са те следили?

Сонеджи се втренчи в очите ми. Погледът му като че ли пронизваше черепа ми. Имаше ме за по-нисш от себе си. За него бях просто съд, в който излива словоохотливостта си. Но му бях по-интересен от останалите събеседници. Не знаех дали да се чувствам поласкан или омърсен. Освен това бе любопитен да разбере какво точно знам и какво не знам.

— Нека направя малка пауза в разказа, за да подчертая едно нещо — рече той. — Важно е за мен. Искам да ти разкрия тайни. Множество малки и големи тайни. Мръсни тайни. Пикантни тайни. Сега ще ти кажа една. И знаеш ли защо?

— Елементарно, скъпи ми Гари — отговорих аз като Шерлок Холмс на доктор Уотсън. — За теб е непоносимо да си контролиран от някого. Трябва ти да държиш положението в ръце.

— Много добре, доктор детектив. Но има някои скъпоценни нещица, за които държа да се спазарим. Престъпления, които съм извършил, когато бях дванайсет-тринайсетгодишен. От онова време са останали неразкрити множество големи престъпления. Повярвай ми. Имам цяла торба със съкровища, които да споделя с теб.

— Разбирам. С нетърпение очаквам да ги чуя.

— Винаги си ме разбирал. От теб се иска само да убедиш другите зомбита.

— Другите зомбита?

— Извинявай, извинявай. Не исках да те обидя. Можеш ли да ги убедиш? Знаеш кого имам предвид. Ти ги уважаваш дори по-малко от мен.

Беше прав. На първо място трябваше да убедя шефа на детективите Питман.

— Ще ми помогнеш ли? Ще ми дадеш ли нещо конкретно? Трябва да разбера какво се е случило с момиченцето. Нека родителите й най-сетне се успокоят.

— Добре, ще го направя — съгласи се Сонеджи.

Оказа се толкова просто. Просто седиш и чакаш. Така е с почти всяко полицейско разследване. Задаваш хиляди въпроси, буквално хиляди. Изпълваш цели кантонерки с ненужна хартия. После задаваш още въпроси. Проследяваш безброй линии, които не водят доникъде. И изведнъж нещо се случва. Така става в нашата работа — от време на време. Случи се и сега. Отплатата за хилядите часове работа. Наградата за многобройните ми срещи с Гари.

— По онова време не бях забелязал някой да ме следи — продължи той. — Това, което ще ти разкажа, не се случи около къщата на семейство Сандърс, а на авеню „Сорел“ в Потомак. Всъщност пред къщата на Голдбърг.

Изведнъж се почувствах уморен от самохвалното му биене по гърдите. Трябваше да разбера какво знае. Още малко ми трябваше. Говори, шибано копеле.

— Продължавай — подканих го аз. — Какво се случи в Потомак? Какво се случи пред къщата на Голдбърг? Кого видя?

— Карах покрай тях една нощ преди отвличането. По тротоара вървеше мъж. Тогава не му обърнах внимание. Не направих връзката, докато не го видях на процеса.

Сонеджи млъкна. Дали не играеше отново? Едва ли. Втренчи се в мен, като че ли проникваше право в душата ми. Познава ме добре. Може би по-добре, отколкото аз самият.

Какво искаше от мен? Дали не замествах някого, който му е липсвал в детството? Защо ме избра за тази ужасна роля?

— Кой беше мъжът, когото разпозна на процеса? — попитах аз Гари Сонеджи.

— Беше агент от Службата за охрана. Беше Дивайн. Той и приятелят му Чейкли трябва да са ме видели, че наблюдавам къщите на Голдбърг и Дън. Те са ме следили. Те са отмъкнали скъпоценната Маги Роуз! Те са получили и откупа във Флорида. През цялото време е трябвало да търсиш ченгета. Две ченгета убиха малкото момиченце.