Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (26)

Глава 25

Селцето Крисфийлд в щата Мериленд лежеше под тъжно сиво небе. Валеше почти през целия ден. Самотна полицейска кола хвърчеше по подгизналите пътища с включена сирена.

В колата бяха Арти Маршал и Честър Дилс. Дилс беше на двайсет и шест, точно с двайсет години по-млад от Маршал. Като повечето млади селски полицаи мечтаеше да се измъкне оттук. Мечтаеше и се надяваше още докато учеше в гимназията „Уайлд Лейк“.

Но все още беше тук, в Крисфийлд. Селцето нямаше и три хиляди жители и той обичаше да го нарича „Туин Пийкс“.

Толкова му се искаше да стане щатски полицай, че чак го болеше. Но имаше сериозно препятствие. Трябваше да държи приемни изпити, които го затрудняваха, особено математиката. Ако стане щатски полицай, ще се махне от тази задръстена провинция. Може да отиде дори в Солзбъри или Честъртаун.

Нито Дилс, а още по-малко добродушният кротък Арти Маршал бяха готови за широката известност и служебните похвали, които щяха да ги сполетят. Просто ей-така в следобеда на 30 декември. В участъка на Олд Хърли Роуд се беше получил сигнал по телефона. Група ловци забелязали нещо подозрително по пътя към къмпинга на остров Танджиър в западен Крисфийлд. Намерили един изоставен тъмносин микробус шевролет.

През последните няколко дни всичко, което будеше и най-малкото съмнение, се свързваше с голямото похищение във Вашингтон, но постепенно обръгнаха. Дилс и Маршал получиха нареждане все пак да проверят сигнала. За отвличането на децата от училището бе използван малък син микробус.

Следобедът вече преваляше, когато пристигнаха във фермата близо до шосе 413. Усетиха нещо призрачно-зловещо докато наближаваха фермата по силно изровения черен път.

— Какво има там, някоя стара ферма ли? — попита Дилс.

Той беше зад волана и караше с двайсетина километра през дълбоката кал. Арти Маршал предпочиташе да седи отдясно, на мястото на стрелеца, макар и без оръжие.

— Да. Сега никой не живее в нея. Съмнявам се, че ще излезе нещо важно, Чести.

— Това му е хубавото на нашата работа — каза Дилс. — Никога не знаеш. Важните неща могат да те връхлетят изневиделица.

Дай му само да изкарва работите по-интересни, отколкото всъщност бяха. Имаше си своята мечта и своите големи планове, но Арти Маршал ги приемаше по-скоро като признак на младежка незрялост.

Стигнаха до порутената плевня, за която ловците бяха споменали в обаждането си по телефона.

— Я да хвърлим едно око — предложи Маршал, като се опита да влезе в тон с ентусиазма на младежа.

Честър Дилс изскочи от колата. Арти го последва, но не толкоз пъргаво. Приближиха се до овехтялата, някога боядисана в червено плевня — ниска постройка, сякаш е хлътнала няколко метра в земята. Ловците се бяха подслонили в нея, за да се скрият от проливния дъжд рано следобед. След това се бяха обадили в полицията.

В плевнята беше доста тъмно и мрачно. Прозорците бяха запердени с тензух. Арти Маршал запали фенерче.

— Я да хвърлим малко светлина на обекта — измърмори той, после възкликна: — Господи, да му еба майката!

Да, съмнение не можеше да има. Голяма дупка в средата на пръстения под. До нея паркиран тъмносин микробус.

— Кучият му син, Арти!

Честър Дилс извади пистолета си. Изведнъж му стана трудно да диша. Едва се удържа да не побегне. Никак не му се искаше да се приближи до голямата дупка в пода. Не му се стоеше повече в старата плевня. Май все още не беше готов за щатски полицай.

— Има ли някой? — извика Арти Маршъл с висок и ясен глас. — Излез веднага! Полиция! Ние сме от крисфийлдската полиция.

Господи, Арти се справя по-добре от мен, мислеше Дилс. Готов е за повишение. Тази мисъл накара Честър Дилс да си размърда задника. Тръгна към вътрешността на плевнята — да види дали това там е същото, за което се молеше на Всемогъщия да не е.

— Насочи фенерчето към ямата — обърна се той към партньора си по борба с престъпността.

Бяха застанали в единия й край. Честър едва дишаше. Гърдите му сякаш бяха стегнати с турникет. Коленете му се удряха едно в друго.

— Добре ли си, Арти? — попита го партньорът му.

Маршал освети тъмната дълбока дупка. Видяха онова, което ловците вече бяха забелязали.

Вътре имаше малък сандък… подобен на ковчег. Широко отворен и празен.

— Какво, по дяволите, е това? — чу Дилс гласа си.

Арти Маршъл се наведе по-ниско. Насочи лъча на фенерчето директно в дупката. Инстинктивно се озърна. Погледна зад гърба си. После вниманието му отново се насочи към дупката.

Вътре имаше нещо. Нещо яркорозово или червено.

Умът на Маршал препускаше. Обувка… Господи, трябва да е на малкото момиченце. Сигурно тук са държали Маги Роуз Дън.

— Тук са били скрити двете деца — каза той най-после. — Намерихме мястото, Чести.

Което си беше вярно.

Заедно с една от розовите маратонки на Маги Роуз. Старите верни маратонки „Рийбок“, които трябваше да й помогнат да се приобщи към другите деца в училището „Уошингтън Дей“ Странното обаче беше, че маратонката сякаш бе оставена там нарочно.