Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (45)

Глава 44

„Името ми е Боби“ — така я учеха да казва. Винаги трябваше да казва новото си име и да не споменава никога старото.

Никога, никога вече Маги Роуз.

Беше затворена в товарен микробус без прозорци или в камионетка. Не знаеше точно. Нямаше представа къде се намира. Колко далеч от дома си. Не знаеше колко време е минало, откак я отвлякоха от училище.

Сега мислите й бяха по-ясни. Почти нормални, като преди. Някой й беше донесъл дрехи, което означаваше, че няма веднага да й се случи нещо лошо. Иначе защо ще си правят труда да й дават дрехи?

Микробусът или камионетката бяха ужасно мръсни. Подът не беше постлан с нищо. Миришеше на лук. Сигурно са карали с него хранителни стоки. „Къде отглеждат лук?“, опита се да си спомни Маги Роуз. В Ню Джърси и в горната част на щата Ню Йорк. Стори й се, че усеща и мирис на картофи. Или на ряпа, или може би на сладки картофи.

Като се размисли, Маги Роуз реши, че вероятно я държат някъде на юг.

Какво друго знаеше? Какво друго можеше да разбере?

Вече не я упояваха. През последните няколко дни не беше виждала господин Сонеджи. Нито отвратителната баба.

Рядко разговаряха с нея. А когато го правеха, я наричаха Боби. Защо Боби?

Беше много послушна, но понякога й се плачеше. Като сега. Давеше се в собствените си ридания. Не искаше никой да я чуе.

Само едно нещо й даваше сили. Беше много просто, но много важно.

Тя беше жива.

Повече от всичко искаше да живее.

Маги Роуз не забеляза, че камиончето забави скорост. Известно време се друса по неравен път. После спря.

Чу, че някой слезе от шофьорската кабина. Приглушен разговор. Бяха й наредили да не говори в камиона или пак ще й запушат устата.

Някой отвори задната врата. Ослепи я слънчева светлина. Отначало не виждаше нищо.

Когато най-после отново можеше да вижда, не повярва на очите си.

— Здравейте — каза почти шепнешком тя, като че ли бе загубила гласа си. — Казвам се Боби.