Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (36)

Глава 35

Гари Сонеджи все още беше във Вашингтон. Изпращаше специалните си послания на своите почитатели. Но сега имаше известна разлика. Пускаше ни стръв. Двамата със Сампсън получихме от Фюрера благоволение — можехме да работим по отвличането, доколкото е свързано с разследването на убийствата в квартала. В което нямаше съмнение.

— Днес е почивният ни ден, значи явно се забавляваме — изкоментира Сампсън, докато вървяхме по улиците на Югоизточния квартал.

Беше 13 януари. Хапещ студ. Почти на всеки ъгъл бездомниците бяха запалили огън в кофите за боклук. Косата на тила на единия беше оформена с бръснач така, че да пише „Майната ви“. И аз това казвах.

— Кметът Мънроу вече не се обажда. Нито ми пише — обадих се аз.

— Всяко зло за добро — успокои ме Сампсън. — Ще се появи, когато заловим „Съществото“, за да се поклони от наше име.

Продължихме да вървим и да се будалкахме с кмета и себе си. Сампсън обича да пее на рап популярни песни. Тази сутрин се беше спрял на куплет от „След като открихме любовта“ на „Хеви Д & Дъ Бойз“. „Давай газ, давай газ, обич моя чак до нас“, тананикаше си Сампсън, като че ли текстът на песента придаваше смисъл на цялата ситуация.

Обикаляхме къщите около дома на Вивиан Ким, които граничеха с Югоизточния квартал. Затъпяваща работа, дори когато си млад и без задръжки. „Видяхте ли някого или нещо необикновено вчера?“ — питахме всеки, достатъчно глупав да ни отвори вратата си. „Да сте забелязали наоколо непознати хора, коли или нещо, което да е направило впечатление? Нека ние преценим дали е важно.“

Както винаги, никой нищо не беше видял. Ама съвсем нищо. Никой не ни се зарадва, особено като наближихме нашия квартал.

Като капак на всичко и температурата беше около минус петнайсет градуса. Духаше. Прехвърчаше сняг. Улиците и тротоарите бяха покрити с ледена киша. На няколко пъти спирахме при бездомниците, които се грееха на огньовете, за да се постоплим.

— На вас, шибани ченгета, винаги ви е студено, дори през лятото — закачи ни един от по-младите лайнари.

Двамата със Сампсън се засмяхме.

Най-сетне към шест часа се затътрихме обратно към колата. Бяхме капнали. Изгубихме си целия ден, а нищо не научихме. Гари Сонеджи отново изчезна яко дим. Чувствах се като във филм на ужасите.

— Искаш ли да пообиколим още няколко къщи? — попитах аз.

Беше ме налегнало такова чувство за безнадеждност, че ми идеше да си опитам късмета на едноръките бандити в Атлантик сити. Сонеджи си играеше с нас. Може би ни наблюдаваше. Може би шибаното копеле беше невидимо.

— Без мен — поклати глава Сампсън. — Ще излоча една каса бира, преди да се отдам на сериозно пиене.

Избърса снега от тъмните си очила и ги надяна отново. Странно е колко добре познавам всяко негово движение. Така си чисти очилата от дванайсетгодишен. В дъжд, сняг или суграшица.

— Дай да пообиколим още малко — настоях аз. — Заради госпожица Вивиан. Това е най-малкото, което можем да направим.

— Знаех си, че така ще кажеш.

Към шест и половина вечерта влязохме в апартамента на госпожа Куили Макбрайт. Куили и приятелката й, госпожа Скот, седяха на масата в кухнята. Госпожа Скот имаше да ни каже нещо, което според нея щяло да ни помогне. Та влязохме, за да я изслушаме.

Ако някога минете през Югоизточния квартал на Вашингтон, северната част на Филаделфия или нюйоркския Харлем в неделя сутрин, все още можете да срещнете стари дами като госпожа Макбрайт и приятелката й Уили Мей Рандъл Скот. Носят широки блузи и избелели габардинени поли. Аксесоарите към тоалетите се допълват с шапки с перо и обувки с дебели токове и връзки, които пристягат краката им като сарфалади. Ще ги срещнете на път за някоя църква или на излизане от нея. Уили Мей е от „Свидетели на Йехова“. Те раздават на минувачите списанието, което издават — „Уочтауър“.

— Май ще мога да ви помогна — обърна се към нас госпожа Скот с тих, искрен глас.

Вероятно беше осемдесетгодишна, но говореше много ясно и смислено.

— Ще ви бъдем много благодарни — казах аз.

Четиримата седнахме около масата в кухнята. На нея имаше чиния с бисквити, в случай че някой мине на гости. На централно място на стената видях триптих с големи снимки на убитите братя Кенеди и на Мартин Лутър Кинг.

— Чух за убийството на учителката — започна госпожа Скот. — Около месец преди убийството на семейство Търнър видях един да обикаля с кола из нашия квартал. Беше бял. Слава богу, паметта ми още я бива. Опитвам се да я запазя, като се съсредоточавам върху всичко, което се мярка пред очите ми. Дори след десет години ще мога да предам нашия разговор дума по дума, господа детективи.

Госпожа Макбрайт доближи стола си до госпожа Скот. Отначало мълчеше, като само държеше подутата ръка на приятелката си:

— Така е. Ще може — потвърди тя.

— Една седмица преди убийството на Търнърови същият бял мъж отново се появи в квартала — продължи госпожа Скот. — Този път обикаляше от врата на врата. Представяше се за търговски пътник.

Двамата със Сампсън се спогледахме.

— Какъв търговски пътник? — попита Сампсън.

Преди да отговори, госпожа Скот спря погледа си на лицето на Сампсън. Стори ми се, че се съсредоточава, за да го запамети.

— Продаваше отоплителни системи за зимата. Отидох до колата му и надзърнах вътре. На предната седалка имаше някакъв каталог. Фирмата му се нарича „Атлантик Хийтинг“ от Уилмингтън, Делауер.

Госпожа Скот местеше погледа си от лице на лице, за да се увери, че се е изразила ясно и сме я разбрали добре.

— Вчера видях същата кола да минава през квартала. Видях я сутринта, когато жената от улица „C“ беше убита. Казах на приятелката си, че това не може да е случайност, нали така? Не знам дали той е човекът, когото търсите, но мисля че е редно да поговорите с него.

Сампсън ме погледна. После и двамата направихме нещо, което отдавна не ни се беше случвало. Усмихнахме се. Старите дами се присъединиха към нас. Най-после разполагахме с нещо. За първи път най-сетне ни излезе късметът в това разследване.

— Ще говорим с търговския пътник — уверих двете дами. — Тръгваме за Уилмингтън, Делауер.