Джеймс Патерсън
Когато дойде паякът (40)

Глава 39

Минаваше единайсет часът, а ние със Сампсън още бяхме в къщата на Мърфи. Отвън зад яркожълтите полицейски въжета се трупаха репортерите. Както и около двеста зяпачи от Уилмингтън. В града не е имало по-знаменита нощ.

Масирана акция по залавянето на Сонеджи/Мърфи вече бе задействана по източното крайбрежие и на запад в щатите Пенсилвания и Охайо. Не можехме да повярваме, че Гари Сонеджи/Мърфи ни се измъкна за втори път. Едва ли беше планирал бягството си по начина, по който го бе извършил във Вашингтон.

Едно от децата беше забелязало патрулна полицейска кола да обикаля района минути преди нашата поява. Съвсем невинно момченцето беше споменало на господин Мърфи за полицейската кола. Бягството му беше чист късмет! Изпуснахме го само за минути.

Повече от час двамата със Сампсън разпитвахме Миси Мърфи. Най-сетне щяхме да научим нещо за истинския Сонеджи/Мърфи.

Миси Мърфи много приличаше на майките на децата от „Уошингтън Дей“. Носеше разпусната правата си руса коса. Беше облечена в тъмносиня пола, бяла блуза и мокасини. Имаше няколко излишни килограма, но беше хубава.

— Изглежда никой от вас не ми вярва, но аз познавам Гари. Зная що за човек е — каза тя. — Той не отвлича деца.

Докато говореше, пушеше цигара след цигара от пакет „Малборо Лайтс“. Това бе единственото, което издаваше притеснението и болката й. Разговаряхме в кухнята. Беше спретната и подредена дори в деня на тържеството. Забелязах популярни готварски книги и брошурата „Медитиране за жени, които работят твърде много“. Снимка на Гари Сонеджи/Мърфи по бански, закрепена с магнитче за вратата на хладилника. Изглеждаше като обикновен американски баща.

— Гари не е жесток човек. Той дори не може да накаже Рони — продължи Миси Мърфи.

Това ме заинтригува. Покриваше се напълно с някои проучвания за стандартно поведение, които провеждах от години: наблюдения върху социопати^[1] и техните деца. Често им беше трудно да наказват децата си.

— Споменавал ли е защо му е трудно да наказва дъщеря си? — попитах аз.

— Детството на Гари не е било щастливо. Затова иска само най-доброто за Рони. Знае, че така компенсира. Той е много умен. Лесно щеше да напише дисертация по математика.

— В Уилмингтън ли е израснал? — попита Сампсън.

Държеше се с жената много внимателно и спокойно.

— Не, израснал е в Принстън, щата Ню Джърси. Живял е там до деветнайсетата си година.

Сампсън си записа нещо и ме погледна. Принстън беше близо до Хоупуел, където през трийсетте години е било отвлечено бебето Линдбърг. Сина на Линдбърг, така Сонеджи бе подписал бележките за откупа. Все още не знаехме защо.

— Семейството му още ли живее в Принстън? — продължих с въпросите. — Можем ли да се свържем с тях?

— Гари вече няма роднини. Имало е пожар, докато Гари бил на училище. Мащехата му, баща му и доведените брат и сестра загинали в пожара.

Опитвах да вникна дълбоко във всичко, което Миси Мърфи ни казваше. Сепнах се. Пожар в дома на младеж с психически отклонения? Още едно мъртво семейство. Още едно унищожено семейство. Това ли бе истинската цел на Гари Сонеджи/Мърфи? Семействата? Ако е така, защо и Вивиан Ким? Дали я бе убил само за да се изфука?

— Познавахте ли някой от семейството? — попитах.

— Не. Починали са преди ние с Гари да се запознаем. Срещнахме се през последната година в колежа. Аз учех в университета на Делауер.

— Какво ви е разказвал за живота си в Принстън?

— Много малко. Той е затворен човек. Знам, че семейство Мърфи е живяло извън града. Най-близките им съседи били на пет километра от къщата им. Гари не е имал приятели, преди да тръгне на училище. Дори тогава често се държал настрани от другите. Много е стеснителен.

— А братът и сестрата, които споменахте? — обади се Сампсън.

— Всъщност били доведени брат и сестра. Част от проблема на Гари. Не бил близък с тях.

— Споменавал ли е някога за отвличането на бебето Линдбърг? Има ли той някакви книги за случая Линдбърг? — продължи Сампсън.

При разпити винаги улавя бика за рогата.

Миси Мърфи поклати глава.

— Не. Поне аз не знам. Една от стаите в мазето е пълна с негови книги. Можете да ги погледнете.

— О, да. Ще го направим — каза Сампсън.

Научихме доста за него и донякъде въздъхнах с облекчение. Досега нямахме почти нищо, за което да се заловим.

— Истинската му майка жива ли е? — попитах аз.

— Не знам. Гари никога не говори за нея. Изобщо не желае да я споменава.

— А за мащехата си говори ли?

— Не я обичал. Явно е била много привързана към собствените си деца. Наричал я „Вавилонската курва“, защото, ако не се лъжа, била от Западен Вавилон в щата Ню Йорк. Някъде на Лонг Айланд.

След цели месеци без никаква информация сега едва смогвах да задавам въпросите си. Всичко, което научихме, ни насочваше на някакви следи. Изникна един важен въпрос дали Гари Сонеджи/Мърфи е казвал истината на жена си? Казвал ли е изобщо на някого истината?

— Госпожо Мърфи, имате ли някаква представа къде може да е отишъл? — попитах аз.

— Нещо истински го е подплашило — отговори тя. — Може да е свързано с работата му. И с брат ми, при когото работи. Не вярвам да се е върнал в Ню Джърси, но може и да го е направил. Може да се е върнал в родния си дом. Той е импулсивен.

Един от агентите на ФБР, Маркъс Конър, надзърна в кухнята.

— Може ли за малко да ви видя двамата?… Съжалявам, само за минутка — извини се той на госпожа Мърфи.

Конър ни поведе надолу към мазето. Там вече бяха Джери Скорс, Рейли и Кайл Крейг от ФБР.

Скорс държеше чифт къси розови чорапки с образа на кучето Фидо Дидо. Познах ги от описанието на дрехите, с които е била облечена Маги Роуз Дън в деня на отвличането. Както и от посещението ми в стаята на детето, където бях разгледал подробно гардероба и играчките.

— Е, какво мислиш, Алекс? — попита ме Скорс.

Забелязал съм, че всеки път, когато нещо наистина тръгне накриво, той иска да чуе мнението ми.

— Същото, което казах за маратонката във Вашингтон. Оставил ги е, за да ги намерим. Играе си играта. И иска ние да се включим в нея.