Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (6)

Мюнхаузен яха гюлле и лети с него. Влиза с коня си през отворените прозорци на една карета. Измъква себе си и коня си от едно тресавище, като се издърпва за собствения си перчем. Попада в турски плен. Две мечки нападат една пчела. Баронът отлита подир секирата си към Луната и се връща. Пада от облаците от две мили височина. Дращи с нокти и успява да се измъкне от една дълбока яма. Хваща мечка върху ока на кола, изпращат го отново в Санкт Петербург и там се уволнява от войската. По необясним начин си проправи път в един тесен проход, като изпреварва със своята друга кола, веселите немирства на един пощенски рог.

От мъж, който е могъл да язди литовски жребец като моя, господа, можете да очаквате всякакви ездачески трикове, макар това да звучи малко фантастично. Обсадили бяхме не помня вече кой град и фелдмаршалът държеше удивително много за точни сведения — как стоят работите в неприятелската крепост. Но изглеждаше извънредно трудно, почти невъзможно да се проникне през всички предни постове, стражи и укрепления, а нямаше на разположение и такъв ловък войник, от когото можеше да се надяваш, че успешно ще изпълни задачата. Само аз, така усърден в службата и толкова храбър, може би малко прибързано застанах до един от най-големите топове, който тъкмо в този момент стреля срещу крепостта, и мигом яхнах гюллето с намерение да се оставя то да ме вкара в укрепленията. Но когато се понесох във въздуха и се озовах насред пътя, в главата ми възникнала най-различни немаловажни съображения. Хм — помислих си, — добре, ще влезеш, но как ще излезеш след това? И какво ще стане ако паднеш в крепостта? Ще те сметнат веднага за шпионин и ще те окачат на първото бесило. И за да избегна такъв край заради своеволните си разсъждения се реших набързо да се възползвам от щастливата случайност. Когато към мен полетя друго гюлле откъм крепостта срещу нашия лагер, скочих от моето и се прехвърлих на другото и благополучно се върнах при своите, без да изпълня задачата си, но бях цял и невредим.

Не само аз съм майстор в ездата, моят кон също беше голям майстор, той не се плашеше нито от трапищата, нито от оградите, а летеше смело напред. Така веднъж препуснах подир един заек, които пресичаше пътя на войската. Между мен и заека прекоси карета с две красиви дами в нея. Моят жребец прелетя през спуснатите прозорци на каретата, без да докосне никого и толкова бързо, че аз едва имах време да сваля шапка и най-покорно да поискам извинение от дамите, задето си бях позволил тази волност.

Друг път се засилих да прескоча едно тресавище, което отначало не ми се видя толкова широко, колкото след като вече бях пришпорил коня. И тъй, във въздуха обърнах коня в посоката, откъдето идвах, за да се засиля за по-голям скок. Но въпреки това и втория път не премерих разстоянието и цамбурнах доста далеч от срещуположния бряг, затъвайки до шия в тинята. Не ще и съмнение, тук щях да си загина, ако не бе силата на собствената ми ръка, която можа да ме изтегли за собствения ми перчем заедно с коня, който притисках здраво между коленете си.

Въпреки цялата ми храброст и съобразителност, въпреки бързината, пъргавината и силата — моята и на коня ми, все пак във войната с турците не всякога ми вървеше тъй, както ми се щеше. Имах дори нещастието, повлечен от тълпата, да ме хванат в плен. И което е още по-лошо, макар все пак да е нещо обичайно сред турците — продадоха ме като роб. В това унизително положение работата ми беше не толкова тежка и неприятна, а по-скоро необичайна и досадна. Всекидневното ми задължение бе да изкарвам сутрин султанските пчели на паша и цял ден да ги вардя, а вечер отново да ги връщам в кошерите им. Една вечер забелязах, че някаква пчела се е отлъчила, но много скоро открих, че две мечки я бяха нападнали и за да й вземат меда, искаха да я разкъсат на парчета. Понеже нямах в ръце оръжие или нещо подобно, освен сребърната брадвичка, каквато носеха градинарите и ратаите на султана, я запратих срещу двата звяра само с намерението да ги подплаша. И така наистина освободих бедната пчела, само че ме сполетя друга беда: замахнал бях прекалено силно, брадвата излетя много нависоко и не можа да се спре, докато не стигна и падна чак на месечината. Как сега да си я взема обратно? Каква стълба да поставя на земята, за да я сваля?

Изведнъж се сетих, че турският боб расте много бързо и на невероятно голяма височина. Моментално посадих едно такова растение, което наистина се извиси нагоре, докато самичко закачи един от филизите си на единия рог на месечината. И тогава спокойно се покатерих и благополучно стигнах до Луната. Все пак беше доста трудна работа да открия сребърната си брадва на място, където всичко блестеше като сребро. Но най-сетне я намерих върху купчина слама и плява. Реших да се връщам обратно, но през това време жежкото слънце така бе изсушило моя боб, че по него просто вече не можеше да се слезе. Какво да сторя? Оплетох си колкото можах по-дълго въже от слама. Прикрепих го за единия рог на месечината и се заспусках по него. С лявата ръка се държах здраво, а в дясната стисках брадвичката си. След като се спуснех на известно разстояние, всеки път отрязвах излишното въже над мен и по-долу го завързвах наново, та така можах да сляза доста ниско. То се знае, при това непрекъснато прерязване и завързване пострада въжето, но аз все пак успях да се спусна над имението на султана. Трябва да съм бил на няколко мили високо в облаците, когато въжето изведнъж се скъса и аз с такава сила тупнах върху Божията земя, че съвсем ми се замая главата. Тежестта на тялото ми, падащо от такава височина, изрови в земята яма, дълбока най-малко двадесет стъпки, и аз се озовах в нея. Наистина съвзех се, само че не знаех как мога да изляза. Но на какво ли не учи неволята! С ноктите си, които по онова време бяха расли вече четиридесет години, издълбах нещо като стълба и така можах да се измъкна щастливо на бял свят.

Помъдрял от тази тежка преживелица, аз измислих как по-лесно да се отървавам от мечките, които нападаха моите пчели и кошерите. Намазах с мед стърчишката на една каруца и през нощта се потулих недалеч в засада да дебна какво ще стане. Стана това, което предполагах. Една грамадна мечка, подмамена от миризмата на меда, се приближи и така лакомо почна да ближе стърчишката, че налапа цялото дърво, което мина през гърлото, стомаха и корема й. И след като се наниза така хубаво на дървото, аз се втурнах, забих в предната дупка на теглича един дълъг клин, с който попречих на лакомницата да се дръпне назад, и я оставих така до сутринта. Като видя какво съм сътворил, великият султан, който случайно се разхождаше наблизо, без малко не си умря от смях.

Не мина много време, русите сключиха мир с турците и аз, заедно с други военнопленници, бях изпратен отново в Санкт Петербург. Там вече се разделих с войската и напуснах Русия горе-долу по времето на великата революция преди около четиридесет години^[1], когато царят в люлка, заедно с майка си, нейния баща — Брауншвайгския херцог, фелдмаршал фон Мюних и мнозина други бяха изпратени в Сибир.

Тогава над цяла Европа властваше такава необичайно студена зима, че слънцето трябва да бе пострадало от някакъв вид измръзвания, от които линее и до ден днешен. По тази причина по обратния път към родината си аз претърпях много повече несгоди, отколкото бях изпитал на път за Русия.

Тъй като моят литовски жребец остана в Турция, принуден бях да пътувам с пощенски коне. И се случи така, че навлязохме в една тясна клисура, между високи трънаци. Напомних на кочияша да даде знак с рога си, за да не се сблъскаме в този тесен проход с друга кола, която идва насреща ни. Момъкът вдигна рога и с всичка сила започна да го надува, но усилията му оставаха напразни. Рогът не издаде нито звук и това ни се стори необяснимо. А след малко дори можеше да се приеме като същинско нещастие, тъй като скоро срещу нас се зададе друга кола, с която просто бе невъзможно да се разминем. Въпреки това аз скочих и разпрегнах най-напред конете. Сетне метнах колата заедно с четирите колелета и всички багажерии на раменете си, засилих се и скочих с нея през храстите на отсрещния бряг, кажи-речи, на височина десет стъпки, което не беше дребна работа, като се има предвид тежкият товар. Още един скок обратно, встрани от чуждата кола и се озовах отново на пътя. Забързах право към нашите коне, нарамих под всяка мишница по един и ги пренесох по същия начин: с два скока — нататък и насам. Накарах момъка да ги впрегне наново и стигнах без повече церемонии до странноприемница. Би трябвало да спомена още, че единият от конете, много буен и млад, на не повече от четири години, щеше да направи голяма поразия. Когато прескачах за втори път храстите, той показа голямото си недоволство от моето стремително движение, като започна да пръхти и да рита. Но аз бързо му отнех тази възможност, като пъхнах задните му копита в джобовете на сюртука си. В странноприемницата си отдъхнахме след нашите приключения. Кочияшът окачи рога си на един пирон до огнището в кухнята, а аз се разположих срещу него.

И чуйте сега, господа, какво се случи. Изведнъж се чува: „Тинг-тинг… тинг-тинг…“ Ние опулихме очи и най-неочаквано открихме защо кочияшът не бе могъл да изкара звук от рога си. Звуците бяха замръзнали вътре в него и сега, размразявайки се постепенно, почваха да звучат, ясни и бистри, за радост на кочияша. И добрият човек ни забавлява известно време с най-прекрасните мелодии, без да допре устни до рога. Така чухме „Пруски марш“, „Без вино и любов“, „Когато белех платно на реката“, „Вчера вечер братовчедът Михаел идва“, дори приспивната песен „Ето че утихна гората“. С нея приключи тая шега, както и историята на моето пътешествие до Русия.

Някои пътешественици често преувеличават, разказвайки за приключенията си. И затова няма нищо чудно, че читателите или слушателите не са склонни да им вярват. Но ако някой от тази компания се усъмни в истинността на моите истории, би трябвало от сърце да го съжаля заради неговата недоверчивост и да го помоля по-добре да напусне, преди да съм започнал разказа за приключенията си по море. Те са може би още по-чудновати, без да са измислени.