Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (18)

Наблюденията на барона над трима обесени. Необичайната учтивост на дърветата. Море от вино. Чудовище поглъща кораба. Благодарение на един премислен удар на Мюнхаузен, от корема на чудовището излиза флота от тридесет и пет кораба. Стига бреговете на Каспийско море. Баронът учи мечка на ред и благоприличие. Една разкошна ловна дреха.

Бяхме се отдалечили от нашия кораб на два дни път, когато забелязахме трима души, обесени с краката нагоре на високи дървета. Запитах с какво престъпление са заслужили такова сурово наказание. И узнах, че те са били по чужди земи и когато се върнали у дома си, лъгали приятелите си, като им описвали места, които никога не са видели, и разказвали за неща, които никога не са се случвали. Намерих това наказание за справедливо, защото пътешественикът няма по-голямо задължение от това да се придържа строго към истината. Завърнали се на кораба, вдигнахме котва и отплавахме надалеч от тази чудновата страна. Всички дървета по брега, някои от които бяха много големи и високи, ни се поклониха по два пъти едновременно и след това отново заеха предишното си положение.

След като се носихме по вълните три дни бог знае в каква посока, защото все още нямахме компас, стигнахме до едно море, което изглеждаше съвсем черно. Близнахме тази черна на вид вода и какво мислите — оказа се, че това е отлично вино. Сега ни се отвори доста работа да пазим моряците да не се напият. Само че радостта ни не трая дълго. След няколко часа се видяхме обкръжени от китове и други неизмерими по големина морски животни, между които имаше едно, чиито огромни размери не можахме да обхванем дори с помощта на всички далекогледи. За нещастие забелязахме чудовището едва когато бяхме съвсем близо до него. То изведнъж притегли нашия кораб, както си беше с изправените мачти и опънатите платна, към зиналата си паст и го стисна между огромните си зъби, в сравнение с които мачтата на най-големия военен кораб би изглеждала като малка пръчица. След като постояхме известно време в устата му, то я поотвори още, погълна огромно количество вода, която повлече нашия кораб и макар че той, както можете да си представите, не беше съвсем малка хапка, го преглътна и отпрати в стомаха си. А там ни беше така спокойно, като че ли бяхме пуснали котва при пълно безветрие. Е, не може да се отрече, че въздухът вътре бе малко спарен и душен. Там ние открихме котви, въжета, лодки, салове и значителен брой кораби — едни натоварени, други без товар — които това същество беше погълнало. Бяхме принудени да вършим всичко при светлината на факли. За нас вече не грееше слънце, нямаше нито месечина, нито звезди. Обикновено два пъти на ден излизахме на повърхността и два пъти се спускахме на дъното. Когато животното пиеше вода, ни понасяше прилив, а когато изпущаше водата си, озовавахме се на дъното. На втория ден от нашето пленничество в това царство на мрака аз заедно с капитана и неколцина офицери се осмелихме да тръгнем на малка разходка. Беше при отлив. Разбира се, всички се бяхме снабдили с факли. Срещнахме около десет хиляди моряци от най-различни националности. Те тъкмо се канеха да свикат съвещание, за да обсъдят как отново да възвърнат свободата си. Някои от тях бяха прекарали в корема на животното вече доста години. Тъкмо когато председателят се зае да ни осветли по въпроса, по който се бяха събрали, проклетата риба ожадня и започна да пие; водата нахлу с такава сила, че всички ние моментално се разбягахме по корабите си, защото не искахме да рискуваме и да се издавим. Мнозина едва се спасиха с плуване.

След няколко часа вече се чувствахме по-добре. Щом животното изпусна течността си, събрахме се отново. За председател този път избраха мен и аз направих предложение да съединим двете най-високи мачти и тъкмо когато чудовището отвори устата си, да ги препречим между горната и долната му челюст, за да не може вече да ги затвори. Това предложение бе прието единодушно и бяха избрани сто силни мъже, за да го приведат в действие. Тъкмо приготвихме двете мачти и ни се удаде случай да ги употребим. Чудовището се прозина и ние незабавно подпряхме двете му челюсти така, че единият край на мачтите проби езика му и опря в долната челюст, а другият — в горната; по този начин затварянето на устата му стана наистина невъзможно дори и при по-слаби мачти от нашите.

След това всички в търбуха му се раздвижиха. Моряците се качиха в няколко лодки и гребейки, успяха да ни изведат на открито. След четиринадесетдневно пленничество, доколкото приблизително можехме да пресметнем, дневната светлина ни се стори неизказано приятна. Когато се огледахме, вече измъкнали се от големия търбух на рибата, видяхме, че съставляваме флота от тридесет и пет кораба от всички нации. Мачтите оставихме между челюстите на чудовището, за да предотвратим нещастието и други наши събратя да се озоват в тази страхотна бездна, обгърнати в мрак и смрад.

Първото ни желание бе да се ориентираме в коя част на света се намираме. Отначало не можехме да разберем. Най-сетне по предишни наблюдения аз установих, че сме се озовали в Каспийско море. Тъй като това море е изцяло обградено от суша и няма водна връзка с други морета, беше ни непонятно по кой начин сме попаднали там. Но един кореняк жител на сиренния остров, когото бях взел със себе си, ни даде най-разумното обяснение. Според него чудовището, в чийто търбух стояхме затворени толкова дълго, ни бе довело на това място по някакъв подземен канал. Както и да е, ние вече бяхме тук, радвахме се и побързахме час по-скоро да се доберем до брега. Аз пръв стъпих на сушата.

Едва кракът ми докосна земята и насреща ми изскочи една едра мечка. „Ха — помислих си, — идеш тъкмо навреме.“ Сграбчих предните й лапи с двете си ръце и така ги стиснах от радост, задето е дошла да ме посрещне, че тя зарева страховито. Но аз не се трогнах и продължавах да стискам лапите й по същия начин, докато мечката умря от глад. Така спечелих уважението на всички мечки и вече никоя не посмя да се изпречи на пътя ми. Оттук аз заминах за Петербург и там получих от един стар приятел подарък, който ми е извънредно скъп: ловджийско куче от потомството на онази прочута кучка, за която веднъж ви разказвах, че роди малките си, без да престава да гони заека. За съжаление наскоро един неопитен ловец ми застреля това куче, като вместо ятото яребици улучи с него. За спомен дадох да ми направят от кожата на животното тази жилетка, която през ловния сезон винаги ме отвежда натам, където има дивеч. Щом се приближа на разстояние един изстрел, от жилетката ми отхвръква едно копче и пада точно на мястото, където се намира дивечът. И понеже винаги държа пръст на спусъка и пушката си заредена, не ми убягва нищо. Както виждате, от копчетата са ми останали само три, но щом настъпи ловният сезон, отново ще се появят на жилетката ми два реда нови копчета. Тогава ми елате на гости и бъдете уверени, че няма да ви липсва забавление. Впрочем позволете ми за днес да се сбогувам и да ви пожелая приятна почивка.