Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The surprising adventures of Baron Munchausen, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране
Niky (2011)
Корекция
sonnni (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Рудолф Ерих Распе. Чудните пътешествия на барон Мюнхаузен

ИК „Хермес“, Пловдив, 1996

Редактор: Красимир Димовски

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954-459-349-7

История

  1. — Добавяне

Баронът запокитва една бомба в испанския лагер и освобождава двама офицери от бесилото. Историята на използваната прашка. Бегли сведения за цар Давид, за кралица Елизабет и за Шекспир. Бащата на барона яха едно морско конче от Англия до Холандия. Най-старите следи на филантропски институти. Най-ново осветление за размножаването на омари, стриди, раци и други. Опасни последици от ревността.

Една сутрин, около два месеца след като бях направил тази услуга на обсадените, както закусвах с генерал Елиот, неочаквано през отворения прозорец на стаята влетя бомба и падна на масата. Генералът — така би постъпил почти всеки друг на негово място — тозчас побягна, а аз грабнах бомбата, преди да се е пръснала, и я отнесох на върха на скалата. Оттам съзрях доста голяма група хора върху един хълм на морския бряг, недалеч от противниковия лагер. Но с просто око не можех да разбера какво се канеха да правят. И така, взех телескопа си и с негова помощ видях, че двама от нашите офицери, с които бях прекарал заедно предишната вечер — единият генерал, а другият полковник, вмъкнали се посред нощ в неприятелския лагер като разузнавачи, сега бяха в ръцете на враговете. И те се готвеха да ги обесят. Разстоянието беше доста голямо, за да мога да хвърля дотам бомбата с ръка. За щастие се сетих, че нося в джоба си прашка като онази, с която някога Давид така успешно си бе послужил срещу великана Голиат. Положих бомбата в прашката си и я запокитих посред купчината хора. Тя попадна в целта, избухна и изби всички наоколо, с изключение на двамата английски офицери, които имаха щастие тъкмо в този момент да ги извикат при бесилката. Парче от гранатата отскочи и се удари в сандъка под бесилото така, че го прекатури. Щом усетиха твърда почва под краката си, нашите приятели се озърнаха да потърсят причината за този неочакван обрат и като видяха, че стражите, палачите и всички останали бяха загинали, се заеха да се освободят един друг от въжетата. Хукнаха към брега, скочиха в една испанска лодка и заставиха двамата лодкари да ги откарат до един от нашите кораби. След малко, тъкмо когато разказвах на генерал Елиот цялата случка, двамата пристигнаха и подир разменените приветствия отпразнувахме доста весело този паметен ден.

Вие, господа, както чета по очите ви, желаете да чуете как съм се сдобил с такова съкровище като моята прашка. Е, добре, ето как стои работата. Аз съм потомък на съпругата на Уриас[1], с която, както е известно, цар Давид се е намирал в най-тесни връзки. С течение на времето обаче, както става понякога, Негово величество започнал чувствително да охладнява към графинята — тази титла й била дадена още в първите три месеца след смъртта на мъжа й. Веднъж те се спречкали по един много важен въпрос: на кое място е бил построен ковчегът на Ной и къде е заседнал след потопа. Моят родоначалник държал да бъде считан за голям познавач на древността, а графинята ръководела едно историческо дружество. На всичко отгоре Негово величество притежавал слабостите на почти всички малки хора — не можел да търпи каквото и да било възражение. А графинята носела слабостта на своя пол — искала да бъде права във всичко. С една дума последвала раздяла. Тя често го била слушала да говори за онази прашка като за някакво много голямо съкровище и намерила за разумно да я вземе със себе си, навярно за спомен. Но още преди да напусне пределите на страната му, липсата на прашката била забелязана и най-малко шестима мъже от личната охрана на царя се спуснали да я преследват. А в това време графинята така сръчно си служела със задигнатата прашка, че успяла да улучи един от преследвачите си, който може би е имал желание да се отличи със служебното си усърдие и затова малко изпреварил другите. Улучила го точно там, където и Голиат получил смъртната си контузия. Когато спътниците му видели как се строполил мъртъв на земята, след продължително и мъдро размишление счели за най-добре да съобщят за непредвиденото произшествие на съответното място. А пък графинята счела за най-уместно да продължи незабавно пътуването си към Египет, като сменяла непрестанно пощенските коне, понеже в тамошния двор я чакали много влиятелни приятели.

Още преди това трябваше да ви кажа, че от многото деца, които Негово величество благоволил да насътвори заедно с нея, при заминаването си тя отвела само един от синовете си, който й бил любимец. Тъй като плодородният Египет му подарил още няколко братчета и сестричета, тя му оставила прочутата прашка със специално завещание. От него именно по права линия тя достигна най-сетне до мен.

Един от нейните притежатели, мой прапрадядо, живял преди около двеста и петдесет години, при едно свое посещение в Англия се запознал с някакъв поет, в чиито писания по най-недостоен начин бракониерстват както англичани, така и немци. Той не бил нищо повече от един плагиат, един още по-голям бракониер и се казвал Шекспир. Този поет понякога заемал от него прашката и избивал с нея толкова много от дивеча на Томас Луцис, че едва се отървал да не го сполети съдбата на моите двама приятели от Гибралтар. Бедният човек бил хвърлен в затвора и моят прадядо успял да издейства освобождаването му по много интересен начин. Както знаете, кралица Елизабет, която управлявала по онова време, през последните си години се преситила и от самата себе си. Обличане, събличане, ядене, пиене и още някои други „свещенодействия“, които не е необходимо да споменавам, превърнали живота й в непоносимо тегло. Моят прадядо й предоставил възможността да извършва всичко това съобразно нейните капризи със или без заместник. И какво смятате, че измолил от нея срещу несравнимото постижение на свойто магическо изкуство? Свободата на Шекспир! Кралицата не могла да го убеди да поиска нищо повече от това. Честният мъж така обикнал големия поет, че бил готов да отстъпи от собствените си предопределени му дни, за да удължи живота на приятеля си. Междувпрочем, господа, мога да ви уверя, че методът на кралица Елизабет да живее съвсем без храна, колкото и да е бил оригинален, не намерил поддръжка у нейните поданици и най-малко пък у лапачите на бифтеци[2], както ги наричат обикновено и до ден днешен. Пък и тя самата не издържала на своя нов начин на живот повече от осем и половина години.

Баща ми, от когото наследих прашката малко преди да предприема пътуването си до Гибралтар, ми разказа следната старинна история, която и приятелите му бяха чували често от него. В истинността й не ще се усъмни никой, който е познавал моя честен старец:

„През време на пътуванията си се спирах — разказваше той — за по-дълго време в Англия и най-напред отивах да се разходя по брега, недалеч от Харвич. Веднъж срещу мен изневиделица връхлетя разярено и зло диво морско конче. В себе си нямах никакво друго оръжие, освен прашката и метнах с нея така сръчно две камъчета срещу животното, че го улучих в главата и избих и двете му очи. След това го яхнах и го подкарах през морето. В същия миг, в който загуби зрението си, изчезна и неговата буйност и то стана от кротко по-кротко. Надянах му прашката вместо юзда и си го яхах удобно и леко през океана. За по-малко от три часа стигнахме отсрещния бряг, а това значи, че бяхме изминали едно разстояние от около трийсет морски мили. В Хелвецлюис продадох кончето за седемстотин дуката на собственика на странноприемницата «При трите чашки», той започна да го показва на посетителите си срещу пари като извънредно рядко животно и печелеше добре. Днес изображението на кончето, нарисувано от натура, може да се види у Буфон[3]. Странно бе моето пътешествие — продължи баща ми, — но още по-необикновени бяха наблюденията и откритията, които направих през това време.

Животното, което бях яхнал, не плуваше, а бягаше с необикновена бързина по дъното на океана. Така то подплашваше милиони риби, които никак не приличаха на онези, които познавахме. На едни главите се намираха в средата на тялото им, а на други — на края на опашката. Едни се бяха насъбрали в огромен кръг и пееха в хор неописуемо хубаво; други си построяваха само от вода най-разкошни прозрачни сгради с огромни колонади околовръст. А вътре в тях сияеше и играеше в най-приятни багри, в най-прелестни вълнообразни движения една материя, която аз не мога да определя другояче освен като пламък. Различни зали в тези сгради бяха обзаведени най-уютно и удобно за любовните танци на рибите; в други се очакваха и отглеждаха нежните личинки; а редица просторни салони бяха определени за възпитание на подрастващото рибешко поколение. Всичко, което се наблюдаваше тук — защото вътрешната страна естествено разбирах колкото песента на пойните птички или разговорите на щурците — имаше натрапващата се прилика с нещо, което бях виждал навремето в така наречените филантропни[4] заведения. Забелязах такива порядки, които със сигурност ме карат да вярвам, че някой от техните създатели трябва да е извършил поне едно пътуване, подобно на моите, и да е почерпил идеите си от морето, а не да си ги е изсмукал от пръстите. Впрочем от малкото, което ви казах, вие сте се убедили, че някои неща са останали неоползотворени. Но нека да продължа разказа си.

По едно време минах през някаква грамадна планинска верига, висока горе-долу колкото Алпите. По скалите растяха най-разнообразни многобройни високи дървета. По тях се бяха налепили множество стриди, скариди, раковини, омари, раци, морски охлюви. Понякога само един от тях можеше да запълни товарна кола, а най-малкият трябваше да бъде мъкнат от носач. Всички подобни животинки, които морето изхвърля на брега и пазарът ни предлага, са само нищожна част от онова, което водата откъртва от клоните, тъй както вятърът отбрулва дребните недозрели плодове от земните дървета. Дърветата с омарите изглеждаха най-плодовити, а раковите и мидените бяха най-големи. Малките морски охлюви бяха налепени по дребните храсталаци, които растяха около дънерите на дърветата със стриди и пълзяха нагоре подобно на бръшлян около стъблото на дъб. Наблюдавах странното положение на един потънал параход. Стори ми се, че той ще да се бе блъснал в остър подводен риф, който се намираше малко под повърхността на водата и при потъването си се бе обърнал. И се бе сгромолясал върху едно голямо дърво така, че бе откъртил много омари, които бяха нападали върху друго, обсипано с раци дърво, порасло на по-голяма дълбочина. И тъй като по всяка вероятност това ще да се е случило през пролетта, когато омарите са били още съвсем млади, те бяха се кръстосали с раците и така бе произлязъл нов хибрид, подобен и на двата вида.

Аз се опитах да си отнеса поне един екземпляр, но, от една страна, това ми се стори не дотам лесно, а, от друга — моят «пегас» не пожела да се спре. Освен това вече бях изминал повече от половината път и се намирах в една долина най-малко на петстотин стъпки под морската повърхност, където постепенно започнах да чувствам липсата на въздух като нещо не дотам приятно. Впрочем моето положение и в друг смисъл не бе от най-приятните. От време на време срещах огромни риби, които, доколкото можех да съдя по хищно зяпналите им челюсти, бяха готови да ни погълнат и двамата. Но моят беден Росинант бе сляп и единствено благодарение на внимателното ми управляване се спасявахме от човеколюбивите намерения на изгладнелите екземпляри. И тъй аз галопирах силно, стремейки се час по-скоро да стигна сушата. Когато вече бях доста близо до холандския бряг и главата ми се намираше на не повече от двадесет метра под водата, стори ми се, че виждам пред себе си на пясъчното дъно човешко тяло — фигура в женски одеяния. У нея сякаш се забелязваха някакви признаци на живот. Щом се приближих, наистина видях, че тя си помръдваше ръката. Извлякох жената на брега, както се извлича удавница. Макар че по онова време изкуството да се съживяват мъртъвци не беше напреднало, както в наши дни, когато на вратата на всяка селска кръчма ще намерите указания как се съживяват удавници, все пак умните и неуморни усилия на един тамошен аптекар успяха да разпалят малката искрица живот, тлееща у тази жена. Тя се оказа нежната половинка на един мъж, който командвал кораб за Хелвецлюис и малко преди това отплавал с него от пристанището. За нещастие в бързането си той повел друга, вместо собствената си жена. Този факт веднага бил съобщен на жена му от една зорка пазителка на домашното огнище и тъй като съпругата била твърдо убедена, че правата на брачното ложе са еднакво валидни както на суша, така и по море, тя, бясна от ревност, го последвала в открита лодка. Щом се озовала на кораба му, след предизвикания кратък, неподлежащ на превеждане разговор, направила опит по такъв убедителен начин да отстрани съперницата си, че любимият й съпруг счел за най-мъдро да отстъпи няколко крачки. Печалната последица от всичко това била, че вместо да остави отпечатък върху лицето на мъжа си, костеливата й десница замахнала към вълните и тъй като те били по-податливи, едва на морското дъно срещнала очакваната съпротива. И тук именно моята злощастна съдба ме срещна с нея, за да увеличи нещастните двойки на земята с още една.“

Дотук свършваше, господа, разказът на моя баща, за когото си спомних, като стана дума за прочутата прашка. За съжаление, след като толкова време бе опазена у моето семейство и му служеше отлично, тя най-сетне му направи последната услуга — стана юзда на морското конче. Аз поне, както ви разказах, макар и само веднъж, си послужих истински с прашката, когато запратих обратно към лагера на испанците една тяхна неизбухнала бомба и по този начин спасих двамата си приятели от бесилка. След като я употребих за тази благородна цел, тя бе напълно пожертвана. Част от нея отхвръкна заедно с бомбата, а по-малката, останала в ръката ми, се пази в семейния архив за вечен спомен наред с други забележителни старини.

Бележки

[1] Според Библията пълководец от свитата на цар Давид. След смъртта му Давид се оженил за овдовялата Бетсеба. — Б.пр.

[2] Войниците от кралската гвардия. — Б.пр.

[3] Граф Георг фон Буфон (1707–1788) — френски естествоизпитател, написал 40 тома по естествена история, особено ценени по времето на Бюргер. — Б.пр.

[4] Нов вид възпитателни заведения за децата на намиращото се във възход гражданско съсловие. Първият филантропинум е бил основан през 1774 г. в Десау. — Б.пр.