Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (2)

Мюнхаузен е нападнат от вълк. Шибва го с камшик и го подкарва като кон. Причислява един стар генерал към светиите. Прицелва се с очи вместо с пушка и с един изстрел сваля пет чифта диви патици и разни други хвъркати. Улавя дивите патици със сланина. Странно пътешествие по въздуха. Стреля с шомпол по яребици.

По-нататък всичко вървя добре, докато стигнах в Русия, където не е на мода през зимата да се пътува на кон. Тъй като основно правило в моя живот е винаги да уважавам нравите на страната, наех си малка шейна с един кон и се запътих весело към Санкт Петербург. Вече не си спомням точно дали беше в Естония или в Ингерманланд^[1], но все още помня добре, че се намирах сред гъста гора, когато видях, че подире ми се е втурнал страшен вълк с цялата бързина и стръв на изпосталял от зимен, глад звяр. Скоро ме настигна. Беше невъзможно, да избягам от него. Затова инстинктивно се проснах по очи, прилепяйки се ниско до шейната, и пуснах коня сам да се оправя за доброто и на двама ни. След малко стана онова, което предполагах, но не смеех да се надявам и да го очаквам. Вълкът хич не се заинтересува от моята особа, ами ме прескочи и се хвърли разярен върху коня. Захапа го и наведнъж погълна цялата задница на бедното животно, което от уплаха и болка препусна още по-бързо. Като останах по тоя начин незабелязан и се отървах така щастливо, повдигнах крадешком лицето си и с ужас видях, че вълкът все повече и повече напъхва муцуната си в търбуха на коня. И както се беше намъкнал хубаво, замахнах и изплющях с камшика си по козината му. Това неочаквано нападение го уплаши не на шега и той с всичка сила се втурна напред. Трупът на коня се строполи на земята и що да видя — на негово място в сбурията се беше озовал вълкът! Не спирах да шибам с камшика и така в силен галоп стигнахме здрави и читави в Санкт Петербург — за немалка почуда на всички зяпачи по улицата.

Не искам да ви навявам скука, господа, с брътвежи за нравите, духа, изкуствата, науките и други забележителности на този великолепен престолен град на Русия; още по-малко да ви развличам с интригите и веселите случки в доброто общество, където домакинята по всяко време приема госта с чашка ракия и звучна целувка. Ще спра вниманието ви по-скоро върху по-важни и благородни теми, като например конете и кучетата, на които винаги съм бил голям приятел; по-нататък ще ви разкажа за лисици, вълци, мечки и всякакъв друг вид дивеч, какъвто Русия притежава в много по-голямо изобилие от която и да е страна на земята; на последно място и за излети, рицарски състезания и други похвални дела, които красят благородника много повече от няколко плесенясали думи на гръцки и латински или от всички парфюми и измишльотини на френските фризьори и поети.

Тъй като мина известно време, преди да бъда назначен в армията, разполагах няколко месеца със свободата да пръскам както времето, така и парите си по най-благородния начин на света. Не една нощ прекарах в хазартни игри и много повече — под звъна на пълни чаши. Студът и нравите на нацията в тая страна са определили на бутилката по-високо място между обществените развлечения, отколкото в нашата трезва Германия; ето защо там аз по-често срещах хора, които минават за истински виртуози в благородното изкуство да се пие. Но всички бяха жалки дилетанти в сравнение с един белобрад червендалест генерал, който се хранеше на нашата маса. Старият господин бе загубил горната част на черепа си в една битка с турците. Затова щом някой непознат се присъединеше към компанията, той скромно и чистосърдечно се извиняваше, че трябва да седи с шапка на масата. Имаше навик по време на ядене да изпразва няколко бутилки водка и след това обикновено да завършва с бутилка оризова ракия или, в зависимост от обстоятелствата, няколко пъти да почва отначало. Но въпреки всичко нито веднъж не можеше да го видиш поне мъничко пиян. Такова нещо мъчно ще повярвате. Прощавам ви, господа. То надхвърляше и моите представи. Дълго време и аз не знаех как да си го обясня, докато най-случайно намерих разковничето на загадката. Генералът имаше навика от време на време да си повдига малко шапката. Често бях забелязвал това, без нищо да подозирам. Беше съвсем естествено челото му да се сгорещява и тогава има нужда да проветри главата си. Но най-сетне ми направи впечатление, че заедно с шапката генералът повдигаше и една прикрепена за нея сребърна плочка, която служеше да покрива черепа му. В този момент всичките изпарения от алкохолните напитки, които беше погълнал, се издигаха като леко облаче.

Ето как отведнъж загадката бе разплетена. Разказах на неколцина добри приятели и тъй като се бе свечерило, когато им обърнах внимание на това, предложих да им го докажа чрез опит. Застанах с лулата си зад генерала и точно в момента, когато той си слагаше шапката, подпалих с късче хартия издигащите се пари. И в следващия миг ние се насладихме на едно колкото хубаво, толкова и необикновено зрелище. В миг бях превърнал парата над главата на нашия герой в огнен стълб. А оная част от изпаренията, която още се задържаше между косъмчетата на шапката, образува с най-хубавия син пламък ореол, по-разкошен от онези, които осветляват главите на най-тачените светии. Моят експеримент не можеше да остане скрит за генерала, но той никак не се разсърди. Напротив, по-късно неведнъж ни разрешаваше да повторим опита, който му придаваше толкова величав облик.

Отминавам някои весели сцени, на които бяхме свидетели в такива случаи, тъй като възнамерявам да ви разкажа още много най-различни ловджийски истории, дето ми се виждат и по-интересни, и по-забавни. Не е трудно да си представите, господа, че винаги търсех компанията преди всичко на ония великолепни събеседници, които умеят да оценят какво представлява една открита безкрайна горска местност. Развлеченията, разнообразното прекарване на времето, което ми е осигурявало подобно занимание, както и необикновената скука, която съпътстваше всяко мое приключение, и до днес будят у мен най-приятни спомени.

Една сутрин от прозореца на спалнята си видях, че недалеч едно голямо езеро е покрито цялото с диви патици. Мигом грабнах пушката си и се втурнах към стълбата презглава, но по невнимание ударих така лицето си в гредата на вратата, че искри изскочиха от очите ми, но това нито за миг не ме възпря. Скоро бях готов за стрелба: когато се прицелих, за най-голяма моя изненада забелязах, че от силния удар бе изпаднал кремъкът от гнездото на пушката. Какво ми оставаше да направя? Време за губене нямаше. За щастие ми хрумна как преди малко бяха изскочили искри от очите ми. И тъй, вдигнах ударника, прицелих се в дивите патици и свих юмрук пред окото си. Един силен удар и от него пак изскочиха достатъчно искри, така че се чу изстрел — пушката бе гръмнала и аз бях улучил пет чифта патици, четири червеношийки и две водни кокошки. Присъствието на духа е решаващо за мъжката храброст. Ако войници и моряци често се спасяват благодарение на това присъствие на духа, то не по-рядко изкусният ловец дължи на него добрата си слука.

Веднъж видях в едно езеро, край което се бях озовал, скитайки по лов, да плуват няколко дузини диви патици, но пръснати толкова далеч една от друга, че не можех да се надявам да убия с един изстрел повече от една. А и за нещастие само последният ми патрон беше в пушката. И в същото време ми се щеше да ги имам всичките, защото скоро възнамерявах да угощавам цял куп добри приятели и познати. Тогава се сетих за едно парченце сланина, останало в ловната ми чанта от храната, която носех със себе си. Прикрепих парченцето на една доста дълга връв, която разсуках така, че я удължих най-малко още четири пъти. И след това се скрих в тръстиките край брега. Хвърлих примамката и със задоволство видях как най-близката патица бързо доплува и я клъвна. Подир първата последваха скоро и другите. И тъй като плъзгавата хапка, нанизана на връвта, скоро се показваше отзад, излизайки несдъвкана, поглъщаше я следващата патица. Така една след друга се изредиха всичките. Накратко стръвта премина през гушите на патиците, без да се откъсне от връвта. И те останаха нанизани на нея като мъниста на гердан. Доволен и щастлив, ги изтеглих пъргаво на сушата, усуках около раменете и тялото си връвта няколко пъти и поех по пътя към дома.

Тъй като още бях далечко и многото патици ми тежаха, почти се разкайвах, дето хванах цялото ято. Но тогава ми се случи нещо странно, което в началото доста ме обърка. Всички патици бяха още живи и след като се посъвзеха от първото замайване, почнаха силно да пляскат с криле и да се издигат заедно с мен високо във въздуха. Друг на мое място можеше и да се обърка, не би знаел какво да прави. Но аз, доколкото можах, се възползвах от това обстоятелство — започнах да ги управлявам с полите на връхната си дреха, насочвайки се към моята къща. И тъкмо когато стигнах покрива й и вече оставаше само да се спусна невредим, почнах да натискам една след друга главите на патиците надолу, докато издъхнат. Така че леко и постепенно се сниших, озовах се над комина на къщата си и се спуснах точно посред огнището, в което за щастие още не бе накладен огън. Но уплахата и почудата на моя готвач бяха неописуеми.

Подобно нещо ми се случи друг път с ято яребици. Излязъл бях да изпитам новата си пушка и бях изстрелял вече всичките си патрони, когато, противно на всички очаквания, пред краката ми излетя ято яребици. Желанието да видя няколко от тях още същата вечер на масата си ме наведе на идея, от която и вие, господа, ако вярвате на честната ми дума, в случай на нужда можете да се възползвате. Щом видях къде се спуснаха яребиците, заредих веднага пушката си, но вместо сачми, поставих в цевта шомпола, който подострих малко на горния край, доколкото това бе възможно в бързината. И тогава запристъпях към птиците. Щом те се вдигнаха вкупом, натиснах спусъка и с удоволствие видях как недалеч моят шомпол се снишаваше към земята със седем нанизани парчета. Сигурно бяха изненадани да се видят толкова рано заедно на шиш за печене. Както вече казах, на тоя свят човек трябва да умее да си помогне сам.