Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (13)

Подир дълго мълчание баронът се появява отново и продължава разказа си. Заминава за Гибралтар и отблъсква трийсет и шестфунтов снаряд с един четиридесет и осемфунтов. Необикновеният ефект на двата снаряда. Невиждано опустошение, което баронът нанася в лагера на испанците. Кой спаси Гибралтар?

Както лесно можете да се досетите, във всеки подходящ случай слушателите се обръщаха към барона с молба да продължи своите колкото поучителни, толкова и занимателни разкази. Обаче доста време молбите бяха отправяни напразно. Той имаше похвалния навик да не върши нищо, което не съответства на настроението му, и още по-похвалния — да не отстъпва от този принцип. Най-сетне дойде онази дългоочаквана вечер, когато една закачлива усмивка, с която изслушваше подканите на приятелите си, подсказа, че вече духът му е бодър и той ще откликне на желанието им.

— Conticuere omnes, intentique ora tenebant.^[1] — И разположен удобно на меката тапицирана софа, баронът подхвана: — По време на последната обсада на Гибралтар заминах с флотата, която под командата на лорд Родней отнасяше провизии в обсадената крепост. Исках да посетя моя стар приятел генерал Елиот, който си бе спечелил неувяхваща слава с отличната отбрана на крепостта.

След като поутихнаха първите изблици на радост, обичайни при среща на стари приятели, тръгнах с генерала да обходя крепостта, за да се запозная с положението на гарнизона и намеренията на противника. Бях си взел от Лондон чудесен далекоглед, купен от „Доналд“. С негова помощ забелязах, че неприятелят се готви да изстреля в крепостта точно към мястото, където бяхме, един трийсет и шестфунтов снаряд. Казах това на генерала, той също погледна през далекогледа и се убеди, че е истина. С негово разрешение аз веднага поисках да ми докарат от близката батарея един снаряд, тежък четиридесет и осем фунта, и го нагласих с такава точност, та бях напълно уверен, че ще постигна целта си. Що се отнася до артилерийски познания, без да се хваля, мога да кажа, че нямам равен на себе си.

Зорко следях неприятеля с най-остро око и в същия момент, когато там доближиха фитила до възпламенителния канал, аз дадох команда да доближат и нашия фитил. Двата снаряда се сблъскаха със страшна сила някъде посред пътя и стана нещо невиждано. Неприятелският бе отхвърлен така стремително назад, че отнесе не само главата на артилериста, който го бе изстрелял, но и главите на още шестнадесет войници, изпречили се на пътя му, бягайки към африканския бряг. И докато стигне северозападното крайбрежие на Африка, той профуча през главните мачти на три кораба, закотвени на една линия един подир друг. Продължи още около двеста английски мили навътре в страната, проби покрива на селска къщурка, изкърти няколкото все още останали зъби на една старица, заспала тъкмо по това време по гръб със зяпнала уста, и заседна в гърлото й. След малко се завърна мъжът й и се опита да извади снаряда, но тъй като му се стори невъзможно, бързо взе ново решение и го натика с дървен чук надолу към стомаха, откъдето той излезе сетне по естествен път. А нашият снаряд свърши отлична работа — не само отблъсна неприятелския, но и съгласно моето намерение, продължи пътя си, изтласка неприятелското оръдие, което току-що бе стреляло срещу нас от лафета, и го запрати към трюма на един кораб с такава сила, че моментално проби дъното му. През отвора нахлу вода и корабът потъна заедно с хиляда испански моряци и голям брой войници. Това, разбира се, бе изумително постижение, но аз съвсем не настоявам то да бъде приписано изцяло като моя заслуга. Наистина в ума ми се роди първото хрумване, но донякъде помогна и случайността. Например по-късно установих, че по недоглеждане в нашия четиридесет и осемфунтов снаряд е било вложено двойно количество барут и това обяснява необичайната му сила при отблъскването на неприятелския снаряд.

За тази изключителна победа генерал Елиот ми предложи офицерски пост. Но аз отказах и се задоволих само с благодарността, която той ми засвидетелства още същата вечер на трапезата по най-почтителен начин в присъствието на целия офицерски корпус.

Тъй като имам големи симпатии към англичаните, защото безспорно са благороден народ, реших твърдо в себе си да не напускам крепостта, докато не им направя още една услуга. Подходящ случай за това ми се представи след около три недели. Преоблякох се като католически свещеник и в един часа през нощта се измъкнах тайно от крепостта, преминах благополучно през неприятелските линии и се озовах в техния лагер. Отправих се към палатката, в която граф фон Артоа^[2] беше свикал главнокомандващия и много офицери, за да изработят план за нападение на крепостта на другия ден. Маскировъчните дрехи ме правеха незабележим. Не ме зърна никой и можах необезпокояван да чуя това, което се говореше в палатката. Най-сетне всички се прибраха да спят и скоро видях, че целият лагер, дори и стражите, захъркаха дълбоко. Тогава започнах работата си. Вдигнах всичките им оръдия — над триста парчета от четиридесет и осем до двадесет и четирифунтови — от лафетите и ги запратих на три мили в морето. Понеже не ми помагаше никой, това бе най-тежката работа, която някога съм вършил. С изключение само на една друга, за която в мое отсъствие един от познатите ми е сметнал за добре, да ви разкаже. А именно как преплувах до отсрещния морски бряг с огромния турски топ, описан от барон Тот. Като свърших с оръдията, домъкнах всички лафети и коли насред лагера и за да предотвратя шума от тракането и звънтенето на колелетата, пренесох ги две по две под мишница. Натрупа се грамада, висока поне колкото скалите на Гибралтар. След това грабнах едно желязно парче от разцепен четиридесет и осемфунтов снаряд, ударих го в една кремъчна скала, намираща се на около двадесет стъпки в земята под една стена, строена още от арабите, запалих фитила и го хвърлих в купчината. Забравих да ви кажа, че най-отгоре на грамадата бях нахвърлял всичките военни коли и боеприпасите на неприятеля. Досетил се бях да сложа най-отдолу всичко, което гореше лесно, така че за миг купчината лумна с буен пламък. И за да отклоня от себе си всяко подозрение, пръв вдигнах тревога. Можете да си представите как целият лагер изпадна в почуда и паника. Всеобщо бе мнението, че стражите са били подкупени и че за да причинят това ужасно опустошаване, седем или осем полка в крепостта на противника са използвали артилерията си. В своята „История“ на тази прочута обсада господин Дринкватер споменава за огромните загуби, които са понесли неприятелите поради избухналия в лагера пожар. Но той няма, а и не би могъл да има и най-малка представа каква е причината за това. Понеже аз не разкрих никому как е станала работата, макар че само благодарение на извършеното от мен през тази нощ бе спасен Гибралтар. Не разказах нищичко дори и на генерал Елиот. Граф фон Артоа, обзет от панически страх, побягна заедно с хората си. И без да спира никъде, на един дъх, продължи своя бяг цели четиринадесет дни, докато стигна чак до Париж. Страхът, обзел тия хора при вида на ужасния пожар, ги парализирал дотам, че три месеца те не били в състояние да сложат в устата си нищо, а живели само от въздух.