Рудолф Ерих Распе
Чудните приключения на Барон Мюнхаузен (17)

Баронът заминава за Етна. Скача в кратера. Радостни открития. Неприятна катастрофа. Мюнхаузен се спасява с плуване и се озовава на борда на един холандски кораб. Буря отвлича кораба в едно млечно море край остров от сирене. Описание на същия.

Ако си позволя да чета по очите ви, господа, би трябвало да приема, че по-скоро аз ще се изморя да ви разказвам увлекателни случки от моя живот, отколкото — вие да ме слушате. Вниманието ви ме ласкае твърде много, за да мога, както бях решил, да приключа след разказа си за пътешествието ми до Луната. И така чуйте, ако обичате, още една история, толкова достоверна, колкото и предишната, но може би по-странна и чудновата.

„Пътешествия до Сицилия“ от Бридон, които прочетох с необикновено удоволствие, събудиха у мен желанието да посетя вулкана Етна. По пътя дотам не ми се случи нищо особено. Казвам „не ми се случи“ — на мен, защото на някои други същите неща биха се видели крайно интересни и те биха ги разказвали подробно, за да компенсират пътните си разноски. А за мен тези неща са ежедневни дреболии, с които не бих поставил на изпитание търпението на никой честен човек. Рано една сутрин потеглих от хижа, разположена в подножието на вулкана, твърдо решен, ако ще това да ми струва и живота, да огледам и изследвам вътрешността на този прочут огнен котел. След тричасово усилено ходене се озовах на върха на вулкана. Точно по онова време той беше изригнал и вече три недели бушуваше. Как изглежда вулканът при такива обстоятелства е описано вече толкова много, че при всички случаи аз съм закъснял със своя разказ, ако изобщо той може да даде истинска представа. И ако тези разкази са бледи, както мога да твърдя от опит, то най-добре е и аз да не си губя времето с опити да постигам невъзможното, пък и вие — доброто си настроение. Обиколих три пъти кратера, който можете да си представите като огромна фуния — и тъй като виждах, че по този начин не ще разбера нищо, набързо реших да скоча вътре. Щом го направих, се озовах в една невъобразимо гореща пещ и пламтящите червени въглени, които непрестанно изхвърчаха нагоре, опърлиха и изгориха на много места нещастното ми тяло. Впрочем колкото и да бе голяма силата, с която изригваха въглените, още по-голяма бе тежестта, с която моето тяло падаше надолу — така че за щастие скоро се озовах на дъното. Първото нещо, което ме порази, бе една страхотна шумотевица и гълчава. Отворих очи и що да видя — намирах се в компанията на бог Вулкан и неговите циклопи. Тези господа, които с трезвия си разсъдък бях отпратил в царството на измислиците, от три седмици се караха кой да управлява и кой да бъде подчинен и от това бяха произлезли, види се, поразиите и на горния свят. Моята поява изведнъж възстанови мира и разбирателството сред компанията. Вулкан веднага закуцука към своя шкаф, извади мехлеми и собственоръчно намаза раните ми, така че за няколко минути те заздравяха. Предложи ми също така и нещо освежително, за да се подкрепя — шишета с нектар и скъпи вина, каквито пият само боговете и богините. След като малко се посъвзех, той ми представи своята съпруга Венера, заповядвайки й да ми осигури всички удобства, от които се нуждаех в това положение. Уютността на стаята, в която тя ме въведе, предизвикателната мекота на софата, върху която ме настани, божественото обаяние на цялото й същество, нежността на отзивчивото й сърце — това стои много по-високо от всичко, което думите могат да изразят. Само при мисълта за тези мигове ми се завива свят.

Бог Вулкан ми описа Етна много точно. Каза ми, че вулканът не представлява нещо повече от купчина пепел, изхвърлена от огнището му; че често е бивал принуден да наказва хората си и в такъв случай в гнева си ги замервал с разжарени въглени, а те често в самоотбраната си сръчно ги отблъсквали и ги запращали надалеч, само да не са в ръцете им.

— Нашите разногласия и препирни — обясни той — продължават понякога с месеци и явленията, които те причиняват, вие, смъртните, струва ми се, наричате изригвания. Вулканът Везувий е също така една от моите работилници, към която води път на дълбочина най-малко триста и петдесет мили под водата. И там съответните разногласия предизвикват изригванията.

Поученията на божеството ми харесваха много, но още повече ми допадаше компанията на съпругата му. И може би никога нямаше да напусна тези подземни палати, ако неколцина завистливи бъбривци не бяха подшушнали на Вулкан и не бяха раздухали в добродушното му сърце буйния пламък на ревността. Една сутрин, тъкмо когато се канех да поднеса почитанията си на богинята, докато си прави тоалета, той ме поведе със себе си, без да ми обяснява каквото и да било. Вкара ме в една стая, която никога дотогава не бях виждал, и ме надвеси над дълбок кладенец — поне така ми се стори.

— Жалък и неблагодарен смъртен — каза той, — върни се в света, от който си дошъл! — След тия думи, без да ми даде нито миг време да се защитя, той ме пусна на дъното на бездната. Аз падах и падах с все по-усилваща се скорост, докато в страха, обзел душата ми, изгубих съзнание. От своята безпаметност се събудих неочаквано в едно огромно езеро, осветено от слънчевите лъчи. Умеех да плувам от най-ранните си години и владеех всички възможни трикове във водата. Ето защо още със събуждането си се почувствах като у дома си и настоящото ми положение в сравнение с ужаса, от който току-що се бях отървал, ми се струваше рай. Огледах се на всички страни, но не виждах наоколо си нищо друго, освен вода. И климатът, в който се намирах сега, бе доста по-неприятен от кратера на бога Вулкан. Най-сетне съзрях някъде в далечината нещо, което приличаше на необикновено голяма скала и, изглежда, се движеше срещу мен. Скоро ми стана ясно, че това бе плаващ айсберг. След като го оглеждах дълго, най-сетне намерих място, от което можах да се прехвърля на него и да се изкача чак до най-високия му връх. Но за мое голямо отчаяние и от върха не се виждаше суша. Най-сетне, малко преди да се здрачи, забелязах кораб, който се приближаваше към мен. Щом разстоянието се скъси достатъчно, аз се провикнах; отговориха ми на холандски. Хвърлих се в морето, доплувах до кораба и ме изтеглиха на борда. Попитах къде се намираме и получих отговор: сред Южно море. Това откритие изведнъж разплете цялата загадка. Несъмнен факт беше, че от върха на Етна през центъра на земята съм паднал право в Южно море; избрал бях път, който при всички случаи бе по-къс, отколкото обиколката на света. Никой още не се бе опитал да мине по него и ако ми се случи за втори път, съвсем сигурно е, че ще бъда по-внимателен наблюдател.

Помолих да ми дадат нещо да се подкрепя и отидох да си легна. Но холандците са груб и нечувствителен народ. Разказах приключенията си на офицерите така откровено и просто, както на вас, господа, но неколцина от тях, и главно капитанът, изкривиха лица в гримаса, като че се съмняваха в истинността на моя разказ. Но понеже ме бяха приели любезно и аз живеех изцяло от тяхното благоволение, волю-неволю трябваше да преглътна обидата.

На свой ред ги запитах закъде пътуват. Отговориха ми, че са тръгнали да откриват нови земи и ако моят разказ е верен, то те са осъществили своето намерение. В този момент плавахме точно по маршрута, който бе изминал капитан Кук, и на другата сутрин стигнахме до Ботани Бей^[1]. Това бе място, където английското правителство не би трябвало да изпраща на заточение нехранимайковци, а само заслужили мъже, за да ги възнагради, защото природата тук щедро е изсипала най-хубавите си дарове.

На това място останахме само три дни; на четвъртия, след като потеглихме, се изви страхотна буря, която за няколко часа разкъса платната ни, разби бушприта, обърна голямата брамстенга и тя падна точно върху кутията, в която бе заключен нашият компас. И разби на парчета както кутията, така и компаса. Всеки, който е пътувал по вода, е наясно какви печални последици има една такава загуба. Не знаехме какво да предприемем. Най-сетне бурята утихна и задуха свеж попътен вятър.

Навярно бяхме пътували три месеца и бяхме изминали огромна част от пътя, когато внезапно забелязахме някаква странна промяна във всичко, което ни заобикаляше. Стана ни така леко и весело, ноздрите ни усетиха най-приятни благоухания; дори и морето бе променило цвета си и не беше вече зелено, а бяло.

Наскоро след тази вълшебна промяна съзряхме суша и недалече — пристанище, към което се насочихме. То ни се видя много обширно и дълбоко. Вместо с вода, заливът бе пълен с чудно на вкус мляко. Когато пуснахме котва, разбрахме, че целият остров представлява една огромна буца сирене. Може би нямаше да забележим това, ако не беше едно особено обстоятелство. На кораба ни имаше един моряк, който изпитваше естествена антипатия към сиренето. И щом стъпи на сушата, той падна в несвяст. Когато се съвзе, помоли да махнем сиренето от краката му и като се вгледахме, видяхме, че той е напълно прав; както казах, целият остров беше един огромен къс сирене. В по-голямата си част и островните жители живееха от него — изяденото през деня веднага се възстановяваше през нощта. Видяхме и много лозя с хубави едри чепки грозде, но когато ги стиснеш, те пускаха мляко. Жителите на този остров бяха стройни и красиви хора, високи около девет стъпки, имаха по три крака и по една ръка, а възрастните имаха на челото си по един рог, с който си служеха сръчно за много цели. Върху млечната повърхност на морето те си устройваха спортни състезания и се разхождаха, без да потъват — така достойно и грациозно, както ние ходим по ливада.

На този остров или така да се каже — върху тази буца сирене растеше и жито, класовете му приличаха на гъби-праханки. В тях се намираха напълно опечени хлябове, готови за ядене. По време на нашите странствания из този чуден остров се натъкнахме на седем реки от мляко и на две — от вино. След шестнадесетдневно пътуване стигнахме на брега, разположен срещу този, на който бяхме пуснали котва. Там именно попаднахме в едно пространство от онова намирисващо мухлясало сирене, по което припадат истинските ценители. И вместо вътре да има бактерии, в него растяха отлични плодни дръвчета, като праскови, кайсии и хиляди други дървесни видове, които изобщо не познавахме. По тия необикновено големи дървета имаше много птичи гнезда. Направи ни особено впечатление едно орлово гнездо, чийто диаметър бе пет пъти по-голям от покрива на катедралата „Свети Павел“ в Лондон. То бе изплетено изкусно от исполински стволове и в него имаше най-малко — почакайте, защото аз обичам да бъда прецизен и да назовавам всичко много точно — най-малко петстотин яйца, всяко от които бе голямо колкото бъчва. Ние не само виждахме пиленцата в тях, но и ги чувахме как писукат. Когато с много усилия успяхме да разчупим черупката на едно такова яйце, отвътре се подаде младо голо пиленце, по-голямо от двадесет възрастни лешояди. Но преди да успеем да пуснем новоизлюпеното на свобода, върху ни се спусна старият орел, сграбчи с ноктите на единия си крак нашия капитан, отлетя с него на височина една миля, напердаши го здраво с криле и го пусна в морето.

Всички холандци плуват като плъхове, та скоро той се озова отново при нас и заедно се върнахме на кораба. Само че не минахме по стария път и затова видяхме още много нови и необикновени неща. Между другото успяхме да простреляме два диви бика с по един рог, щръкнал между очите им. Сетне съжалявахме, че сме ги убили, защото разбрахме, че островните жители ги опитомявали и използвали за яздене и пренасяне на товари, както ние — конете. Месото им, както ни осведомиха, било отлично на вкус, но това съвсем не интересувало един народ, който живее само от мляко и сирене.