Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спирала (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание

Анди Ремик. Земетръс

Американска, първо издание

Превод: Анна Христова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Иванка Нешева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 30

ИК „Бард“ ООД, 2006 г.

ISBN–10: 954–585–728–5

ISBN–13: 978–954–585–728–7

История

  1. — Добавяне

19.
Краят на играта

Студеният вятър брулеше Картър. Той гледаше бронирания крак на Джем и знаеше, че милост няма да има, нито прошка. Бяха се били заедно в Белфаст. Бяха прекосили пустинята след Битката за Кайро 7. Преживели бяха ужаса на танкерите, след като изкуствено създадената зараза Сива смърт беше унищожила петдесет и осем милиона души. Но в крайна сметка това нямаше никакво значение, защото Джем беше друг човек… беше друго създание… Джем беше некс, вече не беше човек — за Картър това означаваше сигурна смърт.

Можеше да го види в очите на Джем.

Медните цепки.

— Чакай.

Думата прозвуча като дълъг тъжен вой. Джем мигновено се подчини. Погледна Картър в очите. Изражението му беше неразгадаемо. После изчезна. Картър сви пръстите си и опита да се хване по-здраво. Едната му ръка се изпусна и за миг той увисна във въздуха… но успя да се вкопчи отново. Въпреки болката, която го заливаше, той се съсредоточи: трябваше да се държи, а не да падне; да живее, а не да умре… защото да живее означаваше, че Наташа все още има шанс да оцелее, да живее означаваше, че Дюрел още може да бъде спрян.

Погледна разтревожено надолу към насъбралите се некси.

В далечината избухнаха нови снаряди. А после настъпи тишина. Нексите в двора получиха заповеди и се изнесоха през портата на малки отряди.

Картър погледна нагоре към…

Тъмните цепнати очи на Дюрел.

Качулката му бе отметната назад, ужасното му обезобразено лице беше изложено на снега и студения хапещ вятър. Той се усмихна — ако изражението му можеше да се нарече усмивка — на Картър.

— Странно как се подреждат нещата — тихо прошепна Дюрел. Пристъпи напред. Обувките му бяха толкова близо до пръстите на Картър, че ако се протегнеше, щеше да ги пипне… стига да можеше. Стига да имаше сила.

Картър не отвърна нищо.

— Мразя те, Картър, открай време те мразя. Да, признавам, че бих искал да се присъединиш към нашата кауза… Мисля, че от теб ще излезе най-силният скорпнекс на света. Мисля, че ще се превърнеш в страховита машина за убиване. Виж колко добре убиваш, нищо, че си нечистокръвен — Дюрел тихо се засмя, очите му искряха от някаква скрита наслада, някаква вътрешна ирония. Снегът се усили и Картър чу нова канонада.

Наистина ли Спиралата беше дошла? Пред замъка?

Или си имаха вътрешни проблеми?

„Кейд? Кейд! Къде си, по дяволите?“

Но Кейд си беше отишъл…

Картър си пое дъх и стисна пръсти още по-силно. Погледна надолу. Беше много високо и за разлика от холивудските филми, отдолу нямаше палатка, кола със сено или балкони със сенници, които да осигурят безопасното падане на героя. Ако той наистина беше герой. Усмихна се криво. „Дали някога съм се държал като герой?“

— Ако беше скорпнекс, щях да те изуча. Да разбера защо и как военният процесор QIV и земетръсният хъб не могат да те видят и да предскажат действията ти. Бъдещето ти.

Сърцето на Картър се смръзна.

— Аз унищожих процесора QIII — тихо каза той и погледна нагоре.

Дюрел кимна.

— Да, унищожи го. Но както става винаги с техниката, когато един проект приключи, веднага тръгва нов. Работата по QIV започна две години, преди QIII да бъде завършен. Вече бяхме набелязали новото в наследника на QIII, на следващия модел. На следващото поколение. Отне ни само още една година. QIV разкодира древните надписи, откри левиатана, каза ни къде да копаем… QIV измисли и създаде основополагащите камъни, с които контролираме земетресенията. Но също като чипа, който ти унищожи, не те вижда, Картър. Сякаш изобщо не съществуваш. Сякаш съществуването ти, светът ти върви паралелно с този на всяко друго живо същество на тази планета, но никога не се преплита.

Дюрел млъкна.

Картър се размърда.

Ръката му пак се подхлъзна. Пръстите му бяха изтръпнали и не го държаха.

— Надявам се, че се наслаждаваш на царуването си, тъпако — отсече Картър. — Дано те вкара по-бързо в гроба. Световното господство може да се окаже много съсипващо в наши дни.

— Царуване? Световно господство? — Дюрел се разсмя наистина. Впи поглед в Картър. — Мисленето ти е наистина дребнаво и жалко. Вижданията ти са наистина ограничени, липсва ти, как да кажа, истинско въображение, истински стремежи. Защо ми е да управлявам шибания свят? Не това ме вълнува, не, не, стремежите ми се простират много по-далече — към слънцето и звездите! — Той отново се разсмя, но този път смехът му беше студен. Хумор на мъртвец.

— Какво искаш? — попита Картър, дъхът му излизаше като дим от ноздрите на дракон.

— Просто е. Искам всички да станат некси. Ние сме чистокръвните, Картър. И ако хората не искат да станат некси и да се насладят на чистокръвието, на силата, на безсмъртността, която можем да им дадем… тогава трябва да умрат. Ти не разбираш какво е усещането да си некс. Това е еволюция, приятелю. Такива трябва да станем. Такива ще станем. Контролирана еволюция. Подчинена еволюция. Кръстосване, което премахва алчността, похотта и омразата… ще премахне войната, глада и тероризма. — Разсмя се. — Ако всички станат некси, издигнат се на следващото стъпало от развитието на човечеството… тогава светът ще стане много по-хубав. Нов рай.

Дюрел въздъхна.

Обърна се към Джем.

— А сега, Джем, убий го.

И изчезна.

„Кейд? Къде си, мамка му, Кейд?“ — Картър стъпваше на пръсти по опънатото въже на паниката.

— Викате ли ме, сър?

Джем се показа, цепнатите му очи гледаха надолу към Картър. Отекнаха нови експлозии. Картър усети как хватката му отслабва. След секунди вече нямаше да има нужда от помощта на Джем, за да намери пътя към следващия си живот.

Джем вдигна браунинга на Картър.

„Шибано копеле — помисли си Картър. — Ще ме застреляш със собствения ми пистолет?“

„Имате ли нужда от малко помощ, господин Картър?“

„Щом се мислиш за толкова добър, Кейд… тогава го убий, мамицата ти!“

Картър усети как Кейд се усмихва в него.

Усети как гордостта му го изгаря.

Медните очи на Джем се присвиха. Той насочи браунинга в лицето на Картър.

„О, сър, желанието ви е заповед за мен“ — каза Кейд.

Светът се завъртя в проблясващи ярки сцени — до една заснети на лъскава черно-бяла лента.

 

 

Сивият некски ВиТанк се катереше по склона. Спря. Оръдието му бавно се завъртя. Танкът беше покрит с щит и на практика беше невидим за нетренирано око. Вериги изтракаха по камъните и на ръба на дола се появиха няколко танка SP57 на Спиралата, двигателите им ревяха, огромните им оръдия се въртяха.

Оръдието на сивия ВиТанк се вдигна. Въздухът покрай него потрепери, когато се размърда.

Времето сякаш се измести.

И танкът на Симо изникна с рев точно зад вражеската машина с насочено право в най-слабата част на корпуса оръдие — задницата, точно зад веригите. Симо изръмжа и откри огън.

Чу се силен трясък и оръдието отскочи. Вражеският танк полетя високо във въздуха, едната му верига се откачи с протяжно скърцане на стомана. Пурпурни пламъци се извисиха нагоре и танкът, от който излизаше пушек и огън, изчезна над машините на Спиралата. От другата страна на хълма отекна взрив.

— Опържихме им задниците. — Симо се ухили и отново спусна невидимия щит.

— Браво, сержант — чу се гласът на Мо по станцията. — Има още един в гората, вдясно на нас, координати 52.33.53. Имам орлов поглед…

— Ако беше и толкова красив… Чух те… Тръгвам — излая Симо и запали нова пура.

 

 

ВиТанкът на Спиралата лазеше нагоре в гората, веригите му смазваха боровите иглички и преспите. Матричният двигател свистеше със студен пламък. ВиТанкът спря сред сенките и свали щита. Симо вдигна люка и си подаде главата, вдиша дълбоко наситения влажен мирис на гората.

— Тук са — изръмжа Роговски.

Симо кимна и дръпна от пурата си, очите му шареха из гората. Дим струеше надолу покрай татуировките на гърлото му и нагоре около голата му глава. Виеше се из клоните над него.

В далечината избухна още един SP57. Още двама агенти от Спиралата умряха…

Симо изскърца безсилно със зъби.

Копелетата избиваха хората му…

Един по един… Всъщност двама по двама.

Първият от двата некски ВиТанка се появи в гората. Симо улови полюшването на клоните, лекото потрепване на боровете и — достатъчно опитен да разпознава невидимия щит — се усмихна и се престори, че гледа в друга посока.

— Избрал си добро място. Танковете идват от двете ни страни, право един срещу друг.

— Сержантът знае кое е добро. Бива си го в тая шибана игра.

Двата вражески ВиТанка спряха. Сега бяха напълно невидими, Симо наклони глава и си представи, че чува свистенето на невидимите им щитове. Отдолу Роговски подготви двигателите и прибра щита. Както при всички останали системи, маскировката беше за сметка на мощността. Без невидимия щит страховитите матрични двигатели заработиха с пълна сила.

— Готово… — Симо беше напрегнат. Насили се да дръпне силно от пурата, като се преструваше, че оглежда земята далече от ВиТанковете.

И двата вражески танка откриха огън…

Но от Симо беше останала само следа от изгорели газове. Двигателите изреваха, последвани от едновременното взривяване на двата танка. Дърветата се покриха с разтопен метал и на земята се появиха два кратера, от които се издигаха пламъци. Танкът на Симо направи завой и събори три дървета, корпусът му помиташе дебелите стволове с лекота. Симо, който за малко не беше изхвърчал през люка от рязкото ускорение, погледна надолу към Роговски.

— Шибан ненормалник!

— Според мен мина доста гладко — отвърна Роговски.

— Да, като изключим щурото ти каране. Трябва пак да минеш курса. Трябва да се научиш как се прави обратен завой!

— Съжалявам, сержант! Ама ги оправихме!

Симо изведнъж се ухили.

— Оправихме ги, момче.

 

 

Симо пришпорваше невидимия ВиТанк, веригите му трошаха камъните по пътя. Останалите машини на Спиралата се насочиха нагоре към замъка. Нексите ги посрещнаха с огън…

Изведнъж ВиТанкът свали щита си…

И набра скорост.

— Почти стигнахме — изръмжа Роговски.

Симо погледна скенерите, мръщеше се свирепо и стискаше пурата между зъбите си. ВиТанкът изведнъж задра по камънака и зави надясно — заора право през дърветата и започна да ги мачка, понесе се не особено елегантно във въздуха и снежната веявица.

Симо сдържаше дъха си.

Приземиха се със силно тръсване и се чу яко скърцане на изкривена стомана. ВиТанкът на Симо сякаш беше кацнал над нищото. После бавно тръгна към невидимия враг на пътеката. Вражеският щит просветна и запремигва като развалена неонова лампа. Двигателите форсираха, но танкът не можа да помръдне. Симо бавно взе авариралия танк на мушка и изчака с пръст върху спусъка.

— Горките копелета — каза Роговски. Симо го погледна. — Затворени вътре в очакване на смъртта. Кошмарът на всеки танкист.

Симо погали спусъка.

Изръмжа и го натисна.

Снарядът излетя и с ужасяващ рев удари вражеския ВиТанк. Огънят лумна и го погълна. Сякаш вързан на ластик, танкът отскочи от пътеката и полетя към небето. Бавно се завъртя, страховити ярки пламъци поглъщаха корпуса му, рукнаха струи разтопен метал. Удари се в скалата, от която преди малко беше скочил танкът на Симо, и остави метална следа върху нея — приличаше на тъмносива кръв. После се затъркаля по склона, удари се в няколко големи камъка и накрая спря, превърнал се в димящ метален скелет. Симо гледаше, но люкът не се отвори. През пламъците виждаше почти идеално кръглата дупка, която снарядът му беше пробил в танка на нексите.

Погледна към Роговски.

— Майната им! — И отново захапа пурата.

— Сержант?

— Да?

— Виж!

Симо се обърна. Право към тях, с деактивиран щит, се спускаше последният некски ВиТанк. Изглеждаше малко по-различен от останалите машини и Симо оголи зъбите си в пародия на усмивка.

— Катенхайм.

Вражеският ВиТанк форсираше двигателите. Симо се тръсна на седалката и се намести. Стегна здраво колана си и погледна Роговски право в очите.

— Не — каза Роговски.

— Да — отвърна Симо и кимна, очите му хвърляха пламъци.

— Не! Не го мислиш сериозно!

— Сержантът винаги е сериозен.

Напъна двигателите на ВиТанка докрай и двете машини се спуснаха една срещу друга по каменистия път, чакълът ставаше на прах под веригите. Над тях команчито на Мелеза се въртеше в снежната веявица, картечниците му накълцаха четири черни хеликоптера, те се разбиха в гората и подпалиха дърветата… Но Симо изобщо не им обърна внимание: беше се съсредоточил изцяло върху ВиТанка, който се носеше с рев право срещу него.

Дистанцията бързо се скъси.

Веригите гърмяха по каменния път.

Двигателите ревяха и бълваха студен дим.

Симо наведе глава на бичия си врат и изпъна рамене. Зъбите му стиснаха пурата толкова силно, че я прехапаха и запаленият връх падна в скута му…

— Ела ми, некско лайно такова!

Танковете се носеха един срещу друг и разораваха снега.

Битката сякаш беше спряла, за да види този безумен сблъсък: двама фанатици се носеха един срещу друг за последен апокалиптичен удар — челен сблъсък между две от най-страховитите военни машини на света.

Роговски затисна очите си с ръце и зарева като бебе.

Но сержант Симо не трепна, не отместваше погледа си от скенерите и нарастващия корпус на вражеския ВиТанк… В последния момент Катенхайм рязко зави вдясно, за да избегне удара.

Симо зави наляво, веригите занесоха по камънака. Искаше да е сигурен, че ударът няма да избяга.

Тътенът беше неописуем.

Танковете се сблъскаха и сякаш се нагънаха, и после подскочиха. Веригите им се закачиха и стоманата се разкъса. С рев на двигатели и диви пушеци, искри и хвърчащи навсякъде парчета метал, двата ВиТанка се сляха кошмарно като проблясващи стоманени любовници, сляха се в черна пародия на сливането на нексите с насекоми…

Отекна метален гръм.

И двата ВиТанка се понесоха заедно надолу по склона, огън и искри излизаха от веригите и изкривените оръдия. Новият звяр-кръстоска се търкаляше по стръмното и мачкаше дърветата. Накрая спря, обърнат на една страна.

Снегът валеше и се стапяше по горещия метал.

Пламъци се виеха по единия корпус, следваха пътечката от матрично гориво.

За секунди се възцари тишина.

После се чуха приглушени удари. Нещо изтрака и обувката на Симо отвори с трясък люка. Изкривеният капак се търкулна на земята. Симо се измъкна навън — смазан и охлузен, от отворената рана на главата му и от няколко срязвания по лицето шуртеше кръв, но очите му бяха напрегнати и съсредоточени. Чаталът му димеше, подпален от пурата. Сержантът стискаше нещо в юмрука си — пакет, увит здраво в син найлон. Бръкна в танка, извлече стенещия Роговски и го стовари безцеремонно в снега. После спокойно угаси горящите си гениталии.

Погледна нагоре, където танковете на Спиралата се сражаваха с пехотинците на нексите. Хеликоптерът на Мелеза профуча над главата му, картечницата му тракаше. Още един черен хеликоптер остави огнена диря, изчезна зад възвишенията и избухна. Симо кимна одобрително, после насочи вниманието си към изгорялата метална камара пред себе си.

Роговски се надигна, повърна и се изправи. Беше си счупил рамото. Симо заобиколи изкривения корпус и задърпа люка на некския ВиТанк.

— Какво правиш? — изкрещя Роговски.

Симо не му обърна внимание. Чу се щракане и люкът се отвори.

— Всеки момент ще избухне!

Симо се извърна и се озъби.

— Бъди добро момче и се разкарай от зоната на взрива. — Устата му беше пълна с кръв.

Роговски пребледня и заотстъпва.

В далечината избухваха снаряди.

Битката, изглежда, вървеше добре.

Симо напъна люка и го изтръгна с кървавите си ръце. Залитна назад, загубил за миг равновесие, и го метна в снега.

Надникна в мрака…

Катенхайм се хвърли с ръмжене върху него, Симо се стресна и залитна. Но червеноокият се беше заклещил в отвора, ругаеше и съскаше, мъчеше се да се измъкне…

Люкът беше изкривен.

Беше прекалено тесен и нексът не можеше да се измъкне.

Симо вдигна синьото пакетче. Катенхайм беше побеснял, очите му горяха от яд и омраза. Изведнъж застина, погледът му срещна очите на Симо.

Симо се усмихна.

— Наистина си късметлия — изсумтя Катенхайм.

Симо присви рамене и нагласи часовника на термобомбата. Червените цифри запотрепваха по малкото екранче.

Катенхайм го наблюдаваше безстрастно.

Симо хвърли пакета с термобомбата на земята под подаващия се от отвора Катенхайм. Катенхайм я погледна, после се усмихна. Гневът в очите му беше изчезнал и в тях се четеше дълбока тъга. Меланхолия или носталгия, мисълта, че е ударил сетният му час.

— Ще ти запазя място в ада… в краката ми — каза той, устните му се разтегнаха в кървава гримаса.

— Нексите не заслужават място в ада — отсече Симо, извърна се и хукна нагоре по склона. Хвърли се зад една ниска скала…

Чу щракването на детонатора…

Извъртя се и скрит зад скалите, видя как огънят се издигна към небето. Последва мощен взрив и след секунди капчици разтопен метал се посипаха от небето върху горящите дървета в зоната на взрива…

Пламъците забушуваха…

Симо изтощено се изправи и тръгна нагоре по стръмното под вторачения поглед на Роговски, който се държеше за рамото.

Симо се тръшна тежко на земята до него и се загледа в пурпурните пламъци долу.

— Добре ли си, сержант?

— Да, момче.

— Заслужаваше си го това копеле.

Симо вдигна глава и видя омразата в очите му.

— Понеже беше шибан некс, нали, момче? Май всичките си го заслужават? — отбеляза саркастично.

— Да, всичките трябва да изгорят.

Симо въздъхна и легна на пътя. Чакълът се заби в гърба, ръцете, черепа му и той усети как очите му отново се пълнят с кръв. Налегна го дълбока тъга, заля цялото му тяло, заразяжда душата му като киселина.

„В що за шибан свят живеем — мрачно си помисли той. — В що за шибан свят“.

 

 

Болката на Картър избяга. Беше принудена. Ръката на Кейд се отпусна, бръкна в джоба на Картър и извади живачната гарота. Тя се активира на секундата, Кейд я метна нагоре и отряза двайсетсантиметрово парче от парапета, издълба идеална каменна арка, която безшумно полетя към вътрешния двор. Гаротата се уви около крака на Джем и от него шурна тъмна кръв. Изстрел отекна от браунинга — Джем се олюля с вой назад — и Кейд усети как нещо парна ухото му. Намръщи се и прошепна:

— Не улучи.

Изпусна живачната гарота, докато се изкатерваше горе, и изръмжа, когато тя полетя към земята, и погледна Джем. Скорпнексът лежеше по гръб, от крака му липсваше голямо парче, от раната шуртеше кръв, но той вече се изправяше. Нахвърли се с рев върху Кейд…

Кейд скочи с шеметна бързина и двамата се срещнаха, счепкаха се, ноктите на Джем замахваха към гърдите на Кейд. После се отдръпнаха един от друг, целите потънали в кръв.

Обикаляха в кръг, оставяха ярки червени следи в снега.

— Боли, нали, копеле? — подигравателно попита Кейд.

— Млъкни.

— Утре ще куцаш като магаре… ако изобщо можеш да вървиш. — Кейд скочи напред и двамата отново се вкопчиха един в друг, нокти и юмруци се удряха и блъскаха. Джем се плъзна по леда и падна по гръб, Кейд се стовари върху него и започна да го налага. Дълго се въргаляха на снега… а после Кейд зърна браунинга.

Скочи към него, пръстите му го стиснаха и той замахна с него като с чук… но Джем го блокира с все сила…

Чу се хрущене.

И ръката на Кейд увисна, а пистолетът тупна в снега.

Кейд отстъпи, погледна ръката си и видя, че костта се подава. Намръщи се, но отклони болката за по-късна употреба.

— Не можеш да победиш — каза Джем.

— Ха! — изсмя се Кейд. — Ще ти го натикам отзад и после ще се изпикая върху майка ти!

Джем се нахвърли върху Кейд и той залитна назад, кръв шуртеше от счупената му ръка. Подхлъзна се и се стовари на земята, удари силно главата си в парапета. Пред очите му проблеснаха звезди. Джем сложи тежкия си брониран крак върху гърлото му — върху гърлото на Картър…

Спряха за миг, целите в сняг, като замръзнали ледени скулптури. После Джем натисна, използва тежестта на цялото си тяло. Кейд се задушаваше. Удари със здравата си ръка отрязания крак на Джем. Но Джем нито трепна, нито извика от болка. Не обръщаше внимание на ударите, както мъж не обръща внимание на слабите пестници на дете.

— Майната ти, майната ти! — крещеше Кейд, лицето му беше почервеняло от безсилна ярост.

Картър спокойно надви над Кейд и отново започна да вижда цветно. С това дойде и болката, която прониза счупената му ръка, и смазващият натиск върху гърлото му. И той погледна Джем, злите му цепнати очи. И сълзи потекоха по бузите му.

— Ти плачеш? — Джем отпусна малко, наведе се и се вторачи в лицето на Картър. — Променил си се, Картър. Какво стана? Сякаш беше друг човек.

— Не бях аз — закашля се Картър. — Беше Кейд. Копелето винаги твърди, че може да свърши работата, че може да убива… но този път се провали, нали? Остави и двама ни да умрем…

— Кейд? — прошепна Джейм. Медните му очи се присвиха.

Картър чуваше приглушения рев на двигатели и още нещо, далечния тътен на…

Земетресение.

— Джем, и двамата ще умрем — изхриптя Картър през кръв и слюнка, сълзите се стичаха по бузите му. — Дюрел те предаде, нищо, че те кара да му вършиш мръсната работа. Не знаех, че си паднал толкова ниско, Джем. Не знаех, че приятелството и миналото означават толкова малко за теб.

Джем наклони глава. Махна крака си от гърлото на Картър и тръгна към малката сребърна кутийка, която бе оставил на камъните.

Картър го гледаше разтревожено.

Замъкът под тях започна да трепери.

„Земетресението наближава — изсъска Кейд. — Бягай!“

„Разкарай се, страхливецо. Нямам нужда от съветите ти“.

Джем се върна и клекна до Картър. Подаде му непохватно кутийката с големите си нокти. Картър се намръщи, чувстваше се неловко.

— Какво правиш?

— Вземи я. Върви. Спаси Наташа.

— Какво?

Джем се изправи, извиси се в целия си ръст. После изрева, ужасяващ звук, който се смеси с какофонията на надигащото се земетресение. Ревът отекна над древните стени на замъка, изпълнен с гняв, омраза и безсилие…

Картър с мъка се надигна, стискаше здраво инкрустираната кутийка. Отвори я. Вътре лежеше тъмен диск — Авелах. Изцеряващата машина, с която можеше да спаси Наташа от смъртта…

Джем падна на колене, после отново се изправи. Дишаше трудно, задъхваше се, погледът му беше прикован върху Картър, докато се бореше с вътрешните си демони.

— Защо, Джем?

— Подарък. От стар приятел.

Замъкът започна да стене, стените се разлюляха. Части от крепостния зид започнаха да се рушат и да падат в двора, пръсваха се на каменни шрапнели.

— Върви, Картър. Върви.

— Трябва да разбера защо.

И тогава Джем се усмихна и за миг Картър видя някогашния си приятел, зърна мъжа, който някога беше Джем, затворен в черупката на скорпнекс.

— Всички водим вътрешни борби — тихо каза Джем. — Твоята е Кейд. Моята е по-различна.

Картър заотстъпва към стълбите. Целият замък се тресеше, земетресението го стискаше в юмрука си заедно с планината. Лавини раздираха стръмните склонове на долините, милиони тонове камъни, лед и сняг се сриваха от върховете и смазваха света долу…

— Знаеш ли какво е Кейд? Познаваш ли го? — попита Картър.

— Да.

— Кажи ми!

Но светът започна да полудява…

— Върви! — извика Джем.

Картър се обърна и се втурна надолу, воден от паника и болка.

— И, Картър?

— Да?

— Кажи на Ники, че я обичам.

Картър кимна и изчезна надолу по виещата се стълба. Джем погледна мястото, където беше лежал приятелят му. После се обърна към кулата, в която се намираше Дюрел със земетръсния хъб и която беше център на всичките му страдания, болки, объркване, безсилие и загуби.

Еволюция, така беше казал.

Еволюция на тялото, но деградация на ума.

Привел рамене, тръгна към тъмната кула и своя учител, който се намираше вътре.

 

 

Земетресението се разрастваше с тътен, тресеше планините с бесните си страховити юмруци. Симо, Мелеза, Роговски, Мо, Хагис, Ремик, Фегс, Оз, Кавана, Рут Бирата и Самасуво стояха на хълма срещу замъка. Боб Боб се мъчеше да изтърка петната от крем карамел по униформата си и мърмореше за прах за пране. Всички останали наблюдаваха танковете — двигателите им ревяха и оръдията изстрелваха по някой снаряд към люлеещия се замък. В небето се чу вой на форсирани двигатели и уморените мъже вдигнаха оръжията си и се обърнаха към команчито, което кацна на покрития със сняг път.

Свещеника слезе, сандалите му шляпаха в снега, расото му се развяваше от роторите на бойната машина. Последва го жена, висока и стройна, с бяла кожа, дълга права кестенява коса, която стигаше до раменете й, и пронизващи зелени очи върху красивото овално лице. Беше облечена цялата в черно и носеше автомат. Свещеника държеше само Библията си.

— За купона ли дойде? — попита Мелеза, лицето му беше посивяло от изтощение.

— Бог да те благослови, синко. Дойдох за Картър…

Мелеза навъсено се втренчи в очите на Свещеника. И си спомни последните му думи на Крит. „Не ме карай да идвам да те търся, Картър. Не ме карай да те преследвам, жалко ще е да загубим такъв добър човек. Един от най-добрите, които сме имали“.

Мелеза изръмжа, вдигна карабината си, насочи я и натисна спусъка. Симо я блъсна нагоре — и към небето полетя дъжд от куршуми.

— По-полека, момче — отсече Симо и издърпа оръжието от ръцете на Мелеза.

— Криво разбра намеренията ми — спокойно каза Свещеника. Зад него Рокси се целеше право в Мелеза. Той я погледна и видя решимостта и силата в пронизващите й зелени очи.

— Дошъл си да убиеш Картър — изръмжа Мелеза, от устата му излизаха пръски. — Да, момчета, дошъл е да убие Картър.

Надигна се глух ропот.

Свещеника преглътна. Като нищо щяха да го линчуват. Това беше бунт.

— Не, не, момчета. Дойдох да видя какво става тук, по дяволите! Господ ме напътства и да, наистина трябва да намеря Картър. Той не се подчини на заповедите. Не се подчини на Спиралата.

— Опитай се да убиеш Картър и ще ти го начукаме отзад — сърдито изкрещя Мелеза.

— Къде е той?

— Вътре. — Мелеза посочи люлеещия се замък. Стените му се срутваха пред очите им. Останалите танкисти изтребваха всеки некс, който се опитваше да излезе през портата. — Не можеш да излееш гнева си върху него, Свещенико. Не можеш да му отмъстиш… шибани бюрократи, всичко ви е бяло или черно — няма средно положение, няма компромиси. Картър е вътре и се опитва да спаси Наташа, да, но се опитва да убие и Дюрел, да унищожи земетръсния хъб. Опитва се да спаси света, Свещенико… със или без разрешението на Спиралата; със или без намесата на бог. Но Картър е сам и не търси помощ от никого. Разбра ли?

Свещеника се намръщи и изръмжа:

— Не съм дошъл да го убивам.

Мелеза се ухили като шибана акула.

— Нищо, че не е следвал заповедите, а? Картър се ръководи от собствения си морал. Ще направи каквото трябва. Ако не го виждаш, значи и ти си сляп като всички останали бюрократи във вселената.

— Ще се изправи срещу Дюрел?

— Да.

Свещеника си пое дълбоко дъх.

— Тогава може би ще има нужда от помощ. Стоим тук и си говорим, докато целият свят се руши около нас! Трябва да му помогнем… да спрем Дюрел… да спрем земетресенията…

— Господ няма ли да прати светкавици от небето, за да ни спаси, а? — намеси се Ремик. — Ти си експерт в тази област, нали, Свещеник. Защо не потърсиш помощ от небето?

— Господ помага на тези, които си помагат сами — спокойно отвърна Свещеника. — Сега… господа? Ще се притечем ли на помощ на господин Картър? Или ще чакаме да го поднесат на парчета като ордьовър?

Мелеза грабна оръжието си от ръцете на Симо и тръгна към команчито си.

— Ще вземем моята машина — каза и намигна на Свещеника. — Можеш да оставиш приятелката си тук.

— Както кажеш — отвърна Свещеника и запремята броеницата си.

— Симо?

— Да, момче?

— Ще удариш ли едно рамо?

Симо заби дулото на зигзауъра си в гърба на Свещеника.

— Нямам нищо против — изрева под демоничната си маска от съсирена кръв.

— Няма да е необходимо — успокои го Свещеника с твърд поглед и здраво стиснати устни. — Мисията ми не е да убивам Картър, мисията ми е да спра унищожението на земята.

— Остави на нас да преценим — начумерено отвърна Симо.

 

 

Замъкът се рушеше.

Джем с мъка се довлече по коридорите, нагоре по стръмните стълби, в кулата. Дюрел стоеше и се взираше в набраздения от вълни течен екран. Образите се стрелкаха като куршуми, картини на унищожение по цялото земно кълбо, сцени на армии некси, воюващи с войници от всякакви националности…

— Не разбирам — изкрещя Дюрел, без да откъсва очи от екрана. — Защо земетресението дойде тук? Къде сбърках? Какво мисли QIV?

Сграбчи черния куб и го измъкна от поставката му. Но нищо не се промени, замъкът продължи да се люлее… чу се и свистенето на снарядите от няколкото оцелели танка на Спиралата. Избухнаха във вътрешния двор и усилиха какофонията от влудяващи шумове и надигащата се лудост, в която се беше превърнал светът.

— Може процесорът да те е предал — тихо отвърна Джем.

Дюрел се извъртя.

— Хайде, ще вземем хеликоптера от покрива. Няма значение, земетресенията са в ход, световните армии отслабват, нексите са силни! Няма начин да загубим, трябва да се върнем в Египет, оттам можем…

— Може пък левиатанът да те преследва.

Дюрел спря и се втренчи в извисяващата се фигура на Джем. Облиза устни с малкия си черен език. Присви очи.

— Какво ти става?

— Като ме направи некс, ми обеща рая.

Дюрел кимна, усмихна се и понечи да мине покрай Джем…

— Но ме прати в самия ад!

И замахна и цапардоса Дюрел. Той политна назад в тясната кула. Удари се в масата, на която стоеше тъмният екран, и той падна на земята и се пръсна. Черна течност се разля по камъните и започна да ги разяжда като киселина, лумнаха тъмни пламъци.

— Какво правиш, по дяволите? — спокойно попита Дюрел.

— Дай ми процесора.

— Ела и си го вземи. — Дюрел смъкна мантията си и отдолу се показаха издутите му усукани мускули. Между двамата мъже — двамата некси — гореше тъмният огън от разбития екран, преграда, която ги разделяше, стена, през която никой от тях не можеше да премине…

Чакаха търпеливо, без да откъсват цепнатите си медни очи един от друг.

— Ако не се махнем оттук, земетресението ще срути замъка — каза Дюрел, когато пламъците започнаха да намаляват. Дупки се появиха по камъните от разяждащата черна киселина на екрана, големи отвори, които разкриваха бездната отдолу. — И двамата ще умрем.

— Значи и двамата ще умрем. Дай ми процесора.

Дюрел не отговори.

Земетресението разтрисаше австрийските планини. Двамата залитнаха, когато кулата се олюля… изсипа се дъжд от снаряди. Отвън се чу бръмченето на хеликоптер.

Дюрел се нахвърли върху Джем и двамата се вкопчиха един в друг…

Земетресението разцепи замъка.

Кулата се срина — хиляди тонове камъни. Замъкът се разтресе… и пастта на земята го погълна и го стри на прах в гигантските си челюсти от камък и желязо.

Беше като ритуално жертвоприношение — или титанично отмъщение.

Планините си искаха своето.

Алпите си прибраха това, което им се полагаше по право: копано, сечено, дълбано, всичко беше погълнато обратно от природата.

Тътенът на земетресението заглъхваше с часове. Накрая постепенно замря и спокойствието отново се възцари в този тих край на Австрия. Трусът остави след себе си тежки облаци прах, разорана земя, начупени скали и издълбан от взрив кратер. Постепенно прахолякът се уталожи.

Замъка го нямаше.

Нищо не помръдваше.

Снегът продължаваше да вали… и скоро покри всичко с чисто бяло одеяло.

 

 

Картър стоеше до Мелеза. Танковете в долината се оттегляха.

— Умряха заедно — тихо каза Мелеза. — Видяхме как и двамата полетяха надолу.

Картър кимна.

— Погълнати от земетресението, което сами сътвориха.

— Спиралата ще изпрати попботи да проверят за следи… когато нещата се нормализират.

— Какво ще стане с нексите?

— Навсякъде по света се водят кръвопролитни боеве. Човешките жертви възлизат на стотици хиляди, може и на милиони, както военни, така и цивилни. Кой може да предвиди щетите от земетресението?! Не и аз! Но войските на света побеждават нексите… и сега, когато QIV го няма, военните системи бавно се възстановяват и се включват. Според сведенията от електронния куб, които пристигат всяка секунда от различни източници — танкове и изтребители, сателитни връзки и военни системи, цялата шибана военна мрежа се самовъзстановява. Оправи ли се, ще изтребим всички некси завинаги.

Картър кимна, лицето му беше посивяло от изтощение, болка, терзания.

— Едно научих от всичко това — продължи Мелеза.

— И какво е то?

— Не бива да се ебаваш с природата. — Мелеза сложи ръка на рамото на Картър. — Добре ли си?

Картър се втренчи в Мелеза. Очите му се бяха нагледали на войни, бяха пълни с ужаса от хиляди битки, за които не искаше да си спомня. Пое си дълбоко дъх и с треперещи, покрити със засъхнала кръв пръсти запали цигарата, която Мелеза предвидливо му беше приготвил. Счупената му ръка беше превързана здраво и той притискаше с нея сребърната кутия, в която се намираше Авелах, към гърдите си, сякаш тайнствената машина му вдъхваше нови сили.

— Все ще оживея. Но трябва да се размърдаме, и то веднага. Готов ли си да си разделим пътя до Лондон? До Наташа и Ники?

— С удоволствие — отвърна Мелеза.

Качиха се в хеликоптера — слънцето залязваше зад планините и отдръпваше светлината си от снежния пейзаж с невероятната му девствена красота — и излетяха с рев над долината. Последва ги втори хеликоптер, пилотиран от Ханеган: в него се возеха Симо, Свещеника и Рокси. Двете машини се изравниха, после ускориха над австрийския сняг.