Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спирала (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание

Анди Ремик. Земетръс

Американска, първо издание

Превод: Анна Христова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Иванка Нешева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 30

ИК „Бард“ ООД, 2006 г.

ISBN–10: 954–585–728–5

ISBN–13: 978–954–585–728–7

История

  1. — Добавяне

12.
Воините

Свещеника присви очи.

Нещо изтрака по твърдия под.

Той се извъртя в мрака, озарен от светлината отгоре. Една огромна фигура се хвърли върху него. Свещеника посегна към глока си, но беше прекалено късно — от удара полетя, изстена от болка, стовари се в стената и се срина на пода. Като се мъчеше да си поеме дъх, се изправи и се вгледа в мрака, сандалите му скърцаха по пясъка и се хлъзгаха по стъкления под на Спирала_Q.

Нещото бавно се приближи към него.

— Какво си ти, за бога?!

Движеше се на четири крака, като огромна котка. Имаше триъгълна глава, имаше броня и гъсти кичури козина, очите му бяха с цвета на тъмна мед и проблясваха във всички цветове на дъгата.

Главата му се наведе, почти докосна земята, очите му погледнаха нагоре към Свещеника с първично любопитство. После устните му се дръпнаха и разкриха дълги извити зъби и чудовището изръмжа, ноктите му изтракаха по пода и мускулите му се напрегнаха…

— Познах те — каза Свещеника и постави ръка върху Библията в джоба на расото си. — Ти си спящ дявол и аз те помня. — Той се усмихна и кимна, лицето му беше озарено от спокойно сияние, сякаш слушаше някакъв далечен глас.

Съществото изръмжа и Свещеника видя, че е готово да убива: всяка частица от тялото му беше изпълнена с издуващи се мускули, потрепващи сухожилия, напрежение докрай…

Свещеника въздъхна, пусна Библията, прокара пръсти по дървените мъниста на броеницата си — сандалите му търсеха опора върху неравния покрит с пясък под — бръкна под расото си и извади…

Огромен нож с широко назъбено острие.

— Ти си обида за Божиите закони — каза той; гласът му беше силен, кънтеше; очите му блестяха в мрака. — И затова трябва да умреш…

Звярът атакува, нахвърли се срещу Свещеника, а той скочи да го пресрещне. Сблъскаха се. Огромният назъбен нож потъна, после се измъкна, разряза козина и кости и кръвта шурна. По лицето на Свещеника, по стените и пода.

Той се стресна от ледената й студенина. Страшилището съскаше от болка, легнало на една страна. Свещеника се дръпна и го заобиколи от другата. То се надигна, изправи се и погледна първо дълбоката отворена рана в бронирания си хълбок, после — Свещеника.

Той се усмихна, разтвори широко ръце, кръв се стичаше по проблясващото острие.

— Ела, приятелю. Господ иска да ти дам един важен урок.

Звярът се изправи и се приближи към него, този път по-предпазливо, ноктите му тракаха по пода с бавен хипнотизиращ ритъм. Свещеника се отдръпна от стената, на лицето му беше надяната спокойната маска на разбирането. После размаха ножа, единствената си защита.

Звярът нападна.

Свещеника се претърколи с невероятна бързина и ноктите се стрелнаха покрай лицето му. Замахна с ножа, но създанието се завъртя на една страна и се обърна, огромната тежка глава се люлееше като махало; погледна Свещеника, който се втурна към него, сандалите му пляскаха по покрития с пясък стъклен под, и отново се нахвърли върху едрия мъж. Разменяха си настървено удари, яките ръце на Свещеника се вкопчиха в кървящото тяло на звяра. Ножът издрънча на пода и те се стовариха върху пясъка, затъркаляха се към стената, сплели тела в жестока схватка.

Звярът изръмжа.

Главата на Свещеника се заби в долната му челюст — три, четири, пет пъти…

Създанието изведнъж започна да драска по огромния мъж като котка, ноктите раздираха расото му и плътта и оставяха дълбоки кървави следи. Лицето на Свещеника се изопна от титанично усилие, първо стана червено, после мораво, мускулите по ръцете и гърдите му се извиваха като змиорки, очите му отчаяно търсеха падналия нож…

Един нокът разпра и без това вече станалото на парцали сиво расо. Свещеника почувства как шурна топла кръв, докато нокътят се забиваше навътре, по стъкления под се посипаха дървените мъниста на броеницата.

Очите на Свещеника са разшириха.

— Броеницата ми! — изсъска той.

Заби десния си юмрук в триъгълната глава на звяра, отново и отново, после се оттласна с крака назад, грабна ножа и скочи върху зашеметеното чудовище. Ножът се заби пет пъти и кръвта шурна по пода и по сивото му расо. Звярът беше омаломощен и лежеше, разтърсван от предсмъртни гърчове. Голямата му глава се извърна и очите му се забиха в потъналия в кръв човек: ръцете му бяха червени, по брадата му имаше малки парченца от бронята, която се беше раздробила от яростните удари на широкото назъбено острие.

Свещеника дишаше тежко, лицето му беше свирепо.

Погледна надолу и промълви с дълбокия си сериозен глас:

— „Братко мой, бъди силен в името Господне и по волята на Неговата мощ. Въоръжи се с оръжието Господне и се изправи срещу злините на Дявола. Защото ние се борим не срещу плътта и кръвта, а срещу мрака на света!“

И пристъпи заплашително напред.

Звярът изръмжа, кръвта му се събираше на огромни локви по земята. Помъчи се да се изправи, ноктите драскаха по стъклото, но се строполи отново. Погледите им се срещнаха и се съединиха чрез тъмните нишки на съгласието…

— „… Затова въоръжи се с оръжието Господне, за да се възправиш в страшния ден… — Острието се вдигна високо над главата на звяра и медните му очи проследиха злокобния блясък на стоманата. — И направи всичко възможно да устоиш!“

Острието се заби право над едното му око.

Чу се хрущене.

И звярът издъхна.

Свещеника си пое дъх и се отдръпна. Огледа се за още врагове. После коленичи и събра мънистата от броеницата си.

Зае се отново със задачата си. Разряза металната плоча и бръкна вътре, ръката му сграбчи пачка метални документи. Прибра ги под расото си, намери глока си и като оставяше кървави следи, се приближи до спайдъра и с негова помощ се измъкна от дупката.

 

 

Ханеган го гледаше как върви през пустинята. Когато се качи в кабината, огледа разкъсаното му окървавено расо, тъмните петна по лицето и ръцете му, буреносното му изражение.

— Пак ли се бихте?

— Гадината ми скъса броеницата!

— Виждам, че това е била най-голямата ви грижа по време на яростната борба — тихо отвърна тя, когато зърна страшното назъбено острие, от което капеше кръв.

Погледите им се срещнаха.

Свещеника беше сериозен. Зверски сериозен.

— Това е богохулство! — изръмжа той.

— Нима?

— Броеницата беше на мама! Сега ме откарай в Гърция.

 

 

Ноктите на Джем се стрелнаха към лицето на Картър и агентът на Спиралата се претърколи встрани, бързо се изправи и отскочи във въздуха. Кубинките му се забиха в триъгълната глава на Джем и скорпнексът залитна, изръмжа и изсъска от изненада…

Картър се приземи и побягна, ръцете му все още бяха вързани отзад. Мелеза беше извадил скрития нож от обувката си и беше прерязал своите… сряза и тези на Картър. Джем вече се нахвърляше върху тях.

— Недей, Джем!

Ноктите му се стрелнаха и Картър се наведе и нанесе силен удар с дясната си ръка в бронираната му глава. Удари го още веднъж, и още веднъж, после избегна удара на скорпнекса и отскочи вляво, обувката му се стрелна и се стовари с всичка сила в гърдите на Джем. Той хвана крака на Картър и се опита да го повали, но Картър се превъртя и другият му крак се заби в лицето на Джем, после се оттласна с крака и като направи кълбо във въздуха, леко се приземи и извика:

— Джем, престани!

Джем спря, медните му очи се вторачиха в Картър. Мелеза, който ги наблюдаваше като парализиран, започна да се плъзга към браунинга на Картър и карабината на една от пейките…

— Ти си врагът сега.

— Бяхме приятели! Не го прави, по дяволите! Мога да ти помогна.

— Как?

— Не знам… но не искам да се бия с теб, не искам да…

— Да ме убиеш? — Джем се разсмя от сърце. — Покажи ми, Картър, покажи ми как ще ме убиеш…

Джем скочи и Картър се отдръпна. Джем се завъртя бясно, замахна и го събори. Картър се стовари на земята, претърколи се, изръмжа и се хвана за гърдите; рядко беше усещал толкова силна болка.

Претърколи се отново и бронираният крак на Джем се стовари точно там, където допреди миг беше главата му, и строши дебелите дървени дъски. Из въздуха полетяха трески.

Картър се изправи и атакува, а Джем го вдигна във въздуха и го запрати в другия край на помещението. Той се строполи на земята, удари се в едно от походните легла и то се прекатури. Обзе го внезапна паника, когато осъзна, че се е заклещил в дървената рамка…

Мелеза сграбчи карабината.

Джем изръмжа и се хвърли върху него и Мелеза откри огън. В щаба засвистяха куршуми. Джем се наклони на една страна, картечният огън го последва…

И тогава сякаш целият свят се разтресе от страховита експлозия. Шрапнели се посипаха върху сградата и земята потрепери. Мелеза спря да стреля, от дулото се вдигаше пушек…

— Джем!

Дюрел го нямаше на прага.

Джем спокойно се изправи на бронираните си крака. Картър се мъчеше да се измъкне от рамката на походното легло. Погледите им се срещнаха. Мелеза бе насочил карабината към стария им приятел.

— Чакай! — заповяда Картър.

Джем погледна Мелеза, после пак Картър. Още един снаряд изсвистя над главите им и светът отново се разлюля. Недострошените стъкла на прозорците се посипаха на пода. Чу се далечният рев на двигатели и тракането на картечници.

— Танкове! — каза Мелеза, очите му искряха.

Джем погледна Картър.

— До следващия път. — Лицето му се изкриви в странна усмивка.

— Не, Джем… остани. — Картър се държеше за гърдите и с мъка си поемаше дъх от силния удар. — Нуждаем се от помощта ти. Наташа умира, Ники е при нея…

Изражението на Джем се промени — от изкривена усмивка в озъбване.

— Престани, Картър, стига…

— Трябва ни машината, трябва ни Авелах… ти знаеш къде е… използвали са я върху теб, за да те променят. Чуй ме: ако не занеса машината, Наташа ще умре…

Джем се обърна и изчезна в мрака.

Картър и Мелеза тръгнаха към вратата. От двете цистерни с левиатан към небето с оглушителен рев се издигаха петдесетметрови огнени колони и осветяваха кариерата с фалшива дневна светлина. Двата танка от едната страна се раздвижиха, двигателите изреваха, веригите изтрополиха, когато се появиха танковете SP57 на Спиралата, с пустинна маскировка; веригите им изгърмяха по твърдата настилка, машините сринаха оградата и си проправиха път през бодливата тел…

Нексите се изсипаха от бараките.

Чу се взрив и една от сградите избухна и се превърна в титанична огнена топка, стотици горящи некси полетяха с писъци към небето във вихрушка от овъглена плът. Танковете на Спиралата напредваха, разораваха земята. Оръдията на вражеските танкове откриха огън и един SP57 политна във въздуха и се стовари с трясък върху друг танк. Двете машини експлодираха в огромна разцъфваща пурпурна огнена топка…

— Какво да правим? — изсъска Мелеза; беше се ококорил.

Извърна се. Картър го нямаше.

 

 

Кариерата се беше превърнала в бойно поле.

Некси бяха заели отбранителни позиции и стреляха с картечници JK59. Още една казарма политна в пламъци към небето, едновременно с един вражески танк. Той се завъртя бавно върху огнената възглавница, оръдието му изстреля един снаряд нагоре, докато огънят го поглъщаше. После плавно се наклони и падна на земята като изгорен и почернял метален скелет.

Картър тичаше през кариерата с наведена глава. С браунинг в ръка и свирепо изражение…

Четири малки черни хеликоптера се издигнаха рязко във въздуха. Вертикалната система за изстрелване на крилати ракети SM–7,8 VLS се извъртя, заредена с крилати ракети SL–7… но не откри огън.

Позна своите хеликоптери.

Картър изобщо не се прикриваше, куршумите и шрапнелите свистяха около него. Лицето му беше осветено от пламъците на горящите цистерни с левиатан. Картечен откос вдигна прах пред обувките му и браунингът просна един некс на земята. Картър спря, коленичи до некса, който дереше гърлото си, сякаш искаше да извади горещия метал.

— Къде е Дюрел?

Но нексът умря, преди да успее да каже нещо.

Зад танковете затрещяха картечниците на спецотрядите, които идваха на помощ. Като използваха тежките танкове за щит, те напредваха през осветената кариера, един SP57 избута горящо шаси на вражески камион от пътя им, после се покатери върху него и го смаза под веригите си.

Картър видя в далечината малки черни хеликоптери. Джем се качваше в един от тях. Картър погледна наляво към най-близката вишка и присви очи. Снайперистите стреляха, презареждаха и пак стреляха и той се затича към кулата, хвана се за хлъзгавата метална стълба и се закатери.

Куршумите свиреха покрай него, караха го да потрепва и ругае. Картър вдигна браунинга и свали трима некси с три изстрела в главата. Те се проснаха на земята — парцалени кукли, чийто мозък се смеси с чакъла в потоците кръв.

Картър продължи да се катери.

Кариерата се разкри пред него, бойно поле, на което имаше няколкостотин некса и спецотряди на Спиралата. Танковете бяха по средата на сцената. Картър видя да се приближават и други танкове с некси, явно от някоя резервна база…

— Гадове…

Отдясно хеликоптерът, в който бяха Дюрел и Джем, започна да се издига в нощта, двигателите ревяха, монтираните картечници сипеха куршуми в битката. Картър удвои усилията си, пот се стичаше по лицето и тялото му, той дишаше на пресекулки, погледът му шареше между битката и издигащите се хеликоптери…

Стигна до върха на стълбата.

Двамата снайперисти бяха заети — заети да раздават прецизна смърт.

Щом обувките на Картър стъпиха на грубите дъски, нексите се извърнаха, изглеждаха объркани. Картър гръмна първия от упор в лицето и видя как бледите бели черти се разпадат и кръвта плисва по гредите. Вторият некс замахна да го удари, но Картър се наведе, цапардоса го с левия си юмрук и заби десния си лакът в лицето му. Нексът отстъпи назад, Картър го ритна в гърдите и той се удари в преградата, преметна се през нея и полетя към земята.

Картър извади от колана си един миниатюрен матовочерен диск с размера на монета — проследяващ диск — и когато хеликоптерите минаха над вишката, изпъна ръка назад и го хвърли с всичка сила. Дискът се завъртя във въздуха и се закачи с щракане върху опашката на хеликоптера на Дюрел миг преди той да изчезне нагоре в мрака.

Задъхан и разтреперан, Картър погледна надолу към кипящата битка.

Куршуми се забиха в гредата зад него и във въздуха се разхвърчаха трески.

— Браво, момчета — измърмори той и взе един от снайперите на нексите. Вдигна го замислено, опря го на дървения парапет и се прицели в най-близката вишка.

Мерникът изщрака и двамата снайперисти изскочиха пред него във визьора. Бяха заети със стрелбата, пушките ритаха в облечените им в черни ръкавици ръце.

Картър се прицели и пусна един куршум.

Улучи некса в слепоочието, куршумът го свали от платформата само с половин лице. Вторият некс се сепна за миг, после се извъртя и куршумът се заби право в гърдите му и той също политна заднешком от вишката, краката му ритаха, докато летеше към земята.

Картър насочи вниманието си към третата кула.

И като се усмихна студено, уби снайперистите и там.

„И аз мразя снайперистите, да му се не види — отсече Кейд. — Хайде дай им да опитат собственото си лекарство… знаеш ли, че през Четвъртата война в Залива хванехме ли снайперист, направо го…“

„Кейд?“

„Ммм?“

„Млъкни!“

Картър се обърна към последната снайперистка вишка. Тя сееше смърт сред подкреплението от спецотряди до танковете долу и Картър се прицели в първия некс — видя как медните очи изскочиха във визьора му, можеше да прочете пълната съсредоточеност в тях, облиза устни, издиша…

Вишката избухна в ярки цветове и се разпадна, разцъфна в пурпур.

Нексите снайперисти бяха изпарени.

Картър се намръщи и проследи траекторията. И видя горе, на ръба на кариерата, кацнал като сърдито насекомо върху твърдата земя, със съскащи матрични двигатели, ВиТанка — специално разработения от Спиралата въздушен танк — каран от Симо.

Картър се ухили.

После видя как оръдието се завърта…

Към него.

— Стой бе!… — Спусна се към стълбата, молеше се като луд. Стъпи от външната страна и отпусна хватката си…

Стълбата затрака под ръкавиците му.

Земята бясно се приближаваше към обувките му… и изведнъж той видя от огромното оръдие на танка да изскача пламък и кулата над него избухна с разтърсващ взрив. Ударната вълна го събори от стълбата, той падна в храстите, парчета дъски се посипаха върху него.

Лежеше зашеметен. Видя как ВиТанкът се размърда, студеният матричен двигател изсвистя, машината подскочи към ръба и се спусна по скалистия почти отвесен склон — в гръб на нексите.

Три снаряда хвърлиха горящи тела във въздуха.

Още един унищожи последния танк на нексите.

Картър седна и се огледа.

Мелеза му се ухили.

— Картър, какво клечиш в храсталака? Гъза ли си подпали?

Картър видя, че гори, и бързо затупа по пламналите си дрехи.

— Опитах се да избегна снаряда — измърмори, докато Мелеза му помагаше да се измъкне от бодливите клони с псувни и подвиквания.

— Избягаха — каза Мелеза, когато ВиТанкът на Симо изрева зад гърба му, и спокойно се обърна. Люкът се отвори с трясък и се появи огромната бръсната глава на Симо, татуировките по врата му проблясваха от избилата пот.

— На сержанта му харесва тази игра! — извика той.

— Не си свършил още — каза Картър и посочи с пръст.

Един последен малък черен десантен хеликоптер се опитваше да излети. Издигна се във въздуха, после пак се спусна, двигателите му пищяха. После пак се издигна…

— Симо ще се погрижи за това — каза сержантът и изчезна в люка.

ВиТанкът — беше толкова близо, че ако протегнеше ръка, Картър можеше да го докосне — издигна туловището си върху студената възглавница от съскаща пара и оръдието изстреля снаряд, който улучи опашката на хеликоптера, откъсна я и машината се завъртя и се насочи с нос към земята. Разби се върху бетонната писта и избухна в пламъци…

Симо скочи от ВиТанка и хукна към хеликоптера.

— Какво правиш? — извика Мелеза.

Симо само повдигна рамене, стигна до горящия хеликоптер и измъкна един жилав мускулест мъж с жестоко обезобразено лице и червени очи. Мъжът беше в безсъзнание и Симо спокойно го завлече по-надалеч. Черният хеликоптер се взриви и изстреля облак черен дим в лунната нощ.

— Идват още танкове — каза Картър. — От долината. Видях ги от кулата.

Симо кимна и пусна Катенхайм на земята. Мелеза го претърколи по корем и върза китките и краката му. Симо тихо каза нещо на електронния си куб и няколко чакащи танка SP57 се обърнаха, веригите им се задвижиха по твърдата земя и оръдията им се завъртяха, за да посрещнат новата опасност.

— Викат ни — заяви гордо Симо — и ние идваме! Танковете са превозени с хеликоптери от една местна база в Италия, а повечето от танкистите дойдоха със самолет от Лондон… включително и аз! Браво, Мелез! Съобщението се върза със Свещеника и изведнъж всичко се изясни!

Картър запали цигара.

— Виждам, че си взел и ВиТанка, сержант.

— Моят ВиТанк. Италиански прототип. Двигатели „Дукати“.

Картър се намръщи, после се усмихна.

— Искаш да кажеш ВиТанка на Спиралата, нали?

— Мой си е.

Картър си пое дълбоко дъх, после сръчка Мелеза.

Симо се качи във ВиТанка и форсира студения матричен двигател.

— Отивам да трепя още некси! — извика им. — Сержантът не е виждал битка от много отдавна! На Сержанта скоро няма да му остане място за татуировки! — Подкара гърмящия ВиТанк през кариерата, разпръсна спецотрядите, които прочистваха района от оцелели некси… и изчезна от погледа им.

— Трябва да се качим на моторите и да се връщаме при команчито.

— Имаш ли план?

— Сложих опашка на хеликоптера на Дюрел.

— Значи знаеш къде отиват? Умен ход.

Картър взе куба на Мелеза и вкара някакъв код.

Кубът избръмча, докато проследяваше траекториите, и даде списък с възможни дестинации.

— Да, изглежда отиваме в… — Той простена.

— Къде?

— От всички шибани места!

— Къде, Картър?

Картър направи гримаса.

— Изглежда, че ще ни се наложи да идем в Египет.

— Мислех, че в Египет искат да те хванат?

— Искат. Всички ме искат много мъртъв.

— Защо?

— Дълга история, приятелю.

Мелеза ритна овързаното тяло на Катенхайм.

— Какво ще правим с този боклук? Дали може да знае някои отговори?

— Повече от сигурен съм. Ако му зададем правилните въпроси.

— Обзалагам се — отвърна Мелеза и дръпна от цигарата на Картър. Петима войници от спецотрядите откриха последния оцелял некс и го надупчиха на решето. — Обзалагам се, че е от онези корави копелета, дето не искат да говорят.

— Решението е просто — каза Картър и очите му просветнаха.

— И какво е то?

— Ще оставим сержант Симо да го разпита.

Мелеза кимна; наслаждаваше се на цигарата и се взираше в огньовете, труповете, опустошението. И изведнъж избухна в гръмогласен смях и поклати невярващо глава.

— За Джем ли си мислиш?

— Да — измърмори Мелеза. — Хайде, да се изнасяме оттук.

— Да се въоръжим и да се изнасяме. Симо може да ни даде информация и в движение.

— Мога ли да дойда с вас?

Картър се извърна и видя Мила. Тя го гледаше със странно изражение. Кръвта по кожата й беше засъхнала и той й се усмихна мило, уморено.

— Не.

— Може да имате нужда от снайперист.

— Не.

— Не можете да ме оставите тук — каза Мила и огледа с ужас бойното поле и труповете. — Това е и моя битка, нексите са и мои врагове. Аз ви помогнах да стигнете дотук — без мен нямаше да намерите следите на това… създание, което трябва да хванете.

Картър погледна — свирепо — Мелеза. „Какво още си й надрънкал?“, помисли си.

— Ще е опасно. — Постави ръка на рамото й, чувстваше се малко виновен, задето я беше прострелял.

— Мога да се грижа за себе си — каза Мила.

— Добре тогава — кимна Картър.

„Страхливец“ — прошепна Кейд саркастично.