Серия
Спирала (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quake, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

13.
Среща

Светлината в казармата беше оскъдна.

Симо стоеше в центъра на помещението само по бойни панталони и обувки. Гърдите му бяха целите в белези и татуировки, нагънати от мускули. Огромният войник нямаше нито грам излишна тлъстина.

В ъглите на помещението, предвидено да побира стотина некси, стояха няколко сурови спецагенти. Хагис и Мо бяха рамо до рамо, огромни мъже с лъснали като куршуми глави, единият британец, другият пакистанец — и двамата страховити воини. Скрити в сенките, с оръжие в ръка, стояха танкистите — Фес, Кавака, О, Реми, Рит Бирата, Роговски, Фалконър, Сагар, Греъм и Холцхаузен, цигарите им димяха към тавана. Кинан и Самасуво държаха по чаша чай в покритите си с белези юмруци, а Боб Боб изглеждаше отчайващо с петна от крем карамел — любимата му храна — по бойните панталони. Всичките с едва сдържана омраза наблюдаваха как Симо се протегна, издърпа Катенхайм на стола в центъра на помещението и бавно го върза за дебелата дървена облегалка.

После се приведе и се взря в червените му очи.

— Знам, че си кораво момче — изръмжа той, — и ако трябва да съм честен, хич не обичам да правя такива неща. Е, не много. Освен ако не съм в лошо настроение. Но ти знаеш отговорите на нашите въпроси, а ние имаме нужда от тях.

— Майната ти — каза тихо Катенхайм и се втренчи право напред.

Симо повдигна рамене, поразкърши се и му заби едно страховито ляво кроше. Всички чуха изпукването на кости, преди столът да се стовари на земята и Катенхайм да се озове загледан в дъските, зашеметен и окървавен.

— Симо? — каза Фес и размаха цигарата в татуираните си пръсти.

— Да?

— Не трябва ли да му зададеш въпрос?

— Ами, да — кимна Симо и отново изправи Катенхайм.

— Това не е честен процес — спокойно каза Катенхайм и вдигна поглед към Симо. — Веднъж, когато правехме десант с парашути в Колумбия, бях пленен от врага. Наркопроизводителите ме измъчваха дни наред с алкални пречистващи вещества — резултатът от работата им се вижда. И знаеш ли какво, сержант Симо? Не им казах и дума. Думичка не продумах, докато другарите ми не ме откриха и не изгориха врага — жив — в големи ями. Имам споразумение с болката, господин Симо. Аз и болката просто сме се споразумели да не се споразумяваме.

Симо кимна и му шибна един отляво, разби носа му, столът отново падна с трясък и се удари в дъските. Симо се наведе над Катенхайм, ниско, лицето му се изкриви, усети, че огромният му гняв се надига. Останалите танкисти се оттеглиха в сенките. Никой не искаше да е наблизо, когато Симо избухне.

— Сержантът много съжалява, че си страдал в ръцете на врага. — Той се изхили гадно. — Но съм виждал как хиляда петстотин шейсет и трима мъже — и некси — умират. Може да се каже, че сержантът е професионалист. Може да се каже, че сержантът душа няма. Може да се каже, че сержантът е сключил споразумение с дявола. Както и да е — или отговаряш на въпросите, или болката ще е невероятна.

— Мога да живея с болката — отвърна Катенхайм тихо, докато изправяха стола и някой подаде на Симо дълъг тежък метален прът. Симо замислено го завъртя.

— Постигнал си вътрешен мир. Това е добре, така мисли сержантът. Сега трябва да разбера каква е връзката между Дюрел и „Левиатан Фюълс“. Трябва да разбера защо некси пазят помпените станции. Трябва да разбера и къде отиде Дюрел с другарчетата си.

Катенхайм гледаше право напред, стиснал здраво устни.

Повечето танкисти извърнаха поглед, когато Симо замахна с металния прът.

Знаеха, че нощта ще е дълга.

 

 

Двата свръхмощни двигателя на команчито бръмчаха тихо.

Прекосиха югозападната граница на Словения и се отправиха към Адриатическо море. Слънцето изгряваше и спускаше нишки мека оранжева светлина над сребърните вълни; огромната водна шир се разпростря пред тях.

Картър, чувстваше се смазан и изтощен, провери сигнала от проследяващия диск и се усмихна. Представи се как Наташа лежи върху болничното легло и усмивката му се превърна в свирепа гримаса.

Главата му беше пълна с объркани мисли.

И омраза.

И… изтощение.

„Колко още мога да продължавам?

Колко дълго още мога да се бия? Да убивам?“

„За вечни времена, амин!“ — отвърна Кейд.

„Кой те измъкна с ритници и крясъци обратно на бял свят?“

„Просто си мислех“.

„За?“

„За Джем. Знам слабостта му“.

„И тя е?“

„Аз не съм порта. Когато се срещнем отново с това копеле, просто ме остави аз да го изработя. Ще видим тогава кой е по-силен“.

„Ще те изработя аз теб — отзад!“

„Чувството ти за хумор ми дава живот, господарю!“ — изхили се Кейд.

Команчито префуча ниско над морето и се насочи на югоизток към бреговете на Хърватска и после към Албания. Когато минаха над Йонийско море, на запад от Гърция, електронният куб на Картър тихо избръмча.

— Да?

— Картър, говори Свещеника.

— Отдавна не съм те виждал, фанатико. Какво искаш?

— Трябва да се срещнем.

— Малко съм зает.

— Отдели ми време.

— Не ме чуваш, отче. Прекалено съм зает за социални мероприятия с вещи в Библията фанатици, пък било то и шефове на тайната полиция на Спиралата.

— Картър, важно е. Свързано е със Спиралата, с Джем и Наташа.

Картър мълчеше зад стъклената маска на шлема.

— Какво предлагаш? — попита тихо накрая.

— Отиваш към Египет. Сървърът те засече. Отбий се до Крит, координати 224.361.762. Ще дойда при първа възможност.

— След колко време?

— Не мога да кажа. Току-що разбрахме каква е играта на Дюрел. Ще те осветля веднага щом се видим.

— Дано наистина да е важно, отче.

— Важно е, Картър. Повярвай на мен и на Господ.

— Господ? Сигурен съм, че това копеле отдавна ме е изоставило.

Електронният куб млъкна. Картър се взираше в сребристото море под бръмчащата бойна машина. Спомни си всичко, което бяха преживели, спомни си за Фойхтер и Дюрел, за процесора QIII и ролята на Свещеника в събитията, които за малко не сринаха света.

„Мислиш ли, че и той може да е предател?“ — попита Кейд.

„Не… Не знам. Трудно ми е да се доверявам на хората, да кажем, в настоящия световен климат“.

„Остави ме да го убия“ — изсъска Кейд.

„Господи, не можеш ли да смениш плочата?“

„Денят, когато умра, ще е денят, в който ще спра да убивам — отвърна Кейд. — И ти си същият, момче, братле. Същият си. Ние сме едно цяло, еднакви сме като зрънца в грахова шушулка“.

Пътуваха мълчаливо към далечния слънчев остров Крит.

 

 

Фреди изгаси двигателя и кимна. „Хммм — помисли си, — този левиатан явно е голяма работа! Може би Шарлот все пак бе права?“

Излезе от колата и застана в мрака с ръце на кръста. Извади цигара. Забеляза, че ръцете му треперят — леко. Когато запали, видя недоизмитите петна кръв по пръстите си.

Земята под краката му се разтрепери.

Леко полюшване…

Леко предупреждение.

Земетресението пееше стържеща песничка за лека нощ.

Фреди стоеше сред мочурищата и пълнеше дробовете си с никотин. Отиде до багажника на хондата и го отвори.

Там лежаха увити в найлонови чували за боклук частите на Шарлот.

Фреди въздъхна.

„Защо не можеш да си нормален?“ — помисли си.

Наведе се и извади дълъг пакет. Беше увит прилежно и Фреди се гордееше с това колко здраво е залепил лепенката по краищата, за да не се разтече кръвта.

Разхили се, стъпи в пирена и се отдалечи от хондата. Пиренът беше мокър, извиваше се и поддаваше под краката му. Носеше крака на Шарлот под едната мишница и лопата под другата.

Нямаше нужда дупката да е дълбока.

Плитък гроб.

Намери подходящо място.

Започна да вали. Той пусна опакования крак на земята и се чу глухо „туп“. Заби лопатата и острият й край потъна дълбоко. Лопатата се заби още няколко пъти. Фреди махна чимовете.

Бавно започна да копае.

След двайсетина минути едва си поемаше въздух, от устата му в ситния дъжд излизаше пара. Дупката беше доста голяма — във всеки случай достатъчна за трупа на бившата му любима.

И тогава Фреди усети угризение.

Призна си, че Шарлот едва ли заслужаваше това, което бе получила. Призна си, че смъртта и разчленяването са подаръци, които човек не бива да поднася с лека ръка. Призна си, че заравянето сред блатата е прекалено жестоко наказание за непрестанното мърморене, хленчене, заяждане и емоционално изнудване.

Фреди се усмихна.

Очите му проблеснаха — леко налудничаво.

Но пък… но, но, но, шибаното „но“!

Изсипа още една лопата пръст върху купчината. Миришеше на кал, на пръст, на мухъл — така, както трябваше да мирише един гроб.

Нещо проблесна в дъжда, в далечината, от другия край на блатата.

Чуха се гласове, призрачни гласове:

— Върти педалите, дебелако, върти педалите!

— Това лудост ли е, или тренировка?

— Сигурно е лудост. Да виждаш някой друг навън в дъжд и сняг?

— Тъпи колоездачи. Страхливи путки!

— Да, малко застудее и веднага се прибират. Женки!

Фреди изви глава вляво. Присви очи. От носа му се стичаше вода.

Ярки светлини проблеснаха в дъжда.

— Какво е това, по дяволите? — промърмори той.

Два халогенни фара. Фреди чуваше пуфтенето, пъшкането — и смях. В усилващия се дъжд се появиха двама колоездачи, сребристите им титанови колела лесно газеха в калта, фаровете светеха. Бяха с бойни униформи, непромокаеми, и с военни пустинни шапки. Спряха на няколко метра. Фаровете отрязаха едно светло парче от нощта и осветиха Фреди, лопатата, дупката и увития в чувала крак.

Двамата брадати мъже се вторачиха в него.

— Какво прави този, Равиоли?

— Де да знам, Уорцел?

И двамата не откъсваха поглед от Фреди, присвиха очи, за да видят по-добре, после слязоха от колелата и ги оставиха да паднат в калта. Направиха една крачка, после още една. Фреди отстъпи назад.

— Какво правиш? — попита Равиоли; козята брадичка правеше лицето му доста злокобно на тази светлина.

Фреди потрепери и пусна лопатата.

— Това да не е гроб? — изсъска Уорцел, кръглото му лице с рошави вежди и гъста черна брада проблесна в мрака.

— Имам лошо предчувствие, по-лошо, отколкото когато глътна оня червей и трябваше да те водя в болницата и онзи алкохолизиран кретен ти изгори устната. Какво има в пакета, а?

Те се приближиха, надвити от любопитството.

Фреди пак отстъпи назад и в пристъп на внезапна паника хвърли лопатата и хукна да бяга. Тичаше през мочурищата, спъваше се в храстите в тъмнината, проливният дъжд му пречеше да вижда, сляпа паника изпълваше душата му. Тичаше и тичаше, напъваше се до степен, до която не беше мислил, че може да стигне. После изведнъж рязко спря, задъхваше се, нервно се оглеждаше.

„Къде съм?“

По дяволите.

„Къде е колата?“

„Кучка!“

Заслуша се дали двамата непознати го преследват. Въртеше се в мрака, разтреперан, притеснен, умът му беше пълен със скачащи сенки.

И усещаше…

Усещаше нещо тук.

Напрегна зрението си колкото можеше. Знаеше, че нощта върти номера, а и места като мочурищата се славеха с призрачността си по мръкнало. С Шарлот често идваха тук преди години, преди да си имат собствена къща — мочурищата бяха хубаво място за таен секс. Но много пъти, дори и в изблиците им на страст, докато Шарлот стенеше за нов тостер, прахосмукачка или тропическа ваканция, светлината се преместваше призрачно или вятърът стенеше из потискащия мрак и на човек му се струваше, че някой маниак с нож в ръка ще се появи всеки миг.

„Каква ирония на съдбата“, каза си горчиво той… и изведнъж нещо огромно, черно и движещо се по-бързо от мисълта го удари. Видя медни искри и усети ужасна болка. Задави си, започна да се задушава от собствената си кръв, когато подобна на меч лапа разпори гърдите му. Тъмният пирен беше толкова хладен върху лицето му — миришеше свежо, както в деня, когато за пръв доведе Шарлот в тази романтична райска пустош…

 

 

Уорцел коленичи до пакета и смело го опипа. Погледна Равиоли, който го зяпаше — малко слисано, с отворена уста и сбърчен от погнуса нос.

— Отвори го — нареди Равиоли.

Уорцел се намръщи.

— Няма. Може да е труп.

— Джуджешки?

— Искаш да кажеш на джудже?

— Както и да е. Хайде, няма да те ухапе. Ако е труп, явно е мъртъв. Сигурно е някакво порно скривалище.

— Няма нищо лошо в порното.

— Не съм казал, че има.

Настъпи пауза за размисъл.

— Тогава защо ще го заравя?

— Откъде да знам. Ще го отвориш ли, или няма? Пак ли ще цивриш, че никой не ти обърна внимание на купона само защото изпи половин бутилка текила? Като същински путьо!

— Поне не съм се шибал с рунтава негърка!

— Хей, отдавна я разкарах…

Нещо изщрака.

От мрака зад осветената дупка се чу звук като от драскане на нокти.

Огромна фигура се изправи в тъмнината, загадъчно скрита в сенките на ръба на ярката светлина от фаровете.

Равиоли и Уорцел спряха да се джафкат.

Една голяма тъмна от дъжда глава се подаде на светло, проблеснаха две медни очи. Земята под краката им леко се разтрепери и Равиоли и Уорцел отстъпиха от дупката, лопатата и отрязания крак. Облизаха сухите си устни и преглътнаха, гърлата им бяха пресъхнали. Спогледаха се нервно, сякаш за да се уверят, че това не е лош мираж.

— Хубаво кученце — каза Уорцел.

— Това не е куче.

— Мислиш, че не знам ли? Да не мислиш, че мисля, че е магаре?

— Мисля, че трябва да бягаме.

— Да бягаме или да се бием?

— Или… третата възможност?

Равиоли извади едно марсче, обели го и отчупи парче, карамелът се разтегна. Уорцел погледна приятеля си.

— Ще го примамя с парче шоколад. — Не изглеждаше кой знае колко уверен.

Съществото… изръмжа.

Равиоли и Уорцел хукнаха да бягат и усетиха как нещо ги блъска със силата на влак, който се забива в стена. Нокти раздираха плът в тъмното, замахваха с премерени движения. Кръв и вътрешности изпълниха празния плитък гроб. Две тела се пръснаха, разкъсани на парчета, кожа, кости, вътрешности и мускули се въргаляха наоколо, празни тъмни очи гледаха нагоре към пороя.

Страшният звяр се обърна, очите му проблеснаха за миг като миниатюрни слънца, уловени в лъчите на халогенните фарове, и зад колелата се появиха още фигури в дъжда: две, три, четири, пет… двайсет… тъмни тела с лъскави хитинови брони. Крайниците им бяха бронирани и завършваха с нокти, съществата се движеха предпазливо, с издути мускули, а светът се тресеше от надвисналото, усилващо се земетресение. Очите им се обърнаха към далечните светлини на града и мириса на човеци в него.

Хукнаха в нощта.

И изчезнаха.

 

 

Айвърс се загледа с невероятна досада в сондата от титанов карбид VII, която се въртеше на високи обороти в защитната си обвивка „Плас–7“. Платформата под краката му беше солидна, страстта му към Мишел се засилваше, докато часовникът отброяваше минутите до следващата им среща… но нещо отвътре го човъркаше…

Иглата.

Иглата на… любопитството.

— Хей, Олдройд?

— Да?

Олдройд наближаваше четирийсетте и макар че беше нисък, компенсираше ръста с нрава си. Беше весел, жизнерадостен — някои биха казали дори шумен. Винаги ръсеше разни щуротии, вицове, еротични простотийки. Много хора го подценяваха, но това си беше за тяхна сметка. С една усмивка можеше да унищожи коктейл, пълен с гости. С един виц можеше да захлупи цял легион от прехвалени комици. С голия си задник по телевизията можеше да засегне цяла нация. Което беше правил четири пъти в живота си, поне досега.

— Знаеш ли, когато инспекторите дойдоха заедно с онзи с мантията?

— Дюрел?

Айвърс погледна Олдройд в очите — за пръв път доброто настроение в тях се беше изпарило. Зачака да чуе някоя простотия, но такава не последва. „В живота май има неща, които просто не са смешни“, реши той.

— Мисля, че са слизали в тунела под контролната станция.

— Защо мислиш така? — Ухиленото лице на Олдройд беше съвсем сериозно.

— Не знам… оборудването като че ли е преместено. — Айвърс повдигна рамене. — Забрави, забрави, че изобщо казах нещо. Май ми се привижда.

Олдройд се изсмя:

— Момче, трябва да си намериш приятелка. Аз така се лекувам от странни помисли.

Айвърс избухна в смях и отново тръгна да проверява сондата. В главата му се въртяха разни фантазии — фантазии за малки коли с големи двигатели, амбицията му да смени двигателя на миникупър с 24 цилиндрово чудовище… и несекващата му нужда да обсипва с любов, грижи и внимание най-любимото от любимите си хобита — състезанията по мотокрос, за предпочитане с „Дукати“ 1296 кубика.

Гласът на Кени се чу от командната кабина, леко разтреперан:

— Нещо става на горния етаж.

„На горния етаж“ означаваше на повърхността. Извън сондажната.

Айвърс се намръщи.

— Какво по-точно?

— Дойде заповед да спрем сондата.

— Да намалим оборотите ли?

— Не, да я спрем.

Айвърс поклати глава, но…

Кени вече натискаше копчетата. Огромната сонда забави ход и със съскане спря. Странна тишина се възцари на подземната площадка.

Айвърс вдигна нервно поглед нагоре.

Усещаше тежестта на света, а той тежеше здравата.

— Хайде. — Останалите се качваха в асансьорите, видя как колегите му изчезват вътре. Олюля се, точно преди асансьорът да потегли, падна на колене върху дървената платформа и погледна нагоре.

Сирените на конзолата се включиха.

Айвърс се обърна и забърза към асансьора, който водеше под платформата. Беше с ограничен достъп, водеше към дъното на шахтата и осигуряваше пряк контрол върху сондата. Натисна ръчката и се загледа надолу в тъмното.

Облиза устни.

„Слизането долу е забранено“, предупреди го вътрешният му глас.

Но той знаеше. Знаеше, че нещо не е наред.

Пое си дълбоко дъх, влезе в асансьора и натисна копчето. Усети как цялото му тяло се свива, излезе на малката метална работна платформа.

Беше много тъмно. Но нещо светеше и върху него просветваха сини цифри.

Айвърс се намръщи, приближи се, наведе се, накрая коленичи, за да погледне по-отблизо. Малък метален куб беше прикачен към тънка продълговата кутия. Цифрите просветваха върху него.

— Какво е това? — прошепна той и се изправи.

И тогава чу шум — стъпки зад гърба си.

Извърна се и видя дулото на пистолет, насочено право в лицето му. Премигна, преглътна и се опита да направи крачка назад. Но се озова до металната стена и нямаше къде да мърда. Нямаше изход. Нямаше път към свободата и живота.

Фигурата беше стройна, атлетична, облечена в прилепнал гащеризон и носеше маска. Очите й просветваха като разтопена мед и изгаряха Айвърс със страшна сила.

Айвърс закри лицето си с ръце, сякаш можеше да спре куршума.

— Не… — прошепна.

Нексът се приближи, пистолетът се провря през пръстите му, дулото опря челото му и се плъзна по внезапно избилата пот. Айвърс затвори очи. Започна да се моли, образи преминаваха като сцени от филм през разбърканите му мисли…

Сълзи се стичаха по бузите му.

Пръстът на некса безчувствено се сви на спусъка.

— Не — прошепна Айвърс.

И тогава стана невъзможното. Пръстът се отпусна и Айвърс отвори насълзените си очи. Нексът беше наклонил глава, медните му очи все така го гледаха, без да мигат.

Съществото махна с пистолета.

— Днес ти е щастливият ден. Хайде. Чупка!

— Аз…

— Върви. Но първо един съвет.

На Айвърс му се гадеше от тези медни очи, насмалко да се напикае — но вонята на урина не го изпълваше с особен ентусиазъм, затова се стискаше.

— Има неща, които съдбата не ти е отредила да видиш — продължи тихо нексът, гласът му беше безполов. — Това е едно от тях. Дръж си устата затворена. Или ще се наложи аз да ти я затворя.

Айвърс си плю на петите.

Нексът спокойно скръсти ръце и потъна в сенките.

 

 

Команчито се спусна над Средиземно море, перките проблясваха на светлината на слънцето, свръхмощните двигатели пищяха.

Военната машина се носеше над сребърните вълни и вече пресичаше бреговата линия на Крит между Кератокамвос и Йерапетра от южната страна на острова. Картър кацна на скалната площадка, която Спиралата използваше при тайни операции — на километри от цивилизацията — и двамата с Мелеза бързо разтовариха моторите и покриха хеликоптера с мрежа с преплетени изкуствени листа.

Запалиха моторите и Мила се метна зад Картър. Подкараха през камънаците и скоро излязоха на тесен криволичещ път. Картър спря КТМ-а — двигателят вибрираше между краката му — и погледна към проблясващото море. Есенното слънце бе високо в небето.

Пое си дълбоко дъх, чувстваше се едновременно свободен и заробен — дръпнат за каишката от Свещеника и молбата му за среща. Знаеше, че е нещо важно, а и Свещеника специално беше споменал Наташа.

— Майната му!

Даде газ и задната гума забуксува и вдигна облак прах по набраздения от вятъра прашен път. После буквално изстреля мотора с бясна скорост по пътя.

Мила се притисна здраво в него, косата й се развяваше от лудешкия вятър — и си помисли доколко е разумно да са без каски…

Очите на Картър се насълзиха, той се отпусна в ритъма на мотора и остави ума си да се слее с машината. Усещаше ударите на гумите по неравния терен, бесните вибрации от напуканата земя в дръжките на кормилото — и се ухили срещу вятъра, без никакво чувство за хумор, докато взимаше един рязък завой. Наклони се силно на една страна, усети как Мила се извъртя зад него — бореше се със законите на физиката, — гумите се плъзнаха и едва успяха да се задържат върху прашния път.

Зад тях се вдигна облак прах.

Мелеза се закашля и изруга Картър с всичка сила.

След двайсет километра видяха покрайнините на Йерапетра от издадената скала, която гледаше право към тесните улици на Като Мера — стария град на Йерапетра, и Калес — средновековната крепост, приютявала някога пиратите сарацини.

Картър спря и се загледаха към традиционните белосани къщи. Мелеза най-сетне ги настигна, кашляше от праха и псуваше Картър.

— Ти си шибан маниак!

— Старая се — каза провлечено Картър със стиснати зъби. — До „Серакина“ ли ще ходим?

— Координатите са оттам.

Картър подкара мотора нагоре по стръмното, усети как Мила забива нокти в кръста му. „Серакина“ бе малка бяла сграда, едноетажен хотел и бар с изглед към Средиземно море. Пътят към него минаваше между два хълма и осигуряваше един-единствен вход и изход към двора. Масите и столовете бяха наредени на обширна оградена морава. Брегът над разбиващите се вълни беше отвесен.

До хотела бяха паркирани две коли — едно беемве и до него джип, с тъмни стъкла.

— Виждам, че Джордж си е у дома — изръмжа Мелеза, когато подпряха моторите на сянка до бялата стена и протегнаха схванатите си гърбове. Нарамиха раниците и тръгнаха към предната врата, която беше отворена и даваше достъп до прохладата вътре.

— Джордж? — изрева Мелеза.

Появи се огромен чернокож. Бицепсите му бяха по-дебели от бедрото на нормален мъж, лицето му беше свирепо и покрито с белези. Но намръщената му физиономия се разтегна в лъчезарна усмивка, когато видя Мелеза. Двамата се прегърнаха като стари приятели и се разсмяха.

— Помиярът се върна.

— Мелеза искаш да кажеш. Спомняш ли си Картър?

— Помня го — отвърна мускулестият мъж — и прикова страховития поглед на кръглите си очи в Картър. — Този път няма да ми създаваш проблеми.

— Това е нещо, което не мога да обещая — каза спокойно Картър.

Джордж го изгледа втренчено, после се обърна към Мила.

— Боже, какво прекрасно същество. Как се казваш?

— Мила.

— Пътува с нас — обади се Мелеза.

Джордж кимна.

— Защо не седнете на слънце, а аз ще ви донеса нещо за пиене. Изглеждате ми изтощени.

— Мога ли да се изкъпя някъде? — попита Мила.

— След секунда ще се погрижа за теб, съкровище — изчурулика Джордж и Мелеза му се усмихна лукаво.

— Няма да е лошо да й намериш и чисти дрехи. Смени и превръзката на раната й. Знам, че много те бива по превръзките, а и няма да пропуснеш възможността да я опипаш.

Картър и Мелеза се запътиха през моравата към ръба на скалата и дървените маси. По това време на годината туристическият поток беше намалял — хората си бяха заминали след разгара на лятото, — а и след скорошните земетресения и непредсказуемите им последствия и епицентри много хора предпочитаха да не пътуват. Туристическият бранш беше пострадал сериозно от катаклизмите, но това беше добре за агентите на Спиралата.

Мелеза цапна Картър по врата.

— Как си?

Картър въздъхна и го погледна.

— Скапан. Мислех, целият ще съм натрошен след падането от кулата. А и Джем не ми излиза от главата…

— Е, бил си на война, копеле.

— Чувствал съм се и по-зле.

Картър млъкна и се загледа към искрящото море. Чуваха как вълните се разбиват долу в скалите. В далечината Йерапетра блестеше като древна история за незнайни чудеса.

Чуха бръмчене на двигател, мощен двигател, който форсираше нагоре по стръмното. Картър автоматично постави ръка на браунинга си. Двамата с Мелеза се загледаха в единствения вход към двора на „Серакина“.

Черен ландкруизър „Тойота“ 70 4×4 изникна пред очите им и паркира. Вратата се отвори и от нея излезе жена с атлетична фигура. Погледна ги почти равнодушно… и те замръзнаха.

— Това не е ли… — заекна Мелеза.

Картър кимна и преглътна.

Беше висока и стройна, с бяла кожа, носеше черни панталони и черна блуза с къс ръкав. Лицето й беше овално и имаше лунички под пронизващите зелени очи. Косата й беше дълга, права, тъмнокафява и се вееше зад гърба й. Носеше червена шапка.

— Вие двамата не…

Картър отново кимна бавно. Гледаше как жената също кима — от неудобство или като поздрав, — после се извърна и изчезна в къщата.

„Какво прави тая кучка тук?“ — изсъска Кейд.

Картър не отговори.

Не можеше да отговори.

От много отдавна не беше виждал Рокси.

Беше минало много време, откакто се опита да убие Рокси.

Загорча му на душата.

 

 

Джордж дойде с поднос с четири бутилки бира и огромна чиния с мезета. Мелеза ги погледна подозрително.

Джордж се ухили.

— Не ме гледай така, лошо куче. Това е врази джида, а това е колокичокорфадес. Слънцето грее и има една прекрасна дама, която се нуждае от баня и от професионалната медицинска помощ на милия Джордж.

— Дръж се добре с нея.

— Винаги се държа добре.

— Различни култури, различни обичаи каза Картър. — Не бъди английски дивак, отгледан на яйца и чипс.

Джордж зашляпа през тревата с джапанките, изглеждаше не на място с огромните си габарити. Раменете му се присвиха, за да може да се провре през вратата. Мелеза сграбчи бирата си, изпи я до половината на една глътка, млясна и доволно избърса уста.

— Жестоко! Не мислех, че ще пия бира пак някога, не и откакто нексите ми опряха дулото в главата, пребиха ме и ме метнаха в камиона. Картър, този път враговете ни са страшни.

— Не искат да легнат и да умрат тия гадини — съгласи се Картър, взе бирата и се загледа в кафявата бутилка. Допря изстуденото стъкло до устните си и чу как някой шумно си пое дъх в главата му — съскането на Кейд…

Картър спря, притвори очи и отпи голяма глътка.

Страхотен вкус.

— Какво се е случило между теб и Джордж? — попита Мелеза и бодна подозрително от колокичокорфадеса. Можеше да се закълне, че храната го гледа от чинията.

Картър повдигна рамене.

— Веднъж убих няколко негови клиенти.

— Лоши хора?

— Винаги убивам лоши — отвърна сериозно Картър и изведнъж добави: — Чакай ме тук, отивам да се обадя на Ники.

Покритото с белези лице на Мелеза пребледня.

— Ще… ще…

— Дали ще й кажа за Джем? Шегуваш се. Какво да й кажа? Да, открихме Джем, не е мъртъв, врагът явно го е трансформирал в нещо като свръхнекс, има броня по тялото и се опита да ме убие. Много ще я зарадвам.

— Някой трябва да й каже.

Картър разтърка очите си.

— Аз не мога да го направя. Силите ми са на изчерпване, Мелез. Да. И волята ми за живот се изчерпва. Този свят нещо съвсем се побърка.

Мелеза кимна. Картър отиде до ръба на скалата, хвана оградата и за миг — за частица от секундата, отлитаща частица от безкрайността — Мелеза си помисли, че ще скочи. Картър извади електронния си куб и набра няколко цифри.

„И волята ми за живот се изчерпва“.

Мелеза потрепери.

„Щом човек като Картър е готов да се предаде, тогава каква надежда остава за всички нас“, помисли си той гневно.

 

 

— Ники?

— Картър? Някакви новини?

— По следите му сме.

— Видя ли го?

— Не — излъга той. — Но не е мъртъв.

— Слава Богу!

Ледено острие прониза сърцето му. Представяше си лицето на Ники. Четеше изражението в очите й. Разбираше сълзите й…

„Кажи й“ — тихо се обади Кейд от дъното на съзнанието му.

„Не“.

„Кажи й, мамицата ти! Тя е голямо момиче, ще се справи. Хайде зарадвай я!“

Картър стисна зъби.

— Как е Наташа?

— Стабилизирана. След като ти тръгна, нещата се влошиха, но лекарите се потрудиха здраво и й спасиха живота. Но трябва да побързаш — не могат да кажат колко още ще издържи.

Картър погледна надолу към скалите и разбиващите се вълни. Светлосиньото море се вълнуваше цяла вечност; морският бриз го изпълни с чувство за простор и живот. Пое си дълбоко, много дълбоко дъх. Стана му хубаво.

— Не я оставяй да умре — тихо промълви Картър.

— Правя всичко възможно — отвърна Ники. Картър усети усилието в гласа й. И не разбра защо каза следващото изречение, не можа да си обясни лъжата…

— Ще открия Джем и ще го доведа.

Прекъснаха връзката и Картър остана да стои, облегнат на оградата, остави бризът да роши косата му и да успокоява раните по покритото му с белези лице.

— Мамицата му!

Безсилието горчеше.

Мелеза изникна до него. Сложи ръка за втори път на рамото му и за пръв път Картър се зарадва от допира, зарадва се на компанията. Обърна зачервените си очи към Мелеза и усети как гневът му се стопява като нагрято масло.

— Страхувам се, Мелез.

— Недей.

— Страхувам се, че ще умре.

Мелеза недодялано го прегърна, притисна го силно.

— Чуй ме хубаво, Картър. Никога не съм те виждал такъв, но искам да запомниш едно: аз съм до теб и съм готов да дам живота си за теб и за Наташа. Ще намерим машината и ако трябва да убием Джем междувременно, той ще стане жертва на войната. Не ние определяме шибаните правила и няма нужда да играем по тях. Сега ела да седнеш и да си допием бирата или ще ти я вкарам на система, за да съм сигурен, че ще си пиян, когато пристигне Свещеника!

— Свещеника. — Картър се разсмя и разтърка очите си. — Мелез, наздраве, копеле. Благодаря. Може да си помияр, може да си пич и знам, че в акъла ми се въртеше мисълта да ти пръсна черепа, докато бяхме в болницата… но… а бе, благодаря ти.

— Няма за какво, копеле.

 

 

Небето беше натежало от тъмновиолетови облаци. Огромни вихри изпълваха нощта и закриваха луната. От време на време някой лъч се провираше и се плъзгаше нерешително по морето, по черните бурни вълни. Лъчите танцуваха върху тях, вкусваха от пенливите гребени, галеха отвесната скала, която водеше до ниска груба ограда, до която стоеше един мъж, целият в черно. Стоеше безгрижно, спокойно, бризът рошеше късата му коса. Между тънките, здраво стиснати устни висеше свита на ръка цигара и оцветяваше тъмнината със сиви кълба дим. Мъжът се закашля от острия гръцки тютюн, загледа се в лунните лъчи, които се процеждаха през надвисналото буреносно небе, и вдигна бутилката към устните си.

Отпи една глътка.

Дълга глътка.

— Мамка му! — каза Картър. — Не мога да чакам повече.

„Трябва“ — прошепна Кейд.

„Защо да трябва? — Ръмженето беше пълно с подклаждана от уискито агресия. — Какво знаеш ти за това, по дяволите?“

„Свещеника идва. Той има информация. Но може да ни предаде и тогава ще го убия. Ще си припомня вкуса на смъртта“.

„Кейд… наистина ми писна от теб. Писна ми от вонята на метал в главата. Писна ми от шибаните ти гадни съвети… Какво си ти? Какво искаш от мен? Защо просто не се разкараш?“

Тишина.

Картър вдигна бутилката с евтино гръцко уиски. И удари още една голяма глътка. Малко се разля по черното му яке и примесената с уиски слюнка проблесна върху устните му; той я облиза.

„Знаеш, че ще умре“.

„Мамка ти!“

„Не се крий от истината, Картър. Не се крий зад глупостта си!“

„На тебе пък какво ти пука?“

„Искам… да ти помогна“.

„Помагаш само на себе си“.

„Не е вярно, Картър. Изобщо не е вярно — ами в Египет, всичките арабели с картечници? Или в Полша? Онзи шибаняк с гаротата? Ами Белфаст… не ме карай да започвам с Белфаст. Трябва да се махнеш оттук, Картър. Още сега. Върни се при команчито, майната му на Мелеза и на онази кучка със снайпера. Ще е както едно време, само ние двамата…“

„Ще изчакам Свещеника“.

„Няма да ти хареса това, което ще ти каже“.

„И какво е то?“

„Повярвай ми“ — отвърна тайнствено Кейд.

„Махни ми се от главата“.

„Свещеника ще пристигне след няколко часа, на зазоряване. Трябва да решиш, и то още сега… Ако се срещнеш с него, няма да ти хареса това, което има да ти казва. То ще заплаши живота на Наташа… А и стига си хленчил вече за тази умираща кучка…“

Картър се намръщи и пак отпи от евтиното уиски, което изгори гърлото и стомаха му с парещия си вкус.

„Откъде знаеш? Как може да знаеш такива неща?“

„Повярвай ми — знам“.

Зловещият глас на Кейд заглъхна и Картър се заслуша в морето, което се разбиваше в скалите под лунната светлина. Намръщи се, докато си припомняше случайни събития от живота си, които неизменно водеха до безумния миг, в който Наташа пропадна със сградата във вихъра на земетресението.

Спомни си как скача и как бетонът го поглъща.

Спомни си последната им целувка. Дълго, изпълнено с копнеж, сладко на вкус докосване на устни.

И си спомни Кейд… който изпълваше пиянските му сънища със саркастичните си забележки…

Кейд.

„Кейд…“

Нещо се опря в гърба му — ръка, позната. Беше Рокси — стоеше зад него и гледаше към тъмното море. Той дълго не промълви нито дума, чакаше умът му да се успокои. После се извърна и се вгледа в изумруденозелените й очи. Ръката й се плъзна и остана да лежи на хълбока му като натрапник.

Картър потрепери.

— Искаш ли уиски?

— Мислех, че си отказал пиенето.

Картър се ухили кисело.

— Никога не си харесвала страстта ми към „Лагавалин“, нали?

Рокси се усмихна и овалното й лице пламна като раждането на ново слънце. Картър отпи от бутилката, посегна и я погали по бузата.

— Просто искам да кажа…

— Шшшт… — Тя докосна устните му с пръст и поклати глава. — Няма нужда да го казваш. Знам.

— Знаеш?

— Да.

— За него?

Тя кимна, после застана до него и се облегна на оградата. Ветрецът развя правата й кестенява коса и тя затвори очи, наслаждаваше се на прохладата.

Картър премигна.

И си спомни.

Спалнята. Набъбналите й гърди, страхът, изписан на лицето й, треперенето на пръстите, съблазнителното пулсиране на шията й.

— Ти си луд! — беше извикала, без да откъсва очи от пистолета в ръката му, а езикът й се беше стрелнал и беше навлажнил страха й. Кейд се беше загнездил като червей в ума му, шепнеше, просъскваше, объркваше го…

„Убий я. Тя ще те предаде — ще ни предаде. И ще станем на нищо. Ще се превърнем в пепел и прах. Направи го… или ако си такъв страхливец, остави на мен да го направя…“

Картър беше минал покрай нея, беше хвърлил пистолета в езерото, а Рокси го беше напуснала, набързо беше навлякла дрехите си, необузданият им див животински секс от предишната нощ беше забравен в бързината да се махне от него… От брега на езерото я видя как си тръгва.

Върна се, легна на леглото, където още се усещаше мирисът й и възбуждащото ухание на парфюма й…

И заплака…

— Мисля, че имаш проблем.

Картър рязко се върна в реалността. Погледна я. Стори му се странно — почти сюрреалистично — да разговаря с човек, за когото е мислил, че никога повече няма да види. Бяха минали години — четири или пет поне, не си спомняше вече, откакто тя си беше тръгнала от хижата. Не беше подала жалба срещу него — за заплахите, за явната му лудост. Беше й се обаждал десет, двайсет пъти, но тя не вдигаше и той не я обвиняваше.

Мисиите им за Спиралата никога досега не се бяха засичали. Повече не се бяха срещали.

До този момент.

— Всички имаме проблеми — студено отвърна Картър.

— С Наташа? Електронните кубове са пълни с новини за земетресенията, които разтърсват целия свят, и активизирането на нексите. Видях да се споменава и името на Наташа… била е ранена. Съжалявам.

Картър кимна, продължаваше да се взира в морето.

— Спиралата ли те изпрати тук? — попита накрая.

— Да. — Рокси извади цигара, запали я и я подаде на Картър, после запали една и за себе си. Той усети вкуса на червилото й и стари спомени нахлуха в главата му…

Голият й извит гръб…

Нежната й кожа, ласкавото кадифе между краката й…

— Не — изсъска той и издиша дима. Срещна решителния й поглед и тя се усмихна, протегна ръка и го погали по наболата буза в изблик на нежност, палецът й поглади белега на брадичката му.

— Липсваше ми. — Думите й изтрещяха като сладки гръмотевици в ума му.

— И ти ми липсваше — чу се да казва той.

Тя се наведе да го целуне, но той я спря, пушекът залютя на очите му, но вятърът го издуха.

— Не, Рокси. Не сега, не така. Обичах те… още те обичам. Но ще се побъркам — нямам време за усложнения.

— Животът е усложнение — отвърна тя, гласът й беше пресипнал. Той се вгледа в зелените й очи и красотата й го порази. Усети как тялото й се притиска към неговото и зачака Кейд да се нахвърли, но тъмната страна на душата му явно беше изчезнала…

Картър се отдръпна и отпи голяма глътка от уискито.

— Не мога. И не искам.

Рокси се усмихна.

— Мразех те. Дълго.

— Разбирам.

— Нима? Държа ме на тъмно. Той ни принуди да се разделим, искаше да умра. Но това, което най-много ме нарани, е, че не ми каза. Можеше да ми се довериш… и от това боли повече, отколкото от куршум в лицето.

— Бях… уплашен. Уплашен, че мога да те загубя.

— Както си уплашен сега, че може да загубиш Наташа?

— Не, това е различно. — Картър въздъхна и отпи още една голяма глътка. Обърна се с гръб към Рокси и напрегна всичките си сили, цялата си воля, за да не погледне назад. — Може би в някой друг живот — каза тихо.

Тя застана зад него и го целуна по ухото.

— Още те обичам. Винаги ще те обичам… — Разсмя се. — Може би в друг живот, както казваш, любов моя. — И после си отиде, плъзна се в мрака.

Картър потрепери, искаше да задържи аромата й.

Спомняше си го добре.

Напомняше му за… секс. И още.

Напомняше му за любов…

Тъжно се прибра в стаята си, за да довърши бутилката.

 

 

Картър се въртеше и въртеше надолу в тъмни сънища и пясъкът пареше под босите му крака, скъсаните панталони се вееха около глезените му, а арабите го водеха през пустинята и слънцето изгаряше гърба му.

Мамка му! Кайро?

Битката за града.

Камшикът час по час изплющяваше по изгорелите от слънцето рамене на Картър и през потта и кръвта той поглеждаше към Слейтър, който му се ухилваше с дивашка усмивка, въпреки собствената си болка, и Картър стискаше зъби. Арабите му крещяха и той присвиваше очи и устните му шепнеха: „Мръсни гадове“…

„Пусни ме“ — прошепна Кейд.

Като коприна.

Успокои трескавия му мозък и го покри с леденостуден саван.

„Не“.

Чуха воя на изтребителите. Трещяха над главите им, дълги, тъмни и блестящи, двигателите просветваха. Грохотът на свръхзвуковата скорост изпълваше небесата. Кайро се издигаше пред тях, огромно струпване на сгради. И тук, от далечната пустиня, пирамидите се издигаха пред конвоя — искряща гледка на ширнала се красота, почти съвършената пощенска картичка с града, който се простираше зад тях. После започнаха да падат бомбите…

Пирамидите се срутиха. Сринати до основи. Кайро беше разтърсен от термобомба и заваля дъжд от стомана.

Картър и останалите пленени агенти на Спиралата гледаха със смесица от ужас, възхищение, страх и благоговение как огнената вълна помита сградите на талази и над тях се издигат ярки облаци газ. Въоръжената египетска колона, разположена между пирамидите, се издигна върху вълна от пламъци и полетя вихрено към изпълненото с огън небе.

Картечниците ревяха.

Хората крещяха…

Картър безстрастно наблюдаваше как войниците се бият в далечината. Още сгради рухваха и постепенно градът на хоризонта започна да се променя, да се изкривява, да се разпада…

— Хайде!

Камшикът изплющя и дулата на автоматите се забиха в гърбовете им.

Подкараха ги — него и останалите десетима — навътре в пустинята, далече от страховитите разрушения. Те се препъваха в пясъка.

И продължаваха напред.

— Къде ни водите? — изръмжа Слейтър и получи приклад в челюстта, заради нахалството си.

Арабите, жестоки и калени в битката воини, водеха пленниците си през бързо спускащия се мрак. Мъжете се препъваха в пясъка, ръцете им бяха здраво вързани, а телата — покрити със следи от жестоки побои.

Керванът спря и им дадоха по глътка вода.

Картър усети, че силите го напускат, и за пръв път се зарадва на завръщането на Кейд.

„Ще ви екзекутират“.

„Не, ние сме политически затворници. Ще ни разменят. Ще искат откуп“.

„Не. Знаят, че сте от Спиралата, и ще ви екзекутират хладнокръвно“.

„Защо не го направят тук? Защо не още сега?“

„Трябва им разрешение от техния водач, казва се А’шийк Елмора. Трябва да четеш повече, Картър“.

Един от войниците, нисък набит мъж, облечен в сива роба, бавно се приближи. Предложи вода на Картър, но когато той посегна към чашата, я изля в краката му. Очите му блестяха предизвикателно.

— Вие от Спиралата — изръмжа той, тъмните му очи бяха изпълнени с омраза. — Вие убихте много от нашите…

— Не — отвърна Картър и поклати глава.

Мъжът извади дълъг извит нож, острието му беше почерняло и нащърбено от битки. Картър се втренчи в арабина. Останалите двайсет забулени мъже ги наобиколиха. Камилите пръхтяха разтревожено в жегата, а в далечината се чу бръмченето на ландроувър.

„Пусни ме — подкани го Кейд. — Остави ме да ги размажа… Да им изям душичките…“

Картър се усмихна на мъжа, погледна с омраза белезите по бузата му и издаде на висок глас заповедта за убийство.

— Смажи ги, Кейд.

И цепнатите хищни очи се отвориха сред изсечения в черно и бяло пустинен пейзаж.

 

 

Кейд успокои дишането си. Сцената избледня — пустинята стана сива, което напълно го устройваше, докато изпробваше колко силно се вързани китките му… погледна надолу. Въже?

— Тъпи аматьори — изсъска той и…

Скочи към египтянина и ножът непохватно се вдигна нагоре, тъй като нападението беше съвсем неочаквано. Той се извъртя и острието сряза въжето и освободи ръцете му. Вдигна крак и го стовари в гърдите на арабина, който изпъшка от болка и изненада, направи крачка назад от силния удар, олюля се и започна да пада…

Всичко сякаш ставаше на забавен каданс.

Кейд се ухили.

Скочи отново, острието се заби в арабина, докато той падаше, и кръвта му шурна нагоре. Кейд му преряза гърлото и го остави да гъргори, докато останалите двайсет мъже се обръщаха към неясните очертания на освободилия се затворник…

Крясъци изпълниха студената пустинна нощ — потънала в паника нощ. Насочените автомати трепереха в ръцете на арабите.

Кейд се хвърли напред с дивашки рев. Ножът сечеше наляво и надясно, оставяше червени капчици да висят във въздуха за микросекунди, гърлата зейваха и кръвта плисваше от раните… Кейд приклекна, завъртя се и заби извития нож в слабините на следващия арабин, изви го настрана. Докато мъжът крещеше и се опитваше да спре кръвта с ръка, Кейд бързо взе автомата му… куршуми изригнаха от цевта — глави и гърди отстъпваха под тежките удари на хвърчащия метал, Кейд крачеше напред, навлизаше в редиците им и автоматът в сеещите смърт ръце не млъкваше…

Телата отскачаха от пясъка, целите разкъсани. Глави се пръскаха. Челюсти се разбиваха. Куршумите сдъвкваха плътта, а Кейд шареше с мътния си поглед по мъжете, които умираха с писък и се гърчеха в краката му…

Крясъците бавно стихнаха.

Камилите хриптяха, ноздрите им потрепваха от мириса на кръв и тракането на автомата. Бяха уплашени и искаха да побегнат, но бяха вързани.

Нито един арабин не беше дал дори един изстрел.

Двама мъже стенеха, проснати на пустинния пясък.

— Картър!

Главата на Кейд се врътна наляво. Останалите мъже от Спиралата бяха вързани. Кейд им се ухили жестоко и каза:

— Дайте ми секунда за един последен бис, джентълмени.

Вдигна друг автомат и тръгна към стенещите. Коленичи до първия и се втренчи в тъмните му жестоки очи, след което го удари с приклада няколко пъти по челото и му разби черепа.

— Картър, какво правиш, по дяволите?

Кейд вдигна автомата и го насочи към пленените агенти на Спиралата.

— Проблем ли има? — изкрещя той; лудостта танцуваше в очите му, по разкривеното му лице. — Ще ви избия всичките, ще размажа кръвта по лицата ви и…

Погледна надолу.

И гръмна последния египтянин в челото. Изпразни пълнителя, докато от главата му не остана само тъмночервена каша — парчета кост стърчаха от откъснатия от куршумите врат, точеха се потрепващи мускули и сухожилия.

Тялото се разтресе от спазми, кръвта изригна за последно и обагри пясъка.

Кейд се изправи и огледа двайсетте трупа. Усети, че се задъхва, изпусна автомата на земята и избухна в неистов смях.

— Добре дошли в Египет! — изкрещя. Останалите агенти от Спиралата го гледаха ужасено. — Да, добре дошли в шибания Кайро!

И вместо това да сложи край на кошмара, всъщност постави началото му.

 

 

Събуди се разтреперан. Бутилката беше до него, празна, главата му пулсираше. През капаците се процеждаше слаба светлина. Все едно имаше умрял плъх в устата.

Кайро?

Пак потрепери, ужасѐн от съня — и от съживяването на първия изблик на лудост на Кейд пред очите на всички.

Преди Кайро? Картър винаги беше успявал да го овладее по някакъв начин. Но онази нощ в пустинята Кейд го беше изтласкал в тъмния ъгъл на съзнанието и беше заключил вратата. Беше го изиграл. Беше го наказал. Беше го прекарал жестоко.

Картър все още помнеше как се втурнаха през пустинята към съюзническите части и как страхът се надигна у собствените му хора, останалите агенти от Спиралата, които Кейд неохотно беше освободил. Вървяха с него само за да не го предизвикват. За да не ги застреля право между очите.

Не и Слейтър.

Слейтър го наблюдаваше с мрачно съчувствие.

Слейтър не показа страх.

Сякаш разбираше.

Картър чуваше подмятанията им, когато спряха да лагеруват, без да палят огън, в една долина — навряха се под скалите в разни цепнатини. Шепнеха си.

— Видя ли го как се движеше?

— Беше дяволски бърз…

— Като някакъв демон…

— Уби сам двайсет въоръжени мъже…

— А те дори не го докоснаха…

— Ами как изпразни целия пълнител в лицето на горкото копеле…

— Той е луд… видя ли? Очите му? Бесен е…

Картър стана от леглото, гол, почеса се по корема. Отиде до мивката и си наля вода, изпи я. Вратата се отвори с трясък и на прага застана Мелеза, облечен и готов за път.

— Картър?

— Да?

— Свещеника е на няколко километра оттук. Според електронния куб ще пристигне след петнайсет минути. Събирай си боклуците.

Картър му се ухили.

— Нали ти казах да не ми даваш да изпивам цялата бутилка.

— Е… — Не го гледаше в очите. — Имаше нужда от нея. Ще те чакам отпред след пет минути. — Погледна намръщено увисналия пенис на Картър и разбра, че ще му трябва повечко време. — Айде, добре, след десет. И не забравяй да си обуеш гащите!

После изчезна, като остави вратата широко отворена. Прохладният бриз развали усамотението на Картър.

— Животно такова — измърмори той, зачервените му очи зашариха из стаята в опит да намерят дрехите му.

 

 

Картър и Мелеза седяха на слънце на моравата, гледаха надолу по криволичещия път и чакаха Свещеника.

Картър отпи от димящото кафе.

— Кофти ти е, а? — изръмжа подигравателно Мелеза.

— И по-добре съм бил.

— Говори ли снощи с Рокси?

— Да.

— Изчука ли я?

— Мелез! Наташа умира, единствената ми мисъл е само как да спася живота й… за толкова пропаднал ли ме смяташ? Да не съм шибано влечуго?

— Аз щях да я изчукам.

— Красива е — призна Картър, — но мисля, че е по-добре да използвам силите си за друго. А и имам пукнати ребра, кълна се. Онова копеле Джем така здраво ме изрита, че…

— Мислиш ли още за него? И за онази бивша гадина Гол?

Картър допи кафето и си наля още от каната, наблъска щедро захар и мляко. Въздъхна и поклати глава.

— Мелез, ако питаш мен, целият свят се е побъркал. Земетресения разтърсват най-различни страни, Джем е превърнат в бог знае какво експериментално същество от Дюрел, Гол е възкръснал от мъртвите, а сега и Рокси се завръща в живота ми от миналото, което на практика бях забравил — едно минало, в което се опитах да я убия. Вече едва ли има нещо, което да може да ме изненада.

— Да видим какво има да казва Свещеника.

— Дано да е наистина важно — изръмжа Картър, — защото в момента ми губи времето.

— Скоро ще имаш възможност да го попиташ — отвърна Мелеза и махна към пътя.

Свещеника се изкачваше по стръмното.

Сивото му расо се развяваше около огромната му фигура, рошавата му брада се полюшваше в един ритъм, броеницата му в друг, сандалите му тромаво шляпаха по каменистия път. Стискаше Библията с две ръце, като магически талисман, като тотем, който вдъхва сила.

Картър и Мелеза го наблюдаваха.

Достави им известно удоволствие да го гледат как се поти като прасе.

Свещеника най-сетне се изкачи и се усмихна от височината на огромния си ръст, пот се стичаше по челото му, големи тъмни петна бяха избили под мишниците на расото му.

— Дръжте се, чеда мои!

— Блудният син се завръща — каза Картър през облак цигарен дим. — Кафе?

— Да. Шест захарчета.

— Шест?

— Застаряващо момче като мен трябва да си поддържа силите. А сега на работа. — Измъкна изпод расото си два електронни куба и подаде единия на Картър, а другия на Мелеза.

— Нова версия? — попита Картър.

— Повече от нова, синко — отвърна Свещеника. — Изцяло обновена, оперативна система V5.0 ICARUS, 18 GHz двоен RISC процесор и 1024 гига оптическа памет. Цялата мрежа е обновена след скорошните прониквания на нексите — системата за кодиране е преработена и ако вкарате спецкодовете си, ще видите схемата и ще проверите всички нови функции. Има няколко нови трика. Господ би се гордял с подобно обновление.

Картър и Мелеза му връчиха старите си кубове. Свещеника взе кафето си и седна с кръстосани крака на тревата. Хладният ветрец разроши брадата му и изсуши потта по челото му.

— Имам отговори — започна той.

— Какво става?

— След като миналата година потопихме Спираломобила, се изпълнихме със самодоволство. Мислехме, че нексите са на изчезване. Спецотрядите си вършеха работата, изтребваха гадовете, които засичаха, и водеха своята война. Но всички грешахме. Нексите, които отрядите избиваха, са били негодни — слабите и сакатите. Явно при създаването им възникват много проблеми с ДНК кодовете и реконструирането им — кръстосването, както би го нарекъл Дюрел. Цяла година Дюрел ни е пробутвал слабаците като примамка, а през това време е създавал цяла армия.

— Армия? — измърмори Мелеза. — Искаш да кажеш…

— По наши изчисления Дюрел разполага с четвърт милион некси, но може и да са повече. Вербувал е и хиляди наемници, които да изпълняват заповедите му. Изглежда, компанията му „Левиатан Фюълс“ му осигурява нужните финансови средства.

— „Левиатан“? — възкликна Картър. — Значи компанията е на Дюрел?

— Нещо повече — отвърна спокойно Свещеника — Разкодирах документи, разбиването на кода ми отне много часове и рискувах живота си и един от крайниците си, за да набавя всичко необходимо. Става дума за машина — машина, конструирана по много особен начин, която може да контролира земетресения. Има стратегически точки по земното кълбо, където Дюрел изкопава шахта, най-вече използвайки за прикритие добиването на левиатан, като в действителност левиатанът е катализатор. Във всяка шахта поставя по една машина — която нарича земетръсен двигател или основополагащ камък — и когато се включи в земетръсния хъб — централизирано устройство, което насочва цялата сила и чрез което мрежата може да бъде командвана по целия свят — може да предизвика земетресение на конкретни места.

— Защо му е да прави това? — попита Мелеза.

Картър въздъхна.

— Дюрел вярва, че Спиралата е отслабена и преситена от военната плячка. Вярва, че той и неговата весела дружина некси могат да завземат командването. Но първо трябва да убеди света, че е той е шефът. Ако може да заплашва градове, дори цели страни със земетресения — мамка му, и това, комбинирано с подкрепата на четвърт милион некси, може да вземе света за заложник. Това, което не успя да осъществи с QIII процесора… сега явно търси начин да го направи с груба сила.

— Ахилесовата му пета е, че мрежата не е напълно завършена — продължи Свещеника. — Не знам поради каква причина, събитията го изпреварват и излизат извън контрола му и земетръсната му мрежа още не е напълно готова. Правителствата получават кодирани съобщения, в които се казва, че земетресенията, разтърсили наскоро Лондон, Лос Анджелис, Москва и Париж… са само предупредителни изстрели. Бъркане в носа. Проби. Но когато мрежата бъде завършена, те наистина могат да си играят на Господ. Светотатството му е огромно и той ще получи небесното възмездие.

— Свършихте страхотна работа в Словения — продължи той. — Спиралата заповяда на Симо и танкистите да претърсят сондите и да ги унищожат. Ако сме бързи, Дюрел няма да успее да довърши земетръсната мрежа. Защото дори и да може да контролира земетресения, това е нищо в сравнение с властта, с която може да се сдобие, ако всички места бъдат свързани и заредени. Спиралата работи с правителствата дори и по време на този разговор и ако сме достатъчно бързи, можем да унищожаваме местата му по-бързо, отколкото той ги строи… можем да спрем Дюрел и армията му, преди да са нападнали сериозно. Трябва ни само сътрудничеството на международните сили.

— Всичко това можеше да ни го кажеш и по електронния куб — изръмжа Мелеза. — Защо ни отклони от мисията ни? Защо ни губиш времето, като ни караш да си седим на дебелите задници и да се ядосваме?

— Мрежата не е сигурна — отвърна Свещеника сериозно. — Въпреки новите електронни кубове. — Извърна се към Картър и агентът на Спиралата изведнъж се почувства страшно притеснен.

Стана му студено.

Думите на Кейд се въртяха в главата му:

„Свещеника ще пристигне след няколко часа, на зазоряване. Трябва да решиш, и то още сега… Ако се срещнеш с него, няма да ти хареса това, което има да ти казва. То ще заплаши живота на Наташа… А и стига си хленчил вече за тази умираща кучка…“

Картър се втренчи в Свещеника. Полека, под масата, без да го види никой, извади браунинга си и го стисна като ръка на стар приятел. Нещо не беше наред, разбираше го. Цялата тази среща беше излишна.

— Какво си намислил? — тихо попита Картър.

Свещеника наведе глава за миг. Едната му ръка докосна броеницата за упование. После срещна погледа на Картър с пронизващите си, осеяни със златни точици очи — в тях се четеше сила, нечовешка сила, която можеше да притежава единствено шефът на тайната полиция на Спиралата.

— Трябва да се откажеш от мисията си — каза той.

— Каква мисия? — попита спокойно Картър. И освободи предпазителя.

— Търсиш машината за некси. Търсиш я, за да я използваш по първоначалното й предназначение — изцеряването. Искаш, да върнеш Наташа и нероденото си дете от ръба на смъртта. Разбирам всичко това. — Свещеника беше спокоен, владееше се напълно. Не мигна. — Но трябва да се откажеш.

— Защо?

— Отговорът на този въпрос е много сложен.

— Нищо, опитай, дявол да те вземе — отсече Картър. Мелеза постави ръка на рамото му и Картър усети внезапния му страх. — Молиш ме да зарежа жена си. Молиш ме да я оставя да умре и не искаш да ми кажеш защо? Майната ти!

— Не те моля — спокойно отвърна Свещеника. — Нареждам ти.

— Нареждаш ми?!

Картър се разсмя и Свещеника се озова лице в лице с тъмната цев на браунинга.

— Мисля, че трябва да ми дадеш няколко шибани отговора, светецо, преди да те пратя да се срещнеш с Господ, който твърдиш, че те е създал.

— Така да бъде — промълви Свещеника; очите му проблясваха. Той отпи глътка кафе и продължи да си седи спокойно на тревата. После се усмихна, сякаш развеселен от някакъв вътрешен дискурс.

— Картър, свали пистолета.

Картър не обърна внимание на Мелеза.

— Дюрел разполага с машини, построени преди изгрева на нашата цивилизация. Едната е машината за некси, Авелах. Другата е земетръсният двигател, който се базира на принципа на оригиналната машина, открита от нацистите през 1940 година и намерена десетилетия по-късно от разузнавателен отряд на Спиралата, воден от Фойхтер, Гол и Дюрел. Тези машини са на хиляди години и използват древна електроника, подобна на тази в машините, които използваме днес, но се задействат, като използват други материали и висши процеси. В интерес на истината са много по-напреднали от нашето ниво на техническо развитие.

— Карай по същество.

Свещеника пак отпи от кафето, необезпокояван от браунинга и тринайсетте патрона в пълнителя му.

— Търсиш машината, която ще излекува Наташа. Тя е у Дюрел, както и земетръсният хъб. В момента той води деликатни преговори с правителствата на големите световни сили… Ако се намесиш, изгърмиш хиляди патрони и вземеш машината от Дюрел — или го вбесиш по някакъв друг начин, — може да ускориш процеса. Можеш да унищожиш мостовете, които политиците се мъчат да изградят.

— Мислиш, че ще започна война? — попита невярващо Картър.

— Може би без да искаш. Не можем да се изправим директно срещу Дюрел. Трябва да се откажеш от мисията си, поне за няколко дни. Когато политиците, правителствата по целия свят се обединят срещу гигантската заплаха и когато танковите батареи започнат да унищожават сондите за левиатан, събитията ще ескалират с катастрофална скорост… Но не можем да действаме, преди да сме готови… Купуваме си време, Картър, купуваме си военна сила, и последното нещо, от което има нужда Спиралата, е случайни изстрели. Нуждаем се от време…

— След няколко дни Наташа може да умре.

— Значи ще умре. Ще стане жертва на войната. Съдбата й е в Божиите ръце.

— Това не е моят бог — прекъсна го Картър. — Има нещо, което не ми казваш, Свещенико. Криеш го от мен… хайде, кажи кои са останалите играчи? — И размаха браунинга пред лицето му.

— Има някои фактори, за които не мога да говоря. Мога само да повторя директната заповед, която идва отгоре. Спиралата ти нарежда да се откажеш от мисията си, да я отложиш, ако решиш — докато нещата не ти се изяснят. Ако откажеш да изпълниш заповедта, ще трябва да те убия. — Изгледа студено Мелеза. — И всеки, който те подкрепи.

Картър вдигна кафето си и го пресуши.

— Мисля, че трябва да си вървиш.

Свещеника се изправи замислено и се загледа в Картър. Втренчено.

— Знам, че хапът е горчив, но имай ми доверие, Картър. Част от нещата, които стават, никога няма да можеш да разбереш. Лекарите дават надежди, че състоянието на Наташа ще се подобри, може да имаш време да я спасиш. За разлика от света. Това е саможертва, която всички трябва да направим, тя самата би го направила. Всички бихме го направили. Жертвата на един, която ще спаси останалите… Наташа не е богиня, Картър. Не може да живее вечно.

— Нямаш представа какво искаш от мен — прошепна Картър.

— Имам — отвърна тихо Свещеника, погледът му омекна. — Не ме карай да идвам да те търся, Картър. Не ме карай да те преследвам — ще е жалко един добър човек да умре. Един от най-добрите, които сме имали.

Обърна се и тръгна към пътя. Там срещна Рокси и си казаха нещо. Свещеника се скри зад къщата и чуха запалването на двигател.

Рокси се приближи.

— Ще се подчиниш ли на волята му?

Картър се намръщи.

— Със Свещеника ли работиш?

— Да. Тук трябваше да се срещнем. — Тя посегна да го погали по бузата, но той се дръпна. — До следващия път, любовнико.

— Няма да има следващ път.

Рокси се усмихна — ослепителна усмивка; яркозелените очи проблеснаха.

— О, ще има.

„Искаш ли да я гръмна?“ — изсъска Кейд.

Рокси се отдалечи и се качи в тойотата. Гумите се завъртяха и огромното возило изчезна с рев в черен облак дим.

— Още кафе?

— Не, изнасяме се.

Мелеза се намръщи.

— Къде отиваме?

— По следите на машината. Майната му на Свещеника, не неговата жена умира на операционната маса. Нямам му доверие. Мисля, че ни извъртя цял куп лайняни лъжи. Ако открием Дюрел, ще намерим и машината, с която да излекуваме Наташа, и земетръсния хъб и можем да му отнемем контрола над земетресенията. Един куршум в челото ще сложи край на домогванията му към световно господство веднъж завинаги.

— Ще пратят хора да го свършат — отвърна Мелеза. — Специалисти.

Картър се изсмя сухо.

— А ние какво сме? Не, тук се играе някаква друга игра и аз няма да им играя по гайдата. Отказвам.

— Чу Свещеника. Каза, че това е заповед. От върха.

— Не ми пука — каза Картър. — Ти си решаваш, Мелез. Можеш да дойдеш с мен, можеш и да останеш тук. И в двата случая аз тръгвам след Джем. Ще намеря шибаната машина или ще умра, докато я търся.

— Не знам.

— Решавай, ама бързо.

Изведнъж Джордж изтрополи от къщата с три карабини „Хеклер и Кох“. Хвърли една на Картър и една на Мелеза. Мила се появи на прага, лицето й беше пребледняло, стискаше пушката си с оптическия мерник.

— Какво става? — изръмжа Мелеза.

— Току-що ми се обадиха. Има проблем. Долу в града. Престрелка с полицията. Осемнайсет мъртви полицаи, убити от нападатели с маски. В три камиона са и са се отправили насам.

— Сигурен ли си? — попита Картър.

Джордж кимна и се намръщи.

— Некси — каза Мелеза.

— Сигурно. Бързо си съберете багажа…

— Много късно, приятели. — Джордж посочи. Мила дотича при тях. По пътя с ревящи мотори и в облаци прах се приближаваха три големи черни камиона, слънцето проблясваше заплашително в затъмнените им прозорци.

— Мелез, върви вземи раниците. Ще покрием пътя. — Очите на Картър огледаха пътя, който минаваше през рядка горичка и покрити с изгоряла трева и пясък могили. После спряха върху двата хълма — ниски обрасли с трева скали, които образуваха естествена теснина, идеална за отбрана, преди пътят отново да се разшири и да излезе на платото с изглед към морето.

— Мила, качи се там със снайпера. Започни да стреляш веднага. Джордж, ти иди от другата страна.

— А ти къде отиваш? — попита здравенякът.

Картър се озъби като вълк.

— Имам малка изненада за нашите маскирани натрапници.

 

 

Трите камиона с рев се изкачваха по стръмното. Картър спокойно провери пълнителя на браунинга си, прибра пистолета в кобура и стисна замислено карабината в ръка. Камионите се приближаваха бързо, той видя проблясващата емблема на „мерцедес“ да се кипри гордо върху матираните черни решетки. Шофьорите некси форсираха возилата. Носеше се вой на метална агония…

Мила откри огън…

Куршуми голям калибър полетяха в ранното утро. Оловното предно стъкло на първия мерцедес получи два, после предната гума избухна, разлетяха се парчета. Камионът занесе на една страна, наклони се, обърна се и се плъзна по камънаците към ръба на скалата…

— Продължавай да стреляш — извика Картър и затича нагоре по наклона зад Мила, за да види какво става с ударения камион. Извади един малък метален куб и го щракна отгоре на браунинга. Докато се прицелваше с надцевката за игленика, се чу силно бръмчене. Едно „пук“ и малката ракета се изстреля от дулото на пистолета. Вратите на мерцедеса тъкмо се отваряха, когато снарядът се заби в шасито. Металът избухна, камионът полетя във въздуха и се преобърна надолу в пропастта; обхванат от пламъци. Потъна в морето и от него остана само черен дим…

Докато Картър се спускаше по стръмното, се появи Мелеза. От отсрещния хълм Джордж откри стрелба по другите два камиона. Куршумите се забиваха в бронята им. Мила продължаваше да стреля със снайпера. Мелеза и Картър откриха огън от средата на пътя…

Куршумите разбиха предната броня на единия камион и Картър и Мелеза се разделиха, затичаха в противоположни посоки. Камионите излязоха на платото и гумите им занесоха на завоя. Единият се заби в дървените маси и се завъртя в кръг, задницата му смаза оградата към морето. Вратите се отвориха с трясък и куршуми разораха пръстта под краката на Картър. Той се подпря на коляно и ответният му огън улучи един маскиран некс, който полетя през оградата към разбиващите се долу вълни. Задните врати на другия камион се отвориха и навсякъде полетяха куршуми, автоматите тракаха като бесни. Мелеза беше приклекнал до бялата стена на „Серакина“ и правеше единия камион на решето.

Три некса откриха огън по Картър.

Куршумите им засвистяха покрай рамото и гърлото му. Той застреля двама от тях в лицата. После един куршум голям калибър изсвистя иззад гърба му и направи главата на третия на пихтия, тялото падна в краката му…

— Картър! — извика Мелеза. — Камионите са празни!

Картър изруга. Естествено останалите некси щяха да дойдат пеша от различни посоки. Камионите бяха за примамка… Погледна нагоре към Джордж, който стреляше по невидимите за тях врагове. Нещо смрази душата на Картър и той се затича по моравата и изкрещя:

— Мелез, пали мотора! Вземи Мила с теб!

Джордж тъкмо сменяше пълнителя, когато Картър застана до него. Погледна надолу на изток от пътя. По камънаците, от различни страни, тичаха трийсетина некси и стреляха, като използваха дърветата за прикритие. Картър се наведе, но Джордж получи три куршума в гърдите и кръвта му опръска лицето на Картър. Чернокожият гигант рухна, огромните му крайници се разтресоха от конвулсии.

Картър чу как моторът на Мелеза запали и клекна до Джордж. Със сърдит рев на двигател Мелеза се изстреля нагоре по хълма, Мила се метна отзад. Гумите изровиха каменистата земя и направиха дъга към Картър. Той посочи надолу към пътя и кресна:

— Разкарайте се веднага оттук!

Мелеза погледна вбесено обляния в кръв Джордж.

После, без да каже нито дума, даде газ до дупка, задната гума вдигна пясък и трева, зацепи и двамата се понесоха надолу, далече от „Серакина“.

Картър погледна Джордж.

Огромният чернокож здравеняк му се усмихна, по зъбите му имаше кръв.

— Нали каза, че няма повече да ми създаваш проблеми у дома?

— Съжалявам, приятелю.

Джордж стисна ръката му с железните си пръсти.

— Застреляй няколко заради мен, Картър. Ще можеш ли?

Картър кимна.

— Ще пробвам…

Но Джордж вече беше мъртъв.

Картър преметна карабината на гърба си и се затича към мотора. Запали двигателя, натисна предната спирачка, завъртя мотора, отпусна спирачката. Предното колело се вдигна и Картър наведе ниско глава, гърдите му опряха в резервоара. Той засили машината към пътя, който се спускаше от платото.

Моторът се стрелна между малките възвишения, мина през естествения пролом и излезе на прашния път. Нексите наближаваха, идваха от всички посоки. Куршумите свистяха покрай Картър. Той извади браунинга, обърна се наляво и изстреля десет иглени бомби.

Взривовете блеснаха като фойерверки, петима некси хвръкнаха във въздуха и овъглените им тела се запремятаха в облак пушек. Нексите се удряха един в друг, в земята, във въздуха, в дърветата, в камъните, телата им станаха на пихтия, оръжията им се сплескаха. Взривовете продължиха и пламъците се извиха и погълнаха плътта.

Моторът се понесе надолу по пътя.

Куршуми преследваха Картър, той натискаше газта докрай, успя да се откъсне от огъня и продължи с бясна скорост напред.

Нещо го удари в гърба.

Моторът се наклони…

Картър се приведе напред, болката пулсираше в него; увеличи скоростта. Бучеше по пътя, прашни бразди се плъзгаха под гумите, непосредствената опасност го дебнеше отзад.

Картър се изкашля, езикът му се беше издул.

Пътят пред него сякаш потрепери.

Изведнъж страшна болка сграбчи Картър в юмрука си и го смаза. Предната гума на мотора се удари в една скала и се чу трясък на метал. Кормилото се изметна наляво и се чу удар на метал в метал. Зави му се свят от ужас, изхвръкна от мотора при сто и двайсет километра в час и светът се завъртя около него с размазани контури. Докато се опитваше да се свие на топка, моторът зад него изстърга — пронизителен метален звук, и задра по чакъла, като пръскаше предсмъртни искри…

Земята се надигна, за да цапардоса Картър.

Той се удари лошо, търкаля се по камъните на пътя цяла вечност — поне така му се стори. Моторът се завъртя на една страна и изстена в знак на метално предизвикателство.

Картър продължи да се търкаля, чакълът раздираше дрехите му, искаше му се да се разкрещи, да спре, да си каже, че това е просто лош сън. Но се появи завой и Картър се наби в някаква купчина от пясък и трева. Претърколи се, цапардоса се с трясък в едно изгнило дърво… и най-после спря сред изсъхнали листа и борови иглички.

Лежеше зашеметен и се опитваше да диша.

Цяла вечност.

Болката го млатеше като с чук.

В сянката под короните на дърветата светът изведнъж беше станал тъмен. Картър успя с мъка да си поеме въздух, на големи глътки. Дясната му ръка беше одрана до кръв. Той изстена и се опита да седне, призля му и легна пак, победен от болката.

И изведнъж пред него се появиха две медни очи.

Автоматът на некса висеше отпуснато в покритите с ръкавици ръце.

Част от маската му беше разкъсана, кожата под окото му беше цялата раздрана и се виждаше живо месо. Съществото стоеше, взираше се в Картър и дишаше спокойно: явно не му пукаше, че половината му лице го няма.

С ръце, които — забеляза Картър — не трепереха, извади празния пълнител и го пусна на земята. Бавно сложи нов. Чу се щракане, което отекна във вечността.

Картър се опита да извади браунинга си.

И разбра, че пистолета го няма.

— Господин Картър.

Той погледна некса.

— Да, шибаняко?

— За мен е удоволствие.

И вдигна автомата и дръпна спусъка.