Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спирала (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание

Анди Ремик. Земетръс

Американска, първо издание

Превод: Анна Христова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Иванка Нешева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 30

ИК „Бард“ ООД, 2006 г.

ISBN–10: 954–585–728–5

ISBN–13: 978–954–585–728–7

История

  1. — Добавяне

16.
Срив в системата

Каменната зала се завъртя, наклони се върху древния си механизъм и се опита да прати Картър и Мелеза на сигурна смърт. Обувките им драскаха, автоматите се удряха в каменния под, който се издигаше нагоре, с крайчеца на окото си Картър видя нещо невероятно…

Гол се раздвижи. Вдигна глава — брадата му беше изцапана с кръв — и очите му се забиха в Картър. А после се надигна от пода — стенеше от болка — и насили смазаното си тяло да се изкачи по наклона към пропастта, която заплашваше да погълне Картър и Мелеза…

Картър се мъчеше да се задържи на крака. Усещаше как се плъзга към въртящата се пукнатина. Погледна към Гол, който оставяше кървава диря по загадъчно издълбания под.

Гол спря на два метра от червените каменни кубове.

Задъхваше се. По брадичката му се стичаше кръв.

— Какво прави това копеле?

Картър се усмихна налудничаво, стенанията изпълваха главата му, кръвта напираше в ушите му.

— Мисля, че се опитва да ни спаси.

— Защо?

— Мелез, престани да задаваш тъпи въпроси!

Картър и Мелеза не можеха вече да се удържат и се плъзгаха все по-близо към ръба на пропастта. Гол се мъчеше да излази нагоре и накрая изчезна зад червените камъни — и изведнъж шумът заглъхна. Ужасна зловеща тишина изпълни огромната наклонена разглобена зала.

Светът спря.

Картър погледна Мелеза.

— Мисля, че спря.

— Надявам се.

— И аз се надявам. Не е добър начин за умиране.

— Кое?

— Да паднеш във воняща яма. Това ме кара да си спомня една история…

— Не сега…

Стърженето на механизма още веднъж долетя от пропастта и за един ужасен, свиващ сърцето момент двамата сякаш в крайна сметка щяха да намерят смъртта си. Вместо това цялата зала започна да се изправя. Картър и Мелеза паднаха на земята, седнаха и загледаха камъните, които скриваха смазаното тяло на Гол.

Подът пак стана водоравен, а мостът се издигна като арка от преплетени каменни блокове над десетметровата пропаст. Картър се изправи и дръпна мърморещия Мелез да го последва. Изтупаха се и стъпиха предпазливо на моста.

— Дали пак не е капан?

— Има само един начин да разберем.

Картър изтича по моста. Гол лежеше по гръб и го гледаше. Очите му бяха широко отворени и блестяха.

— Защо си още тук? — изръмжа Гол, пръскаше кръв. — Заминават за Австрия. С всяка изгубена секунда ги оставяш да се измъкнат!

— Защо го направи? — попита тихо Картър, коленичи и хвана ръката му.

— Може би се размеквам. — От устата на Гол излезе кървава пяна.

— Мислех, че ти си врагът.

— Бях сляп, заслепен от машината. Но, Картър, нексите… те не са просто същества, които не заслужават да живеят… те чувстват, преживяват… могат да се променят!

— Мисля, че ти си различен от другите — каза Картър.

— Намери Авелах. Използвай го, за да излекуваш Наташа. Тогава ще видиш, ще разбереш… но първо трябва да намериш контролния център на Дюрел, защото там, в лабораторията… има дигитални карти, обяснения за основополагащите камъни и как левиатанът се използва за контрол на земетресенията… но трябва да побързаш…

Картър се изправи и погледна Мелеза. Гол се разкашля, цялото му тяло се разтърси от конвулсии, кръв бликаше от носа и устата му. Картър вдигна браунинга си и го насочи към челото му. Погледна го в очите.

— Направи го — изгъргори Гол.

Картър… замръзна.

— Не ме оставяй на нексите.

Картър затвори очи. В каменната зала отекна един-единствен изстрел.

 

 

Черният хеликоптер излетя, перките вдигнаха широки дъги от пясък, които се блъскаха в другите чопъри, телената ограда и стените на храма. Двигателите виеха. Хеликоптерът се понесе в тъмната египетска нощ, направи малък кръг и пое в мрака към Кайро.

Пламъци проблясваха в очите на Дюрел.

— Мислиш ли, че са мъртви?

Погледна Джем, кривите му челюсти, които се бяха поизправили малко след последната процедура и сега речта на Джем звучеше доста по-човешки.

— Никой не излиза жив от каменната зала.

Хеликоптерът летеше в мрака над платото, отдалечаваше се от планините на брега на Червено море. Носеха се като черен куршум в мрака.

— Кога ще започнем завладяването? — тихо попита Джем. Голямата триъгълна глава се извъртя към Дюрел и той усети как изтръпва от погледа в цепнатите очи на съществото… което сам беше създал.

— Мейс каза, че основополагащите камъни са по местата си. Каза, че Световният следствен комитет си играе игрички с нас, за да печели време, и според мен няма да се предадат… Мисля, че няма да отстъпят властта. Очаквах, че някои от по-слабите страни ще отстъпят без бой, но май демонстрацията ни все още се смята за дело на природата. Ще им дам още нещо, с което да си поиграят. Ще разбия армиите им, ще смажа флота и авиацията им. Ще сваля правителствата във всички столици на света. И чак тогава ще преговарям. Чак тогава ще преговарям за мир. За пореден път се озовавам заобиколен от страх и нерешителност и именно това ще събори Спиралата и правителствата от висините на насилствената им власт!

— И ние ще го дирижираме от Австрия? — попита все така тихо Джем.

— Само от Австрия можем. — Дюрел се усмихна в мрака на черната си качулка.

 

 

Свещеника се качи в хеликоптера и Ханеган се извърна и го погледна през шлема си.

— Код черно? — прошепна. В очите й се четеше страх.

— Код черно — избоботи Свещеника с огромна тъга в гласа.

Свръхмощните двигатели на команчито завиха и Ханеган издигна машината в нощното небе и се понесе в дъжда и градушката, която удряше по корпуса на военната машина.

Свещеника се облегна назад, обмисляше предстоящата мисия. Устните му бяха стиснати, осеяните със златни точици очи — присвити.

Беше много просто.

Свеждаше се до:

„Да намеря Картър и да го спра. Без оглед на средствата“.

— Защо ми причиняваш това, глупав стар размирнико? — измърмори Свещеника. — Защо ме насилваш да вървя по пътя на несправедливостта? Не искам това… Не искам да те гледам как умираш.

Защото знаеше.

Знаеше в сърцето и душата си.

Картър нямаше да се откаже от целта си да спаси Наташа…

Никога нямаше да спре.

И щеше да ги обрече всичките…

Единственият начин да „спре“ Картър беше да го убие.

— Проклет бъди! — мрачно прошепна Свещеника с ръка върху малката си Библия, която не беше кой знае какво упование сега, когато се носеха през градушката в нощта.

 

 

В залата спряха. Долната част на стените беше покрита с тъмни мраморни плочи с жили от някакъв странен минерал, който леко проблясваше. Покрай стените имаше маси с изключително модерно компютърно оборудване. Картър поклати глава, присви очи и здраво стисна карабината си.

— Това място е странно — каза Мелеза. — Никак не ми харесва.

— Има ли нещо на този свят, което да ти харесва?

Мелеза се замисли сериозно, после кимна.

— Бордеите.

Картър отиде до един голям тъмен четвъртит екран. Повърхността на екрана сякаш се разкъса, когато го докосна. Светлини затанцуваха около пръстите му и се чу приглушен звън.

— Ресторантите и баровете.

Картър прокара ръка по екрана и с ужас разбра, че той се подчинява на същите движения като електронния куб. Много ясно — Дюрел беше бивш агент на Спиралата. Предател. Неговата технология се основаваше на технологията на Спиралата. Компютърното му оборудване беше уродлива версия на оборудването на Спиралата… изкривена, изопачена и откачена.

— Порно студиата.

— Мелез, млъкни!

Картър проследи диаграмите с ръка и екранът оживя. Той прерови информацията, преплетени нишки от ДНК. Очите му търсеха… гмурна се в цифровия свят. Залата вече не съществуваше, египетския храм го нямаше… Мелеза крачеше насам-натам и се оглеждаше… но нищо от това вече не изглеждаше реално, когато Картър потъна в данните и почувства, че го поглъщат…

След няколко секунди се дръпна.

— Откри ли нещо? — попита Мелеза.

— Сега разбирам — прошепна Картър.

— Гадно ли е?

Картър кимна.

— Много. Трябва да кажем на Спиралата. Трябва да спрем Дюрел.

— Земетресенията ли?

— По-лошо от земетресения — прошепна Картър. — Ако Дюрел направи погрешен ход в играта, която играе, може да унищожи света.

— Искаш да кажеш да го завладее?

— Не. — Картър поклати глава. — Ако Дюрел се издъни, ще ни завлече всички със себе си. Всяко живо същество на планетата. Оправи ли ти се електронният куб?

— Показва ту глупост, ту ненадеждност. Мисля, че нексите може да са проникнали в мрежата.

— Дай ми го. Трябва да кажем на Спиралата, веднага.

 

 

Симо спря ВиТанка и си пое дълбоко дъх. Гледаше малката дигитална карта върху свързаните с електронния куб скенери на танка. Усещаше как потта се стича по голата му глава и щипе цепнатината на темето му и по-малките рани по лицето, останали му след битката с Катенхайм. Студените матрични двигатели свистяха под него.

„Знаят — каза тънкото гласче в главата му. — Знаят, че идваш.

Катенхайм ги е предупредил…“

Станцията за добив на левиатан, разположена в колумбийската джунгла, беше голяма. Може би пет пъти по-голяма от тази в Словения и според агентите на Спиралата беше една от най-големите на света. Следователно според логиката на Симо той трябваше лично да дойде да я разследва — и да я унищожи. Двайсет и четири огромни резервоара с гориво се издигаха в мрака и разузнавачите на Симо бяха докладвали, че има поне петдесет вражески танка, сиви ТК79, и още двайсетина бронетранспортьори с по шест колела.

Танковата бригада на Симо се състоеше само от трийсет машини SP57 с двойни 135-милиметрови оръдия, които стреляха със снаряди HEAT-X2, и имаха по три тежки картечници. Имаха нужда от елемента на изненада, за да победят… и според Симо изненадата им беше гарантирана, преди Катенхайм да избяга.

Сега се бяха осрали и трябваше да се обършат максимално добре.

— Трябваше да оставя момчетата да го застрелят.

— Добре ли си, шефе? — изръмжа Оз, помощник-командирът.

— Хм. Мисля, че платото е хубаво и широко, трудно се пази отпред, затова имат толкова много танкове и бронетранспортьори. Трябва да ги ударим — бързо и веднага.

— Фронтална атака?

— Лоша тактика, но нямаме голям избор. Аз ще мина с ВиТанка отзад и ще вляза през оградата, когато атакувате. Прати съобщение на Роговски — да предаде на останалите.

— Дадено — изръмжа Оз.

Симо вдигна люка и показа главата си в нощта. Усещаше как потта се стича под ризата му и продължава надолу по краката под бойните му панталони.

Папагалите крещяха, маймуните вдигаха врява. Жужаха насекоми. Симо се загледа в мрака. На скенера вътре се виждаше как танковете заемат позиция.

— Мислиш ли, че знаят за нас.

— Може би — каза Симо. — Не помръдват на скенерите. Според куба няма запалени двигатели, нито някакво движение.

— Ако не ги изненадаме, ще ни го начукат, сержант.

— Мислиш, че сержантът не знае ли?

— Извинявай, сержант.

— Няма нищо, момче.

Отвесните стени на долината в колумбийската джунгла се издигаха към избуялата зеленина на преплетените дървета, лиани, изгнили дънери, папрат и всевъзможни пълзящи растения, които се бореха за живот и светлина.

През долината беше просечен широк път — водеше към колумбийската станция за добив на левиатан в средата. От другата страна имаше груба барикада — огромна непроходима камара от гигантски дънери.

От тъмните надвиснали облаци заваля дъжд, бързо премина в тропически порой и Симо вдигна лице, наслаждаваше се на огромните топли капки, които изведнъж го изпълниха с живот — почувства се млад и непобедим.

Погледна надолу към скенерите и видя как танковете му се движат в дъжда и мократа растителност. Бяха решили, че ще поддържат радиовръзка и няма да използват кубовете.

— Още нищо — чу се гласът на Оз. — Май не излезе прав за Катенхайм.

— Не бъди толкова сигурен.

Симо се вмъкна в танка и пое командването: обичаше да е на пулта, обичаше да командва. Форсира тихо ВиТанка, двигателите изсъскаха и студен матричен пламък изригна през отверстията за изгорели газова. После активира невидимия щит. Чу се тихо бучене. Ухили се, нищо че го болеше навсякъде.

Подкара ВиТанка напред, провираше се през гъстата джунгла. Оставяше смазани дървета и растителност зад себе си. Надяваше се, че Господ ще се погрижи информацията му да е вярна и че наоколо няма вражески разузнавачи.

Огромният ВиТанк забави ход и стигна до стръмния склон, който водеше към долината. Дървета се спускаха към опасната стръмна черна пропаст. В далечината, през поройния дъжд, виждаше ярките халогенни прожектори, които осветяваха неспирната работа в голямата станция за добив на левиатан. Погледна към пропастта. Гъсталакът от повалени усукани дървета приличаше на сгърчени черни крайници, стъблата на пълзящите растения потрепваха като мускули, опънати по черна проядена кост.

Симо потрепери.

Веригите изскърцаха и спряха, матричните двигатели изсъскаха.

— Е, почваме — прошепна той.

 

 

Строени в клин, танковете пълзяха напред, два начело, останалите ги следваха на значително разстояние. Веригите скърцаха и мачкаха растителността. Двата водещи SP57 спряха, оръдията им се завъртяха, готови за внезапна мълниеносна атака…

Изведнъж тъмнината от двете страни на челните танкове оживя — избухнаха изненадващи експлозии. Два противотанкови снаряда излетяха от мрака, удариха едновременно двата челни танка от двете страни и те избухнаха в пурпурни пламъци. Металът започна да се топи, по земята започнаха да се стичат вади.

Роговски, който се намираше във втората редица танкове, за миг замръзна, прозрението се стовари върху главата му като тухла. В джунглата от двете страни на пътя имаше маскирани танкове TK79… Танковата бригада на Спиралата беше попаднала в засада.

Симо се оказа прав…

Бяха ги разкрили.

Добре, че бяха изпратили челните танкове на голямо разстояние, като стръв, та врагът да ги удари и да издаде позициите си. Това щеше да даде оправдание на Симо за нападението без изрична заповед.

Щеше да се окаже капан…

Ако не беше простата, но ефективна военна стратегия на Симо.

Изведнъж нощта се озари като ден, маскираните със зеленина танкове потеглиха напред и откриха огън срещу строените в боен ред танкове на Спиралата. Те им отговориха с ожесточена канонада и избухна яростно сражение. Двигателите ревяха, веригите разораваха земята към центъра на станцията за добив на левиатан, тежкото въоръжение на Спиралата се носеше напред в добре планирана атака…

Кулите на танковете се въртяха.

Снаряди летяха към казармените помещения.

Танкове, както на Спиралата, така и на нексите, се запалваха и изгаряха в адски пламъци.

Врява, огън и унищожение…

Един TK79 беше ударен, подскочи от силата на взрива и се прекатури на една страна. Сурна се в калта, помиташе тежки шасита и огромни камиони. Смаза петима работници под съпровода на крясъци и хрущене на счупени кости. Удари един огромен сферичен резервоар за левиатан и милиони литри гориво се изляха по пътя…

От мястото си Симо гледаше надолу и мълчеше свирепо, следеше развоя на битката.

Трябваше да улучи момента.

Изръмжа и спусна ВиТанка към пропастта…

Снаряди избухваха в дъжда, който се изливаше като стена под светлината на халогенните лампи. Огън излизаше от огромните оръдия, които отскачаха назад. Още резервоари се пръснаха и парчетата им полетяха към небето, обвити от пурпурни и виолетови пламъци. Експлозии от газ и мощни огнени изригвания обхванаха целия свят…

ВиТанкът откри огън. Снарядът улучи набелязания TK79, завъртя го и го запрати да се търкаля из базата. Чу се тракане на картечница — куршумите рикошираха от маскировъчния щит на ВиТанка.

Вражеските танкове се приближаваха и притискаха танковете на Спиралата към центъра на базата. Бяха повече, отколкото си бяха мислили агентите на Спиралата. Поне седемдесет-осемдесет… и изглежда, нищо не можеше да ги спре.

ВиТанкът на Симо чакаше върху стръмния каменист осеян с дървата хълм. Сержантът наблюдаваше как превъзхожданите числено SP57 обърнаха, двигателите изреваха и машините се спуснаха шеметно през калта и повалените дървета.

Вражеските танкове ги преследваха.

Симо наблюдаваше невъзмутимо под прикритието на щита, изчакваше подходящия момент…

Още един резервоар беше взривен от точен снаряд. Левиатанът се разля в блестящата кал. Танковете на Спиралата се оттегляха, смазваха казармите и създаваха впечатление за паническо отстъпление. Танковете на нексите се подредиха в боен ред с насочени напред оръдия. И се забавиха, докато маневрираха през стесняващия се като гърлото на бутилка изход на базата…

Симо се усмихна, въздъхна и натисна копчето.

Шест програмирани насочващи се ракети K-TF8 се изстреляха от маскирания невидим корпус на танка. Оставиха сини огнени дири, водещи право към резервоарите с първокачествен левиатан…

Симо и Оз се свиха във вътрешността на танка и започнаха да се молят.

Двигателите ревяха, танковете на Спиралата бягаха от долината, мястото на предполагаемата засада…

Бойните глави избухнаха.

Левиатанът се подпали.

И нощта изведнъж се озари от бурни пламъци — понесоха се към небето и по земята — поглъщаха зеленината по пътя си. Трасиращи снаряди се носеха из разрастващия се от центъра разрушителен облак…

И тогава се чу ревът на безкрайното опустошение.

Последван от грохота на стотината TK79, които се заудряха един в друг, нагорещени се стопиха и образуваха огромна метална буца. Стопените некси изгаряха като свещи и се изпаряваха в ненадейно настъпилия апокалипсис. Казармите изчезнаха безвъзвратно, от цистерните останаха само парчета изкривена ламарина, която се стопи и се посипа като огнен дъжд от свиващата се вече горяща топка.

Чу се страшен тътен.

Земята се разтресе.

Симо, задъхан, изчака тътенът да заглъхне. Провери скенерите и установи, че танковете на Спиралата са изпълнили нарежданията точно: бяха оформили огромна стена в на пръв поглед хаотичното, но съвсем навременно „бягство“ и бяха спуснали предпазните щитове, за да не пострадат от огнената стихия, която знаеха, че ще погълне лагера.

Симо отметна люка и той изтрака върху корпуса на танка. Показа се под дъжда. Всичко беше потънало в мрак, осветяван единствено от огньовете по края на зоната на взрива — периметъра на титаничната експлозия, причинена от комбинацията на левиатан и ракети. Симо подуши газ и гадния мирис на горяща зеленина. Цялата станция за добив на левиатан беше разбита, изпарена, унищожена.

Скочи в спечената кал. Закрачи към изкривените разтопени купчини метал, стиснал зигзауера в ръка. Извитите им форми изглеждаха почти естествени.

Оз го последва.

— Хубав план, сержант. Взривихме им душичките на тия гадове. Добре, че челните танкове бяха празни, нали? Много хора ли загубихме?

— Винаги са много — изръмжа сержант Симо. — Но този път загубихме само четирима. Четирима добри бойци. Но на каква цена за врага! Върви да ми събереш докладите на бригадата. Прати разузнавачи, пусни скенерите на кубовете, виж дали няма останали живи гадини, които да ни чакат… и презареди щитовете.

— Ясно, капитане. — Оз се ухили.

— И, Оз?

— Да?

— Ако още веднъж ми се направиш на извънземен, ще ти пръсна чутурата без съд и присъда.

Оз преглътна.

— Ясно, сержант.

 

 

Симо седеше върху корпуса на танка и гледаше пламъците, които осветяваха джунглата. Електронният куб не беше открил органични следи от Катенхайм в огромната танкова катастрофа, нито органични останки сред руините на казармите и унищожените цистерни с левиатан в непосредствена близост до тях. От кулата и помпата бяха останали само почернели пънове, които отчаяно сочеха нагоре към тропическия порой.

Роговски се приближи заедно с Мо, който държеше неизменната си огромна чаша чай. Симо се загледа за миг в парата, която се виеше над сладката запарка на пакистанеца, после вдигна очи към разтревожените им лица.

— Какво има?

Роговски изложи фактите:

— Още една танкова бригада на нексите е вдигната по тревога. Намира се в някаква рафинерия на двайсетина километра надолу по реката. Преброихме около шейсет машини общо: TK79 и няколко TK82. Все още няма никакви следи от Катенхайм, което не означава, че е избягал.

— Ти си бил невероятна гадина, сержант — каза Мо, очите му блестяха. Отпи от чая и се намръщи, понеже си изгори езика. — Това беше много хитра маневра, да ги накараш да ни подгонят и да се строят пред резервоарите с левиатан… гадно. Не искам да воювам срещу теб.

Симо се почеса по разранената червена линия върху черепа си — там, където главата му беше зашита след силния удар на Катенхайм. Усмихна се страховито, докато се наслаждаваше на разтопените „произведения на изкуството“.

— Да му се не види! — изръмжа и запали цигара. — Рафинерия, казваш? Защо я няма на картите от разузнаването?

— Сигурно са я пропуснали или пък е маскирана добре, за да не се забелязва от въздуха — отвърна Мо и нервно огледа потрепващите сенки. Дъждовните капки правеха концентрични кръгове в чашата му и огромният пакистанец опита да покрие с ръка безценната си напитка.

— Ще изпратиш ли сигнал по куба? Да знае Спиралата какво става тук.

— Да. — Симо кимна. — Но след като посетим рафинерията. Да не ни развалят забавлението, нали така?

— Значи сме частна армия, така ли? — попита Оз тихо и погледна Симо в очите.

— Не. Просто изпълняваме заповедите, преди да са издадени. Имайте доверие на сержанта. Сержантът никога не бърка в битка. Никога. Току-що завзехме и унищожихме два пъти по-многоброен враг… и ти вече си пиеш чая. Сега ще посетим рафинерията и ще видим дали танковете на нексите си струват. С мен ли сте, момчета?

— Разбира се. Ще те следваме до ада и обратно — отвърна Роговски.

— Това не е много мъдро — отвърна Симо и дръпна силно от цигарата си; продължаваше да оглежда унищожената станция за добив на левиатан. — Защото, преди цялата работа да свърши, сержантът мисли, че може да ви се наложи да направите точно това.

 

 

Картър спря при стълбите — тялото му виеше от болка — и погледна надолу към каменната спирала, на която стоеше Мелеза: краката му се подкосяваха, гърдите му се надигаха, по широкото му лице се четеше болка и изтощение.

— Хайде!

— Не мога. Върви без мен!

— Ще ти пръсна мозъка, ако не си размърдаш задника.

Браунингът на Картър се вдигна и пет куршума излетяха един след друг от дулото, профучаха покрай рамото на Мелеза и се забиха в лицето на некса преследвач. Той се свлече и се затъркаля по тясната спираловидна стълба.

— Май вече са разбрали, че сме тук.

Мелеза изръмжа нещо неразбираемо и хукна по стълбите след Картър. Затичаха. Телата им пулсираха от болка, пот се стичаше по лицата им.

Отгоре подухна хладен ветрец и изведнъж се озоваха в…

Египетската нощ. Къс коридор водеше до малък отвор от едната страна на храма — спасителният тунел за бягство на Дюрел. Беше облицован с черен мрамор и водеше до…

— Хеликоптерите!

— Хайде! — изръмжа Картър.

— Няма ли да се върнем за команчито?

— Защо?

— То е наше. На Спиралата. Струва цяло състояние. Не искам да ми го удържат от заплатата. Искам да се пенсионирам като дебел старец и да се радвам на пенсията си, а не да плащам заради някаква грешка в пустинята за струващ милиони боен хеликоптер.

— Господи — каза Картър, — все едно съм излязъл на мисия с жена си. Стига си опявал.

Прокраднаха се покрай стените на храма и видяха още взводове некси на улицата. Но нито един в двора. Бързо, но предпазливо, се запътиха към четирите хеликоптера…

И изведнъж се отприщи истински ад от автоматична стрелба…

Куршуми, някои трасиращи, свистяха около тях. Картър се втурна към най-близкия чопър, а Мелеза опря рамо в стената на храма и откри огън. Картър коленичи до най-близкия хеликоптер и също започна да стреля, което позволи на Мелеза да притича до него и да смени пълнителя. Картър скочи в кабината — един автоматен откос остави дупки в бронята над главата му. Той запали двигателя и перките се завъртяха. Хвана браунинга с две ръце и се прицели внимателно…

Една ракета освети небето.

Картър простреля един некс в лицето.

За миг настъпи пълна тишина и Мелеза се качи до Картър.

Не се чу сирена, нито викове в далечината, нито някакво предупреждение. Изведнъж огромен рояк некси се появи от мрака. Картър вдигна малкия черен хеликоптер в нощта. Мелеза стреляше като полудял от вратата, лицето му просветваше от огъня на изстрелите, няколкото му зъба бяха стиснати в свирепа решителност.

Храмът и малкият град останаха далече под тях. Няколко трасиращи куршума минаха покрай хеликоптера в тъмнината. Картър зареждаше картечниците.

— Какво правиш?

— Дръж се.

Двигателите на хеликоптера завиха и той изведнъж се стрелна от небесата с носа напред и полетя надолу към храма, долината и останалите три хеликоптера. Куршумите засвистяха и посипаха искри по останалите три чопъра.

Те избухнаха и Картър издигна хеликоптера високо над кълбетата пламък — жълти юмруци, които смазваха нексите завинаги. Огънят се разрасна и се надигна около древните стени на храма, метални парчета се посипаха с тракане по земята, нагънати и почернели.

Картър и Мелеза се носеха в мрака.

Синьото сияние на електронния куб осветяваше лицата им.

— Къде отиват? — Мелеза беше останал без дъх, пот се стичаше по челото му.

Картър се намръщи.

— Вероятно към Кайро.

— Гол не каза ли, че отиват в Австрия.

— Кой го знае? Но държат Авелах и земетръсния хъб и трябва да ги спрем.

— Струва ми се странно, че се отклоняват от курса.

— Може да избягват военновъздушни бази, за които не подозираме.

Мелеза присви рамене.

Картър пришпори хеликоптера, мина над пустинята над Джебел ал-Галада ал-Киблия и се насочи към Кайро. След около два часа, вече се зазоряваше, стигнаха Нил.

— Настигаме го — каза Мелеза.

— Добре — отсече Картър, гледаше право напред.

— Не, чакай…

— Какво?

— Спря.

— Какво?

— Не… Не, изгубих го.

Картър се обърна към Мелеза.

— Как така ще го изгубиш? Електронният куб никога не греши.

— Казвам ти, Картър, изгубих го! Няма го на скенера на куба и… Ох…

— Сега пък какво има?

Мелеза разклати електронния куб. Цифрите проблеснаха, после изключиха.

— Мисля…

— Недей да мислиш — отсече Картър и погледна през стъклото към окъпания от зората град под тях. — Действай! — Намали скоростта. Жилищните сгради, статуите и минаретата се нижеха под тях. Минаха над моста „Тахрир“. Дори и в този ранен час Кайро гъмжеше като кошер. Хората вдигаха глави към тях, щом чуеха бръмченето.

Обсипа ги картечен огън и Картър изви лоста надясно. Хеликоптерът се наклони на една страна и се спусна към града с рев. Хеликоптерът на Дюрел се носеше към тях с огромна скорост, дулата на картечниците бълваха огън.

Картър спусна машината почти до нивото на улицата. Хората долу пищяха и бягаха. Хеликоптерът на Дюрел ги следваше по петите, картечниците тракаха, куршумите се сипеха по улиците и избиваха граждани. Навсякъде хвърчаха облаци кървави пръски. Картър отново издигна хеликоптера, като се размина на косъм с един занемарен висок блок.

— Настигат ни, Картър.

Картър изруга и хеликоптерът отново се стрелна надолу и се спусна ниско над сградите. Дюрел ги следваше. Картър се опита да го обърка: криволичеше между сградите, стрелкаше се из тесните улици, хиляди лица се обръщаха нагоре с удивление и страх. Картечниците затракаха пак и един куршум рикошира от перките на хеликоптера…

— Картър! — извика Мелеза.

Картър направи рязък десен завой, заобиколи едно минаре и се отправи към гъсто застроен квартал — жилищни сгради, накичени с реклами на „Кока-кола“ и „СмашВИДЕО“. Стрелна се по улиците, сградите го притискаха плътно от двете страни, а Дюрел — отзад.

Чуха се нови изстрели.

— Започва да ми писва — изръмжа Картър и профуча по една тясна странична улица. Двигателите ревяха, целият хеликоптер вибрираше.

Дюрел продължаваше да ги преследва.

Картър обърна машината надясно, после наляво. Измъкнаха се от нагъчканите жилищни блокове, но тракането на тежката картечница ги преследваше непрестанно.

Слънцето вече се издигаше в небето.

Светлината окъпа лицето на Картър и за секунда го заслепи.

Картечниците трещяха.

„Картечен огън над Египет — въздъхна Кейд. — Каква прекрасна гледка! Това е то истинското чудо на света“.

Картър успя да се измъкне от лабиринта от блокчета на по три-четири етажа. Суетнята на земята беше утихнала, хората се бяха измъкнали от колите си и се бяха скрили кой където свари.

Още куршуми се забиха в задницата на хеликоптера им и Картър изруга, Кейд крещеше в главата му, защото не му позволяваха да размаже пилота в хеликоптера на Дюрел. Паниката заливаше Картър като вълна, но той се насили да се отпусне — и се опита да се съсредоточи.

Наклони се рязко наляво, спусна се ниско, почти докосваше покривите на наблъсканите по улиците коли. Мъже и жени търсеха прикритие, напразно се опитваха да се защитят с ръце. Двата хеликоптера се носеха с вой над главите им.

Куршумите раздробиха една стена вдясно от Картър.

Той започна да издига хеликоптера, но усети, че нещо не е наред.

— Горим, мамка му! — извика Мелеза.

— Скачай!

Хеликоптерът започна яростно да се тресе и Картър с ужас осъзна, че вече не може да го овладее. Отдолу хората тичаха, крещяха и търсеха къде да се скрият. Мелеза се надвеси от вратата и воден от инстинкта си, без дори да се замисли, скочи.

Понесе се надолу, размахваше бясно ръце и се стовари тежко върху един бетонен покрив. Затъркаля се, пистолетът се забиваше в ребрата му. Удари се в жълтия парапет и смаза една саксия. Парчетата се забиха в тялото му като глинени ножове.

Опита се да си поеме въздух…

Но не можа.

Изправи се и видя как хеликоптерът се удря в следващата жилищна сграда. Сякаш се нагъна целият, перките се извиха под прав ъгъл, машината се сплеска с пронизителното стържене на изкривен метал и…

Избухна…

Огромна огнена вълна блъвна нагоре и встрани и Мелеза премигна, като видя зейналата в сградата дупка. Горящият хеликоптер застърга по бетонната стена, разби се в земята и смаза осем души.

Мелеза чуваше писъците им, докато изгаряха. Изправи се, олюля се и погледна хаоса долу. Клаксони свиреха, мъже крещяха, жени плачеха… Мелеза напразно търсеше Картър. Болката го пронизваше на хиляди места, той се мъчеше да си поеме въздух…

— Къде си, Картър?

Но не виждаше приятеля си…

— Майната му!

Изведнъж, ужасѐн от уязвимостта си, вдигна глава към небето. Хеликоптера на Дюрел го нямаше. Мелеза отново погледна към хаоса, който цареше долу, и видя няколко озъбени мъже да сочат към него.

Намръщи се.

Куршуми издълбаха линия по парапета.

— Какво? — изрева той към египтяните, които размахваха автомати. — Не беше нарочно, мамка му!

Куршумите за малко щяха да отнесат главата му.

— Шибани кретени! — Той отвърна на огъня, после хукна приведен към съседния покрив. Скочи, не можа да се хване за парапета и падна направо върху някаква маса, отрупана с бутилки бира. Разхвърчаха се стъкла.

И се разкрещяха хора.

И почнаха да стрелят.

Целият в бира и стъкла, Мелеза побягна.