Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спирала (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Quake, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2012 г.)

Издание

Анди Ремик. Земетръс

Американска, първо издание

Превод: Анна Христова

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица: „Megachrom“

Компютърна обработка: Иванка Нешева

Формат: 84/108/32

Печатни коли: 30

ИК „Бард“ ООД, 2006 г.

ISBN–10: 954–585–728–5

ISBN–13: 978–954–585–728–7

История

  1. — Добавяне

17.
Земетръс

Картър беше нападнат от всички страни. Камъни се сипеха от мрака и го затрупваха в пустинята. Хора крещяха… после осъзна, че не са хора, двигател виеше в мозъка му. Усети, че пада, вятърът рошеше косата му, а в него се надигаше кървавочервена лудост. Задъха се, горещината го заля. Болката раздираше тялото му и той лежеше, дишаше тежко и се вслушваше в хриптенето в гърдите си. Усети ужасяващата топлина на стичащата се по тялото му кръв. И крясъците и говоренето, думи, които се повтаряха на арабски, който си мислеше, че разбира, думи, които би трябвало да знае. Но нищо не разбираше. Мелодичният говор отекваше в главата му. После почнаха да го ритат и той се сви на топка в пясъка. Чуха се изстрели от пистолет, после автоматична стрелба и ударите изведнъж спряха.

Картър отвори очи.

Видя стена, издраскана с красивите извивки на арабски букви. Усещаше пясъка и горещината. Мириса на камилите.

Чуха се още викове.

В далечината прозвуча рев на двигател. Хората крещяха. Картър подушваше горяща плът. Изпадна в безсъзнание и се отпусна с признателност в прегръдките на мрака. Нищо друго не помнеше.

 

 

Трябва да кажем на Спиралата. За основополагащите камъни, за левиатана и как всичко води до Дюрел и земетръсния хъб…

Вече за нищо не те бива.

Какво става? Къде съм?

Отвори очи и ще разбереш.

Не искам да отварям очи. Страхувам се от това, което ще видя.

Най-лошият ти кошмар, приятел. Спомняш ли си как те ритаха? Тълпата те риташе. Познаха те, Картър, познаха лицето ти… отпреди. Знаят кой си, знаят какви неща си правил, децата, които си убил…

Деца? Къде съм, Кейд?

В Египет си, Картър. И си пленник.

О, боже…

Да, Картър, най-големият ти кошмар… помниш ли? Мен и Египет… е, ще им дам урок, който никога няма да забравят…

О, не, Кейд, спомням си последния път, когато те пуснах в Египет…

И аз, злорадо каза Кейд.

Картър се бори.

Бори се дълго. Но прекалено много неща се бяха случили, беше изгубил много кръв, беше отнесъл прекалено много бой от мъже и некси, които искаха да го убият. Страховете и чувството му на безсилие по отношение на Наташа го бяха затворили в килията на собствения му ужас и слабост.

Картър се сви.

Като мокър вестник.

И Кейд надделя.

 

 

Кейд отвори очи.

Сцената, както винаги, просветна в черно-бяло. Кейд отметна глава, усети смазващата болка в тялото си и с пренебрежително ръмжене се отърси от нея. Натъртванията и подутините, срязванията и ожулванията, спуканите ребра, счупените кокалчета, зашитата огнестрелна рана на гърба му, одраната кожа и натъртванията от катастрофата с мотора, контузиите от разбиването на хеликоптера… за него бяха като ухапвания от мравки за слон. Кейд огледа сивата обстановка.

Намираше се в подземие, направено от сив пясъчник. Имаше решетки от тавана до пода и без да си помръдне главата, Кейд видя огромно дървено бюро, върху което тихо пърпореше вентилатор и развяваше купчина листове, затиснати в единия край с преспапие. Пистолет.

Погледът на Кейд се прикова в оръжието.

Браунингът на Картър. Видя, че пълнителят си е на мястото, предпазителят беше свален. Усмивка потрепна по устните на Кейд — усмивка, която никога не биваше да се изписва върху лицето на смъртен.

Видя някакъв мъж да се движи из този, по негова преценка, кабинет. Леко извърна глава и видя петнайсетина килии, някои пълни, повечето — празни. Останалите затворници, разделени от Кейд с решетки от тавана до пода, бяха мръсни, уморени, изтерзани и болни. Кейд сбърчи нос от погнуса.

„Шибана криминална измет“, помисли си.

Кейд наблюдаваше как полицаят рови из хартиите. После телефонът иззвъня и той извика нещо на арабски. Кейд пренастрои мозъка си и включи.

— Млъкни или ще ядеш още бой — това беше казал египтянинът.

Кейд се надигна на лакът и чу как счупеното му ребро изпука. Въпреки че се стараеше да не издаде нито звук, полицаят го чу, извърна се и се усмихна мрачно. Имаше много тъмна коса, леко оредяла, и рошави вежди. Имаше и мустаци, които се спускаха покрай брадичката. Движеше са гъвкаво. Като атлет. Като войн.

— А, лошият се събуди.

Кейд не отвърна нищо.

— Много се зарадвахме, когато те докараха при нас. Господ те наказва, приятелю. Върнал те е при нас, за да си получиш заслуженото.

Египтянинът се приближи до решетката и Кейд се изправи полека, протегна се с почти котешка грация. Наведе глава наляво, после надясно.

Египтянинът постави ръце на кръста си и му се ухили. Свирепа усмивка.

— Помниш ли? Помниш ли какво направи тук, англичанино?

— Сбъркали сте — спокойно отвърна Кейд. — Аз съм поданик на Обединеното кралство и настоявам незабавно да се срещна с представител на страната си.

— А аз съм Абдул Хасак и те познавам, знам какво направи. Бях член на един от многото отряди, които помагаха в разчистването на телата. Преследвах те… след като изгорените деца бяха изстъргани от улиците. Аз не забравям. Не съм глупак. А ти ще умреш. Сега ти предлагам да седнеш и да се помириш с Господ, ако това е възможно. Той ще те съди за престъпленията ти и ще ти търси сметка за сторените злини.

— Не, не, наистина правиш много сериозна грешка. Бъркаш ме с някого. Аз съм журналист. Тук съм да разследвам скорошните земетресения и сеизмичната активност в различни части на света. Казвам се Джонатан Суифт, завършил съм Оксфорд, ха-ха…

Кейд сграбчи решетките. Кокалчетата му побеляха. Усмихна се, очите му излъчваха чиста тъмна злоба. Погледът му шареше по лицето на полицая, по дрехите, колана и лъскавия кожен кобур, в който държеше пистолета си.

Извади живачната гарота от джоба си и я активира. Тетивата от течен метал проблесна на два пъти и Кейд отстъпи назад, а четирите дебели метални пръчки паднаха и изтракаха на пода. Изражението на египтянина премина от праведно негодувание във внезапен ужас.

Полицаят замръзна за миг и докато Кейд изскачаше през изрязаната в решетките дупка, извади пистолета от кобура и го насочи към него. Кейд замахна с живачната гарота, тя сряза дулото на пистолета, продължи и отряза ръката на полицая в китката. Двете части на пистолета издрънчаха на земята, облени от кървав душ. Египтянинът гледаше смаяно бликащата от ръката му кръв дори когато Кейд продължи напред и уви с живачната гарота врата му с точността на самурай.

Кейд се изправи, деактивира гаротата, нави тънката жица и я прибра в джоба на съдраните си изцапани с кръв панталони. Наклони глава и студено се загледа в смаяното лица на египетския полицай — и тънката червена линия на гърлото му. После колената на египтянина се подгънаха, под брадичката му потече кръв, главата му се плъзна и падна на пода. Кейд видя жълтеникавия блясък на прерязания гръбнак.

Направи се, че потръпва.

— О, аз съм опасен — прошепна доволно и вдигна браунинга от масата. Стисна го здраво с потрошената си ръка.

Един от останалите затворници, най-близкият, се размърда. Надникна през решетките на килията си и видя отрязаната глава на полицая паднала на една страна, а тялото — на друга. Закрещя нещо…

Кейд изсъска на арабски:

— Млъкни или ще ти гръмна топките!

Мъжът видя насочения браунинг и се отдръпна в ъгъла на килията си, сви се на топка и затвори очи, за да се спаси от демоничния поглед на Кейд.

Кейд извади голяма връзка ключове, включително дигиталните пропуски, от джоба на полицая, измъкна и малка кесийка дъвчащи бонбони. Метна един в устата си и си затананика. Отиде до решетките на прозореца и погледна какво става на улицата. От другата страна се бяха събрали хора и по всичко си личеше, че са дошли да го линчуват. Явно не вярваха на правосъдието на полицията, а смятаха, че техните сатъри ще донесат по-добро възмездие за злия мъж в килията.

Кейд тръгна — почти щастливо и определено спокойно — към входа на полицейския участък, заключи го и го запречи с три дебели дъски. Чу някой да вика отвътре и дискретно отстъпи встрани от вратата.

Появи се още един полицай, носеше жълта папка. Спря. Очите му се изцъклиха и той ахна. Кейд му пръсна мозъка. Без да спира да дъвче, спря и измъкна пистолета на полицая. Провери пълнителя.

— О, с вкус на череша — каза и лапна още едно бонбонче. Нови крясъци се разнесоха от вътрешността на участъка и Кейд въздъхна едва ли не със съжаление, и стисна и двете оръжия в огромните си лапи.

Усмихна се на уплашения затворник, поклати почти тъжно глава и въздъхна.

— Време е да се залавям за работа.

 

 

Доста катерене падна, но поне двамата пилоти на покрива на „Еджипшън Таймс“ не бяха въоръжени. Два удара и две счупени скули. Мелеза ги извлече от цивилния хеликоптер и загледа ужасено белия корпус на RT10 с ярките червени и жълти ивици отгоре. Осъзна, че това явно е някакво новинарско возило, и реши, че като стои до двамата изпаднали в безсъзнание пилоти с автомат в ръка, едва ли ще се причисли към журналистическата гилдия в града. Още по-малко към охраната и полицията, които скоро щяха да дойдат.

Загледа се в надписа отстрани на машината.

RT10 Данделиън.

— Мамка му! — измърмори.

Включи двигателите и сърцето му се сви от мъка, когато чу как перките се задвижват като охлюви. Чу се странно метално стържене и той потръпна.

От съседната сграда беше видял как тълпата пребива Картър и тъкмо се канеше да открие огън, когато петима полицаи се намесиха, разбутаха тълпата, която беше въоръжена със сопи, бутилки и пищови, и натикаха Картър в потрошения си ландроувър. Мелеза заключи, че двамата с Картър се нуждаят бързо от транспорт, и реши да се снабди с хеликоптер от най-близкия логичен източник — сградата на новинарската агенция. Точно когато прати в забвение двамата пилоти обаче, чу познатото гърмене на браунинга на Картър от полицейския участък отдолу и реши, че е най-добре да излети и да наблюдава събитията от въздуха…

Картър явно се грижеше за себе си.

Хеликоптерът беше готов за излитане. Мелеза мразеше да лети и признаваше пред всички, включително и пред себе си, че е ужасен пилот…

Хеликоптерът се разтресе във въздуха, опасна комбинация от цивилни двигатели с малка мощност, износен рул и липса на машинно масло. Липсата на опит и увереност допълнително усложняваше нещата. Мъже с автомати се втурнаха по покрива на „Еджипшън Таймс“, махаха и го сочеха. Той се изви високо над главите им, металът стържеше фалшиво в ушите му, и се насочи на запад — искаше да заблуди мъжете, в случай че решат да го преследват.

Направи широка дъга. По улиците се събираха тълпи. Мнозина бяха въоръжени, махаха и крещяха.

— Не изглежда добре — замислено каза Мелеза.

И нещо друго го тревожеше. Опита се да разбере какво. Беше свързано с охраната на покрива.

Къде беше охраната?

Отново направи завой и започна да търси. Откъде щеше да се появи Картър? Нямаше да е от предната врата — там вече се беше насъбрала тълпа и я блъскаше. Покривът тогава? Това трябваше да е единственият му път за бягство.

Молеше се Картър да го е видял…

Направи широка дъга, двигателите извиха странно, никога не беше чувал такова нещо от хеликоптер. И тогава го видя: на покрива на полицейския участък се отвори врата и Картър се появи, пистолетите в двете му ръце гърмяха, целият беше в кръв. Затвори врата с ритник и дръпна резето.

Мелеза сниши хеликоптера.

Нещо продължаваше да го гризе: охраната на покрива на новинарската агенция.

Хеликоптерът кацна на покрива на полицейския участък.

Картър скочи вътре, тъмните му очи арогантно огледаха Мелеза. Беше наистина целият в кръв.

— Добре ли си?

— Много се забави — отсече Кейд. — Целият съм в кръв, трябваше да убия шестнайсет полицаи, не че в това има нещо лошо. — Ухили се като акула. — Всички полицаи заслужават да умрат, независимо от националността си.

— Картър?

— Ммм?

— Добре ли си?

— Никога не съм се чувствал по-добре.

Един мъж изскочи на съседния покрив и откри огън. Куршумите вдигаха фонтанчета прах. Кейд спокойно слезе от хеликоптера — фонтанчетата се приближаваха към краката му, — прицели се с браунинга и изстреля три куршума, които пръснаха черепа на египтянина.

— Сега и армията се намеси. Какви кретени! Кеф ми е да гърмя по свине. — Той зловещо се изхили.

Мелеза вдигна хеликоптера в небето. Беше намръщен… усещаше, че нещо с Картър не е наред. Това още повече засилваше опасенията му относно положението.

А сега и египетската армия!

Мамка му…

Кейд лапна още един бонбон. Подаде пликчето на Мелеза. Хеликоптерът се тресеше над Кайро, тълпи цивилни граждани, полицаи и военни се тълпяха по улиците, жадни за мъст.

— Искаш ли бонбонче?

— Бонбонче ли? — изрева Мелеза. — Цялата шибана египетска армия е по петите ни, а ти ме питаш дали искам бонбонче? След малко ще се появят и военни хеликоптери с тежки картечници.

— Така ли? Е, и? Бонбончето си е бонбонче! — отсече Кейд и се намръщи. — Какво му става на този лайнарник? Не можа ли да намериш нещо по-… — търсеше думата и облизваше черешовите си устни — … вълнуващо?

Роторите отново проскърцаха и се чу стържене.

И Мелеза разбра какво не бе наред с пазачите на покрива на агенцията. Те размахваха ръце, а оръжията им бяха преметнати на гърба. Искаха не да го спрат, а да го предупредят.

Защо?

Чу се ново стържене.

— Май си взел потрошен хеликоптер, дебели ми приятелю. — Кейд изстреля няколко куршума в тълпата долу и се разсмя, като видя как няколко тела се свлякоха в прахта.

— Какво правиш? — изсъска Мелеза.

Кейд не му обърна внимание. После изведнъж се извъртя и посочи.

— Натам. На юг. Има военно летище. Карай натам!

Мелеза летеше мълчаливо, челюстите му бяха здраво стиснати, умът му се въртеше бясно. Погледна Картър и видя върху лицето на приятеля си изражение, каквото не беше виждал никога. Огледа го: разкъсаните дрехи, порязванията и раните, засъхналата кръв, парченцата мозък и кости в косата му. Приличаше на демон от кошмарно шоу на ужасите, демон, който се разхожда по света и раздава яростни изстрели с изподраните си ръце.

Не изпитваше болка, осъзна Мелеза.

Нито угризения…

Хеликоптерът направи завой и остави тълпата зад гърба си. Спусна се ниско над сградите, повечето построени от пясъчник, само няколко бяха издигнати от кирпич и ръждясала нагъната ламарина. Кучета лаеха, жени крещяха.

Роторите продължаваха да скърцат над главите им…

Стрелките по пулта започнаха да се въртят бясно, налягането започна да пада.

Кейд улови погледа на Мелеза.

— Какво гледаш?

— Нещо гадно — отвърна троснато Мелеза.

— Там. — Кейд посочи. — Военното летище Ел Кашем. С тази купчина желязо доникъде няма да стигнем. Виждаш ли сивия самолет?

— МиГ-а ли?

— Да. — Кейд кимна, усмихна се глуповато и лапна още един бонбон. — Кацай до него.

— Ами пазачите с големите кучета?

Кейд зареди нов пълнител в браунинга и изръмжа:

— Остави ги на мен.

 

 

Картър се премяташе в мрака, падаше цяла вечност. Въртеше се, свиваше се на топка, отново, отново и отново, вятърът разрошваше косата му. Стискаше здраво очи и сдържаше болката. В него се надигаше животинска ярост и той проклинаше Кейд. Кейд го беше пленил, беше го затворил в клетка от болка и Картър яростно удряше тъмната невидима преграда…

Чу изстрелите. Лаенето на кучетата.

Стисна здраво зъби.

Болката се разбиваше в огромни приливни вълни на брега на мозъка му.

Пулсираше като злокачествен рак.

Унищожаваше го с вечността на смъртта…

Нахлу светлина, сякаш някой беше направил дупка в покривалото от мрак, което го обгръщаше. Картър отхвърли болката, усети как тя се плъзга между него и Кейд, докато Кейд се бореше със стоманени нокти. Падна на колене, от устата му течеше лига, пустинното слънце заслепяваше очите му и се забиваше право в мозъка му…

Картър се изкашля.

Усещаше браунинга в пулсиращия си юмрук.

Вдигна поглед към военното летище, към пясъка наоколо, към телата на египетските войници и четирите мъртви немски овчарки, главите им бяха извити назад, дългите им езици висяха, кръвта им обагряше пустинята.

Картър дишаше тежко и ругаеше. Смехът на Кейд заглъхна в населената с призраци пустош. Обърна се към Мелеза — той го гледаше с отвращение.

Картър се изправи и тихо каза:

— Върнах се.

— Какво означава пък това? — изръмжа Мелеза.

Картър се приближи до огромния мъж, умората се стовари върху него с невероятна сила и изцеди желанието му да обяснява. Той сложи кървавата си ръка върху раздраната некска униформа на Мелеза.

— Съжалявам, Мелез, това не бях аз.

Очите на Мелеза блестяха.

— Какво искаш да кажеш, Картър? Как го направи всичко това?

В далечината завиха сирени. Картър погледна осемте убити египетски войници — лицата и телата им бяха разкъсани от яростта на браунинга. Нещо в него изстина и той си обеща, че когато всичко това свърши, ще намери начин да убие Кейд. Щеше да изгори нещастника в пещта на ума си.

— Тези мъже не го заслужаваха — тихо каза Картър.

— Какво?! — възкликна Мелеза. — Виждал съм много гадни неща в живота си, но ти си най-гадното, Картър. — И Картър усети, че огромният мъжага се страхува.

И се засрами.

Дълбок срам, който го изгаряше отвътре.

Сирените завиха по-силно. Показаха се джипове — с червените примигващи светлини на военната полиция. Картър спря под сивия търбух на огромния руски МиГ 8–40 МФИ — многофункционален фронтови изтребител — и изрита дървеното трупче зад предното колело. После мина под крилата и изрита трупчетата и от задните. Мелеза вече се качваше по тясната стълба.

Картър го последва. Спря за миг и погледна към Кайро. Изгледът и миризмата на града го изпълниха със страхопочитание, което никога нямаше да забрави. Но знаеше, че е проклет по тези места, ненавиждан и мразен, осъден на смърт. Не можеше повече да види чудесата на тази земя, без да рискува куршум в гърба.

Пое дълбоко дъх, влезе в кабината и прибра стълбата. Погледна контролното табло и го включи. Докосна контролния екран, който оживя на руски, с арабски надписи отдолу.

— Хммм.

— Знаеш ли как се управлява това, Картър?

— Да.

Джиповете бяха притеснително близо. Картър запали двигателите и те се събудиха с рев. Картър направи едно кръгче и се насочи към дългата, покрита с пясък писта. Тя се простираше в далечината и се сливаше с хоризонта в потрепващата мараня.

В гърдите му се надигна възбуда — възбуда от внушителната и невъобразима мощ на самолета, примесена със страха му от летене, от падане и от височина. Беше сигурен, че ако се издъни, ще отиде за храна на кучетата, в рамките на трийсет секунди ще се превърне на каша в метална консерва…

Картечниците на джиповете затракаха.

Куршумите фучаха над крилата…

Картър отвори дюзите. Двигателите изпищяха пронизително и изтребителят се разтресе. Засили се по пистата, като остави следи от изгоряла гума по пясъка, вдигна носа си към небето и оранжевото слънце и се издигна уверено в синевата…

Слънцето проблясваше по металния му корпус.

Колелата се прибраха с тихо прецизно щракване.

И МиГ 8–40 зави, крилете му блеснаха, и се понесе на югозапад.

 

 

— Движим се в грешна посока.

— Не. Ще вземем команчито.

— Защо?

— Екипировката ни е в него. И експлозивите. Може да ни потрябват.

Мелеза се намръщи.

— Колко време ще отнеме?

— С това? — отвърна Картър, докато се взираше в гънките на пустинята. — Ами движим се с две хиляди километра в час, значи малко повече от десет минути. Това си е доста бързо.

МиГ 8–40 беше мултифункционален фронтови изтребител. Беше предназначен основно за въздушен бой, но можеше да носи полезен товар в корпуса си и под крилата — за тактически сражения земя-въздух. Бе построен от МиГ — „Микоян и Гуревич“, авиационен, научен и производствен комплекс на МАПО, военно-индустриална корпорация на Северната руска конфедерация. Имаше четири двигателя „Сатурн/Люлка“ А184-Ф с турбовитла и инжектори с тяга от 90 000 кг/с на форсаж. Развиваше страховитите 2600 км/ч и достигаше до 3245 км/ч на форсаж. Практическият му таван беше 27 500 метра. Имаше стреловидни крила и тройно ветрило на опашката. Дължината му беше 22 метра, а размахът на крилата — 16. Разполагаше със система „Плазотрон плазма“ ТУ–35 с радар за прихващане и радар за съпровождане на целта. Разполагаше и със заглушителна система ПССС–5Я.

След като огледа всички системи и се пребори с руско-арабските инструкции, Картър видя, че машината е снабдена с 30-милиметрови оръдия и има осем ракети въздух-въздух Р–80 АА-е Афид и дванайсет тактически ракети въздух — земя КХ–68 АС13 Килтър, всяка с дължина 4,98 м.

Ухили се свирепо.

Тая играчка струваше поне няколко милиона.

Човек можеше да каже, че охраната им куца.

И някой щеше да си загуби работата и топките.

Настъпи тишина, нарушавана само от шума на двигателите. Носеха се ниско. Картър знаеше, че не е пилот-изтребител, и въпреки че беше пуснал заглушителната система, не беше спокоен. Не искаше да влиза във въздушен бой с пилоти, прекарали хиляди часове в тренировки.

— Мелез, трябва да поговорим.

— Ми говори.

— Това одеве не бях аз.

— А кой беше, шибаната кралица ли? Не знаех, че умира от кеф да трепе кучета.

— Мелез, изслушай ме. В главата ми има демон. Понякога превъртам. Мъча се да го контролирам, наистина се мъча… Но понякога, когато съм слаб или смазан от бой, или прострелян, понякога демонът ме надвива.

Мелеза мълчеше. Двигателите свистяха. Отдолу пустинята се лееше като златен живак. Скалите се стрелкаха, пейзажът беше пълен с кратери и изглеждаше като лунен.

— Трудно ми е да го приема.

Картър си пое дълбоко дъх.

— Чувал си ни двамата с Наташа да споменаваме Кейд, нали? Знам, че си ни чувал. Така се казва демонът в душата ми, мрачният брат, когото съм принуден да нося като семе. Да, той е зъл. Да, искам да умре. Но не мога да го изгоня, Мелез. Не мога да се освободя от него, без да сложа край на собствения си живот. А искам, повярвай ми, искам да умре… но той живее вътре в мен, в ума ми, и понякога успява да се измъкне на свобода…

Десетки години Картър беше пазил тази тайна.

Осъзна, че говори по-скоро на себе си, отколкото на Мелеза. Сега се освобождаваше от тайната си и думите се лееха свободно като фин пясък в пясъчен часовник.

По бузите му се стичаха сълзи.

— Понякога правя лоши неща — прошепна той. — Но не винаги ги правя аз, разбираш ли. Понякога нямам думата. Кейд ме стиска в юмрука си, аз съм затворен зад решетките на силата му и нищо не мога да направя…

Мелеза се наведе и го потупа по рамото. Картър се извърна, яростно бършеше сълзите си. Мелеза му се усмихна. Тъмните му очи блестяха.

— Приемам го засега, но после трябва да поговорим. Когато този Кейд излезе на свобода, се държи наистина като отвързан. Мислех да му пръсна черепа. Прави се на интересен.

— Знам — разсмя се Картър, — на мен ли го казваш. Принуден съм да слушам гласа му двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Може да те побърка.

— Е, какъв ти е планът?

— Ще те пусна при команчито… Мамка му! Можеш да го караш, нали?

— Мога да карам всичко! Не много добре, но мога.

— И ще се срещнем в Австрия. Ще поразузная. Това нещо развива суперскорост и сигурно ще стигна там преди Дюрел и Джем.

— Съмнявам се. Прекалено много време изгубихме.

— Знаех, че не беше много умно да идваме в Египет. Провери ли електронния куб?

Мелеза извади устройството. Светеше в синьо.

— Работи. Но се опасявам, че нексите все още имат контрол върху системата въпреки новата версия на нашия вълшебен малък метален приятел — голям боклук ни даде Свещеника според мен.

— Изпрати сигнал на военния канал. Когато лайното удари вентилатора, неподчинението ми ще е нищо. Вече става дума за света, цялата ни цивилизация е изложена на опасност. Имаме нужда от подкрепление — съмнявам се, че ще се измъкнем живи без помощ…

— Но ти наруши заповедите на Спиралата!

Картър кимна.

— Ще спася Наташа и ще унищожа Дюрел. Но не мога да се бия сам. Нека Спиралата да прави каквото иска. Ако не виждат, че се сражавам за общото добро, да вървят да се шибат в най-черните дупки на ада. Но няма да се откажа от малко тежка артилерия, това е сигурно…

Мелеза кимна и започна да върти електронния куб в пръстите си.

— Ако Дюрел контролира каналите, щом изпратя съобщението, ще разбере, че сме живи. Ще разбере, че идваме…

— Майната му — отвърна Картър. — Прати и на него. Кажи му, че очаквам с нетърпение следващата ни среща, защото само един от нас ще си тръгне жив, и това няма да е той.

Самолетът се носеше над пясъците, слънцето проблясваше по сивия му корпус. Руският трикольор беше единственото цветно петно върху сивия метал.

 

 

>>>>>

>

земетръсен хъб QIV включен

чакай

чакай

чакай

относно (q) часовници стартирани

зони (q-z): проверка…

 

ОТВОРИ 63647886398-QIV

isort (A, 0); check (A, 0)

genid (A, 1); isort (A, 1); check (A, 1)

genrand (A, n); isort (A, n); check (A, n)

gensort (A, n); isort (A, n); check (A, n)

genrev (A, n); isort (A, n); check (A, n)

identical integers //q12

genid (A, n); isort (A, 1); check (A, 1)

qq)

 

function isort (A, n, i, j, tl}

for (I = 2; i < = n; i++)

for (j = i; j > && A[j–1] > A[j];

j-){

#swap A[j–1] = A[j]

t = A[j–1]; A[j–1] = A[j]; A[j] = t\}

 

зони отворени

 

call f zone sort 7y879ehwi

x897xx89×897×90

x5×675×45×56576

x876×79-x079×9x7

x6xx454×76×765x

call 76538973454784

call 43876438973492

call 237657238862348

 

земетръсен хъб свързан

основополагащи камъни свързани

системата задействана

 

01010111ok

10101010ok

11101011ok

10010101ok

10000010ok

00000000ok

 

земетръсни двигатели готови

моля уточнете целта…

 

OPEN tactical GUI

ok

Ню Йорк, Съединени американски щати

Нощта се спускаше с цялото си великолепие над спящия град. Светлини проблясваха от милиарди различни точки, електронни очи стояха отворени и държаха света жив. Коли се движеха по платната на извитите магистрали, фаровете им прорязваха мрака и усилваха огромната фосфоресцираща вълна, която се лееше нагоре към небето.

Спокойна нощ.

Всичко спеше.

Грохотът сякаш разтресе целия свят. Сградите започнаха да се люлеят, първо леко се разтрисаха около основите и прозорците им звънтяха. Някои се изпочупиха и блестящ водопад от стъкла се посипа по тротоарите. От Куинс до Стейтън Айлънд, от Бруклин до Манхатън, Голямата ябълка усети стиснатия заплашителен юмрук на титаничния земетръс.

Колите заподнасяха по пътищата, блъскаха се в мантинелите.

Витрините се изсипваха върху тротоарите като пелени от натрошено стъкло.

Аларми завиха от милиони помещения и пострадали превозни средства.

Мостът „Джордж Вашингтон“ започна бясно да се люлее.

Влаковете в метрото спряха — релсите се огънаха и излязоха от бетонните блокове, болтовете им бяха счупени.

И тогава земетресението се усили, разшири се и се превърна в същинско бедствие, разпростря се из целия град с титанична сила и унищожителен прилив на отприщена енергия, по-страшна от всяка ракета, насочвана някога към Америка.

Сградите се сриваха.

Колите се блъскаха.

И всичко това ставаше под акомпанимента на неспирен вой, пронизителна вътрешна какофония, кървава симфония на апокалиптичното човешко страдание, изпълнена с гърч и стенания.

Шанхай, Китай

В пристанището на Шанхай на устието на река Яндзъ водата леко потрепери. Малките лодки заподскачаха. Първо ритъмът беше спокоен, но после се забърза, докато накрая не заподскачаха, все едно бяха вързани на конци. Фериботите започнаха да се поклащат, да се удрят в понтоните и един в друг, а на сушата улиците се раздвижиха, някои буквално изригнаха, настилката избухваше като сиво-черни гейзери. Новата високоскоростна линия спря и водата на Яндзъ я заля. Повдигаше влакове и ги въртеше бясно из широките подземни тунели, помиташе хората като клечки от платформите.

Построената през 1784 чайна Хъксинтнг, която блестеше като гордо съкровище, символ на националната култура в центъра на декоративното езеро Нанши, се посипа като пепел върху древните си основи и останките й се плъзнаха по водите на езерото. Красивият извит мост, който водеше към Ю Ян и според поверието гонеше злите духове, се срина в огледалните води, а после над Шанхай се разнесе такъв силен рев, толкова опустошителен, че можеше да заглуши дори ядрен взрив. Целият район се разлюля и рухна на земята, бедствие, каквото градът не познаваше, връхлетя безмилостно из мрака…

За да остави на разсъмване кървави купчини плът.

Делхи, Индия

Червената крепост на Делхи, издигната през 1648 година от местния тъмночервен пясъчник и служила за царски дворец на династията Махал, се разтресе. Портите на Делхи и на Лахор затракаха на древните си панти и зидарията отстрани започна да се рони. Защитната стена от два километра и половина се заиздига нагоре, виеше се като огромна червена змия в предсмъртни гърчове и всички гледаха удивено — и ужасено — как земята трепери под краката им.

Огромната прекрасна джамия Джама Месджид се тресеше, сякаш гигантска ръка беше хванала заострените минарета и облите куполи и ги клатеше. Няколко минарета се сринаха, все едно дете беше бутнало куличките си от кубчета.

Река Ямуна се извиваше сякаш в епилептичен пристъп, излизаше от бреговете, разбиваше лодки и обръщаше фериботи. Огромна вълна се надигна и повлече хора и лаещи кучета във вихъра на разбушувалата се вода… В предградията хората излизаха на улиците, гледаха небето и към рушащата се червена крепост, която сякаш трепереше от ужас.

Дванайсет милиона души наблюдаваха с безмълвен ужас как земетресението налага волята си, набива, блъска и дамгосва присъствието си в мозъка на всяко ревящо живо същество…

 

 

— Свърши ли? — попита Джем през изкривените си челюсти.

Дюрел поклати глава.

— Не, момчето ми, още не е! — Очите му не се откъсваха от екрана, от цветната вихрушка, от просветващите картини на унищожение, които се разкриваха пред него чрез хилядите сателитни очи около земното кълбо.

Посегна към една малка черна кутийка, светлините й проблясваха леко. Странна усмивка проряза лицето му в гънките на черната качулка. Кутийката — земетръсният хъб — беше покрита със скреж. Черните нокти на Дюрел вдигнаха капака и разкриха черния куб, който се намираше в центъра на това ужасяващо оръжие, което всяваше хаос по целия свят.

Джем се вгледа в него.

— Какво по-точно е това?

— Сърцето на земетръсния хъб. Това е процесор, Джем. Най-модерният военен процесор на света. Той контролира земетресенията… погледни го внимателно, защото никой не може вече да ни поставя ултиматуми, никога повече няма да се огънем под натиска на световните сили, световните армии и онази плюнка Спиралата. Ще контролираме всичко, защото, приятелю мой, както и сам виждаш, процесор QIV, военният кубичен процесор, е напълно завършен и включен в мрежата завинаги.

 

 

Нексите се изляха от хилядите си тайни бункери — охлаждащи камери в тайни подземия — по целия свят.

Щом сателитите изключиха и правителствата и военните се паникьосаха, ужасени от неочакваната загуба на контрол, нексите атакуваха цели, които изобщо нямаха представа какво ги очаква.

В Германия цели армии излизаха по улиците и цивилното население бягаше с викове, покосявано в гръб. В Швеция нексите нахлуваха с рояци черни хеликоптери и унищожаваха военни бази, завладяваха ги за минути. Световните лидери бяха заслепени, не виждаха, че целият свят е застрашен. Ядрените бази бяха превзети — нексите завладяха лошо охраняваните обекти от Русия до Америка и Китай.

Нексите — благодарение на военния процесор QIV — имаха контрол върху електронните ключалки, управлението на сателитите, световните финанси. В някои модерни военни бази хиляди войници останаха заключени. Нямаше нужда от кървави битки, нямаше нужда от ръкопашен бой по улиците. Въпреки по-малката си численост нексите можеха да вземат превес благодарение на технологично и дигитално превъзходство.

Силите по повърхността на земното кълбо започнаха да се преразпределят.

 

 

Дюрел стоеше над процесора QIV и се наслаждаваше на превъзходството си, наслаждаваше се на силата си, на апотеоза си. Обърна се и отметна качулката, блестящите му очи наблюдаваха Джем. Постави нокът на рамото му и се усмихна. Устните му усещаха вкуса на… отмъщението.

— Картър идва — тихо каза Джем.

— Не ме е грижа.

— И Спиралата с танковете си.

— Не ме е грижа.

— Трябва да напуснем това място.

— Не, Джем. Картър трябва да умре. Идването му само опростява играта — той не може да се изправи срещу теб, не може да се изправи срещу нас. Прекалено късно е, играта започна, светът се руши, докато говорим, мигаме, дишаме. Времето за бягство свърши.

— QIV не вижда ли Картър? Като QIII преди него?

— Не го вижда.

— Защо? — попита Джем. — Защо не го вижда?

— Картър е аномалия в системата. Бъг в софтуера. Вирус в кода. Трябва да бъде изолиран, трябва да бъде спрян, трябва да бъде унищожен.

— Аз ще се погрижа за това — тихо отвърна Джем.

— Добре — прошепна Дюрел и кимна със задоволство. Обърна се към екрана, който се набраздяваше като живак. Ръцете му сръчно се плъзнаха по клавиатурата и на екрана се завъртяха хиляди образи, които показваха сцени на битки и мор.

Далечният тътен на земетресението достигаше до ушите им.

 

 

Огромният паркинг пред болницата в едно от предградията на Лондон беше тъмен, мокър и пълен със сенки. Колите проблясваха под поройния дъжд, по празните места се виждаха само капките, които танцуваха върху асфалта.

В мрака се чу приглушен шум. Един спящ дявол стоеше до оградата, целият мокър. Нексът обърна очите върху триъгълната си глава първо наляво, после надясно и скочи на четири крака, досущ като огромна котка. Мускулите му се издуха и цялото му тяло потрепна. Сякаш душеше из въздуха — после, с проблясващи заплашително очи, извърна носа си към светещия неонов надпис на спешното отделение. Отпред току-що беше спряла една линейка, синята лампа присветваше.

Съществото отново разду ноздри, отпусна глава, после ноктите му затропаха по асфалта — то се насочи към ярко осветения вход и задушаващата миризма на хората вътре.

 

 

Земетресенията бяха опустошили Лондон. Повечето ранени се превозваха с хеликоптери, защото имаше опасност от нови трусове. Хората напускаха града с хиляди — всъщност по-скоро седяха по пътищата и чакаха, опрели броня до броня и калник до калник.

Управата на болницата предложи Наташа да бъде преместена заедно с останалите болни в една по-спокойна болница до военната база „Чинук“ в друг град, който не беше пострадал така жестоко от земетресенията като Оксфорд или Ковънтри. Ники беше дала на докторите ясно да разберат, че Наташа няма да ходи никъде, и от часове седеше до приятелката си и държеше студената й ръка.

Беше задрямала и изведнъж се сепна и се събуди.

Стабилното писукане на мониторите успокои ускорения ритъм на сърцето й.

„Какво ме събуди?“

Наклони глава и се заслуша.

Нещо не беше както трябва.

Събра косата си, стегна връзките на обувките си и извади пистолета си „Смит енд Уесън“. Провери пълнителя и освободи предпазителя.

По коридорите на болницата отекна вик. Ники погледна Наташа и тихо отиде до вратата.

Някъде се чуваха женски писъци.

Последва трясък.

Какво ставаше?

Кървави кошмари нахлуха в главата й.

Некси?

Наемници?

Нови трусове?

Извади електронния си куб, но не го включи — Спиралата беше стигнала до границата на възможностите си… и отвъд. Последното, от което се нуждаеха, беше някаква кучка да им праща спешни сигнали за подкрепление.

Погледа металния куб.

После го скри в джоба си.

„Стегни се, момиче“, помисли си, примигна и си пое дълбоко дъх.

Стисна здраво пистолета и излезе в коридора. Спря и се заслуша, леко наклони глава и присви съсредоточено очи.

Нищо.

— Виждаш ли? Само се паникьосваш — промърмори в застоялия въздух.

Приближи се към летящата врата, обувките й проскърцваха по стерилните плочки на болничния коридор. Чу се писъкът на мъж — дълъг животински звук, пълен със страдание и ужас… свърши с гадно ужасяващо гъргорене.

Ники спря…

Страхът заби юмрука си в мозъка й.

Понечи да извади електронния куб.

„Мамка му, все още могат да ми изпратят някого“, помисли си… и изведнъж нещо изскочи в дъното на коридора и се насочи право към нея. Нещо голямо и черно, с тежка броня, прокрадваше се като голяма котка. Дебели, покрити с броня крака подпираха широк набит гръден кош и триъгълна глава с малки медни очички. Нокти потракваха по пода, главата се вдигна рязко и съществото се огледа с шеметна бързина. От челюстите му се стичаше кръв.

Малките медни очички се забиха в нея.

В блестящия меден поглед пролича, че я познава. Да, познаваше я. Отпусна глава и започна да се приближава към нея, ноктите му оставяха кървави следи по белите плочки… късове месо висяха от изкривената му паст…

И Ники разбра…

Незнайно поради каква причина то идваше за Наташа…

Идваше да убие Наташа…

И всеки от Спиралата, който застанеше на пътя му.

Ники стисна зъби и даде пет оглушителни изстрела, после мина заднешком през люлеещата се врата и се втурна към стаята на Наташа. Натисна паникбутона на куба в джоба си и изхлипа ужасено, когато видя как огромното черно лъскаво чудовище влита през вратата.

Спусна се в стаята на Наташа, затвори вратата с ритник и заключи. Вдигна пистолета и го допря до бузата си, когато тропащите нокти изведнъж спряха и се възцари тишина.

Ники се отдръпна от вратата.

Страхът пробождаше татуировка в сърцето й.

И с ужас видя как триъгълната глава с изкривени челюсти, от които се стичаше лига и висеше човешко месо, се вдигна — бавно, умислено — и малките медни очички се наклониха и се втренчиха в нея през бронираното стъкло.

Ники внимателно се прицели.