Анди Ремик
Земетръс (16)

14.
Смут

Главната квартира на ССК — Световната следствена комисия — се намираше във Вашингтон. Масивната сграда, невероятно модерна конструкция от стъкло, стомана и камък, проблясваше заплашително под ярките лъчи на слънцето. Намираше се в район, охраняван от тежковъоръжени войници. На всеки ъгъл имаше кули със снайперисти и модерни средства за въздушна отбрана. По всяко време главната квартира на ССК се пазеше от елитни войници от над петнайсет страни.

В най-охраняваната част на централата се намираше централната камара, в която присъстваха — или лично, или чрез цифров образ — световните лидери. В момента течеше среща под председателството на генерал Теталяхевски от Русия, председателят Сан Ли от Китай и лейди Ема Дикинсън от Обединеното кралство. Присъстваха близо петстотин официални представители от целия свят. Мърморенето на генерала отекваше под огромните каменни сводове на камарата. Шумоленето се сниши до шепот, когато кадрите от земетресението и глобалния хаос избледняха върху петнайсетметровия плазмен екран на стената и на него се появи тъмна фигура с качулка, която вдигна пръст, сякаш призоваваше за внимание…

Шепотът се усили и Дюрел погледна от цифровия екран към това заседание на най-влиятелните и важни хора на света, които държаха пръста си върху червеното копче на ядрения взрив.

Усмихна се под гънките на качулката си.

И когато заговори, всички присъстващи се заслушаха в тихия му нежен глас.

Беше спечелил вниманието им.

— Видяхте силата на земетресението. И получихте доказателство за това, че държа под пълен контрол земните пластове и мога да ги командвам да се движат по моя воля.

Чуха се разтревожени гласове, дори викове.

— Сега, дами и господа, искам да ви направя едно сериозно предложение.

 

 

Небето бе огромна синева, огромен свод, който се носеше над нежните извивки на света. Беше осеяно с разчепкани бели облаци. Внезапно в него проблесна малък черен метален обект — въртеше се и профуча през облаците с невероятна скорост.

Чу се гърмежът на свръхзвуков самолет и малкото едноместно летателно средство, наречено манта, леко се наклони, слънцето проблесна по изтеглените му назад метални крила. Двата матрични двигателя при опашката горяха със студен бял пламък. Машината ускори до 1900 км/ч.

— Тук PDSK57, край.

— Чуваме те, PDSK57. Край.

— Открих един. Пращам ви координатите.

— Благодаря, PDSK57. Край.

 

 

Хагис погледна Мо и вдигна палци. Мо кимна и бавно — сантиметър по сантиметър — двамата се придвижиха напред в джунглата, лазеха по корем. Носовете им потрепваха от тежкия аромат на цветята.

На трийсет километра зад тях десет танка чакаха сведения и последни данни от мрежата на Спиралата. Знаеха, че тук има площадка за добив на левиатан — южно от Сан Хосе дел Гуавер, — но им бяха наредили да изчакат точно когато си мислеха, че ще видят малко екшън. Вълна от разочарование беше преминала през редиците и Хагис и Мо бяха тръгнали напред да съберат допълнителна информация.

Излязоха на билото на хълм; назъбен скалист склон водеше към долина, пълна с гъста тропическа зеленина. Слънцето напичаше и мъжете — и двамата огромни — здраво се потяха, дрехите им бяха покрити с огромни миризливи петна.

Мо прокара ръка по обръсната си глава и обърса избилата пот. Обърна тъмните си като обсидиан очи към своя партньор, който му подаде манерката.

Хагис, който пушеше по сто и четирийсет цигари на ден и сега трепереше от никотинов глад, кимна към долината. Голям участък бе изсечен и от огромните дънери бе вдигната ограда. Помпата за левиатан работеше здраво — бръмченето на двигателите се чуваше дори през разнообразните звуци на джунглата.

— Мразя мисии в джунглата — каза Мо; вода капеше от триъгълната му черна брада. — Зверски горещо е! Не ставам за този тип климат…

— Да, ти по̀ мязаш на дебел морж, копеле — ухили се Хагис. — Оправих координатите. По-добре да се връщаме, че оня ненормалник Симо ще превърти! Давай!

Двамата се шмугнаха в джунглата.

Под прикритието на сумрака на гъстата зеленина нексите ги наблюдаваха как си тръгват, медните им очи блестяха безстрастно.

 

 

Пред Джейдър се простираше голата пустош на Арктика. Той намали скоростта, спусна мантата над широките нагънати равнини от лед и видя величествена огромна бяла арка. Ледът пукаше по крилата на мантата. Джейдър се спусна още по-ниско, почти докосна снежната шир. Виждаше как изваяни от вятъра ледени кули бясно се стрелкат под него, диамантения блясък на осеяни със сталактити пропасти, дива, обширна и непокорима територия.

Джейдър се ухили.

Обожаваше магията на Арктика.

Издигна мантата и се зарея из безоблачните ледени небеса. Двигателите виеха със студено матрично пулсиране, скенерите изписваха дебели зелени колони данни по мониторите. Джейдър ги следеше с едно око. Отново забави скоростта и надникна навън.

— Ето — промърмори той.

Скрита между ниски ледени хълмове и заградена от стени от струпан бял лед, се издигаше помпа за левиатан. Беше боядисана в бяло, за да я замаскират в полярния пейзаж, но острият поглед на Джейдър я различи.

Той изпрати координатите.

— Браво, Джейдър. Край.

— Колко имаме? Край.

— С тази стават осемдесет и шест. Прибираш ли се? Край.

— Скоро, мамче. Погрижи се чаят ми да е готов. — Джейдър се ухили зад шлема си с дисплей със сензори за нощно виждане. — Край.

Изключи връзката през електронния куб и изведнъж върху монитора му просветна червена предупредителна светлина.

— Мамка му! — Джейдър наклони лоста и двигателите изпищяха, докато се издигаше рязко нагоре. Нещо проблесна под него — ослепителна сребърна светкавица. Самолетът се наклони и Джейдър се ококори: нещо сребристо направи широка искряща дъга пред него и…

Увисна. Във въздуха.

Джейдър засили самолета към земята, а блестящият снаряд също се гмурна, следваше го. Джейдър усети как вътрешностите му се сплескват в станалата изведнъж крехка човешка обвивка. Снарядът мина покрай едното крило и Джейдър изправи самолета, после направи рязък завой и тръгна право нагоре.

Снарядът го последва.

Джейдър се отдалечи от площадката за добив на левиатан и облиза пресъхналите си устни. Цифровият дисплей на шлема извъртя различни видове противовъздушно оръжие, но той не можа да определи ракетата, не можа да разпознае оръжието, следователно не можа да предложи най-добрия начин за отбрана.

Засили самолета до 2100 км/ч, малката размазана черна точка се стрелкаше ниско над пейзажа. Ракетата го следваше плътно, леко отстрани. Джейд изстина. Никога не беше виждал подобна ракета — даже не бе чувал за такава — дори и във високотехнологичните лаборатории под някои от централите на Спиралата.

— PDSK57 до Майка, засякоха ме. Повтарям. Засякоха ме. Изпращам снимка… — Дисплеят се завъртя и изпрати данни за ракетата. Джейдър се стрелна към земята, очите му бясно търсеха…

Леденият вятър ту го издигаше, ту го спускаше надолу.

И тогава я забеляза — широка пукнатина, която проблясваше в синьо, опасно примамлива… Направи рязък завой и полетя надолу към пропастта, леко намали скоростта, когато стените се издигнаха над него… гмурна се в леденостуден свят с блестящи замръзнали гладки стени.

Джетът се носеше в тъмносиния безмълвен мрак.

Двигателите виеха, шумът отекваше в ледените стени.

Нито дисплеят на шлема, нито бордовите компютри, свързани с мрежата на Спиралата, показваха врага: нямаше ракета, която да го преследва, нищо. Мантата летеше между ледените стени с ужасяваща скорост. Данните пращяха по скенера. И изведнъж…

Пукнатината се гмурна под снега. Леден таван се появи над самолета и Джейдър намали още, очите му търсеха ракетата. Задните скенери не показваха нищо, значи вече не го преследваше, но нещо му подсказваше да не разчита, че се е отървал.

Беше прекалено…

Прекалено…

Търсеше точната дума. И се спря на „съзнателна“.

Заграден отвсякъде с лед, Джейдър прерови списъците в мрежата на Спиралата.

— Джейдър? Край.

— Да, Майка. Намери ли нещо?

— Съжалявам, Джейдър. Неидентифицирано. Сам си, копеле. Ще те държа онлайн да видя дали нещо ще се появи, когато…

— Мамка му!

Нещо го удари отгоре: лавина от лед и камъни се изсипа в пукнатината. После светът отгоре се отвори. Слънцето проблясваше по снега и Джейдър внимателно издигна самолета на нивото на земята и се изстреля като куршум от леден пистолет в очакващата го безкрайна синева…

Ракетата чакаше.

Търпеливо.

Ускори с невероятна бързина и се заби в корпуса на мантата така, както игла се забива в месо. Последва миг на мълчаливо очакване…

И пурпурна експлозия. Газовете избухнаха и се извиха, като пламъци по края на лист хартия. Поглъщаха се сами и после лумнаха, истински ад от топящи се сплави и стомана, сливащи се с капеща бяла плът и втечняващи се кости.

За един кошмарен миг Джейдър и мантата станаха едно цяло.

И после се пръснаха в искряща дъга и по снега се посипаха изкривени останки.

Експлозията отекна над снежната пустош.

 

 

Симо седеше върху ВиТанка, подпрял лакът на коляното си, с брадичка върху юмрука. Изражението му беше буреносно. Веждите му бяха свъсени като надвиснали черни гръмотевични облаци. Устните му бяха като червени светкавици. Очите му бяха като езера от разтопен метеоритен дъжд. А стиснатите му юмруци бяха като опасните чворове на твърдите тропически дървета с корава дървесина, брулени от природните стихии.

— Добре ли си?

— Разбира се, че не съм добре! — изкрещя сержантът и впи поглед в Оз и Роговски. Двамата направиха крачка назад пред яростта му, Оз разля чая от пластмасовата си чаша, огромният му крив нос потрепери. — Намираме се в шибаната колумбийска джунгла, потим се като шибани свине, открихме врага и какво казва шибаната Спирала? Шибаните политици търсят шибани решения и ние не можем да бомбардираме шибаните копелета. Много ясно, че не съм добре! Готов съм да… убивам.

Тъмният му поглед се извърна към Катенхайм, който седеше на едно повалено дърво — лицето и торсът му бяха буца смазана, охлузена и разрязана плът.

Катенхайм го гледаше. И му се усмихна.

Симо усети как гневът му се надига, но се овладя.

— Искаш ли цигара?

— Сержантът не пуши цигари.

— Глътка уиски?

— Момчета, досега трябваше да сте разбрали. Сержантът не пие по време на операция.

— Знам, но си помислих, че…

— Да?

Толкова кратка дума, а звучеше толкова заплашително. Като космата гъсеница в ябълка. Роговски, който веднъж беше прострелян в главата и имаше четиринайсет огнестрелни рани в тялото, не обръщаше внимание на подобни нюанси в речта.

— Реших, че може да удариш една глътка, след като Катенхайм отказа да проговори, въпреки че ти здравата се потруди с металния прът. Господи, реших, че ще го убиеш! И после ни юрнаха насам и десет часа напъвахме шибаните танкове през джунглата, за да открием… че не можем да продължим напред…

И млъкна.

Озъбената физиономия на Симо едва ли можеше да стане по-мрачна. Той отново погледна Катенхайм, който спокойно си седеше на дънера, с вързани зад гърба ръце. Глезените и коленете му също бяха вързани здраво с жица. Спиралата не си позволяваше излишни волности с нексите.

Симо отпи от манерката си, скочи от ВиТанка и тръгна към Катенхайм. Нексът вдигна очи към него, обезобразените червени очи гледаха предизвикателно.

— Искаш ли водица, копеле?

— С удоволствие. — Думите му бяха малко завалени заради счупената челюст и потрошената скула. Симо стоеше пред него и пиеше, водата се стичаше по брадичката му.

— Мамицата ти! Проговори и може и да ти дам вода. И храна. Дори и да те оставя да поспиш.

Катенхайм само се усмихна и усмивката му обезкуражи Симо. Дълбоко в себе си искаше да убие некса, но от Спиралата му бяха наредили да го върне жив, за да го съдят.

Върна се при ВиТанка, ядът го гризеше.

От джунглата се чу вик и танкистите сграбчиха оръжията си, но ги свалиха, като видяха Мо и Хагис.

Мо докладва и Симо само кимна с безизразно лице. След това изпрати доклада до Спиралата и зачакаха заповеди. Симо разпрати още няколко разузнавачи, за да осигури по-голям обезопасен периметър около танковете. Когато се спусна нощта, опънаха хамаци между танковете и махагоновите дървета. Симо беше спал само веднъж — на инат — на земята сред джунглата. Получи 239 ухапвания от мравки — подутини, които го оставиха целия червен да се гърчи от болка и не можеше нито да се изпикае, нито да се бие, нищо че извършваха тайна операция в джунглата. Беше огромен и тежък и мразеше хамаците, но в надпреварата със свирепата и безкомпромисна джунгла отстъпи след първия удар в очакване на края на първия рунд.

Спяха без огън и джунглата сякаш ги дебнеше. Огромните силуети на притихналите бойни машини се превръщаха в свърталища на духове, около които можеше да се спотайва врагът. Дърветата ги заобикаляха отвсякъде, понякога огласяни от маймунско бръщолевене или цвъртене на огромни невидими насекоми. И други нощни звуци от джунглата се носеха над шейсетината мъже, част от които стояха на пост с отворени на четири очи, други си почиваха зад барикадата от тежки железни камиони.

Симо клекна до Роговски, Мо и Холцхаузен. Варяха си чай върху две химически блокчета, които проблясваха в малкото огнище.

— Искаш ли чай? — попита Холцхаузен.

Симо кимна, пусна едно пакетче в чашата си и сложи няколко лъжици захар. Холцхаузен му наля вряща вода. Симо жадно вдъхна аромата. Той беше от хората с неутолим апетит. Ако заспиш, нямаше просто да ти изяде остатъка от пицата, а щеше да ти отмъкне всичко от хладилника.

— Харесва ли ти шербетът — попита Мо и се ухили. И той държеше голяма пластмасова чаша, по-голяма от на останалите, почти литър. Всъщност чашата му приличаше повече на кофа.

Симо кимна.

— Сержантът ви изненада, като не пика цяла нощ, нищо че пи толкова много чай.

— А бе, сержант, какво направи с онова копеле Катенхайм? — Холцхаузен се изплю на земята и продължи да дялка едно сребристо парче дърво с бойния си нож.

Симо се намръщи.

— Какво искаш да кажеш? Ей го там, чака ме… — извърна се и се вгледа в мрака. Лагерът се осветяваше само от химическите блокчета, рядкото проблясване на електронен куб и просветващите огънчета на няколко цигари. Симо присви очи.

— Къде? — попита Мо. — Не го виждам.

Симо изруга и чаят плисна по панталоните му, той скочи и затича, чаят се плискаше по огромния му юмрук. Чу нещо, което го накара да спре за миг и да посегне към кобура на деветмилиметровия си пистолет, запасан отзад. Извърна се и… юмрукът се заби в лицето му и той политна, пред очите му се завъртяха звезди.

Олюля се и изпусна чая.

Катенхайм стоеше с вдигнати юмруци и му се хилеше с беззъбата си уста. Чу се хорово изщракване — агентите на Спиралата вдигнаха оръжията си.

Симо свирепо се ухили и вдигна ръка.

— Не, момчета. Сержантът ще се оправи. — Пръстите му бяха целите в кръв от разбитата му уста. — Добре си се справил с жиците.

— Имам известен опит — отвърна Катенхайм, разкърши рамене и зае боксьорска стойка. — Този път ще се биеш ли честно с мен, грозен армейски бут? — Пот се стичаше по покритата му с белези глава и на слабата светлина на нощните кубове той изглеждаше като истински демон. Червените му очи сякаш светеха и в дълбините им искреше медното сърце на некс.

Кокалчетата на Симо изпукаха, когато стисна юмруци и направи крачка напред.

— Момчета, ако ме убие, можете да го застреляте. Но докато съм жив, няма да се подчинявате на директни заповеди, иначе ще ви дам под съд! — „Некс — помисли си. — Това не е човек, това е недоразумение. Както и да е, ще му смажа физиономията“.

Катенхайм атакува, бърза комбинация от последователни удари — прав десен, ляв със свит лакът, десен със свит лакът, ляв ъперкът, десен прав. Симо усети, че отстъпва под напора на тежките точни удари, успяваше само да се предпази с ръце. Отговори със страшен прав десен, но Катенхайм се наклони вляво, избегна го и заби един десен със свит лакът в главата на Симо. Той залитна от силата на удара. Още един десен разтресе главата му и директен ритник в лицето го накара да падне на колене.

Катенхайм отстъпи, скръсти ръце и зачака.

Симо бавно се изправи.

Бившият немски десантник беше прекалено бърз, осъзна огромния сержант. Зверски бърз.

Симо се приближи предпазливо. Катенхайм продължаваше да държи ръцете си на гърдите, изражението му беше арогантно. Симо се изплю на земята, усещаше около себе си напрежението сред танкистите, на агентите на Спиралата, които гледаха и разбираха. Знаеше, че трябва да убие това копеле с голи ръце и да му изтръгне далака.

Сержантът беше легенда.

Да загуби юмручен бой?

С шибан некс?

— По-добре да умра! Сержантът няма да позволи такова нещо! — каза го на глас, без да се усети, и се нахвърли върху Катенхайм. Размениха серия тежки удари с голяма бързина и Катенхайм се опита отново да го ритне, но Симо го цапардоса в капачката на коляното. Всички чуха изпукването на кости.

Двамата боксьори се разделиха.

— Добре се движиш, нищо, че си дебелак — каза Катенхайм. Не показваше, че го боли, но беше променил стойката си: премести тежестта върху левия, вместо върху десния крак и се движеше така, че счупеният крак беше отчасти защитен от здравия.

— Сержантът и добре убива, нищо че е дебелак, както сам ще се увериш.

Симо атакува пак, зъбите му проблеснаха на червената светлина.

Катенхайм му заби още един десен, който го разтърси. Симо изръмжа, хвърли се върху по-дребния некс и го сграбчи в мечата си прегръдка, вдигна го от земята и го стисна с всички сили, опитваше се да му скърши гръбнака. Катенхайм изстена и го заудря с глава. След втория удар Симо се извъртя и разтърси некса като парцалена кукла…

Катенхайм продължи с ударите — във врата, в лицето. Успя да си освободи едната ръка и започна да го млати здраво и Симо се принуди да го пусне. Катенхайм подскочи високо във въздуха и заби лакът в темето му. Симо се строполи на земята зашеметен. Кръв се стичаше от раната. Катенхайм се изправи над сержанта, който се поклащаше и стенеше, заслепен и изкаран от шибаната игра…

Катенхайм се огледа, за да види какво го дели от свободата.

И чак тогава в оскъдната светлина танкистите изведнъж видяха, че нексът държи черния матов зигзауер П–7.

Пистолетът се вдигна и когато искрите от дулото му пронизаха мрака, мъжете се пръснаха. Заизваждаха оръжията си, но не успяха да ги използват, защото пред Катенхайм се изправи сержант Симо…

Чувстваше се така, сякаш черепът му е разбит. Болката пулсираше чак до центъра на мозъка му и удряше като чук, кръвта шуртеше от обръснатия му череп. Ярост, каквато не беше изпитвал от години, го заля като червен прилив. Не можеше да говори, да вика, крещи или ругае, защото тази бясна, обезумяла приливна вълна от омраза го беше погълнала и го бе накарала да се…

Свести.

Очите му се отвориха.

Катенхайм стреляше с неговия пистолет по неговите хора.

— Нагло копеле — изрева Симо и изрита с всички сили контузеното коляно на Катенхайм. Чу се ясен звук от строшени кости. Коляното се пречупи и кракът се огъна, Катенхайм се строполи на земята и зави през окървавени устни и стиснати зъби. Симо сграбчи китката, която държеше пистолета, и двамата се счепкаха.

Симо разби носа на Катенхайм с глава. После пусна ръката, която не стискаше пистолета, и заудря извитото натрошено коляно — пет, шест, седем, осем. Взе пистолета, както мъж взима сладоледа на някое дете, и се изправи тромаво.

Насочи зигзауера към лицето на Катенхайм.

— Кажи си молитвата.

Катенхайм не каза нищо, гледаше го с омраза.

Нещо изскочи от мрака на джунглата, нещо огромно, бронирано и с триъгълна глава.

Симо стреля и един куршум се заби в скорпнекса, докато той вдигаше Катенхайм от земята и изчезваше в мрака. Последваха го автоматични откоси, куршумите се забиваха в дънерите и храстите и вдигаха пръст от земята. Свистяха рикошети — куршумите отскачаха от твърдата дървесина.

— Прекрати стрелбата! — изкрещя Симо.

Огънят спря.

Мо и Хагис бяха отнесли куршуми от бясната стрелба на Катенхайм. Хагис седеше и се държеше за корема. Не така трябваше да продължи играта.

— Мамка му! Събирайте се партакешите, осрахме се, както мъж, който ебе жената на брат си в кревата му, и брат му го сгащва. С други думи, туриха ни го от две места — разкрихме местоположението си и издънихме Спиралата.

— Тръгваме ли, сержант?

— Да, мамка му, тръгваме.

— Мислех, че заповедта е да изчакаме.

— Те са враговете, нали? — изрева Симо. — Стотици от тях се опитаха да ни смажат в Словения, да ни направят на кайма. А сега трябва да седим, докато дебелогъзите политици спорят кой ще сложи ръка върху находищата с левиатан, когато всичко това свърши? Да го духат. Ще го направим както Симо знае! Левиатановите площадки се пазят от некси. Нексите са престъпници. Имаме заповед да ги убиваме.

Очите на сержанта блестяха.

Всички се бяха втренчили в сцепената му гола глава; гъстата кръв, която продължаваше да се стича от нея, проблясваше в мрака.

— Да вървим да убиваме — изрева дрезгаво той.

 

 

Джем седеше в ледения мрак и дишаше бавно. Наблюдаваше парата, която излизаше от изкривените му челюсти, и нещо го мъчеше… нещо се беше променило. И тогава осъзна, с нарастващо чувство на ужас, че очите му са се променили. Бяха на друго място, главата му се беше разширила, сплескала и очите му се бяха раздалечили, разширявайки кръгозора му — зрение на хищник.

Сети се за Картър и за репликите, които бяха разменили.

Знаеше, че може да го убие.

Знаеше, че накрая ще го убие…

Но думите на Картър бяха вселили смут някъде дълбоко в изродената му душа. Джем беше изпитал нежелание да се бие. Картър имаше някаква далечна объркана връзка с миналото, пораждаше някакъв импулс за чест и приятелство, който Джем разбираше по някак студен и отчужден начин. Джем щеше да се радва да разреже копелето на две, да направи костите му на трески и после да се изпикае на гроба му. Но думите… далечни предсмъртни думи, топли и сърдечни…

„Не, Джем… остани… нуждаем се от помощта ти. Наташа умира. Ники е при нея… Трябва ни машината. Авелах… ти знаеш къде е… използвали са я върху теб… Наташа ще умре…“

Представи си лицето на Наташа, късата й тъмна щръкнала коса, дълбоките й тъмнокафяви очи и стройната атлетична фигура. Главата на Джем леко се наклони. Виждаше Картър и Наташа заедно, смеят се, държат се за ръце по кея, целуват се в дъжда…

Образите се смениха.

И Ники беше там, сладкото й кръгло лице, проницателните ярки очи, пълни със сълзи. Нещастна ли беше? И ако беше, защо?

Думите напираха в него…

Думи отпреди милиони години…

— Война е. Дюрел и Фойхтер ни въвлякоха във война. Опитаха се да ни заличат от земята, сега е моментът да им напълним задниците с олово.

И Ники, усмихваше се, застанала насред Камъс, изоставената база на Спиралата в Австрийските Алпи.

— Да, но… не всички ще се върнат. — И изведнъж се надигна на пръсти и го целунал… устните им се сляха, езиците им се стрелкаха.

Джем се вгледа в красивите й очи.

— Имам нужда от компания тази вечер — каза тя с дрезгав глас, хвана го за ръката го поведе към студената борова гора на тъмната и влажна планинска база…

Джем сведе огромната си триъгълна глава.

Загледа се в пода, спомняше си как се любиха.

„Нещо не е наред с мен.

Обичах тази жена. Обичах я.

А сега… Сега не изпитвам… нищо?“

Изплю се и отново вдигна глава, пое си дълбоко дъх: чу се странно хриптене. Но някаква връзка — с мъжа, когото искаше, когото трябваше да убие, и двете жени, които го трогваха по някакъв странен начин в сънищата му, в спомените — нещо непонятно, нещо езотерично се загнезди в главата му. Чуваше шепота на гласове, които не разбираше.

И Дюрел?

И Фойхтер?

Отново сведе глава и студът проникна дълбоко в крайниците и мозъка му. Това го успокои. Студът го успокояваше, уталожваше мислите му. Тревогите изчезнаха и безпокойството му се стопи. Той се залюля на бронираните си пети, които оставиха дълбоки вдлъбнатини в каменния под на килията.

Очите му тихо щракнаха и се затвориха.

 

 

В централата на ССК във Вашингтон цареше пълен смут. Гласовете отекваха под сводовете на камарата на десетки езици. Хора и електронни преводачи не млъкваха, като с това засилваха объркването, между банките тичаха куриери.

Над общата врява се долавяха откъслечни реплики, хората викаха, изпълнени с гняв, неверие, ярост, раздразнение, недоумение…

— Според мен е луд…

— Но ни е хванал за топките…

— Кой е този? Мисля, че това е блъф!

— Не видя ли на какво е способен? Данните са от хиляди различни медийни агенции, това не е някой побъркан диктатор, когото можем да загърбим…

— Държавите по света трябва да се обединят. Можем да мобилизираме милиони, този Дюрел няма да устои на такава вълна от световна сила…

— Но кой ще оглави армиите?

— САЩ, разбира се…

— Защо не ООН?

— Мисля, че Китай е правилният избор…

— Можем да смажем този червей, преди да се е размърдал…

— Убийството е директно решение — един куршум от снайпер в тила.

— Да, когато го открием. Но ако контролира земетресенията, може да атакува всяко централизирано правителство, всеки град, всяка военна база на света.

— Искането е абсурдно, невъзможно!

— Кой е зад гърба на този ненормалник? Кои страни? Тук сигурно има някой, който го познава. Това е скандално! Ще запали…

— Световна война.

Думите надвиснаха като буреносен облак в заредена със статично електричество лятна вечер: тежки, зловещи и заплашителни.

Огромните дъбови врати на залата се отвориха с трясък. Врявата бавно утихна и всички се обърнаха към влезлия: с упоритото си мълчание и сърдитото си изражение той беше привлякъл вниманието им.

Беше огромен мъж с широки рамене.

Носеше сиво расо, дървена броеница висеше на гърдите му.

Сандалите му зашляпаха по пода — мъжът тръгна към централния подиум. Вниманието на всички беше съсредоточено върху него. Много от световните лидери го познаваха по физиономия, но не знаеха как се казва.

Свещеника беше разгневен.

Бесен.

Лицето му беше червено, устните свити, брадата — мокра от пот. Решителният му поглед обиколи насъбралите се пред него мъже и жени, той вдигна пръст, очите му блестяха и в тях проблясваше лудешка искрица. После посочи отново, устата му се отваряше и затваряше безмълвно, отново и отново, докато в залата не се възцари пълна тишина…

— Карате се! — изрева той накрая. — Стоите тук и държите света в ръцете си и се дърлите като маймуни за умряла гъсеница. Крещите си като пъпчиви деца, които не могат да си разделят близалката. Трябва да решите…

Хората се размърдаха.

Никой не проговори.

Свещеника започна да нарежда с гръмовен глас:

— „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери! Защото сте като гробове, които не личат, и по които човеците ходят, без да знаят“.

Очите му блуждаеха.

— Искам да кажа — започна един от египетските делегати, — че това е малко прекалено, старче…

— Млъкни! — изрева Свещеника. Божият гняв проблясваше като светкавица в очите му.

Всички го гледаха.

И той усети…

Беше пълен. Със сила. С възхвала. С Божието проникновение.

— „А според закона почти всичко се очиства с кръв и без проливането на кръв няма опрощаване“.

Всички го гледаха, никой не продумваше. Въпреки властта, въпреки знанията и ума си, в този смутен момент лидерите на света наистина не знаеха какво да направят…

— „И видях нещо като стъклено море, размесено с огън, и че тия, които бяха победили звяра и образа му и числото на името му, стояха при стъкленото море, държейки Божии арфи“.

— Трябва да се бием.

— Не, може да ни унищожи. Земетресенията са в ръцете му…

— Каква армия можете да съберете? Осемдесет хиляди? Сто хиляди?

— Да, но мобилизацията изисква време и ако види, че събираме армии, може да атакува пръв…

— Може да атакува, ще атакува — избухна Свещеника. — Чухте исканията му и трябва тук и сега да решите дали Дюрел е заплаха за световния мир. Ако отстъпите пред исканията му, решете го тук и сега, в един глас пред Бог! Но ако изберете да се биете, а битката ще е тежка, решете го сега. Нямате време за губене. Ние нямаме време за губене. Нещата се движат с бясна скорост, братя и сестри, и ви моля, пред Светия отец…

Надигнаха се гласове.

Избухнаха разправии.

И Свещеника погледна надолу с отчаяние. Към най-влиятелните хора на света, които не можеха да решат кой е най-добрият начин за действие в името на бъдещето на цялата планета.

„Политици“, горчиво си помисли той.

И слезе от подиума. Хората се трупаха около него, но Свещеника не им обръщаше внимание. Крещяха въпроси, но той само клатеше глава и стискаше Библията.

И до края на деня бяха взели решение.

Световните лидери най-сетне бяха решили.

Най-накрая бяха решили, след продължителни преговори, да се срещнат отново след три дни — да отправят ултиматум и да вземат окончателно решение.

Някои страни искаха да се бият.

Други настояваха за мир.

Трети щяха да мобилизират армиите си.

Четвърти се подготвяха за преговори.

Единодушното съгласие беше за несъгласие.

Безспорният избор беше липсата на избор.

Окончателното решение беше липсата на каквото и да е решение.

— Хаосът най-сетне настъпи — промълви Свещеника.

 

 

Сведение от ССО

 

СЕКРЕТНО С18/9257Б/СПЕЦИАЛЕН СЛЕДСТВЕН ОТДЕЛ

Засечено предаване на електронен куб

Дата: октомври, 2XXX

 

СВЕТОВНА МОБИЛИЗАЦИЯ

Информационен бюлетин на Спиралата

 

Извадка: Части 12–18, от общ брой инфочасти 2844

 

Тихоокеанска армия на САЩ

 

Хавай — 35 300 мобилизирани от 2, 4, 6 и 9 батальон, обхващащи от 20-ти до 43-ти пехотни полкове; 400 войници от 30-ти до 78-ми военновъздушен батальон с подкрепата на UH78 „Блек Хоук“. Десантчици от 1–501 десантен полк; 3-ти, 8-ми и 10-ти артилерийски батальон. 16 взвода от тиловите части са вдигнати в бойна тревога, включително частите във военната база Кемп Зама.

 

 

Немски федерални военни сили

 

16 000 мобилизирани от механизираните бригади; 3800 души от дивизията за специални операции, дивизията за военновъздушни операции, взводове командоси, в това число артилерийска бригада, корпусна зенитноартилерийска бригада, парашутна бригада, бронетанкова бригада, транспортна бригада.

 

2400 самолета са разположени на територията на Европа и се намират в състояние на пълна бойна готовност, в това число главното командване на военновъздушните части и военновъздушните бази.

 

600 военноморски части са вдигнати по тревога и патрулират, в това число военноморският флот, самолетоносачи, командването на военноморските сили и военноморските училища.

 

 

Освободителната армия на Китайската народна република мобилизира над 2200 военноморски части, в това число:

 

Разрушители

Тип 956 Современий

Тип 054 Лухай

Тип 07 Аншан

 

Кораби с насочващи се ракети

Тип 520Т Худжян

Тип 343М Хуксин

Тип 021 Хунфен

 

Кораби амфибии

Тип 074 Ютин

Тип 072 Юкан

Тип 073 Юдао

 

Фрегати

Тип 059 Янгвей III

Тип 057 Янгвей II

Тип 053К Янгдонг

Тип 065 Янгнан

 

Подводници

Тип 094 Нюкон SSBN

Тип 092 Кся SSBN

Тип 093 Нюкон SSN

Тип 091 Хан SSN

Тип 039 Сонг

 

Китайският военен запас наброява 16 милиона персонал и в момента тече мобилизация.

 

** На прага на война сме.

** На ръба на хаос.

** На границата на унищожение.

 

Очаквайте нови данни>>>>>>>>