Анди Ремик
Земетръс (20)

18.
Австрия

Картър кацна набързо в пустинята, за да свали Мелеза, козирува му с покритите си със засъхнала кръв пръсти и изстреля изтребителя по камънаците. Измъчената военна машина се издигна от земята, оставяйки огромен прашен облак зад гърба си, и жадно се устреми към безбрежната синева.

Картър полетя на север, заобиколи Кайро отдалече и се насочи към Средиземно море.

Слънцето беше високо. Картър се издигна на 8000 метра, пое въздух от кислородната маска и се загледа в покрития с облаци свят. Долу Дюрел някак си беше успял да покори Земята и я разтърсваше с жестоки земетресения. Кубовете не бяха спрели да пищят — съобщения, разузнавателна информация, щети, данни за загинали, призиви за помощ, доклади за мисии — малкото метално устройство сега беше наистина нужно.

Картър се понесе над огромната проблясваща шир на морето и се опита да избистри съзнанието си, да успокои пулса на сърцето и ума си.

Кейд клечеше притихнал, мрачен и сърдит в дъното на съзнанието му, отказваше да говори, отказваше да сподели болката му. Това напълно устройваше Картър.

Зави на северозапад — четирите двигателя трещяха — и отдели време да се запознае с въоръжението. С ужас наблюдаваше как руските букви се нижат на монитора. Използва ограничените си езикови познания, за да си преведе някои от инструкциите било от руски, било от арабски, останалото се подразбираше от контекста. Но не остана кой знае колко доволен.

След половин час се включиха алармите.

— Сега пък какво? — измърмори той.

„Имаш си компания“ — отвърна Кейд.

„А ти откъде знаеш?“

„Ами знам. Чета на арабски по-добре от теб. Самолетът идентифицира заплахата — хеликоптери «Локхийд» и пет британски самолета. Имат крилати ракети и ги управляват некси“.

„Сигурен ли си?“

Ракетите профучаха покрай изтребителя и Картър направи рязък завой и изруга. Двигателите изреваха, радарната система се включи и той издигна машината нагоре, като съсредоточено се взираше в скенерите, докато небето се въртеше около него.

— Няма ги на скенерите, нито на електронния куб — изръмжа той.

„Дюрел явно е измислил някакъв щит“.

Картър отново направи завой, стрелна се надолу и видя врага — пет изтребителя „Хариър“ SK15s — изви над тях и обърна — и петнайсетина хеликоптери, които ги придружаваха. Стисна свирепо зъби. Къде го бяха засекли? В Кайро? Над планините около Червено море? Бяха много бавни и той, без да се замисли, зареди въоръжението на изтребителя. Руският потече в главата му, когато се настрои за битка и се спусна надолу. Изтребителите го преследваха със смъртоносна решимост.

Двигателите ревяха. Хариърите се носеха зад него, изгубили антуража си от хеликоптери — те бяха прекалено бавни за въздушен бой. Картър се стрелна нагоре и по-скоро усети, отколкото видя ракетата, докато се отдалечаваше от преследвачите си. Отново направи завой, този път по-рязък, и хариърите не можаха да повторят маневрата му. МиГ-ът се стрелна през облаците, когато шест ракети се понесоха към него, спусна се рязко надолу и се размина на сантиметри с рояка черни хеликоптери…

Шестте ракети поразиха шест цели.

Гръм отекна в небето и хеликоптерите избухнаха в горящи облаци. Още два, които бяха в непосредствена близост, се запалиха. Полетяха надолу към Средиземно море и потънаха, като оставиха широки разпенени кръгове.

„Чисто“ — обади се Кейд. Беше нещо нацупен.

Картър издигна машината, която вибрираше под смазаните му ръце, и зареди собствените си ракети. Контролните насочващи радари избръмчаха, но той не разбра командата, която просветна — беше на руски. Направи лупинг и се озова в гръб на хариърите, които временно го бяха изпуснали от поглед. Усмихна се свирепо, докато се носеше с бясна скорост към петте проблясващи изтребителя…

Четири от осемте му ракети въздух — въздух Р–80 Афид АА-е се изстреляха почти от упор в хариърите, докато той се стрелкаше нагоре. Забиха се като нагорещени ножове в масло. Чуха се четири удара, четири последователни взрива. Пламъци лумнаха в небето, пурпурни и оранжеви огнени сфери, въртяха се и проблясваха в нюанси на зелено и синьо от нажежените горящи парчета метал. Нексите пилоти се разтопиха на седалките си, лицата им се гърчеха в писъци. После се изпариха, политнаха нагоре, паднаха надолу и в крайна сметка бяха погълнати от непрощаващите на нищо и никого вълни.

За миг настъпи тишина.

Дълъг, много дълъг миг…

„Един остана“ — доволно се обади Кейд.

Картър се спусна и откри огън с оръдията. Снарядите фучаха през яркосиньото небе, забиваха се в хариъра, улучиха резервоара му. Изтребителят разцъфна в огън и пурпур, полетя с носа надолу към водата и потъна във въртоп от мехурчета. Огромните му бели криле се сплескаха от удара и Картър видя как изчезват.

„С всеки ден заприличваш все повече на мен“ — обади се Кейд.

„Мамка ти!“

„Пак сме докачливи. Хей, къде отиваш? Отзад останаха още няколко хеликоптера… Картър, какво, да не ги остави живи!? Шибан страхливец! Къде тръгна?“

„Нагледал съм се на достатъчно смърт. Стига ми за един милион живота. Те не могат да ни настигнат“.

„Картър! Нарушаваш собствените си правила бе, човек! Никога не оставяй враг зад гърба си, нали все това ми повтаряше. Хайде, брато, да видим как и останалите уроди изгарят…“

Картър не му обърна внимание. Устните му бяха здраво стиснати. Той избърса потта от челото си, профуча покрай бреговете на Гърция, Албания, Югославия и се насочи на север към Австрия…

„Касапин“ — измърмори Кейд, преди да се изпари от мрачните му мисли.

 

 

Двигателите тихо свистяха.

„И да се върнеш при мен, безразсъдно копеле… да се върнеш при нас…“

Лицето на Наташа изникна в съзнанието му, блестящите й очи, късата щръкнала коса. Въздъхна, като си помисли дали ще я види отново.

Беше си спомнил думите й точно преди да гръмне язовирната стена в долината Тенагор, Чили. Когато всичко здравата се беше объркало и се беше спуснал с мотора по отвесната стена. Машината се опитваше да го хвърли, почти вертикалният склон се огъваше под него като при най-дивашко спускане с увеселително влакче… и когато язовирът се взриви и водата го вдигна заедно с мотора и го хвърли право в долината върху вълна от пяна, наистина си мислеше, че ще умре…

„И да се върнеш при мен, безразсъдно копеле… да се върнеш при нас…“

Много по-късно сълзите на Наташа го бяха събудили. Спиралата го беше прибрала с хеликоптер в безсъзнание, полуудавен. Сълзите й бяха покапали по лицето му и Картър я беше прегърнал, беше се намръщил, защото всички кокали го боляха, и беше казал:

— Обичам те, Натс. Знаеше, че ще се върна.

— За малко да умреш там, копеле такова. А ми обеща…

А сега? Каква ирония! Какъв обрат… имаше нужда не да убива, а да спасява и всяко копеле, което му се изпречеше на пътя, плащаше най-високата цена. Картър се чувстваше така, сякаш се спуска с влакче на ужасите право в недрата на ада, и единственият начин да се издигне отново в небето беше да се държи здраво и да изтрае цялото лудешко пулсиращо и скърцащо пътуване. През черните дълбини и един свят, обзет от лудост и смърт, с надеждата, че ще се появи от другата страна, ще сграбчи Авелах и ще спаси Наташа.

„Нямаш никакъв шанс“ — подигра се Кейд.

„Затваряй си устата“.

„Знаеш философията ми, Картър, има много свежа плът в морето. Трябва само да вържеш червейчето и да хвърлиш въдицата. Какво толкова има за разбиране?“

— Млъкни! — извика Картър и удари с юмрук по стъклото. Закашля се и болката прониза главата му и му напомни… С Наташа бяха в Африка и болката го беше осакатила, беше го простреляла като куршум и се беше разляла из тялото му на големи пулсиращи вълни и почти беше ослепял, осакатял, завладян от бурни видения. Дълго беше на ръба на съзнанието и остави автопилотът да коригира курса на изтребителя…

Двигателите съскаха.

Слънцето блестеше, после се скри зад извисяващите се облаци, които хвърляха огромни сенки в морето отдолу. И Картър се понесе в един чуден свят и в по-добри времена, когато Наташа беше здрава и животът им изглеждаше толкова прост, толкова чист и толкова завършен.

Преди светът и здравият му разум да свършат завинаги.

 

 

ВиТанкът на Симо изрева към нищо неподозиращите некски танкове, които охраняваха рафинерията. Снарядите наистина здравата изненадаха врага. Оръдията гърмяха, виеха се облаци дим и нексите дори не разбраха какво ги удари. По земята оставаха дълбоки следи и когато битката свърши, Симо скочи и потъна до глезени в калта. Огледа се, широкото му лице грееше. Запали пура и се закашля, преди лениво да изпусне дима от ноздрите си.

— Добре се справихме, момчета! — изрева той и танкистите го поздравиха с викове от люковете на калените в битки SP57, хвърляха шлемовете и манерките си във въздуха. Няколко некса бяха клекнали и овързани здраво. Мо, Хагис и Роговски оглеждаха димящите останки на рафинерията.

Връзката с командването избръмча, Симо вдигна и физиономията му се смени — от въодушевена стана ужасена, когато разбра, че говори с маршал Джейкъбс, главнокомандващия на танковите бригади на Спиралата.

— Симо, нали?

— Да, сър.

— Момче, имаш разрешение да довършиш левиатановата база на нексите в Колумбия. Мислиш ли, че ще имаш проблем?

— Ами, не, сър.

— Добре, добре.

— Сър?

— Какво има, Симо?

— Забелязахме и една рафинерия на няколко километра, няма я на картата на разузнаването. Искате ли да разузнаем и да вземем мерки, ако се налага? — Симо погледна димящите руини пред себе си, прегърби се, стискаше здраво зъби в свирепа гримаса.

— Да, върви проучи. Ако има врагове, ги унищожи.

— Да, сър.

— И, Симо?

— Сър?

— Обявен е код Черно. Скоро ще получиш заповед за бързо пренасочване. Явно има някакъв побъркан тип, който може да контролира земетресенията.

— Добре, сър. Благодаря. Край.

Въздъхна с явно облекчение. После се ухили и изръмжа:

— Денят ще се окаже хубав.

Мо и Роговски поклатиха глави.

— По въздуха ли ще ни вдигнат? — попита Кипър и се втренчи жадно в пурата на Симо.

Симо го изгледа и рече:

— Стига си ме гледал с тоя жаден поглед, Кипър. Аз ли да мисля вместо теб? Да не си си оставял пурите вкъщи.

— Сержант, бих си купил една от теб, ама ми свършиха парите.

— Хич не ми се мазни, тъпако. Върви си намери пури.

— Може да си открадна няколко, докато спиш — разсмя се Кипър. После видя изражението на Симо. Да краде пурите на сержанта отпадаше като възможност.

Свръзката отново избръмча. Симо взе слушалката и се отдалечи от танка, влачеше размотаващия се кабел зад гърба си. Изпуфка с пурата и излая:

— Симо слуша.

— Мелеза съм.

— Тъкмо за теб си мислех, момче.

— За мен? Защо?

— Тъкмо изстрелях малко снаряди по нексите и ги гледах как се пекат в танковете.

— Това нещо символично ли е, или какво?

— Не, предсмъртно желание на сержанта. Какво да направя за теб, Мелез?

— Прочете ли за Дюрел? Копелето, дето насмалко не повали света на колене с QIII?

— Не съм. Кажи.

— Имаме нужда от помощ, сержант. Трябват ни танкове, много от чудните ти танкове. Картър тръгна сам напред да хване този Дюрел, този предател. Този шибан некс отново си играе на Господ. Може да контролира земетресенията по целия свят и именно тука лайняната торта ще се удари в острите шибани перки на вентилатора. Искаш ли да си в разгара на битката? На истината? Ето къде ще се състои.

— Симо заинтригуван. Дай координатите.

— Австрия, 226.443.223.457.

— Имам малко работа — изръмжа Симо, тъй като се сети, че трябва да се направи на зает, иначе Спиралата можеше да забележи, че вече е атакувал двете бази без разрешение. — Остави на сержанта, той ще се погрижи.

 

 

Изтребителят се носеше в небето. Мина покрай Словения, като леко навлезе над сушата, и се насочи към австрийския град Клагенфурт в Картнен. Картър погледна надолу и видя слабото есенно слънце да проблясва по река Глан. На хоризонта се различаваха тъмните извисяващи се върхове на планината Караванкен.

Започна да се спуска, стрелна се надолу към реката и разпръснатите дървета. Провери електронния си куб, опита се да си представи координатите и да реши къде да кацне.

Мина над страховития Нидере Тоерн в Алпите, огромни зъбери се издигаха право нагоре. Наклони самолета и осъзна, че мястото, което търси, чиито координати беше засякъл с проследяващата си система, всъщност е замък близо до село Санкт Никола, високо в Алпите. Не от най-достъпните места за изтребител. Или каквото и да било друго транспортно средство…

Дъбове, габъри и борове се носеха под Картър и той отново усети как го обзема странно спокойствие. Болката в главата му намаля — сякаш мозъкът му го беше сръчкал, за да го предупреди. Той облиза устни и се подготви.

Тясна река се извиваше през обширно поле. От другата страна криволичеше дълъг прашен път. Картър се стегна, зави и пусна колесниците, двигателите виеха, докато скоростта намаляваше. Изравни се с прашния път и изръмжа:

— Голям купон ще падне!

Изтребителят се сниши с леко вдигнат нос. Картър го приземи и стисна зъби, когато задните колела се стовариха върху пътя — всичко така се тресеше, че за малко не изхвръкна от седалката. Целият самолет вибрираше бясно, после двигателите започнаха да вият, намалявайки рязко скоростта. Картър подскачаше по черния път, ръцете му се тресяха върху командното табло, зъбите му скърцаха, стиснати до болка, главата му пулсираше. Чуваше стърженето на метал, подложен на неимоверен натиск, ударите на подскачащите колела и разбитото окачване.

Дървета се понесоха към него и той настръхна.

С недоволен рев двигателите постепенно убиха скоростта. Пот се стичаше в очите на Картър. Пътят се стесняваше. Той се бореше с тресящия се самолет, без да откъсва поглед от дърветата, вълна от огромни борове, която всеки момент щеше да го връхлети.

Изтребителят спря само на метри от дърветата. Картър вдигна люка, с мъка се спусна по горните пречки на металната стълба — беше заяла в корпуса — и скочи на земята от три метра височина.

Загледа се в матовосивия корпус и вдиша студения въздух. От устата му излизаше пара. Той се ухили, ушите му бучаха, главата му се пръскаше, очите му сълзяха. „Все едно съм минал през месомелачка“, помисли си и се огледа.

Беше в Австрия.

Красива и спокойна.

Широката долина, осеяна с вечнозелени дървета, се простираше на вълни пред него, отсрещният склон изведнъж рязко се издигаше към Нидере Тоерн. Склоновете бяха отвесни, безпощадни, синьо-сивкави и властваха изцяло над долината. Картър виждаше потоците и водопадите. Тесни пътища и пътеки се виеха зигзагообразно вляво от него. Той бързо влезе сред дърветата и провери електронния куб.

Сините цифри проблеснаха.

Картър свери координатите и установи, че се намира на четири километра от проследяващото устройство, закачено на хеликоптера на Дюрел. Пусна координатите на Мелеза, а после и на Спиралата с кратко кодирано цифрово съобщение:

„Открих Дюрел. Ще се опитам да спра лудостта му. Независимо от средствата. Координати следват. Незабавно пратете подкрепление“.

Изпрати прикачени кодовете и координатите си по военния канал. Нямаше никаква представа дали каналите и електронните кубове са разбити от нексите — веднъж вече бяха успели да го направят. Трябваше да предположи най-лошото: пълен дигитален срив.

Трябваше да приеме, че е сам.

Вдиша дълбоко студения въздух, провери оръжията си и погледна нагоре през дърветата. „Колко некси ме делят от Джем? Колко некси ме делят от Авелах и Дюрел? И дали ще се измъкна жив оттук?“

Прегледа раницата си, заредена отново с муниции, гранати и термобомби от команчито, където беше оставил Мелеза. После провери и себе си, разгледа разтревожено раните и подутините си. Извади една превръзка ПласГрип и я уви около китката си, усети как се стяга и се намества електронно, за да осигури максимална защита на натъртения крайник. Усещаше скобите, които се забиваха в гърба му, където беше проникнал куршумът и където преди това се беше нарязал със стъкла в Швейцария. Прерови раницата и извади пет болкоуспокояващи капсули К5, комбинирани с антибиотици, после и едно малко шишенце. Махна предпазното капаче на иглата на спринцовката и я вкара в ръката си, тя се плъзна леко във вената — усети тръпката, когато капсулата бавно навлезе в кръвоносната му система и стигна до гръбначния му стълб, където щеше постепенно да отделя химикалите си…

Но това щеше да стане по-късно.

Въздъхна и огледа студената гора. Свежият ветрец караше листата да шумолят и разхлаждаше лицето му. Беше приятно след сухата горещина в Египет и той прокара покритата си със засъхнала кръв ръка през късата си коса, и се зачуди как ли изглежда: вероятно като човек, който е бил на война.

„Почти стигнах — помисли си. — Още една схватка и всичко ще свърши…

По един или друг начин“.

Тръгна нагоре през гората, отначало бавно, но постепенно ускори, когато химикалите започнаха да действат. Оглеждаше се за некси.

Нямаше, за разлика от координатите на целта му, където гъмжеше от врагове.

Спря за малко, пристегна ремъците на раницата, провери браунинга и карабината и затича напред.

Известно време следваше черния каменист път, после мина напряко през някакви габъри, листата им шумоляха. Спря под един, дишаше тежко, постави ръка върху гладката сива кора. Видя нещо отпред — върхът на сива, почти черна назъбена бойница се подаваше над най-близкия хълм.

Продължи, стигна до билото на възвишението и приклекна до едно дърво, очите му шареха. После се спряха върху замъка на склона на планината. Назъбена неравна земя, камениста, осеяна с редки борове, водеше нагоре към отвесните сиви стени на замъка. Главната кула бе малко встрани и беше покрита с тъмночервени керемиди. Още една тясна кула се издигаше от централната сграда. Отдясно замъкът имаше четвъртита форма, приличаше на голям черен куб, а отляво се спускаха няколко малки кръгли кули, всяка или с черен, или с червен островръх покрив. Замъкът изглеждаше стар и много, много масивен. Построен да устоява на нападенията на вражески сили. Построен да сипе огън по врага. Построен да устоява на нашествия…

В далечината вляво от Картър се извиваше прашен път — криволичеше през гъстата гора и стигаше до огромните метални порти на замъка.

Рояци некси се суетяха около портите, по бойниците също кипеше усилена дейност. Картър присви очи и изруга наум.

Провери електронния куб.

Хеликоптерът на Дюрел беше някъде в замъка.

От което логично следваше, че това е централният щаб на Дюрел — центърът, от който контролираше земетресенията.

Тук Дюрел държеше и Авелах. Пазен от Джем, най-добрия приятел на Картър.

„Да го направим“ — каза Кейд.

Картър не отвърна нищо.

Тръгна. Температурата падаше, докато се изкачваше по стръмните склонове. Прасците му горяха. Въпреки болкоуспокояващите изобщо не се чувстваше добре. Беше много далеч от добрата форма и изобщо не беше готов да се изправи срещу най-страшните си врагове…

— Авелах.

Думата звучеше странно, казана на глас. Загорча му на езика: възлагаше надежда на една машина да спаси живота на Наташа. Машина, която не разбираше, която никога не беше виждал как действа и която беше в основата на създаването на нексите.

Не можеше да се примири.

Продължи напред бавно, предпазливо, непрекъснато се озърташе за врагове. „Не искам да ме усетят, че идвам, поради непредпазливост. Заради подплашена птица или търкулнат камък. Да ме видят и да стана жива мишена…“

Не бързаше. От време на време използваше оптичния мерник на снайпера — той изщракваше и тихо бръмчеше, докато увеличаваше дигитално уголемения пейзаж. Замъкът и некси се появяваха пред погледа му. Забеляза схемата на движение и видя как патрул от четири танка и два бронетранспортьора излиза през портите и как тежките метални вериги смилат камъните на прах.

Приближаваше се към замъка от юг, планината му се падаше отдясно и той се притискаше към нея, към отвесните й склонове, сякаш търсеше закрилата й. Пейзажът бавно се променяше: високи треви и все повече огромни камъни му осигуряваха прикритие.

„Те знаят, че идваш“ — самодоволно каза Кейд.

„Не ми пука“.

„Ще ти запука, когато Джем те гръмне между веждите“.

Слънцето се показа в небето, проби през надвисналите облаци и дълги сенки се спуснаха през долината. Студеният вятър се усили, рошеше косата на Картър и вледеняваше пръстите, носа и ушите му.

Стигна до основата на огромната скала, върху която беше построен замъкът. От дясната му страна се издигаше отвесен склон от сив гранит и Картър се закатери по него. Потта му мигновено изстиваше от ледения вятър и той започна да трепери почти неудържимо.

„Хубаво местенце“, помисли си.

Но и пусто, мъртво.

След половинчасово катерене стигна до стената на замъка. Стоя свит дълго време, търсеше некси, камери или модерни сканиращи устройства. Не видя нищо, електронният му куб също не можа да види нищо… но на Картър не му се вярваше.

Е, все пак не можеше да влезе през главните порти.

Вдигна поглед към огромната отвесна стена.

Не се виждаха нито прозорци, нито удобни за хващане места.

Само камък… се простираше над него, огромна каменна равнина, извисяваща се стена на самата гладка невъзможност.

Дъхът му излизаше на облачета. Картър издърпа спайдъра си и малките метални зъби се впиха в камъка. С помощта на дигиталните си котки започна дългото си изкачване по огромната сивкавочерна крепостна стена.

Катеренето беше дълго; невероятно опасно, истинска лудост. Вятърът удряше Картър, докато той пълзеше нагоре. Бавно и внимателно се придвижваше към върха и само след няколко минути ръцете му се вдървиха от студ и болка. Пот се стичаше по него, а той тръпнеше от студ. Притискаше се плътно към плоската стена, като мида в камък, блъскан от студените пориви на вятъра.

Чувстваше се ужасно уязвим. По-уязвим от всякога. Трябваше само някой хеликоптер да го мерне или снайперист да го види… и бум! Храна за псетата. Пушечно месо.

Свирепо се озъби и продължи да се катери.

Нагоре и нагоре до безкрай.

Не се оглеждаше. Ако го направеше, можеше да загуби решимостта си. Вместо това се съсредоточаваше върху сивата стена, по която се катереше. Камъкът под вкочанените му пръсти беше груб и студен. Игли пробождаха ръцете му, бедрата и прасците му се гърчеха от крампи. Скобите, които защипваха огнестрелната рана на гърба му, се разместиха и тя се отвори. Усети как по гърба му се стича кръв и попива в изпокъсаната униформа на умрелия некс.

Нагоре.

Все нагоре.

Вечно нагоре.

Щеше ли да стигне до небесата?

Или, по ирония на съдбата, се изкачваше към ада?

Облиза устни, спря, дишаше тежко; погледна към долината. Чуваше далечни шумове, удари и гърмежи, вой на двигатели — и изведнъж се усмихна, когато осъзна откъде идват: невероятно, сякаш танковата бригада на Спиралата беше пренесена с хеликоптери и спусната директно тук… подкрепление?

„Надявам се, мамка му!“

Присви очи, но не можа да види нищо през гъстата гора. После чу тракане и видя как четирийсет вражески танка се изсипват от замъка и ускоряват ход с рев на двигателите. Нещо голямо ставаше долу.

Нещо тежко…

Но Картър си имаше собствени проблеми.

Продължи да се катери, но в един момент наруши собственото си правило и погледна нагоре. Върхът беше дразнещо близо. Спайдърът продължи да разяжда камъка. Малки спираловидни вихри сив прах се спускаха покрай гладките каменни стени на замъка. И в момента, в който си помисли, че издръжливостта му е достигнала до изпълнения с болка краен предел, и реши, че не може да продължи повече, изтръпналите му ръце сграбчиха ръба на парапета и Картър се изтегли в ниската бойница. Сви се, очите му бързо огледаха терена, преди несръчно, с изтръпнали ръце, да извади браунинга и да махне предпазителя.

Вятърът виеше приглушено — тихо стенание се носеше зловещо из замъка.

Под него се простираше широка платформа от неравни, изтъркани от времето каменни плочи. Беше около четирийсет квадратни метра. Отляво имаше висока каменна стена, а зад нея кула, до която се стигаше през тясна сводеста врата. Отпред се простираше назъбеният парапет на още една кула — спускаше се надолу към централния двор на замъка. Отдясно имаше висока каменна стена с три прохода — и трите потънали в мрак.

Слънцето изчезна зад надвисналите тъмни облаци. Картър погледна назад към отвесната пропаст, към гладката стена, която беше изкачил, и върховете, които се спускаха към далечни долини. Беше наистина страховито.

Скочи върху изтритите каменни плочи и нещо се размърда в сянката на тесния проход, който водеше към кулата. Картър клекна и се прицели с браунинга, с пръст на спусъка и присвити очи. От тъмното изникна Джем.

Изглеждаше по-малко… деформиран.

Приближи се, триъгълната му глава се полюшваше. Не беше въоръжен, носеше само сребърна кутия в черните си извити нокти.

— Здравей, Картър — изръмжа тихо.

Картър се вгледа в цепнатите му медни очи и думите заседнаха в гърлото му. Това беше най-старият и най-добрият му приятел и враговете се бяха изгаврили с него, бяха го превърнали в некс и сега Картър трябваше да го…

„Да го убиеш“ — подсказа му Кейд.

Картър бавно се изправи, свали браунинга и пусна раницата на каменните плочи. Облаците се кълбяха по притъмнялото небе, вятърът хапеше лицето му с острите си студени зъби.

— Знаел си, че идвам?

Джем кимна и сложи сребърната кутийка на земята. После се усмихна. Изкривената му челюст сега беше изправена и затворена, стойката му беше по-властна, по-достолепна. Медните очи гледаха Картър студено, пресметливо и преценяващо.

— Разбира се — отвърна Джем. — Ти сам ми каза, че искаш Авелах. За да спасиш Наташа. Ето ти го. Наградата, която дириш. Дарът, който искаш да откраднеш. Силата ни и източникът за създаване на нексите. Той е в сребърната кутийка, която го приютява и го пази.

Картър облиза устни и погледна към кутийката.

— Променил си се.

— Да. Не разбираш процеса на създаване на некси. Когато бях създаден, бях ужасно обезформен, обезобразен… Със скорпнексите винаги е така, това е цената на по-сложното сливане, използват се по-сложни и по-активни забавители. Но после екземплярът се оправя, изцерява се, става по стабилен, по-красив. Да се превърнеш в скорпнекс, Картър, означава да си симетричен… това е нещо небесно. Това е акт на съвършенство, на изцеряване, на еволюция. Няма да повярваш как се чувствам — върховно е. Никога няма да разбереш, освен ако и ти не станеш некс.

— И защо ми е да ставам некс, мамка му? — изръмжа Картър.

— Защото това е бъдещето ти — тихо отвърна Джем. Пристъпи крачка напред и Картър усети, че несъзнателно отстъпва. Движенията на Джем бяха точни, премерени и страхотно могъщи. Картър усети как дълбок страх се загнездва в корема му…

— Не съм убеден — отвърна той. — Ти предаде расата си, Джем. Предаде човечеството… Превърна се в нещо, което не си. Да, не го направи доброволно, но сега си част от шибаната лудост на Дюрел. — Очите му яростно се впиха в медните процепи на Джем. — Какво искаш от мен? — Гласът му се беше превърнал в дрезгав шепот.

— Дюрел иска да те превърне в некс като мен. Скорпнекс — управляващият елит. Всемогъщите. Толкова близо до Господ, колкото и самият Господ. — Джем се разсмя, дълбок гърлен смях. — Ако се съгласиш, ще ти позволи да вземеш Авелах и да излекуваш Наташа. Ще имаш всичко, което пожелаеш. Животът ти ще е съвършен.

— Майната ти!

— Стига, Картър. — Джем отново направи крачка напред, ноктите му изтракаха по камъните, огромните му мускули изскочиха изпод черната хитинова броня. — Можеш да спасиш живота на Наташа и отново ще сме приятели. Ще се присъединиш към армията ни и заедно ще управляваме света — ти, Дюрел и аз. Можеш да станеш част от тази първа крачка към Властта и Славата, когато победим Спиралата и смажем правителствата по света…

— Искаш да управляваш света? — изръмжа Картър. — Чуваш ли се какви ги говориш? Все едно слушам мокрите сънища на някой диктатор…

— Не разбираш, наистина не разбираш. — Джем спря. Картър виждаше зад гърба му лъскавата сребърна кутийка. Изкушението, досети се той. Облаците се кълбяха и събираха яростта на надвисналата буря. — Ако не искаш да спасиш Наташа, ако не искаш да се присъединиш към нас, тогава от теб искам само едно. — Той наклони глава. Цепнатите медни очи студено се взираха в Картър.

— Телефонния ми номер? — Картър се усмихна, цялото му тяло се стегна готово за битка и той бавно вдигна браунинга.

— Искам смъртта ти.

Джем скочи напред и Картър започна да стреля, браунингът подскачаше в ръката му. Един куршум улучи Джем в крака, втори одраска бронята му, трети профуча покрай рамото му, четвърти сряза врата му и тогава…

Нокътят се стрелна.

Браунингът на Картър издрънча на камъните и той залитна назад.

Кейд тропаше по решетките на ума му, но Картър не му обърна внимание. Нямаше да му позволи да излезе жив.

Джем отново се нахвърли върху него. Картър се наведе и заби десния си юмрук в триъгълната му глава. Чу как едно от кокалчетата му изпука от удара. Бронираният лакът на Джем се стовари в гръдната му кост и го запрати назад. Кракът на Джем се протегна и бронираното му стъпало се заби под брадичката на Картър и го събори. Той падна назад и се претърколи върху крепостния зид.

Удари се в камъните.

Пред очите му светнаха звезди. Изправи се бързо, изплю кръвта и разтърка челюстта си — не усети болка.

„Майната й на болката.

Аз съм над нея“.

— Това ли е всичко, на което си способен? Бъдещата ти жена може повече от теб.

Медните очи на Джем се втренчиха в Картър, после скорпнексът се хвърли към него. Картър се въртеше и приклякаше, танцуваше под тежките удари на Джем. Джем отстъпи. Картър го ритна в гърлото, после в слабините. Скочи и заби лакът в огромната му глава. Избегна поразяващия удар на лъскавия черен нокът и ритникът в гърлото запрати огромния скорпнекс да се въргаля по покрития с черни камъни двор…

Заваля сняг, вихрушки от снежинки се понесоха под поривите на студения хапещ вятър. Камъните станаха мокри и хлъзгави. Опасни.

„Хайде, още един“ — изсъска Кейд.

Картър спря. Беше наранил Джем, колкото и да не му се вярваше. Беше изписано върху лицето на скорпнекса — в очите му. Ударите му бяха пробили бронята на Джем…

Картър се затича и скочи, обувките му се целеха право в главата на Джем — искаше да го прати да се търкаля надолу към забвението… и отвъд него.

Джем се извъртя с невероятна скорост, хвана Картър и заби юмрук в слепоочието му. После му наби още един в носа и трети — в челюстта. Пусна го върху плочите и Картър се срина върху тях. Джем го ритна зверски в лицето и изръмжа презрително.

Започна да обикаля около него.

Изглеждаше възбуден.

И някак изпълнен с тревога.

Картър се претърколи в света на страданието. Носът му беше счупен, болката пронизваше лицето му. Снегът се сипеше и милостиво го покриваше.

Чу далече врява и взривове. През снежната веявица до ушите му достигна свистене на метал. И с дълбока мрачна благодарност осъзна, че битка — битката? — вече се води.

— Върни се при нас, Джем — прегракнало каза Картър, помъчи се да седне и се опита да спре кръвта от носа си. — Върни се в реалния свят.

— Аз съм в реалния свят — изсъска Джем. — Да си некс е страхотно, съвършено, безсмъртно.

— Живееш в лъжа. Ами приятелите ти в Спиралата? Ами твоите другари, мъжете, с които си се бил рамо до рамо, мъжете, които са умрели заради теб? Ами Ники? Помниш ли я, копеле? И от това ли ще се откажеш? Ще захвърлиш живота си? Ще се изпикаеш върху това, че си човек?

— Майната им на всички — изръмжа Джем. — Нямам нужда от тях. Така съм цял, съвършен, развит.

— Ти си генетичен миш-маш — разсмя се Картър през потоците от кръв и слюнка. Изправи се на крака. Въпреки силните болкоуспокоителни му идеше да вие от болка. — Добре тогава, копеле, хайде да довършим започнатото. Нали си висше същество…

„Пусни ме“ — прошепна Кейд.

Врявата от сражението се приближаваше.

Картър чу раздвижване долу в двора, тропане на обувки, тракане на оръжие.

„Войната започва“, помисли си. Гледаше безучастно как Джем се хвърля срещу него, сякаш на забавен каданс, с разперени нокти и побесняло от гняв лице. Джем най-накрая беше готов да приеме, че смъртта на Картър е неизбежна.

Беше захвърлил задръжките си.

Най-сетне беше готов да убие тези, които някога беше обичал.

 

 

Симо огледа танковете. Транспортните хеликоптери вече поемаха на юг.

— Нещата съвсем полудяха — отбеляза Роговски.

— Винаги са си луди — изръмжа Симо.

И тъкмо се канеше да затръшне люка, когато от планината до ушите му достигна рев на двигатели.

Кулите на шестте танка се извъртяха, оръдията се вдигнаха към заплахата, но Симо им извика да не стрелят. На хоризонта се появи едно очукано команчи, наклони се настрани и тромаво се спусна до танковете.

Перките все още се въртяха, когато Мелеза изскочи, затича към огромния сержант и извика:

— Картър е горе!

Симо повдигна рамене.

— Знаеш ли какво става? С левиатана?

— Нямаш ли съобщение?

— Знаем само, че Дюрел командва земетресенията. Казвай.

— Прави го чрез левиатана. Нексите копаят шахти за добив на левиатан и докато са под земята, слагат основополагащите камъни — контролните устройства. Под земята има огромна мрежа от левиатан: потоци, реки и езера… шибаното вещество е някакъв проводник — знам, че звучи налудничаво, но е истина — и чрез тази естествена мрежа от левиатан Дюрел контролира земетресенията. Използва машина, която се нарича „земетръсен хъб“. Ако можем да унищожим хъба и да премахнем Дюрел, ще спрем унищожението на земята…

— Да го бомбардираме тоя коптор — изръмжа Симо.

Мелеза поклати глава.

— Не е толкова просто, сержант. Тази левиатанова мрежа, тази течна мрежа под земята — Дюрел си играе с нещо, с което игра не бива. Ако сгафи, ако се издъни, целият шибан свят отива на майната си! Един господ знае какво може да стане… може би ще има земетресения по цялата земя. Може това подземно море от гориво да се възпламени. Спиралата не знае, а аз съм прост и не разбирам, но Спиралата каза да не вдигаме всичко във въздуха, а да го завладеем…

Симо потърка брадичката си.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Сержантът ще помисли.

— Сержант, забелязаха ни.

— Мамицата им!

Вратите на замъка се отвориха. Сиви некски танкове се изляха навън, веригите тракаха, облаци прах се вдигаха зад тях.

— Поне снарядите ще са далеч от замъка — каза Мелеза и се усмихна измъчено. — Разбра ме, нали, сержант? Никакви снаряди по замъка… Спиралата каза да не рискуваме, защото не знаят какво може да се случи… пращат ни огромно шибано подкрепление…

— Да, да, разбрах. А по въздуха?

Мелеза погледна към команчито — беше го ударил на три пъти, докато се добере дотук. Повдигна рамене.

— Ще се постарая. Дано да нямат хеликоптери…

Симо махна към рояка от десет машини, които се издигаха от другата страна на долината. Мелеза изруга, а Симо се разсмя и го потупа по гърба. Очите на сержанта гледаха свирепо, между зъбите му стърчеше пура.

— Не се тревожи, Мелез. Ти ще ни подкрепиш от въздуха, ние тебе — от земята.

— Хубаво — отсече Мелеза, когато тежкият люк на танка се затръшна, и затича към команчито. Чуваше вече рева на двигателите на танковете и бръмченето на хеликоптерите.

Над главата му се трупаха тъмни облаци, над земята се спускаше мрак.

„Ще завали сняг“, помисли си, докато се качваше в команчито. Замислено си сложи шлема с дисплей за нощно виждане.

— Координати на боя зададени — чу се тих женски глас. — Всички оръжейни системи готови. Целите набелязани. Команчито е готово за битка. Моля, сложете правилния боен диск с етикет Боен Диск 2.

Диск? Какъв шибан диск?

Мелеза бясно се заоглежда.

— Какъв диск бе?! — извика на глас.

И тогава забеляза рафта, намери диска и го напъха в пулта.

— Благодаря. Вашият хеликоптер вече е онлайн.

Мелеза вдигна глава към облаците и си пое дълбоко дъх. Танковете на Симо вече се строяваха в боен ред и изчезваха между дърветата от двете страни на пътя с включени заглушители на двигателите.

Той вдигна команчито във въздуха и то леко се разтресе — перките му отрязаха върха на един бор. Студеният вятър понесе отсечените клони и вдигна цял облак иглички.

— Ще ми се изобщо да не се бях раждал!

 

 

Танковите колони започнаха битка с оглушителен метален гръм. Снаряди гърмяха в ожесточения близък бой, оръдията бълваха огън. ВиТанкът на Симо всяваше хаос сред нексите — невидимият му щит го правеше почти невъзможна мишена, а свръхмодерните двигатели и повишената маневреност му осигуряваха значително преимущество…

Мъже и жени от Спиралата изгаряха в металните си ковчези.

Нексите крещяха и се топяха в своите…

— Гаден начин да умреш — каза сурово Симо; потта лютеше в очите му. ВиТанкът се изкачваше по склон, по който нормален танк не би могъл да се изкачи, и изникна в гръб на врага. Кулата му се въртеше, оръдието бълваше огън. ВиТанкът се показа само за секунда и един вражески TK79 политна от пътя и се преобърна в дерето отстрани. Лумна в пламъци, люкът се отвори и два некса изскочиха навън, дрехите им горяха, но устите им страховито мълчаха. С тежката картечница на ВиТанка Роговски безмилостно ги сряза на две.

— Печелим — каза Роговски, свирепа усмивка изкриви устните му.

Нещо проблесна на скенера, после изчезна.

Симо отвори люка. Валеше сняг и бронята бе хлъзгава. Изключиха щита и танкът стана напълно видим. Сержантът наблюдаваше как останалите танкове се сражават по пътя и в гората. Беше ги нападнал от три страни и некската колона беше обкръжена.

Нещо привлече погледа му през сипещия се сняг.

— Какво е това, по дяволите?

И тогава те се материализираха. ВиТанкове — но точно такива Симо никога не беше виждал. Бяха тъмносиви и повече от явно принадлежаха на врага. Наредиха се един до друг на пътя, двигателите им забавиха, матричното делене съскаше със студени химически пламъци. Симо се ококори.

— Виждаш ли ги, сержант?

— Това е невъзможно! Спиралата държи проекта.

— Сержант! По-добре да се размърдаме…

Петте ВиТанка се бяха наредили един до друг на пътеката, сякаш за да дразнят Симо със съществуването си. Лицето му потъмня, стана по-черно от буреносните облаци, които притуляха върховете. Той стисна юмруци, когато люкът на един от вражеските танкове се отвори. Показа се мъж, очите му бяха червени и покрити с белези, които прикриваха факта, че е некс. Главата му беше обезобразена от срещата с наркотрафиканти преди много години. Мъжът свирепо се ухили на сержант Симо.

— Ти! — възкликна Симо и го посочи с пръст.

Катенхайм кимна, после, без да каже нито дума, се вмъкна в танка. Сивите некски ВиТанкове моментално включиха щитовете си, извиха встрани и изчезнаха в деретата покрай пътя…

Роговски форсира двигателите и звярът, сега видим, се понесе надолу по стръмната, покрита с борови иглички пътека след врага. Зад тях останалите танкове на Спиралата се събраха в стегната формация…

— Този шибаняк! — изрева сърдито Симо.

Зад него, зад ВиТанка, един от танковете SP57 на Спиралата изведнъж литна във въздуха, ударен от снаряд, и избухна в пламъци.

— Трябва бързо да направим нещо — отсече Роговски.

Симо кимна, умът му работеше.

Пет ВиТанка!

Пет шибани ВиТанка!

Пет шибани ВиТанка точно като неговия!

— Копелета!

Симо изръмжа и затрака по командното табло. Рунтавите му вежди станаха на топки от съсредоточаване. Веригите думкаха по пътя. ВиТанкът се извъртя.

— Майната ти, Катенхайм! — промърмори Симо. — Защо не умреш?

 

 

Картър гледаше проблясващите снежинки — сипеха се и танцуваха, понесени от вятъра. Джем скочи към него, но Картър бързо се извъртя на една страна и го сграбчи за врата. Заби дясното си коляно в лицето му, после хвана главата на скорпнекса с две ръце. Удари я в коляното си веднъж, два, три пъти и после отново, и отново, и отново. Нещо се счупи и върху крака му шурна кръв. Той отстъпи назад в снега и замаяно загледа как Джем се изправя на бронираните си крака и как кръвта се стича по ноктите му…

Реалността дойде на фокус.

Картър премигна, от устата му излизаше пара, снежинките се сипеха по лицето му, по косата и раменете. Джем вдигна глава, присви очи и се засили. Нахвърли се мълниеносно.

Размениха удари, отдръпнаха се, започнаха да обикалят в кръг.

Отново се счепкаха, Джем замахваше, а Картър отбиваше ударите му с вдървените си от болка ръце, после той замахваше, а Джем на свой ред отбиваше ударите. Картър атакува едновременно с удари и ритници, но Джем се отдръпна, продължи да отбива и после с рев се нахвърли върху него и го събори на земята. Ноктите му се стовариха върху главата на Картър и той остана да лежи зашеметен и окървавен на снега.

Виеше му се свят.

„Пусни ме — чу се увереният успокояващ шепот на Кейд. — Мога да се оправя с това копеле. Знаеш, че мога“.

Джем вдигна Картър за гърлото и го разклати в мускулестата си ръка. Картър пак опита да го ритне с коляно, но той отби удара. Погледите им се срещнаха. Джем цапардоса Картър по главата и го пусна. Картър се сви, обзет от изгаряща болка, подхлъзна се на снега, плъзна се слепешком назад и политна от крепостния зид.

За един ужасен миг увисна във въздуха. Извъртя се, замаха с ръце, но не можа да се хване за нищо. Пръстите му се стрелнаха… лявата му ръка се вкопчи в ледения ръб и той се завъртя и се удари в каменната стена. Стотици некси погледнаха нагоре с медните си очи и вдигнаха автоматите си.

— Мамка му!

Картър задраска по камъните.

Времето сякаш забави ход и студеният вятър забрули лицето му. Кейд зашепна в главата му и Картър видя куршума, който летеше към него. Извъртя се, обувките му се хлъзгаха по ледените камъни, мъчеше се да се хване някъде. Джем се изправи над него, скочи на зида и се извиси над главата му — огромен, як и окървавен. Уж безстрастните му медни очи проблясваха триумфално.

В долината танковете се гърмяха един друг.

Картър видя как един танк, обвит в кълбо пламъци, се изстрелва над гората и оставя черна диря, докато лети към някакво дере.

Погледна надолу към насочените автомати на нексите.

И нагоре към Джем, който беше разперил широко лъскавите си нокти, за да приеме овациите на публиката от некси. Скорпнексът се усмихна на Картър, кръв се стичаше от ноктите му и капеше по лицето на агента.

— До следващия път, братко мой — задъхано каза Джем и вдигна тежкия си брониран крак над лицето му. Картър го гледаше с омраза и гняв. И с неочаквано разбиране…

Снегът продължаваше да се сипе тихо.