Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (9)

I

В 22,05 Марго Крийди се появи пред входа на хотела и се спря за миг под блестящо осветения навес. Беше облечена в смарагденозелена рокля от брокат с дълбоко деколте. Прилепваше така по тялото и, сякаш бе нейна втора кожа. Около шията и искреше огърлица от едри смарагди. Цялата трептеше от отразени светлини и беше така красива, че човек не можеше да си поеме дъх, като я гледа.

Когато спрях пред хотела, се почувствах малко неловко от вида на овехтялата си кола. Тръгнах да я посрещна.

— Ало — обадих и се. — Държа да изразя възторга си от прекрасния ви вид. Това е само официално казано, а моето истинско впечатление е далеч по-дълбоко, за да намеря подходящи изразни средства.

Отправи ми милата си загадъчна усмивка. Очите и бяха много живи и блестящи.

— Облякох тази рокля специално за вас и съм много радостна, че ви харесвам.

— Не се доизказах. Вие сте ослепителна! Колата ви тук ли е?

— Не. Ще ви покажа бунгалото, а после може би няма да имате нищо против да ме върнете у дома?

— Разбира се, с удоволствие!

Отворих вратата и я поканих да се настани. Когато я затварях, хвърлих кратък поглед към стройните и бедра. Заобиколих колата, заех мястото си зад волана и подкарах.

— Завийте надясно и карайте до края на пътя.

Въпреки сравнително късния час много коли кръстосваха безцелно и не можеше да се кара с повече от четиридесет километра в час. Луната се бе вдигнала високо, нощта беше топла, а морето и палмите допълваха тази красота. Нямах никакво основание да бързам.

— Според приказките на хората „Мъскитиър Клъб“ е доста специално място. Посещавате ли го често?

— То е единственото, където можете да отидете, без да попаднете в блъсканицата на туристите. Да, често съм там. Баща ми притежава половината от клуба, така че не плащам сметките. В противен случай не бих ходила толкова често.

— Необходимо ви е да откъснете само един от тези смарагди, за да останете доживотен абонат на клуба.

— Въпросът е обаче там, че не са мои — усмихна се тя. — Татко ми позволява да ги нося, но те са негови. Когато поискам нещо друго, връщам му тези и той ми дава да си избера каквото ми харесва. Лично аз не притежавам нищо. Дори тази рокля не мога да нарека своя.

— Но, ето имате бунгало, макар и под наем — подхвърлих, като я погледнах с крайчеца на окото си.

— И то не е мое. Татко плаща за него.

— Ще изпадне във възторг от новия си наемател. Не е ли по-добре да се откажем от тази идея и да не се нанасям там?

— Няма да узнае. Вярва, че продължавам да го ползувам.

— Ще бъде голяма изненада, ако реши да ви посети на чаша чай, нали?

— Никога и по никакъв повод не ме е посещавал.

— Е, добре, щом сте толкова сигурна. Така значи, вие сте истинско бедно, малко, богаташко момиче?

Тя присви красивите си рамене.

— Татко обича всичко да е под негов контрол. Никога не разполагам с пари. Изпращам сметките си и той ги урежда.

— Ех, никой никога не е уреждал моите сметки!

— Но и никой не ви казва: не бива да купуваш еди-какво си или можеш да минеш без това или онова, нали?

Усмихна се отново.

— Не виждам защо. Обичам да ми се засвидетелствува симпатия. Никой никога нищо не ми е отказвал.

— Слушайте внимателно: тихото кап, кап, кап е моето сърце, обливащо се в кръв заради вас.

Наближавахме по-спокойната част от пътя и вече бях в състояние да покача скоростта. Включих на четвърта и продължихме с около седемдесет километра в час.

— Не ми вярвате, нали? Понякога съм така отчаяна от липсата на пари.

— Така съм и аз. Вижте какво, никога не бива да изпадате в отчаяние от безпаричие. Не е за момиче като вас. Като манекен например можете да направите малко състояние. Как ви се струва една такава идея?

— Татко не би ми позволил да го върша. Страшно ревниво пази достойнството на името си. Никой не би ме приел на работа, ако той се обади.

— Отклонявате въпроса. Не е задължително да работите тъкмо тук. Ню Йорк, да речем, би ви обградил с цялата си любов.

— Мислите ли, че ще мога? Завийте сега наляво по този страничен път.

Светлините на колата се плъзнаха по обикновен песъчлив път, водещ сякаш право в морето. Намалих скоростта. Светлините уловиха далеч пред нас бяла пътека.

— Само си приказвах — върнах се на темата ни. — Лесно е да се бърбори. Вие не можете да водите живота на останалите хора. Прекалено дълго време сте били управлявана и ще продължите да бъдете управлявана.

— Да, предполагам, така ще бъде.

— Този път е доста разнебитен — установих, докато колата подскачаше от дупка в дупка. Палмите от двете страни не пропускаха луната и плътна тъмнина ограждаше струята светлина от фаровете.

Марго отвори чантата си и запали цигара.

— Тъкмо поради това желаех така силно това бунгало. Ако бяхте живели в този град толкова дълго, колкото аз, бихте приели с радост това малко уединение. Не обичате ли да бъдете сам?

Имайки наум евентуална визита на Херц и неговите бандити, отговорих с известна резервираност.

— Само в известен смисъл.

Пътувахме в мълчание около четвърт миля, а след това фаровете потопиха в поток от светлина ниско бунгало, разположено на около двадесет метра от морето.

— Ето че пристигнахме.

Натиснах спирачката.

— Имате ли фенерче? Трябва да намеря ключовете за осветлението.

Извадих голямо електрическо фенерче от страничния джоб на предната врата. Излязохме и тръгнахме заедно по пътеката. Луната бе обляла всичко в разтопено сребро и можех да видя на една миля далечина ивица от гол пясък, палми и море. Далеч встрани и високо се виждаха светлините на сграда, издигната върху скалист хълм, вдаващ се дълбоко като връх на стрела в морето.

— Какво е това там? — запитах, докато Марго, отворила чантата си, ровеше за ключа.

— То е Ароу Пойнт.

— Светлините идват от училището на Хаан?

— Да.

Намери ключа, постави го в бравата и превъртя. Вратата се отвори. Марго заопипва стената и светлината заля голям, луксозно мебелиран хол, с малък бар в отдалечения ъгъл, комбинация от радиограмофон и телевизор и няколко комфортни кресла. Широк един метър, тапициран миндер минаваше по дължината на стената под голям прозорец, обърнат към морето. Подът беше от синьо-бяла мозайка.

— Та това е доста нещичко! — удивих се, застанал по средата на хола. — Съвсем сигурна ли сте, че желаете да се нанеса тук?

Тя отиде до двойната френска врата и я отвори. Докосна ключа за осветлението и обилна светлина заля десетметрова тераса, откъдето се откриваше красив изглед към морето и блещукащия в далечната тъма Сан Рафаер.

— Харесва ли ви? — и се обърна, застанала на прага със своята бегла, омайваща усмивка.

Само погледът, отправен към нея, караше кръвта ми да забушува.

— Потресаващо красиво! — и отклоних очи към бара.

На лавиците му имаше цял полк бутилки. Струваше ми се, че може да се намери всяка напитка, каквато може да си пожелае човек.

— И тези бутилки ли са собственост на баща ви, или са ваши?

— Негови са. Пренесох ги от дома на части, по четири наведнъж — и се усмихна. — Той си има всичко. Не виждам защо и аз да не взема нещо да се подкрепям понякога.

Премина отвъд бара, отвори хладилника и извади бутилка шампанско.

— Да си устроим празник. Вие я отворете, а аз ще донеса чаши — и напусна хола.

Разкъсах телената нишка около шийката на шишето и когато тя се завърна с две чаши за шампанско на табличка, тапата изгърмя. Напълних чашите, а след това ги вдигнахме и се чукнахме.

— Какво ще празнуваме? — запитах.

— Нашата среща. — Погледът и искреше. — Вие сте единствения мъж, който не се интересува от това дали съм богата или бедна.

— Почакайте за минутка? Какво ви кара да мислите така?

Тя изпи шампанското и размаха празната чаша.

— Мога да ви отговоря, но по-напред разгледайте новия си дом и ми кажете какво мислите за него.

Поставих чашата на масичката.

— Откъде да започна?

— Спалнята е през вратата наляво.

Погледите ни се срещнаха. В очите и имаше особен израз, който можеше да означава нещо?

Тръгнах да огледам спалнята и открих, че леко се задъхвам. Позволявах на въображението си да ме отнася твърде далеч, но неясното ми усещане, че не е дошла тук само за да ми покаже бунгалото, не отстъпваше.

Спалнята беше чудесна: двойно легло, вграден в стената гардероб и под от мозайка. Гардеробът бе претъпкан от нейни дрехи. Стаята бе боядисана в бледозелено и бежово. Банята бе в непосредствено съседство и изглеждаше като строена за Сесил Б. де Мил^[1], със спускаща се ниско вана и кабина с душове — всичко в бледосиньо и черно.

Завърнах се в хола. Марго се беше изпънала с цял ръст на миндера под прозореца, положила глава на две възглавници. Погледът и се рееше в необятността на залятото от лунна светлина море.

— Харесва ли ви? — запита, без да ме погледне.

— Да. Съвсем ли сте сигурна, че искате да имам всичко това?

— Защо не? В момента не го използвам.

— Вещите ви са все още тук.

— Засега нищо от тях не ми трябва. Омръзнали са ми малко. По-късно отново ще ги употребявам. Обичам да давам почивка на дрехите си. Има достатъчно място и за вашите неща.

Отпуснах се в едно кресло. Намирах се сам с нея в бунгалото и това събуждаше чувство на остро вълнение. Внезапно изви глава към мен.

— Имате ли някакъв напредък в издирванията по убийството?

— Не мога да твърдя, но не бихте очаквали да държа мисълта си заета с тези проблеми, докато ми се случват такива неща, нали?

— Какво ви се е случило?

— Това? бунгалото и, разбира се? вие?

— Толкова много ли ви смущавам?

— Бихте могли? Да.

— Тогава и вие мен — взря се в очите ми тя.

Настъпи неловка пауза. Изведнъж спусна дългите си крака и се изправи.

— Иска ми се да поплувам. Ще дойдете ли с мен?

— Защо, разбира се — и станах. — Да взема само плажната си чанта от колата.

Излязох в тъмнината, намерих чантата си и се върнах. Влязох в спалнята и тук видях Марго, изправена пред огледалото от цял ръст. Бе свалила роклята и се оглеждаше, вдигнала ръце да прибира косата си.

— Не се мъчете — оставих чантата на пода. — Аз ще подредя косата ви.

Обърна се бавно. Очите и изразяваха това, което бях виждал от време на време у жена, горяща от желание.

— Мислите, че съм хубава?

— Много повече от хубава!

Чувствах, че се плъзгам над ръба на пропаст. Направих безнадежден опит да спра този процес да прерасне в нещо, за което бих съжалявал сутринта, и промълвих:

— Може би ще е по-добре да отложим плуването и да ви отведа в дома ви. — Внезапно почувствах, че дъхът ми спира. — Може да съжаляваме?

Тя поклати глава енергично.

— Не говорете така. Не съжалявам никога за нищо, което съм извършила.

Доближи ме бавно с все така устремен в мен поглед.

II

— Дай ми цигара — чух гласа на Марго от тъмнината.

Взех пакетчето от нощното шкафче и извадих една. Дадох и я и щракнах запалката. В слабата светлина от пламъка виждах златистата и глава, отпусната на възглавницата до мен. Върху лицето и лежеше израз на отмора и тихо доволство. Очите ни се срещнаха над пламъка и тя се усмихна кротко. Угасих запалката и сега успявах да видя само смътните очертания на носа и, когато теглеше дим от цигарата.

— Чудя се какво си мислиш за мен — промълви тя в тъмнината. — Не искам да се оправдавам. Не винаги съм така достъпна и не винаги си позволявам такава свобода, но понякога ми се случва и тогава то е моето трябва. Още при първата ни среща почувствах нещо, което не бе трепвало у мен от месеци, и ето резултата. Не очаквам да ми повярваш, но това е цялата истина. Един от тези луди, неконтролиращи се импулси и ето, аз съм безсрамно доволна. — Посегна и хвана ръката ми. — Искам да ти кажа, че си по-прекрасен, отколкото се надявах, и по-нежен, отколкото си мечтаех да бъдеш.

Бях все още значително объркан и изненадан от внезапността на случилото се. Думите и ме радваха, но в същото време не можех да се освободя от усещането, че се бях захласнал твърде лесно по нея. Въобразявах си, че отдавна съм прекрачил отвъд състоянието да губя така контрол върху себе си. Бях дълбоко смутен да констатирам обратното.

Повдигнах се на лакът, наведох се над нея и я целунах.

— И ти беше прекрасна — шепнех и, като милвах с устни нейното лице. — Беше изключителна!

Усетих как пръстите и се впиват в косата ми.

— Хубаво е, Лю, че и двамата сме доволни един от друг.

Веднага след това се отдръпна, стана и излезе. Грабнах халата си и изтичах след нея. Намерих я изправена на прага към терасата, загледана в покритите със сребро море и плаж. Представляваше приказна гледка, окъпана в лунна светлина — статуя, родена изпод пръстите на майстор.

Какво има? — доближих я. — Какво витае в красивата ти глава?

— Да поплуваме — улови ръката ми. — После трябва да тръгвам. Колко ли е часът?

Изведох я на терасата на светло.

— Минава два.

— Само един плувен крос и след това наистина трябва да вървя.

Затича се пред мен към морето. Последвах я, като хвърлих халата настрана. Навлязохме навътре около двеста метра, след което се обърнахме и заплувахме към брега. Водата беше топла, а около нас цареше такава тишина, сякаш ние двамата бяхме останали единствени на земята.

Преминахме пътя до бунгалото ръка за ръка.

Когато наближихме стъпалата на терасата, Марго спря изведнъж, извърна се към мен и повдигна глава. Плъзнах ръце по стройния и гръб и надолу върху гладката заобленост на хълбоците и, като я притеглих към себе си. Останахме така една дълга минута, а после ме побутна леко назад.

— Толкова хубаво беше, Лю — промълви тя. — Ще дойда пак. Имаш ли нещо против?

— Можеш ли да си представиш да имам нещо против?

— Що за въпрос!? Можеш ли да си представиш да имам нещо против?

— Нека се облека. Ще те отегча ли много, ако те помоля да ме откараш у дома?

— Повече бих предпочел да стоиш тук цялата нощ. Защо не искаш да останеш?

Поклати глава унило.

— Не мога. Не мисли, че не искам. Мам прислужница, платена от татко. Ако не се прибера, той ще разбере веднага.

— Наистина, изглежда, баща ти те е стиснал здраво в клещи. Е, тогава да влизаме.

За няколко минути се облякох и седнах на кревата да я чакам. Оправяше косата си пред огледалото на тоалетната масичка.

— Знаеш ли какво? — хрумна ми. — Няма ли да е по-добре да ти плащам наем за бунгалото? Тридесет долара седмично например. Така ще разполагаш с известна сума джобни пари.

Поклати глава и се засмя.

— Много мило от твоя страна, но не се нуждая от джобни пари. Необходими са ми големи пари за харчене. Не. Доволна съм, че се настаняваш тук, и няма нужда да ми се плаща за това. — Изправи се, попридърпа блестящата рокля около ханша си, хвърли последен поглед в огледалото и се обърна. — А сега трябва да вървим.

— Ами добре, щом си толкова сигурна, че трябва

Дойде до мен и докосна лицето ми с пръсти.

— Да, сигурна съм.

Преминахме стаите, угасихме лампите, после заключих и пуснах ключа в джоба си. Докато кормувах по неравния път, умът ми работеше усилено. Моментът ми се стори благоприятен за поставяне на някои въпроси. В тона ми липсваше каквато и да било заинтересованост.

— Не можеш ли да откриеш някакво основание защо на баща ти му е било нужно да наема частен детектив?

Беше се отпуснала ниско в седалката и главата и лежеше върху облегалото. Трепна леко и се извърна.

— Сега, когато ме имаш в ръцете си, мислиш, че трябва да стана мекушава?

— Не. Не е необходимо да отговаряш. Не настоявам, ако не желаеш.

Потъна в мълчание доста дълго.

— Не зная — каза накрая. — Но мога да направя предположения. Ако той е наел твоя партньор, това е станало най-вероятно, защото е искал да бъде наблюдавана жена му.

— Има ли основания да я държи под око?

— Трябва да допусна, че има всички основания. Учудвам се как не е сторил това много отдавна. Винаги се намира някакво жиголо да се върти около нея. В момента това е този ужасен човек Трисби. На татко вече започна да му писва. Бих искала отдавна да се е развел. Тогава ще мога да се прибера в бащиния дом.

— Искаш ли да го направиш?

— Никому не е драго да бъде прогонен от дома си. Бриджит и аз просто не можем да живеем заедно.

— Какво не харесваш у Трисби?

— Всичко. Истински рушител на семейни огнища. Ужасен човек.

Оставих темата недокосвана, докато излязохме на пътя.

— Баща ти едва ли би наел Джак да следи теб, нали?

Хвърли цигарата си през прозореца.

— Не трябва да плаща на детективи за това. Прислужницата ми върши всичко необходимо в този смисъл. За да имам самостоятелен апартамент, условието беше и тя да живее с мен. Не, освен ако се отнася до нещо, което ми е неизвестно. Можеш да бъдеш съвсем сигурен, струва ми се, че го е наел заради развратната си жена.

— Да, така мисля и аз.

Минахме в мълчание една миля, когато тя се обади:

— Възнамеряваш ли да наблюдаваш Бриджит?

— Не, нямам особени основания. Не мога да допусна тя да има нещо общо със смъртта на Шепи. Ето как аз си представям случилото се. Докато е следил Бриджит, Джек се е натъкнал на нещо без всякаква връзка с нея. Било е нещо изключително важно и той е бил достатъчно прозорлив да го разбере, заради което е бил убит. Това е гангстерския град. Вземи например „Мъскитиър Клъб“. Джек може да е открил, че там се върши нещо нередно. При все че клубът е средище само за хора със синя кръв, той се управлява от гангстер.

— О, наистина ли мислиш така?

— Само допускам. Може и да греша, но докато не открия нещо повече, длъжен съм да проверя това допускане.

— Ако Шепи се е натъкнал на доказателства, които биха осигурили развод на татко, Бриджит би останала без цент. Не притежава никакви собствени пари. Ако татко получи развод по нейна вина, тя ще остане на улицата, а това никак няма да е по вкуса и.

— Не се опитваш да ми внушиш, че тя е убила Джек, нали?

— Разбира се, че не. Но по отношение на Трисби не е изключено. Аз съм го виждала, а ти не. Крайно безскрупулен е и ако е счел, че може да изгуби парите на Бриджит заради някакво разкритие на Джек, може да го е убил като нищо.

Над подобна хипотеза не бях се замислял.

— Няма да е зле да хвърля някой поглед и на него. Къде мога да го намеря?

— Има си малко местенце в местността Крест. Намира се зад града. Нарича вилата си Белият замък. Не е замък, разбира се, а гадно любовно свърталище.

Горчивината в гласа и ме накара да се извърна бързо към нея.

— Бриджит не е единствената, с която се забавлява там — продължи тя. — Всяка жена с пари е добре дошла.

— Е, та какво, в края на краищата той не е единственият. Това крайбрежие гъмжи от такива типове.

— Да — и посочи с ръка надясно. — Завий сега по първата пряка. Ще те отведе право на „Франклин Армз“.

Напуснах крайбрежния път и в дъното пред мен се появи залетият от светлина блок. Преминах през входа и спрях точно пред автоматично отварящата се врата.

— Е, лека нощ — и докосна ръката ми. — Ще ти се обадя. Бъди много внимателен с този Трисби.

— Не е необходимо да се тревожиш за мен. Ще се оправя. Очаквам да те чуя.

Понечих да изляза, но тя ме спря.

— Недей. Прислужницата ми сигурно дебне на прозореца. Лека нощ, Лю — и като се наведе, усетих устните и да докосват страната ми, после закрачи под осветения навес и изчезна през летящите крила на вратата.

Тръгнах. Достигнах пътя, спрях до бордюра, запалих цигара и потеглих бавно обратно към бунгалото. Отклоних посоката на мислите си от Марго и ги насочих към Кордец. По една или друга причина се оказа, че сгъваемото кибритче от багажа на Джек струва петстотин долара. Кордец бе дал четири кибрита на трима души и всеки един бе платил по петстотин долара за парче. Съвсем естествено трябваше да приема, че Джек или е намерил кибрита, или го беше взел от някого. Този някой беше изтърбушил стаята на Шепи и моята в хотела. Не бе успял да го намери при Джек, но при мен успя и го подмени с друг, вероятно надявайки се да не съм забелязал цифрите по клечките. Следователно резонно бе да се приеме, че тези числа значат нещо. Този факт вече можеше да ми подскаже, че мистериозният кибрит е допустимата причина за смъртта на Джак. Имах усещането, че мислите ми се движат в правилна посока, но занапред ми предстоеше да събера още много данни, преди да мога да отида по-далече от недоказаните предположения.

Пристигнах в бунгалото в 02,45. Бях хубавичко изморен. Отключих, запалих лампите и влязох в хола. Бях си наумил да пийна малко уиски със сода. Тъкмо се насочвах към бара, когато видях върху масичката нещо, което ме накара да спра. Беше вечерната чанта на Марго — красива вещ от велур във форма на раковина. Вътре бе инкрустирана златна пудриера. В коприненото джобче имаше носна кърпичка. Извадих я и под нея се появи сгъваем кибрит, обвит в червена коприна.

Дълго време го гледах втрещен, а после го отворих. Имаше само тринадесет клечки. Останалите бяха откъснати. Наведох ги и видях отпечатаните по тях номера. Числата вървяха от 0451148 до 0451160.

Сега вече знаех, че това е кибритът от куфара на Джек, който бях скрил под килима в стаята си и който бе откраднат оттам.

Стоях замислен над него. Внезапно телефонът зазвъня, раздирайки нощната тишина в смълчаното бунгало. Пуснах кибрита в джоба си и вдигнах слушалката.

— Ало, да? — Бях съвсем сигурен кой звъни.

— Ти ли си, Лю? — Гласът на Марго. Беше леко задъхан.

— Не ми казвай, зная. Загубила си нещо, нали?

— Чантата ми. Намери ли я?

— Тук е, на една от масичките.

— О, добре. Не знаех дали съм я оставила в клуба, или в колата ти. Винаги забравям по нещо тук и там. Ще я прибера утре преди обед, ако можеш да наминеш тук. Съгласен?

— Всичко е наред. Ще ти я донеса.

— Благодаря ти, скъпи — настъпи пауза, а после –? Лю.

— Още не мога да се откъсна от теб.

— Мислите ми са с теб.

Бръкнах в джоба си и опипах кибрита.

— Аз също мисля за теб.

— Лека нощ, Лю.

— Лека нощ, хубавице.

Изчаках, докато чуя да остави слушалката на място.

III

Събудих се около 10 часа на следващия предобед. Поизтегнах се за няколко минути в леглото, загледан във фигурите, нарисувани от слънцето по тавана. Накрая прекарах пръсти през косата си, прозинах се, отхвърлих чаршафа и се надигнах.

Студеният освежителен душ ме пробуди напълно. Наметнат с пижамата, отидох в кухнята и сварих кафе. Излязох на терасата и там го изпих. Оттук виждах много добре сградата на училището по керамика, кацнала върху скалистия полуостров. Ниско, неугледно здание с бели стени, покрито със сини керемиди. Реших да го посетя, да се смеся с тълпата от туристи и да видя каквото може да се види.

Привърших кафето, обух плувки и влязох в морето. В продължение на половин час доказвах на себе си, че съм все още достатъчно силен и издръжлив. Освежен добре, облякох джинси и спортна риза и седнах в колата. Взех курс към Ароу Пойнт.

Часът беше 11,20. Това беше времето за посещения на туристите. Излязох на пътя и след пет минути се озовах до разклонение с табелка: „Оттук за училището по керамика — съкровищница за оригинална скулптура“.

Завих по него и продължих, без да бързам. След малко видях зад себе си автобус — пълен с любопитни туристи, с тухленочервени обгорели лица и страхотни шапки. Вдигаха обичайната врява на прекалена веселост. Отбих встрани и ги пропуснах. Автобусът ме задмина с трясък и ме засипа с облак прах, който, не се разсея чак до двукрилата порта, въвеждаща в района на сградата. Спрях на паркинга, където вече стояха шест частни коли. Възрастен човек, облечен в бяло сако, върху джоба на което бяха изрисувани две рибки, плуващи във виненочервено море, се доближи и ми подаде билет за паркиране.

— Един долар — каза ми и се усмихна извинително, сякаш искаше да изрази мнението си, че това бе истинско ограбване, но нямаше какво друго да прави.

— Басирам се, че тук мразят всеки, който има достатъчно сили да се довлече пешком — казах и му подадох долара.

Отговори ми, че досега никой не е идвал пешком.

Гледах да мине времето в приказки с него, докато групата от автобуса се подреди. Планирах да се смеся с тях. Когато напусках паркинга, те вече се насочваха към входа. Прилепих се към тях. Водачът им, дребно неврастенично човече, купи входните билети и въведе групата в хола през въртящата се врата. Платих друг долар и получих билет от един човек с твърд, недружелюбен поглед, облечен в сако със същия риби символ. Осведоми ме, че ако закупя нещо, стойността на входния билет ще ми бъде приспадната от цената.

— Кон за кокошка — засмях се аз.

Той присви рамене.

— Да знаете само колко безделници идваха тук, преди да започнем да ги таксуваме, и никой никога не купуваше нищо, бихте се удивили.

Разбрах накъде бие.

Прилепих се овреме към най-изостаналите и влязох в огромно помещение, натъпкано с предмети от глина в най-различни форми, големини, цветове и видове. Всичко беше безвкусно, грозно и претрупано.

Залата бе дълга около петнадесет метра и широка около шест. По двете страни се виждаха ниски дълги полици, натежали от изложените вещи. Момичета в бели палта със символа от риби стояха зад полиците. Наблюдаваха нахлуващата тълпа с уморени от скука очи. Представих си как Телма Казънс е стояла сред тези момичета само преди два дни и вероятно по същия начин е наблюдавала човешкия поток. Момичетата бяха около двадесет, еднакви по ръст и облекло и много приличаха една на друга. Всяка от тях бе готова веднага да продаде нещо в момента, когато някой се спре или се покаже достатъчно неблагоразумен да вземе в ръка и да заоглежда някоя грозна вещ.

В другия край на залата имаше портална рамка с виненочервена завеса. Блондинка със строго лице, кръстосала крак върху крак и отпуснала ръце в скута си, седеше до завесата. Личеше, че тази поза беше придобит от дълго време навик.

Вървях в опашката на групата, като се спирах там, където те се зазяпваха, и се влачех там, където и те се тътреха. Бях поразен от това колко много купуваха. Цените бяха извънредно високи, а стоката — истински боклук. Не отделях очи от завесата. Бях уверен, че истинската търговия се върши зад нея. Иззад завесата внезапно се появи дебела стара жена с отрупани от диаманти пръсти и малко ръмжащо кученце в ръце. Тя кимна към блондинката за поздрав, а тя и отправи пълен с безразличие поглед. През един от прозорците видях старицата да се насочва към огромен кадилак, където я чакаше шофьорът и.

Улових погледа на едно от момичетата зад лавиците — хубавичко, малко същество с чипо носле и закръглено личице.

— Нямате ли нещо по-добро от този битпазар? — запитах. — Интересувам се от нещо за сватбен подарък.

— Нищо ли тук не би задоволило вкуса ви? — опита се да изглежда изненадана.

— Погледнете сама. Намирате ли нещо, достойно да бъде поднесено като подарък за сватбата ви?

Обиколи с поглед цялата зала и после направи гримаса.

— Възможно е и да сте прав. Бихте ли почакали за миг?

Приближи се до блондинката със сериозното лице и и каза нещо. Русата ме изгледа. От погледа и не личеше да съм и направил кой знае какво впечатление. Нямах нито диаманти, нито ръмжащо кученце. За нея бях само един от скромните безделници, тръгнали на почивка.

Момичето се върна при мен.

— Мис Мадъкс ще се погрижи за вас — посочи с глава към блондинката.

Когато отидох при нея, тя се изправи. Фигурата, бюстът и бедрата и бяха от тези, които могат да се видят по рекламите и рядко в реалния живот.

— Какво има? — чух глас, преливащ от скука, а очите и ме обхождаха целия, без да открият нещо да ги задържи.

— Търся приличен сватбен подарък. Не вярвам, че тази бъркотия тук е съкровищница на оригинална скулптура.

— Разполагаме и с други мотиви — изви високо в дъги оскубаните си вежди, — но тяхната стойност, струва ми се, е малко по-висока.

— Така ли? Ех, човек най-сетне се жени обикновено веднъж. Нека ги видим.

Отмести завесата.

— Моля, влезте.

Преминах покрай нея в малко по-малка зала. Тук бяха изложени приблизително шестдесет творби от изкуството на мистър Хаан. Всяка си имаше собствена поставка и бе нагласена така, че да се видят най-добрите и страни. Един бърз поглед ми подсказа, че това трябва да са работите, превъзнасяни от Марго. Между тях и сметта от предишната зала нямаше никаква прилика. Мис Мадъкс насочи дългите си пръсти към експозицията наоколо.

— Може би нещо от тези?

— По-хубави са — отговорих и се огледах. В далечния край на залата имаше друга врата, закрита със завеса, и червенокосо момиче за пазач. — Мога ли да пообиколя?

Мис Мадъкс се отстрани и облегна елегантното си бедро на една лавица. Отегчените и очи ми говореха, че не ще успея да я баламосам нито за миг.

Експонатите в тази зала бяха наистина хубави. Бронзова статуя на голо момиче, покрило гърдите си с ръце, грабна отведнъж вниманието ми. Чувстваше се как от нея струи животът. Никак нямаше да ме изненада, ако внезапно момичето скочеше от пиедестала и се затичаше навън.

— Това е красиво — обърнах се към русата. — Колко би струвало?

— Две хиляди долара — Гласът и бе монотонен като на търговец, когато обявява стойността на ролс-ройс.

— Толкова много? Идва малко височко за мен.

Тя се отдалечи още някоя и друга стъпка от мен, а на лицето и се появи за миг и изчезна усмивка, наподобяваща злобно озъбване на куче.

Завесата, под която бях влязъл, се отмести настрана и зад нея се появи човек с бледо лице, облечен в бели спортни панталони и блуза. В ръката му димеше огромна пура.

Веднага го познах.

Беше човекът, когото Кордец нарече Донаг, човекът, платил предишната вечер хиляда долара за два сгъваеми кибрита.