Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (5)

I

Жилищният блок „Франклин Армз“ беше само за хора от най-висшата класа на обществото, чиито приходи са от разряда на шестцифрените числа и нагоре. Според моите пресмятания блокът трябваше да има не повече от тридесет апартамента. Зданието бе триетажно, населено все от титуловани персони. Издигаше се по средата на майсторски обработен терен с поляни и фонтани, украсени с фигурата на Донатело „Момче и делфин“. Постройката бе оградена от всички страни с лехи, преливащи от цветя, а няколко прожектора осветяваха блока и подчертаваха архитектурните му достойнства.

Насочих колата в свободното място между един силвър рейт и силвър доун ролс-ройс. Излязох и се промуших покрай автомобили, струващи толкова пари, че с тях бих могъл да поддържам радостен живот поне десет години.

Прекрачих автоматично отварящите се крила на вратата и се озовах в голям хол, облицован с дъбова ламперия. Целият бе украсен с карамфили, наредени до стената в дълги хромирани саксии. По средата му бълбукаше малък фонтан, в чиято цветисто осветена вода пляскаха самодоволно перки рояк златни рибки.

В дъното на хола бе разположена приемната. Забелязах млад, висок, рус човек, с безукорен вечерен костюм. Върху красивото му женствено лице бяха изписани безразличие и скука. Доближих го и му отправих една от своите дружелюбни усмивки. Вероятно това бе грешка от моя страна, защото той изви глава, сякаш бях заврял под аристократичния му нос вмирисан шаран.

— Мис Крийди, моля — започнах аз.

Той пооправи без нужда изисканата си връзка, докато кафявите му очи се плъзнаха по мен. Претегляше до последен цент стойността на костюма, връзката, ризата, шапката ми. Явно сумата, която изчисли наум, не му произведе благоприятно впечатление.

— Очаква ли ви мис Крийди?

— Не. Бихте ли и предали, че току-що съм говорил с баща и и с голямо удоволствие бих разменил някоя дума и с нея. Името ми е Лю Брендън.

Докато мислеше, забарабани с изящно маникюрираните си нокти върху огледално полираната повърхност на бюрото. По напрегнатия израз на очите му можех да заключа че процесът на мислене никога не е била негова естествена привичка.

— Може би ще е по-разумно най-напред да и пишете — дойде накрая резултатът от мъчителния му мисловен процес. Вдигна ръка и се справи със златния часовник върху китката си. — Малко късно е за посещение.

— Виж какво, дръвнико — станах внезапно груб. — Ти може да си някаква красива вещ, но не баламосвай себе си, че задоволството ти от този факт може да трае завинаги. Позвъни веднага на мис Крийди и и дай възможност сама да оформи решението си!

За един миг той се втрещи в мен. В погледа му се четеше изненада и паника. Стана бързо и изчезна в стаичката зад себе си.

Извадих цигара и я залепих на долната си устна. Чудех се дали няма да повика пазителите на реда. Съвсем ще угасна, ако някое амбициозно фанте ме откара в полицията и ме подведе под отговорност за обезпокояване елита на Сан Рафаел.

След минута обаче красавецът се появи посърнал, сякаш бе погълнал оса, и ми посочи асансьора.

— Втори етаж, седми апартамент — и като разтърси русите си изкуствени къдри, обърна ми гръб.

Извървях дълъг коридор с дъбова ламперия, за да достигна апартамент №7. Ослушах се пред вратата и чух музика от Моцарт. Натиснах звънеца и след малко вратата отвори възрастна жена с приятна външност, облечена в черна копринена рокля и набрана на гърдите бяла престилка.

— Мистър Брендън?

— Да.

Покани ме, пое шапката ми и бях въведен в малък хол с овална масичка, върху която стоеше сребърна ваза с орхидеи.

Жената отвори една врата.

— Мистър Брендън — оповести тя и се отстрани да мина покрай нея.

Влязох в голяма дневна, декорирана в бял и кайсиен цвят. Стените, драпериите и креслата имаха цвета на кайсия, а килимът и мис Крийди бяха в бяло. Беше застанала до голям радиограмофон и ме гледаше — висока, стройна, а пепеляворусата и коса приличаше на предена коприна. Беше изключително красива, в класическия смисъл на думата. Очите и имаха цвета и мекотата на големите тъмновиолетови теменуги, които рядко могат да се видят на изложбите за цветя. Имаше високи гърди, дълги крака и леко заоблена линия на ханшовете. Облечена бе в бяла вечерна рокля с дълбоко деколте. Около шията и блестеше колие от диаманти, по всяка вероятност подарени и за двадесет и първия рожден ден. Сигурно бяха съкратили чувствително банковата сметка на стария Крийди. Ръцете и бяха в дълги до лактите ръкавици, а на лявата и китка се виждаше часовник-гривна от платина, обсипан също с диаманти. На малкия и пръст искреше едър плосък рубин, инкрустиран в златна фасетка. Изглеждаше такава, каквато беше — всяка нейна клетка доказваше, че е дъщеря на мултимилионер. Стана ми съвсем ясно защо мисис Крийди се бе убедила, че е страшно трудно да се състезава с нея. Трябва да е хвърляла шапка до тавана, когато тази млада жена е опаковала багажа си и е напуснала бащиния дом.

— Ще ви бъда крайно задължен, ако приемете извиненията ми по повод на тая късна визита, мис Крийди — започнах. — Не бих си позволил да ви безпокоя, ако проблемите ми не бяха толкова неотложни.

Отправи ми бегла усмивка, в която нямаше нито приятелство, нито враждебност — изискана домакиня приема странник в своя дом — израз на добър маниер — ни повече, ни по-малко.

— Нещо във връзка с поръчка от страна на баща ми?

— Ами… как да ви кажа? Не. Може би твърде далечно и косвено. Но честно казано, не се надявах да ме приемете, в случай че не споменех бащиното ви име. — Отправих и виновна момчешка усмивка, но не получих желания ефект. Сега тя гледаше внимателно и тъмните и очи изразяваха неприятна обърканост. — Аз съм ръководител на частното детективско бюро „Стар“ — продължих — и се надявам, че може да проявите желание да ми окажете помощ.

Изражението и стана леко сковано и тя посмръщи вежди. Въпреки че в този момент на лицето и бе изписана суровост, все още беше много хубава.

— Искате да кажете, че сте частен детектив?

— Точно така. Работя върху един случай и вие бихте могли да ми помогнете, мис Крийди.

Можех да видя как лицето и добива леден израз.

— Да ви помогна?! Наистина не разбирам какво искате да кажете? Защо аз би трябвало да ви помагам? — Леденина звучеше сега и в гласа и.

— Разбирам ви. Не виждате никакви основания. Съществуват и изключения. Понякога някои хора нямат нищо против да окажат помощ тук или там — опитах отново свенливата си момчешка усмивка, но пак без резултат. — Все пак възможно е този въпрос да ви заинтересува, ако ми позволите да го изложа?

Поколеба се за миг, после ми посочи едно от креслата.

— Е, добре. Може би ще е по-удобно да седнете.

Изчаках я да седне в насрещното канапе, а след това и аз се отпуснах в креслото.

— Преди пет дни, мис Крийди, моят партньор Джек Шепи пристигна тук от Сан Франциско по поръчение, получено по телефона. Клиентът не е оставил името си на нашата секретарка. По това време аз бях извън града. Шепи е тръгнал, без да каже кой го е повикал, но върху папката на бюрото си е написал бащиното ви име. — Докато говорех, я наблюдавах и открих, че задържам вниманието и. Ледът по лицето й се стопяваше бавно. — Шепи ми телефонира да дойда. Пристигнах днес предобед. Отидох в хотела, където се бе настанил, но той беше излязъл. Малко по-късно полицията потърси моето съдействие за идентифициране на трупа му. Беше убит в една от кабините на Бей Бийч.

Очите и се разшириха.

— О, да! Видях това във вечерния вестник. Не разбрах… бил е ваш партньор?

— Да.

— Твърдите, че е написал татковото име върху папката на бюрото си? — и свъси замислено вежди. — Защо ли го е направил?

— Не зная, освен ако баща ви е бил този, който го е повикал.

Тя отмести погледа си и започна да върти рубиновия пръстен. Стори ми се, че се почувствува неловко.

— Татко не би направил такова нещо. Ако му е необходима детективска агенция, ще натовари секретаря си с това.

— Освен ако се касае за нещо дълбоко интимно?

Тя продължаваше да гледа встрани.

— Действително не виждам какво общо има това с мен? След няколко минути трябва да излизам?

— Срещнах се с баща ви днес следобед. — Видях как лицето и се скова отново. — Запитах го дали е наел Шепи, но той отрече. Беше много настойчив с този отказ. Дотолкова, че измъкна нещо, което твърде много приличаше на ексбоксьор, именуващо се Херц. Нареди му да ме огледа и добави да престана да се бутам, където не ми е работата, иначе Херц щял да охлади желанията ми.

Лека червенина започна да пропълзява по лицето и.

— Все още не виждам какво общо имам с всичко това? И така, ако ме извините…– и се изправи.

— Опитвам се да проследя пътищата, изминати от Шепи, мис Крийди — станах и аз от мястото си. — Имам доказателства, че е ходил в „Мъскитиър Клъб“. Искам да разкрия с кого е бил там. Вие сте член на клуба. Питам се, дали бихте могли да гарантирате за мен пред управата, за да мога да направя някои запитвания там?

Вторачи се се в мен, сякаш и предлагах пътуване до луната.

— Това е съвсем невъзможно! — и тонът и звучеше така, като че ли точно това искаше да каже. — Дори и да ви заведа там, а аз нямам никакво намерение да го сторя, те не биха ви изтърпели да поставяте някому въпроси.

— Напълно съм съгласен с вас тогава, мис Крийди. От всичко, чуто за това място, заключавам че то е за страшно високопоставени личности, но ако вие зададете въпросите, съвсем съм сигурен, че ще получите и отговорите.

Гледаше ме вцепенена, захапала долната си устна.

— Невъзможно! Съжалявам, мистър Брендън, но сега ви моля да си вървите.

— Това, което искам от вас, не е прищявка. Убит е човек. Имам всички основания да вярвам, че полицията не прави много усилия да открие убиеца. За вас то сигурно звучи твърде силно, но вече говорих с капитан Кетчън от отдела за убийства и той ни повече, ни по-малко ми заяви да се откажа от своето разследване, ако искам да се прибера у дома си жив и здрав и да не бъда принуден да съжалявам. Не се самозалъгвам, че не е в състояние да стори каквото си пожелае. Преди по-малко от два часа бях въвлечен в опасно сбиване, понеже задавах въпроси. Някой в този град изгаря от желание смъртта на Шепи да бъде посипана с пепел. Шепи бе мой приятел и нямам никакво намерение да позволявам някому да покрие с пепел неговата смърт. Моля ви да ми помогнете. Всичко, което ви моля да сторите?

Тя посегна и дръпна шнура на звънеца, който висеше на стената зад нея.

— Това няма нищо общо с мен. Съжалявам, но не съм в състояние да ви помогна.

Вратата се отвори — влезе прислужницата.

— О, Тес, мистър Брендън си отива.

Усмихнах и се.

— Е, все пак вие не ме заплашвахте, както капитан Кетчън стори това, нито все още сте изпратили наемни побойници подир мен, както направи баща ви. Благодаря ви, мис Крийди, за времето, което ми отделихте.

Пристъпих в хола, взех шапката си и закрачих по дългия коридор.

Бях си позволил твърде много и отново без резултат. Въпреки това на бях си губил времето напразно. Останах убеден, че Марго Крийди знае защо баща и е наел Шепи. А щом тя знае, това означава, че Джек е бил нает по работа, засягаща цялото семейство. Реших да хвърля поглед върху новия приятел на Бриджит Крийди. Жак Трисби. Възможно е Джек да е бил нает тъкмо за да установи докъде е стигнало приятелството между тях двамата. В това предположение имаше известна правдоподобност. Естествено при промененото положение след убийството на Джек за Крийди ставаше неудобно да обявява своя ангажимент. Това би му наложило да се явява пред съда и да направи достояние факта, че е поставил око да следи жена му, а това е нещо, което никой съпруг няма желание да разтръбява — най-малко Крийди.

В този момент часът беше 23,10, твърде рано да се прибирам в хотела. Седнах в буика и останах замислен за известно време, после натиснах стартера и се понесох към Бей Бийч.

II

Докато се движех по главната улица, можех да видя все още къпещи се в морето хора. Под лъчите на пълната луна водата бе придобила цвета на старо сребро.

След около десетина минути достигнах Бей Бийч. Тази част от плажа беше далеч от модните постройки и намерих плажната станция затворена, а разположените под палмите кабини потънали в тъмнина. Оставих буика в странична улица зад станцията и се спуснах на плажа. Освен случайни коли, кръстосващи, без да знаят къде отиват, този участък в момента беше тих и безлюден като чакалня на гара сутрин след първия ден на Коледа.

Портата на плажа бе заключена. Огледах се и като се убедих, че никой не ме наблюдава, се прехвърлих над горната напречна греда. Скочих съвсем безшумно в мекия пясък. Притичах бързо до защитните сенки на палмите. Тук спрях.

Нямах никакво специално намерение за идването си. Нямаше какво друго да правя и исках отново да видя мястото, където бе загинал Джек.

Като се държах в сянка, огледах редицата от кабини. Съществуваше известна вероятност Ренкин да е оставил полицай на пост. Никак не ми се искаше в този момент да се завра в ръцете на закона. Нямаше обаче ни шум, ни раздвижване в тази част на плажа освен тихия ромон на морето и от време на време преминаващите край брега коли. Убеден, че съм сам на плажа, се насочих по протежение на кабините, докато стигнах предпоследната. Тук бе издъхнал Шепи.

Натиснах вратата, но се оказа заключена. Извадих електрическо фенерче и парче стомана. Наместих го между бравата и страничната греда и натиснах здраво като с лост. Вратата се отвори.

Спрях на прага. Задушната топлина от вътрешността на кабината ме лъхна като от пещ. Завъртях фенерчето из малкото пространство. В кабината имаше две табуретки, масичка и диван-легло. В ъгъла, където бе паднал Шепи, на пода тъмнееше голямо петно. При вида му ме полазиха студени тръпки. Насреща бяха вратите на двете стаички за преобличане. Джек бе ползувал едната, а другата — момичето.

То ме озадачаваше. Дали не е било примамка за докарването на Джек тук? Винаги е бил така заплеснат по жените, че можеше лесно да попадне в такъв капан. Нямаше ли смъртта му нищо общо с Крийди? Дали наистина не се е заловил с момичето на някого от гангстерите и той да ги е изненадал? Ако нападателят е налетял внезапно, това обяснява защо е оставила дрехите си. Докато той е бил зает с Джек, тя е избягала в паника. Но защо не е потърсила помощ? Не се ли е опитвала да намери някой да предотврати убийството? Или пък всичко е станало така бързо, че Джек е бил мъртъв, преди още тя да успее да излезе, а като е видяла, че е убит, се е спасила с бягство?

Бутнах шапката назад и изтрих потта от челото си.

А дали пък тя не го е убила?

Влязох и затворих вратата. Нямах желание някой да забележи светлината от фенерчето ми. Отидох до първата на съблекалните. Отворих я и погледнах. Цялата беше нещо като шкаф: четири куки за дрехите, под тях пейка и малко огледало на отсрещната стена. Завъртях снопа лъчи наоколо — дали моят приятел бе ползувал точно тази съблекалня? Не очаквах да открия нещо. Полицията беше минала вече тук и наистина не открих нищо.

Излязох с мисълта, че си губя времето. Тук нямаше нищо за мен — дори и въздух. Нямаше смисъл да оглеждам другата съблекалня. В същия миг обаче почувствах, че на съм сам в кабината. Останах неподвижен, чувах само ускорените удари на сърцето си. Пръстът ми натисна бутона на фенерчето и бях обгърнат от непрогледен мрак. Минаха няколко безкрайни секунди и тъкмо бях на път да се убедя, че всичко е било игра на въображението ми, чух нещо, което ми се стори, че идва твърде отблизо — тиха въздишка, толкова слаба, че ако на беше дълбоката тишина и ако не се вслушах така напрегнато, не бих я доловил. Усетих косите ми да се изправят. Как съжалявах, че не взех пистолета си. Направих две крачки и отново достигнах вратата на първата съблекалня. Натиснах бутона на фенерчето. Блестящия сноп очерта кръг върху пода, завъртях го, но не видях нищо и отново са заслушах. По пътя профуча кола с голяма скорост. Насочих светлината към втората съблекалня. Хванах дръжката, превъртях я и натиснах леко. Вратата се отвори. Насочих фенерчето

Тя седеше на пода с лице към мен, облечена в светлосин бански костюм. Златистата и кожа лъщеше от пот. Очите и бяха втренчени в пространството. Под лявото и рамо се спускаше струя съхнеща кръв. Бе тъмнооко, красиво момиче, с черна, подобна на коприна коса, някъде около двадесет и четири, двадесет и пет. По фигура приличаше на манекен. Беше прекалено млада за да умира. Стоях вкаменен, обливан в ледена пот. Сърцето ми удряше като чук, устата ми съхнеше.

Изведнъж долових, че тя се накланя встрани съвсем бавно. Не бях в състояние да помръдна. Стоях вцепенен, с прикован в нея поглед. Това трая, докато се отпусна съвсем тихо, подобно на призрак, върху пода. В този миг се хвърлих напред да я уловя, но беше късно.

III

Лежеше странично, черната и коса закриваше лицето. На пода до нея блестеше зловещо шиш за лед с бяла пластмасова дръжка. Момичето бе намерило смъртта си по същия начин, както и моят приятел. Този път обаче ръката на убиеца бе загубила част от ловкостта си — Шепи бе загинал мигновено, а тя умираше от часове. Наведох се над нея. Пот обливаше цялото ми лице и се отцеждаше по брадата ми. Тялото й за миг потръпна, след което окончателно се простря на дъските. Това бе краят. Не беше необходимо да търся пулса или да повдигам клепачите и, за да се убедя, че вече не е възможно да и се помогне по никакъв начин.

Задържах светлината върху нея. Не видях нищо, което да ми каже коя е. Облеклото и бе само банският костюм. Фактът, че беше красива, че косата и съвсем скоро е била под грижите на фризьор, че маникюрът и би изряден, че костюмът и бе от добро качество, не говореше нищо. Може да е била манекен, а може и да е една от хилядите работнички в Сан Рафаел — може да е била всичко допустимо.

Едно нещо беше сигурно: това бе момичето, което беше взело Джек от хотела и което Грейвс считаше така убедено за блондинка. Припомних си допускането му, че или е носела перука, или е боядисала косата си. Насочих светлината още по-близо, за да се убедя колко е грешил. Нито имаше перука, нито косата и бе боядисана. Нямаше никакво съмнение и то доказваше как може да сбърка дори добре обучен детектив.

Насочих светлината към ръката и. Нежните косъмчета на предлакътницата и изглеждаха руси. Месеци наред се бе излагала на въздействието на слънчевите лъчи Ако се съдеше по тена и, косъмчетата бяха избелели от слънцето.

Изправих се. Извадих кърпа и изтрих лицето си. Горещината в това малко пространство бе така ужасна, че потта се пропиваше през дрехите ми. Не можах да изтрая повече и излязох. Едва сега видях, че има и друга врата. Тя явно водеше в съседната кабина. На нея имаше напречно резе и то стоеше на отворено положение. Това ме накара да потреперя. Сигурно беше вратата, използвана от убиеца. Проклинах се, че не взех оръжие.

Пристъпвайки леко, угасих фенерчето и залепих ухо на вратата. Слушах известно време, но не чух нищо. Улових дръжката на вратата и я завъртях бавно. Достигнал крайното и положение, натиснах, но не поддаде. Резето беше залостено от другата страна. Дали все още имаше някой там? Отстъпих назад. Устата ми беше пресъхнала. По всяка вероятност той нямаше друг шиш, но бе възможно да има револвер.

В този миг чух звук, който опъна нервите ми до скъсване. От далечината идваше на вълни звукът на полицейска сирена. Ревът и бързо нарастваше. Явно колата се носеше с голяма скорост насам. Не се заблуждавах, че момчетата надуват сирената за забавление. Те бързаха по служба и най-вероятната им цел беше това място.

Запалих фенерчето, извадих носната си кърпа и започнах да изтривам дръжките на вратите. Въпреки че действах бързо, струваше ми се, че не ми спори. Съзнавах колко важно бе да не оставя отпечатъци от пръсти. Те щяха да доведат Кетчън до моята личност. Довършил всичко, с един скок бях до вратата. Отворих и се огледах на всички страни. Плажът беше все така пуст, брегът бе гол като длан.

Ревът на сирената сега бе значително по-силен и нарастваше главоломно. Ако поемех пътя, по който бях дошъл, съвсем сигурно щях да се завра в ръцете им. Нямах надежда да се прикрия и между палмите. Щяха да ме намерят веднага. Оставаше ми само бягство през широкия открит плаж.

Когато се налагаше, можех да тичам. Навремето бях спечелил две доста внушителни награди на 800 метра, не олимпийски, разбира си, но не и маловажни, така че не се колебах. Стартирах през пясъка, може би не с рекордната си скорост, но с близка до нея. Чувах сирената да вие, но не се обръщах. Налагаше се да оставя поне един километър между себе си и тях — в противен случай биха започнали стрелба по мен. Не си правех илюзии, че няма да ме видят — върху белия пясък и при тази луна щях да представлявам отличен прицел. Бях изминал около половин километър, когато чух сирената да спира. Сега беше времето да увелича скоростта, но да се тича из мекия пясък не беше така лесно, както си въобразявах. Дишането ми стана трудно, а краката започнаха да ме болят. Опитах да спринтирам, но не се получи нищо, от което да се възхитя. В този миг видях плажът да се издига леко, оформяйки пясъчна дюна. Само след секунди полицаите щяха да са вън от колата и тогава би станало много весело. Ако успеех да се прехвърля от другата страна на дюната, щях да бъда извън погледите им. Напрегнах всички сили и затичах нагоре така, както не съм тичал никога през живота си. Достигнах гребена и се хвърлих с главата надолу. Едва не паднах във водата, вдигнал облак пясък около себе си. Не чух никакви викове. Те биха ми подсказали, че съм забелязан. За миг останах проснах на пясъка, гълтайки жадно въздух. После пропълзях внимателно до гребена на дюната и отправих поглед към кабините.

Облян в лунна светлина, с гръб към мен, стоеше един от патрулните. Вратата на кабината, където се бе разиграла трагедията, стоеше отворена и в момента от нея излизаше друг полицай. Той отиде при първия, поговориха малко, след това този отвън се затича към пътя. Само след няколко минути плажът щеше да се напълни с полицаи. Не бе необходимо някои да ми обяснява какво би се случило, ако бъда намерен тук. Капитан Кетчън знаеше как да постъпи с подарък като мен. Бе ме предупредил вече какво ме очаква. Даже и да не ме натикаше в газовата камера, в продължение на седмици бих бил в неговите ръце, а това е нещо, което трябваше да избягна на всяка цена.

Придържайки се под гребена, се затичах отново. Когато бях на километър и половина от кабините, представлявах жалка картина, но отдалечеността вече ми позволяваше да се отправя към града. Пресякох пясъчната ивица и няколко стъпала ме изведоха от плажа. Влюбени двойки лежаха тук-там под палмите, но бяха така вглъбени в собствените си занимания, та не ми обърнаха внимание. Преминах оттатък пътя и се отправих към мястото, където бях оставил колата.

След около десет минути бях зад входа на плажната станция. Голяма тълпа вече беше блокирала пътя, зазяпана, както тълпата умее да зяпа. Тук бяха паркирани три полицейски кори. Това бе само началото. Две убийства в един ден, и то на едно и също място, беше сензация, която би задоволила любопитството и на най-претенциозната публика.

Наблюдавах отдалеч. В това време пристигнаха още полицейски коли. От едната излезе забързан лейтенант Ренкин и се завтече към кабините. Почувствах, че е време да го оставя сам да се оправя по-нататък. Седнах в колата и по задните улици с прилична скорост достигнах хотел „Аделфи“. Спрях на паркинга, извадих четка и премахнах всички следи от пясък по себе си. Едва тогава влязох в хола.

Беше вече след полунощ. Дежурният възрастен човек с цъфтящ изглед на пийнал поп ми се усмихна, като ми подаваше ключа. Отбеляза, че нощта била чудесна. Запита ме видял ли съм играта на луната върху морските вълни. Стараеше се да ми засвидетелства приятелско отношение, но аз не бях в подходящо настроение. Измърморих му нещо, взех ключа и доближих асансьора. Докато чаках, телефонът иззвъня. Човекът вдигна слушалката и когато вече понечвах да вляза, ме извика.

— Мистър Брендън, търсят ви. От вашата стая ли ще разговаряте, или от телефонната кабина в хола?

Казах му да включи кабината.

Недоумявах кой ме търси, влязох, затворих вратата и вдигнах слушалката.

— Ало, да?

— Мистър Брендън ли е? — чух женски глас, ясен, но принизен и звучащ познато.

— Да.

— Тук е Марго Крийди.

Бутнах шапката на тила си и издух бузи от удивление. Как е открила къде съм, беше първата ми мисъл.

— Приятно ми е да ви чуя, мис Крийди.

— Обаждам се от „Мъскитиър Клъб“. Прегледах книгата за посетителите. Името на мистър Шепи го няма.

Останах твърде изненадан, но не чак дотам, та да не успея да отговоря навреме:

— Доста вероятно е да е ползувал друго име.

— Допуснах и това. Човекът на вратата ми каза, че никой с червена коса от месеци не е посещавал клуба. Той е много добър физиономист. Ако мистър Шепи е идвал тук, непременно би си спомнил.

Помъчих се да си припомня дали при съобщението за убийството вестниците бяха споменали, че Джек е червенокос. Допуснах да е било упоменато.

— И така, изглежда, не е бил там.

— Какво ви дава основание да мислите, че е бил?

— В куфара му намерих рекламен сгъваем кибрит от клуба.

— Разбира се, някой може да му го е дал?

— Да. Е, благодаря за оказаната помощ, мис Крийди! Наистина, много съм ви?

Лекото щракване отсреща ми даде да разбера, че тя е затворила.

Останах така, загледан безцелно в слушалката, учуден от факта, че мис Крийди бе променила решението си да не ми оказва помощ. Излязох от кабината и се качих на асансьора.

И тъй, Джек не бе ходил в „Мъскитиър Клъб“. Не виждах никакво основание да се съмнявам в думите и. Грейвс също считаше посещението там за невъзможно. Самият аз бях прегледал вещите на приятеля си и на бях открил официален костюм сред тях. Невъзможно бе да мине през вратата на клуба на мускетарите без задължителното официално вечерно облекло, ако се вярва на приказките за изключителността на заведението.

Тогава от къде идва този кибрит? Защо Джек го е запазил? Не беше суеверен. Никога не би задържал вещ, невлизаща в употреба.

Стигнах да стаята си. Влязох и заключих. Отворих отново куфара на Джек, взех кибрита, седнах в креслото и реших да го поогледам но-основно. Прегънатото като плик картонче съдържаше двадесет и пет клечки. На всяка от тях бе написано името на клуба. Върху вътрешната задна стена на картона се четеше реклама на един от тези магазини за сувенири от типа на приложното изкуство, които никнат като гъби навсякъде, където се появят туристи. Тя гласеше:

                        Не бива да пропуснете да посетите

                                        училището по керамика на Маркъс Хаан,

                                истинска съкровищница за оригинална скулптора.

                                Шато Ароу Пойнт,

                                Сан Рафаел сити.

Останах озадачен, че такава реклама, явно насочена към масата от туристи, трябва да бъде разгласявана посредством рекламен кибрит от такова реномирано заведение, когато същият този клуб не би позволил на обикновения турист даже да доближи изискания портал на „Мъскитиър Клъб“. Питах се дали наистина съм попаднал на нещо извънредно важно, или само ми се иска да е така.

Отчупих една клечка. При внимателно оглеждане видях върху задната и повърхност цифрови знаци — С451136. Прегънах задната част на картона, така че да огледам и клечките отзад. Всяка една от тях бе номерирана, като числата стигаха последователно до С451160.

Нагласих на мястото и отчупената клечка и останах така няколко минути, замислен върху тази номерация. Не стигнах до никакво заключение, сгънах кибрита и го прибрах в портфейла си.

Погледнах часовника. Беше 00,40. Ама че ден бях преживял! Не ми оставаше нищо друго, освен да чакам утрото. Ако имах късмет, вестниците щяха да ми кажат кое бе момичето в банския костюм. До настъпването на този момент не бе лошо да поспя.

Тъкмо се изправих, и по вратата се посипаха юмручни удари. Бяха толкова силни, че като нищо биха натъпкали всичките зъби в гърлото ви. Така не чука по вратите нито един от прислугата на който и да е хотел. Такива юмруци можеха да притежават само предните крайници на представителите на закона.

Стоях вцепенен. Мислите се блъскаха в главата ми. Дали някой не ме беше забелязал, когато напусках плажа? Дали не съм оставил отпечатъци от пръсти в кабината?

Юмруците затрещяха отново, акомпанирани от заплашителен глас:

— Хайде! Отваряй! Знаем че си вътре.

Извадих портфейла, измъкнах кибрита и го мушнах под ръба на закования към пода килим. После прибрах портфейла, отидох до вратата, превъртях ключа и отворих.

Там стоеше Кенди с вечната дъвка в уста. Погледът му беше мрачен и враждебен. Зад него стояха двама от цивилните хрътки, с дялани сякаш от камък лица. Очите им дебнеха.

— Хайде! — изрече Кенди с равен, но издаващ прикрита досада глас. — Притрябвал си нещо на капитан Кетчън.

— За какво! — запитах, без да мръдна.

— Той ще ти каже. Как ще стане? Насила или кротко?

Поколебах се за миг, но като видях, че нямам друг избор, взех шапката си и поех.