Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Guilty Are Afraid, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 28 гласа)

Информация

Набиране на текста: Светослав Иванов, 2006

 

Издание:

ВИНОВНИТЕ СЕ СТРАХУВАТ. 1992. Изд. Атика, София. Поредица Международни бестселъри. Серия Crime & mystery. Криминален роман. Превод: от англ. Минчо ЧУЧЕВ [The Guilty Are Afraid / James Hadley CHASE]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 13.99 лв.

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ТРЕТА

I

Имението на Лий Крийди бе разположено в самия край на дълъг една миля полуостров — тесен провлак, вдаващ се в морето точно по средата на залива Тор Бей. От булевард „Бей“ се откриваше живописен изглед към него.

Преди да завия по частното шосе, минаващо по цялата дължина на полуострова, намалих скоростта.

Резиденцията представляваше масивна постройка — триетажно здание с огромни прозорци и тераси. Синият му покрив блестеше на слънцето. Стените се закриваха от пълзящи растения и цветя. Задната част на сградата бе надвесена над морето върху висока стръмна скала. Оттам се откриваше величествен изглед към двете страни на залива

Карах нашия буик. Намерих го оставен от полицията пред хотела. Дълбока драскотина минаваше по едната и един от тасовете бе смачкан. Не знаех дали полицаите са виновни за това, или пък Джек се бе ударил някъде по пътя от Фриско насам. По-вероятно беше вината да е на Джек. Никога не е бил достатъчно дисциплиниран шофьор и не се е съобразявал с правилника. Бях доволен, че имах подръка колата. Щях да направя икономия поне от парите за таксита. Животът в Сан Рафаел беше много скъп и се налагаше да пестя всеки цент

Завих от булевард „Бей“ по пътя за полуострова. След около стотина метра достигнах голям надпис, който съобщаваше, че само посетителите на имението Тор могат да продължат. Четвърт миля по-нататък шосето бе препречено от бариера, а до нея стърчеше къщичката на пазачите.

Двама души, облечени в бели ризи и бричове с бял кант, обути в черни лъскави ботуши, очакваха приближаващата кола. И двамата имаха мутри на бивши полицаи. На кръста на всеки от тях висеше голям колт, калибър 45.

— Имам среща с мистър Крийди — уведомих ги.

Единият се доближи. Полицейският му поглед се плъзна по колата и от рязкото му кимване се досетих, че не одобрява моя буик, а следователно и мен.

— Името?

Казах. Втренчи се в списъка, който държеше, махна към другия и онзи вдигна бариерата.

— Право напред. На пресечката завийте наляво и паркирайте да знак №6.

Кимнах и подкарах под погледите им, впити в мен, за да ме запомнят и познаят, ако е необходимо, при повторна среща.

На около половин миля достигнах масивна дъбова порта, обкована с големи гвоздеи, висока към четири и половина метра. Зееше отворена. След нея гумите стъпиха върху постлан с дребен чакъл път. Пресякох малка горичка. По-нататък очите ми потънаха в зеленината на величествени градини — акри с равно подстригана трева и цветя, декари с рози, изящни фонтани. Градинари китайци се бяха заловили за една огромна леха. Садяха бегонии, без да бързат, както обикновено правят китайците. Вършеха чудесна работа. Всяко стръкче отстоеше на еднакво разстояние от другите и на същата височина с останалите — идеална симетрия, неподдаваща се на никои други градинари по света.

На пресечката завих вляво според наставленията. Достигнах широка павирана ивица, разделена с бели линии на петдесет места за паркиране. Някои от тях бяха обозначени с дъбови табелки, върху които блестяха позлатени букви. Оставих колата на паркинг №6, излязох и хвърлих бегъл поглед върху табелките. Под №1 пишеше: мистър Крийди; №7 — мисис Крийди; №23 — мистър Хамършълт. Имаше още много имена, но те не означаваха нищо за мен.

— Наперена работа, а? — чух глас зад себе си. — Важни господа, ще се пукнат от надуване.

Огледах се. Нисичък набит човек в бяла униформа на пазач и с островърха шапка, бутната на тила, ми се хилеше дружелюбно. Лицето му бе зачервено и потно, а като ме доближи, лъхна на уиски.

— Светът е съставен от всякакъв сорт хора — отвърнах.

— Дяволски прав си! Цялата тази шашарма все пак е загуба на хубава пара — посочи той табелките. — Като че ли много ги е грижа кой къде ще паркира. — Малките му живи очи ме опипваха от горе до долу. — Ти, приятелче, кого търсиш?

— Стария, Крийди.

— Ама наистина ли? — изду той бузи. — По-добре ти, отколкото аз. Дойде ми вече до гуша. Днес ми е последният ден тук. И ето, не съм ли радостен? — Той се наклони малко напред и ме потупа леко по гърдите. — Защо парите отиват винаги у мухльовците? Вземи този тип Крийди. Него никога нищо не го радва. Обущата му никога не са достатъчно лъснати, колата му никога не е точно колкото трябва почистена, розите му не са достатъчно големи, храната му никога не е затоплена или изстудена по вкуса му. Никога не е щастлив, никога не е доволен. Винаги се оплаква, крещи или ругае — може да подлуди човек. Ех, да имах една хилядна от неговите пари, щях да бъда щастлив като цар, а той?

Хвърлих крадешком поглед към часовника си. Оставаха четири минути до 15,00.

— Такъв е светът — казах — и той е едно от неговите творения. Бих искал да продължим на тази тема, но съм длъжен да се срещна с него точно в 15,00, а ми казаха, че не обича да чака.

— Така е, но не се залъгвай, че като си точен, ще те приеме баш на определената минута. Виждал съм тук хора да чакат по три-четири часа, докато ги приеме. Е, добре дошъл! Лично аз бих предпочел да се срещна с холерата, отколкото с него — и ми посочи с ръка. — Ей по тези стълби, а после наляво.

Поех, но изведнъж ме осени идея. И се обърнах.

— Ангажиран ли си тази вечер?

— Празнувам. Работих при този дърт глупак цели двадесет месеца. Полага ми се здраво напиване, за да успокоя мъката си. Защо?

— Аз също имам празник. Ако не си се обвързал с някого, можем да празнуваме заедно.

— Посръбваш ли? — усмихна се той.

— При особени случаи. Като тоя.

— Добре, защо не? Моето момиче не обича да пия. Планирах напиване в самота, но щом ми се предлага компания, още по-добре. Къде и кога?

— Да кажем в 18,00. Знаеш ли някое хубаво местенце?

— Колибата на Сам. Всеки може да ти каже къде е. Името ми е Фултън. Малкото име — Тим. Как е твоето?

— Лю Брендън. До скоро виждане

— Чиста работа!

Извърнах се, взех стъпалата по три наведнъж, завих наляво, прекосих една осеяна с орнаменти тераса и се изправих пред главния вход. Когато дръпнах веригата на звънеца, имах само една минута на разположение

Вратата се отвори веднага. Висок стар човек с униформа на холивудски иконом, застанал малко встрани от входа, ме покани с лек поклон в хола с размери на гараж за шест елдорадо-севил кадилака.

— Мистър Брендън?

— Напълно сте прав.

— Ако обичате, последвайте ме, моля.

Преминахме на открито. През залято от слънцето патио достигнахме френска врата, а след това по дълъг коридор се озовахме в голяма стая. Бе мебелирана с петнадесетина кресла и постлана с дебел и мек килим — стори ми се, че стъпвам по сняг. На стената висяха две картини на Пикасо. По креслата седяха шестима бизнесмени с израз на досада по лицата, стиснали папки в ръце. Когато извърнаха погледи към мен, в тях се четеше сковано безразличие, предсказващо, че са чакали толкова много, та чак са загубили не само усещането си за време, но и способността да чувстват изобщо.

— Мистър Крийди ще ви види след малко — покани ме икономът да седна и си отиде така безшумно и неусетно, сякаш не ходеше, а се носеше върху меки колела.

Отпуснах се в едно от креслата, нагласих шапката върху коленете си и се втренчих в тавана. След като огледаха и задоволиха любопитството си, останалите посетители изпаднаха отново във вцепенението, от което бяха излезли за миг.

В 15,03 вратата в дъното на стаята се отвори. Млад висок, слаб човек с вид на важен сановник, подстриган ниско, в сив панталон, черно сако и черна връзка, застана на прага.

Лъх на оживление премина по шестимата в креслата. Те стиснаха още по-здраво папките в ръце и заеха пози на хрътки, подушили дивеч.

Студените, лишени от човешка топлинка очи на младия човек огледаха всички наред и се спряха върху мен.

— Мистър Брендън?

— Точно така.

— Мистър Крийди ще ви приеме веднага.

Изправих се и в същия миг сред чакащите се издигна глас:

— Ще ме извините, мистър Хамършълт, но чакам от 12,00. Казахте, че аз ще бъда следващият.

Хамършълт му отправи безстрастен поглед.

— Така ли съм казал? Мистър Крийди мисли иначе, а сега той ще бъде зает да 16,00 — и се обърна към мен: — Оттук, моля.

Поведе ме през малък коридор в неголям хол, оттам през две тапицирани със сукно врати и спряхме пред трета, масивна, изработена от тежък полиран махагон. Секретарят почука, отвори и пъхна глава.

— Брендън е тук, сър — отстрани се и ми кимна да вляза.

II

Обстановката ми напомни прочутия кабинет на Мусолини — бях го виждал на филм. Помещението бе дълго около двадесет метра. Поставено в дъното на стаята между два огромни прозореца с прекрасен изглед към морето и дясната страна на Тор Бей, се издигаше бюро — достатъчно голямо, за да се играе билярд на него. Иначе кабинетът бе почти гол с изключение на няколкото кресла, два средновековни метални бойни костюма, и две тежки, мрачни маслени картини, които можеха да бъдат оригинален Рембранд, но не бях сигурен.

Зад бюрото седеше много дребен и слаб човек. Очила с рогови рамки блестяха високо на челото му. С изключение на кичура сиви коси около ушите черепът му беше гол, костелив и твърд. Кожата на лицето беше опъната, чертите — дребни, а устата — много малка и хлътнала. Едва след като срещнах силния му смразяващ поглед, разбрах, че съм изправен пред властелин. Огледа ме от главата до петите. Изпитах чувство, че се намирам под сноп рентгенови лъчи, отброяващи прешлените на гръбначния ми стълб. Докато преминавах дължината на кабинета, острите очи не ме изпускаха, подобно на два прожектора, уловили мишена. Когато се изправих пред бюрото, открих, че леко съм се изпотил.

Облегнах се назад, той ме гледаше така, както се гледа муха, попаднала в супата. Това продължи цяла вечност. Накрая чух изненадващо мекия му женствен глас:

— Какво искате?

До този момент според неговите пресмятания аз би трябвало да бъда съвсем омекнал и да съм готов да залазя по корем, удряйки чело в пода. Е, добре, приемам, че бях малко замаян, но никак не бях това, което очакваше той.

— Името ми е Брендън, от агенция „Стар“, детективска компания в Сан Франциско. Преди четири дни сте наели моя съдружник.

Дребното тясно лице беше безизразно като задница на автобус.

— Какво ви дава основание да допускате, че съм направил подобно нещо?

От този въпрос разбрах, че не е много сигурен в позицията си и иска да опипа почвата, преди да е свалил калъфите на тежката артилерия.

— Ние регистрираме всеки един от нашите клиенти, мистър Крийди — започнах малко неуверено. — Преди да напусне кантората, Шепи е отбелязал, че е бил нает от вас.

— Кой е този Шепи?

— Моят партньор, човек, когото вие наехте, мистър Крийди.

Той облегна лакти върху бюрото и опря върховете на пръстите си един в друг. Върху така образуваната дъга постави издадената си напред костелива брадичка.

— Всяка седмица наемам около двадесет-тридесет най-различни лица, за да извършват някакви незначителни за мен дела. Не си спомням обаче нито един, който да се нарича Шепи. Откъде идвате вие? Какво искате?

— Тази сутрин Шепи е бил убит — не мигнах пред острия му пронизващ поглед. — Може би ще пожелаете аз да довърша възложената му работа?

Дребното човече пред мен почукваше леко с пръсти брадичката си.

— И каква е била тази работа?

Усетих края, към който той водеше разговора. Налагаше се по-рано или по-късно да стигнем дотук, но продължавах да се надявам, че ще успея да снема чрез блъф булото, зад което се криеше.

— Предполагам, че вие знаете повече от мен по въпроса.

Крийди се изпъна назад върху облегалото на креслото и около пет секунди барабани с пръсти по ръба на бюрото. Лицето му запази все същата безизразна маска, но бях сигурен, че умът му пресмята най-различни варианти. Накрая протегна ръка и натисна близкия бутон.

Вратата вдясно от бюрото се отвори и се появи Хамършълт, като че ли е чакал зад нея, за да бъде повикан.

— Херц! — произнесе Крийди, без дори да го погледне.

— Веднага, сър — и Хамършълт изчезна.

Крийди продължаваше да барабани. Очите му бяха приведени надолу.

Останахме така в тишина не повече от една минута. След това на вратата се почука и в стаята влезе нисък набит човек. Дясното му ухо бе превито и напъхано като тапа в ушния канал. Вероятно в миналото някой го е ударил с тухла или с ковашки чук — юмрук не би бил в състояние да стори това. Носът му беше разплескан широко по цялото лице. Очите му бяха малки и бляскаха с такава дива светлина, каквато можете да видите в очите на разгневен орангутан. Черна рошава коса никнеше дори и от врата му. Носеше бежови панталони и бяло спортно сако. Около шията си бе завързал фантастично шарена връзка. Приближи се до бюрото мълком и бързо. Стъпките му бяха леки като на котка.

Крийди посочи с брадичка към мен.

— Огледай този човек, Херц. Искам да го запомниш. Възможно е един ден да пожелая да се погрижиш за него. Малко вероятно е, но той може да се окаже по-голям глупак, отколкото изглежда. А сега убеди себе си, че като го видиш повторно, ще го познаеш.

Херц се извърна и се втренчи в мен. Малките му жестоки очи обходиха цялото ми лице и в същото време неговите разплескани черти оставаха безизразни.

— Запомних го, господарю — чух тихия му пресипнал глас.

Крийди махна с ръка и полуживотното напусна съвсем безшумно стаята.

В настаналата кратка тишина запитах:

— Какво бихте му възложили? Да ме направи на кайма?

Милионерът свали очилата си, извади бяла копринена кърпичка и започна да изтрива стъклата им, без да снеме втренчения си поглед в мен.

— Не обичам частните детективи. Мисля, че са незначителни, подли хора. Всеки момент могат да се превърнат в изнудвачи. Не съм наемал вашия мистър Шепи, нито пък някога ми се е появявала подобна идея. Бих ви посъветвал да изчезвате незабавно от този град. Личности с моето положение биват отегчавани често от хора като вас. Нека не изваждам Херц на сцената — ще ви спестя време и вълнения. Той е извънредно необикновен характер. Живее под впечатление, че ми дължи нещо. Мога да му кажа, че еди-кой си ми досажда, а той приема това като поръчение — веднага се заема да убеди въпросната личност да не ми досажда повече. Никога не съм го питал какви са методите му, но не зная случай да се е провалял. Това е положението, мистър Брендън. Не познавам вашия мистър Шепи. Не съм го наемал. Не искам да имам никаква работа и с вас. Сега можете да си вървите, освен ако имате да кажете нещо действително от изключително значение.

Усмихнах се. Бях преодолял смущението си от ровещия му в човека поглед, от големия кабинет и атмосферата на страхопочитание. Сега бях далеч по-разгневен, отколкото когато и да било през живота си, а това бе много.

— Да, имам да ви кажа нещичко — опрях двете си ръце върху бюрото и забих гневен поглед в лицето му. — Първо, мистър Крийди, очаквах да бъдете малко по-умен, отколкото сте. Не бях сигурен, че сте наемали Шепи, но сега вече съм сигурен. Случи се така, че Шепи взе та написа вашето име върху папката на бюрото си — ето единствената следа, от която започнах. Допуснах възможността някой да е споменал името ви и докато Шепи е говорил с този „някой“, да е записал вашето име, както обикновено и несъзнателно правеше. Сега вече знам друго. Когато ви позвъних по телефона, бях убеден, че няма да ме приемете. Човек с вашите пари не би дал интервю на някакъв нищожен детектив, ако не иска да го наеме или пък крие в главата си нещо, което го държи буден нощем. Обстоятелството, че ме приехте преди шестима важни бизнесмени, единият от които чака от три часа, ми подсказва, че това нещо в главата ви не само не ви дава да спите, но и друса нервите ви по най-неприятен начин. Не можахте да изтърпите и три минути: побързахте да узнаете каква част от истината ми е известна. Щом като разбрахте колко малко знам, повикахте своята дресирана горила, за да я размахате пред лицето ми. Надявахте се да изпадна в ужас, да избягам незабавно, да се върна в хотела, да опаковам багажа си и да напусна тоя град, защото под краката ми пари. Не е много интелигентно, мистър Крийди. Отсега нататък би било добре да знаете, че някои хора не се плашат така лесно. Случило се е аз да бъда един от тях.

Той седеше облегнат назад с безизразно лице. Пръстите му продължаваха автоматично заниманието си с кърпичката и очилата.

— Това ли е всичко? — прекъсна ме.

— Не съвсем. Сега съм сигурен, че вие сте наели Шепи. Докато е работил за вас, той е разкрил нещо, неудобно за някого, и е намерил смъртта си. Разбирам, че вие държите нишката, която би могла да доведе полицията до убиеца, но не желаете да се забърквате в това престъпление. Ако бъдете намесен, ще бъде необходимо да излагате своите доводи за наемането на Шепи. От собствен опит зная, че когато милионер наема детектив, който работи на триста мили, става въпрос за толкова воняща история, която местните детективски бюра в никакъв случай не трябва да узнаят. И тъй, Шепи е мъртъв. Беше мой много добър приятел. Ако полицията не може да открие убиеца, тогава аз би трябвало да мога. Във всички случаи, с мистър Херц или без него, с мистър Крийди или без мистър Крийди, аз съм задължен да опитам.

Поизпънах се, ударих бюрото и завърших:

— Това е всичко! Няма нужда да викате своя лакей. В състояние съм да намеря сам пътя.

Обърнах се и поех през дългия кабинет. След мен долетя мекият женствен глас:

— Да не кажете после, че не съм ви предупредил, мистър Брендън!

Не се обърнах, достигнах вратата, отворих и се намерих в малкото предверие, където ме чакаше икономът. Докато той ме извеждаше, последните думи на милионера се блъскаха в стените на черепа ми като топка за пинг-понг.

III

След четиридесет минути стигнах хотела. Първо, не бързах и, второ, движението следобед беше страшно. Сега бях сигурен, че Крийди бе наел Шепи, но все още не бях сигурен дали е бил убит заради нещо, което е разкрил докато е работил за милионера, или заради възможна връзка с момичето на някой от гангстерите. Ругаех наум слабостта му към жените. Тя правеше задачата по откриването на убиеца му далеч по-трудна. Бях доволен от себе си за идеята да се почерпим с Том Фултън. Разочарованият наемник често е склонен да издаде някаква важна информация, а аз се нуждаех от това.

Пред хотела видях паркирана полицейска кола. Излязох от буика. Вратата на полицейската се отвори и се появи Кенди. Челюстта му работеше все така усърдно върху дъвката.

— Капитан Кетчън иска да говори с теб — запъти се той към мен. — Хайде, да вървим!

— Да допуснем, че аз не горя от желание да говоря с него — усмихнах се.

— Да, вървим! — повтори Кенди. — Мога да те взема и насила. Не прави глупости.

— Каза ли ти какво иска от мен? — запитах, преди да влезем в колата.

— Този тъп въпрос е най-красноречивото доказателство, че си чужденец в нашия град — нагласи огромното си туловище на задната седалка той.

Зад волана седеше униформен полицай. Обърна се и ме изгледа. Седнах до Кенди и колата се понесе, сякаш бяхме вдигнати под тревога.

— Искаш да кажеш, че капитанът не обяснява на подчинените си защо иска нещо, а само го иска?

— Сега вече говориш свястно. Ако не искаш да излезеш от главната квартира като инвалид за цял живот, ще трябва да внимаваш за всяка своя стъпка. Говори само когато ти е наредено да говориш, отговаряй на всички въпроси бързо и точно и изобщо дръж се, като че ли се намираш в църква.

— Това идва да ми внуши, че капитанът има тежък характер, така ли?

— Струва ми се, това е точният израз — усмихна се горчиво сержантът. — Капитан Кетчън, бих казал, е с малко по-буен характер, нали Джо?

Джо, шофьорът, плю през прозореца, преди да отговори:

— Не повече от мечка, на която са запалили огън под задника.

— Джо си приказва ей така по всяко време с изключение на случаите, когато капитанът е наблизо — изсмя се Кенди. — Тогава той не отронва и думичка, така ли е, Джо?

— Така е, защото обичам хляба си — плю отново Джо. — Освен това в устата ми са останали само осем здрави зъба.

— Виждаш ли? Майтапчия — запали цигара Кенди. — И така, бъди бдителен. Не допускай да сглупиш.

— Намерихте ли вече убиеца? — запитах.

— Още не, но това ще стане един ден. През последните десет години имаме пет убийства и все още не сме открили нито един убиец. Все някога ще трябва да счупим този рекорд. Струва ми се, сега му е времето. Как мислиш ти Джо?

— Зависи — отзова се предпазливо шофьорът. — Не е като да нямаме хора, имаме ги. Добри, умни и сръчни детективи. Улавят веднага нишката, щом я видят, но пусти късмет. Не бих заложил заплатата си, че ще намерят убиеца, но и то може да ни се случи, не е невъзможно.

— Ето на — усмихна ми се Кенди, но усмивката не достигна очите му. — Както казва Джо, той не би заложил заплатата си, но бихме могли да открием нещичко.

— Така ли мисли капитан Кетчън?

— Никой и никога досега не е запитвал капитан Кетчън какво мисли. Много е чувствителен в това отношение, та да седне да споделя мислите си с някого. Никога не бих го попитал, ако съм на твое място.

Изминахме бързо още половин миля.

— А намерихте ли шиша за лед? — запитах.

— Не — поклати глава сержантът. — Лейтенантът вярва, че убиецът го е взел със себе си. Може и да е прав, но аз не бих заложил заплатата на Джо за това. Трябва да е заровен някъде. По тези плажове пясък колкото щеш.

— Не сте открили и труп на момиче?

— Не, а и не очаквам такова нещо. Потършувахме, понеже все пак съществуваше малка вероятност и тя да е била ликвидирана. Лейтенантът обаче мисли, че се е измъкнала от сцената малко преди твоят приятел да бъде намушкан.

— Възможно е тя да го е убила?

— Острието бе забито с голяма сила — изду бузи Кенди. — Не вярвам жена да е свършила тази работа.

— Жените не винаги са толкова слабички. Ако острието е било добре изострено и ако е набрала достатъчно яд, няма да и бъде толкова трудно.

— Не залагай заплатата си на това — и Кенди запрати цигарата си навън.

— Колата спря пред полицейската главна квартира. Излязохме и се изкачихме по стълбите. През двукрила врата тръгнахме по каменен коридор, напоен с характерната за всички полицейски помещения миризма.

— Внимавай в картинката — напомни отново Кенди. — Казвам ти го по-скоро за свое добро, отколкото за твое. Капитанът се разярява лесно, а тогава целият ад се посипва и върху нашите глави.

Спряхме пред една врата. Той почука и зачака. Глас, музикален като рев на бик, изтрещя отвътре:

— К’во искаш ти там бе?

Сержантът ми отправи повехнала усмивка и присви рамене. Отвори вратата и влязохме в малък неугледен кабинет, изпълнен с дим от пури.

— Лю Брендън, сър!

Човек като планина седеше зад очукано бюро. Навлизаше вече в години, но все още беше в силата си, а и не беше много затлъстял. Изтъняващ посивял перчем бе загладен над ниското му чело, сякаш го бе облизала крава. Лицето му беше масивно, подпухнало и брутално. Косматите му едри ръце лежаха върху бюрото. Хвърли ми кръвожаден поглед, докато Кенди затваряше така внимателно вратата, като че ли бе направена от яйчени черупки, а след това мълчаливо се доближи зад мен и се облегна на стената.

— Брендън? — Кетчън простена и гневно смачка остатъка от пурата си. — Ха, копой! Детективче, нали? — Потриваше лицето си и продължаваше да се вторачва в мен. — Само като си помисли човек, че гадни твари като теб могат да пълзят из нашите улици! — Наклони се напред и присви малките си очи. — Кога смяташ да се пръждосваш оттук, детективче?

— Не зная — отговорих меко. — Може би в срок от една седмица.

— Така ли? И какво, по дяволите, смяташ да правиш цяла седмица в нашия град?

— Да разглеждам забележителности, да плувам, да намеря някое момиче и изобщо да почина малко.

— Ами? Не си намислил да навираш зурлата си в това убийство, така ли?

— Ще проследя с интерес прогреса на лейтенант Ренкин. Сигурен съм, че ще свърши добра работа и без моята помощ.

Кетчън се отпусна назад и столът изпращя.

— Много хубаво от твоя страна, копойче — и след като ме измери с презрителен поглед около двадесет секунди, продължи: — Не обичам червеи по своите места и ако срещна такъв, смачквам го с ботуша си.

— Мога да си представя това, капитане.

— Не се самоизмамвай, детективче, че можеш да ме изиграеш. Започни само да се месиш в случая и ще има да се чудиш какво те е сполетяло — и гласът му премина в мучене. — Разбра ли?

— Да, капитане.

Зъбите му блеснаха в широка ръмжаща усмивка.

Значи не си вонящ бръмбар ти, детективче, а? Не казвай после, че не си предупреден. Пази си мутрата незацапана, дръж се настрана от мен и може би ще оцелееш. Ако някога стъпиш отново в този кабинет, не ще забравиш преживяното тук. Запомни едно. Направи само една грешна стъпка, и с теб е свършено. Разполагаме с методи да омекотяваме вонящите бръмбари, детективче.

Малките му очи блестяха злобно.

— Е, сега ти бяха дадени наставления и запомни, че няма да ти бъдат повтаряни. Един грешен ход, и си вътре, а влезеш ли вътре, детективче, момчетата ще те обработят хубавичко, преди да те изритат в килията — и се обърна към Кенди: — Изхвърли този жълт вонящ бръмбар и го пущай. Повръща ми се, като погледна към него — добави с глухо ръмжене представителят на закона.

Кенди се сепна и отвори вратата. Кетчън насочи огромния си пръст към мен.

— Дръж муцуната си по-далеч от този случай, иначе?

Направих стъпка към вратата, спрях и се обърнах.

— Може ли един въпрос, капитане?

Той прокара език по дебелите си, сякаш направени от каучук устни.

— Какъв въпрос?

— Телефонира ли ви Крийди и нареди ли ви да разговаряте така с мен?

Очите му се превърнаха в малки цепки, а тежките му лапи — в юмруци.

— Какво искаш да кажеш?

— Мистър Крийди нае Шепи да работи за него. Докато вършеше това, Шепи беше убит. Мистър Крийди е силно заинтересуван да остане скрит фактът, че е наел Шепи. Иска да избегне призоваването като свидетел в съда, където би трябвало да излага причините за наемането му. И така, той самият проведе с мен малък разговор. Същевременно ми представи един главорез, наричан Херц, с цел да ме подлуди от страх. Много съм любопитен да узная дали милионерът е започнал да губи вяра в своята горила и поради това е помолил вас да позасилите заплахата, та да си обезпечи по-добър ефект.

Чух как въздухът секна в гърлото на Кенди.

Лицето на Кетчън придоби цвета на зряла синя слива. Надигна се от стола си. Застанал прав, изглеждаше много по-едър — напомняше страшните призраци от фантастичните филми. Излезе иззад бюрото и започна бавно да ме доближава.

Чаках, без да мръдна, с очи, фиксирани в неговите.

— Така, все пак има мъничко живот в тебе, детективче — думите се процеждаха с мъка през стиснатите му зъби. — Е, добре, имам нещо, което да помниш завинаги.

Отворената му ръка се издигна и експлодира върху бузата ми. В миг видях връхлитащата ме длан и в момента, когато поех удара, се отместих, та по този начин намалих част от тежестта му. Въпреки това бе достатъчно силен да замае главата ми и да ме залюлее.

Кетчън изчака, докато се съвзема, а после завря тъмното си, преливащо от кръв лице в моето и изсъска с тих злокобен шепот:

— Хайде, детективче! Удари ме!

Едва преодолях изкушението да нанеса един тежък в челюстта му — твърде често дангалаци с неговото телосложение не могат да понасят удар в челюстта, — но съзнавах ясно, че той желае тъкмо това. Ако само посегнех да го ударя, щях да се окажа в една от килиите заедно с трима-четирима от най-кадърните му биячи за компания.

Не трепнах дори. Ударената ми страна гореше като въглен. Стояхме така, измерващи се един друг с поглед. Изведнъж той направи стъпка назад и изрева към Кенди:

— Изкарай тоя глупак вън, докато не съм го убил!

Сержантът грабна ръката ми, завъртя ме като пумпал и ме избута навън. В коридора се отдръпна от мен със зачервено от гняв и страх лице.

— Казах ти, не ти ли казах, проклети глупако? Сега вече Бог да ти е на помощ. Махай се по дяволите оттук!

Докоснах бузата си.

— Така много ми се иска да срещна тая маймуна в някоя тъмна алея. Е, хайде сбогом, сержанте. Щастлив съм поне, че не ми се налага да работя за него.

Закрачих по коридора, през двукрилата врата и после на улицата. Беше много приятно да видя слънцето все още да блести в небето, мъжете и жените, връщащи се от плажа, все още да имат вид на човешки същества и все още да се държат като такива.