Джеймс Хадли Чейс
Виновните се страхуват (4)

I

Колибата на Сам се намираше в покрайнините на Сан Рафаел, там, където блестящият булевард свършва. Беше голяма дървена барака, надвесена над морето, построена върху стоманеното скеле на изоставен кей.

Пред постройката имаше паркинг, на който заварих около тридесет коли, но сред тях нито един блестящ кадилак или клипър. Пазачът — пълничък възстар човек — ми се усмихна приветливо и ме уведоми, че паркирането е безплатно.

Преминах по дължината на тесен вълнолом и влязох в помещението. Барът заемаше една дълга стена. Имаше и плот за закуски, екипиран с дванадесет електрически скари. В момента върху тях цвърчаха дванадесет тлъсти пилета. Десетина души се подпираха край бара с напитки и пиеха бира.

Зад отворената двукрила врата в дъното се виждаше веранда с парапет, засенчена от страната на късното следобедно слънце със зелен брезент. Там имаше подредени маси и повечето от посетителите заемаха тъкмо тях. Тъй като възнамерявах да проведа сериозен разговор с Фултън, реших да останем вътре, далеч от множеството. Отидох до терасата, огледах се и потърсих Фултън. Като не го видях, избрах една ъглова маса до голям отворен прозорец и седнах.

Веднага дотърча келнер, изчисти покривката и наведе очаквателно глава. Поръчах бутилка „Блек Лейбъл“, малко лед и две чаши.

Няколко минути след 18,00 Тим Фултън се появи. Бе облечен в размъкнати сиви панталони и широко разгърдена синя риза. Сакото си бе прехвърлил през рамо. Огледа салона, видя ме и се усмихна приятелски. Доближи маста с фиксиран върху бутилката поглед.

— Ало, ти си вече тук, приятелю, и при това си развял байрака. Не можа ли да ме дочакаш?

— Бутилката още не е отворена. Сядай! Как е самочувствието, когато човек е свободен?

— Ти нищо не знаеш — изду гърди той. — Не си преживял моите патила. Наистина, трябва да ида да ми проверят главата, как можах да издържа толкова време при него — и почука леко бутилката с нокът. — Имаш ли намерение да я отваряш, или ще си седим ей така и ще и се възхищаваме?

Налях му и добавих парче лед, след което налях и на себе си. Допряхме чаши, както боксьорите докосват ръкавици преди началото, кимнахме си приветливо и отпихме.

След разговора ми с Крийди, а после и с Кетчън, леденото уиски ми дойде съвсем на място. Запалихме цигари, настанихме се още по-удобно в плетените столове и се усмихнахме един другиму.

— Хубаво, а? — разля се в усмивка Фултън. — Ако има нещо, което да обичам най-много на този свят, то е да седна там, където мога да се вслушам в морето, и да си сръбвам добро уиски. Не мога да си представя човек да желае нещо по-прекрасно. Е, има моменти, когато и жената може да заеме образа на това нещо, но когато човек иска да се отмори, не търси жена. И ще ти кажа защо. Жените бърборят непрекъснато, а уискито — никога. Тая твоя идея бе блестяща, драги!

— И още една умна идея. След като обърнем по няколко чашки, не ще е зле да опитаме и от ония пилета, ей там на шишовете.

— Ами така де! Тия птици са най-вкусните по тази ивица от океана. Да не допуснеш грешка! Е, добре, можеш да идеш у Алфредо, у Карлтън, в Синята зала или да попаднеш дори в „Мъскитиър Клъб“. На тези места също сервират пилета. Поднасят ти ги с петима келнери, закичени с орхидеи, и то със сребърни вилици. А сметката?! Може да ти извади дясното око! Тук просто ти ги подават, но, братко, хубави са! И при това съвсем евтино! — Той довърши чашата си и я остави на масата с въздишка. — Идвам тук два пъти седмично. Понякога водя момичето си, понякога сам. Умирам си от смях, като помисля за всички тия богаташки глупци, дето плащат десет пъти повече от мен, а получават нещо кофти. Най-големият майтап е, че никой от тях не смее да си позволи да дойде тук, защото снобските му приятели ще си въобразят, че икономисва. А да икономисваш в този град е най-големият смъртен грях.

Налях му нова чаша и долях своята, та да остане с впечатление, че пия наравно с него.

— Но, и винаги има едно но — продължи той, поклащайки глава, – заведението започва да запада. Допреди една година тук идваха само момчета и момичета, настроени другарски, добри и прилични. Сега вече и гангстерите знаят това място. Те също обичат да си натъпчат тумбака, както и аз. Градът ни има ново увеселително заведение — кораб-игрален дом, закотвен в залива. Такива комарджийници привличат гангстерите, както вмирисано месо мухите. Нашият Сам е разтревожен. Миналата седмица си поприказвахме. Вижда как почтените посетители започват да странят от заведението му, а съмнителни типове заемат техните места. Той не е в състояние да ги привлече обратно, защото хората не искат да се смесват с гангстери. Миналия месец стана голям бой и се размахваха ножове. Положението беше овладяно бързо от Сам, но такива неща плашат посетителите и те започват да отбягват заведението. Страхува се да не се повтори още веднъж подобен бой. Тогава ресторантът му ще придобие трайна слава на бандитско гнездо.

Съгласих се с него и хвърлих бегъл поглед към изправените до бара мъже. Бяха едри дангалаци, облечени крещящо. Очите им имаха дебнещ израз на хора, които не дават и пет пари за начина, по който придобиват парите си, докато могат да го правят.

— Мошеници — осведоми ме Фултън, проследил погледа ми. — Не са опасни, щом са трезви. Бабаитите, причинители на главоболия, се появяват чак когато се стъмни. — Той запали друга цигара и бутна пакетчето към мен. — Е, как мина със стария господар? Мил тип, нали?

— Да. Особено огромният му кабинет и очите му, също като два опипващи прожектора. Не бих бил много очарован да работя за него.

— Ти го каза, братле! Намерил съм си сега една сладка служба: да разкарвам една стара лейди по магазините, да нося пазарската и чанта и изобщо да правя живота и по-лесен. Едно малко, старо, мило същество след Крийди ще дойде като балсам за раните ми.

— Тъкмо става дума за мили, стари хора — изместих темата. — Кой е този Херц?

Фултън направи гримаса на отвращение.

— Какво искаш? Да ми развалиш хубавата вечер ли? Да не си се натъкнал и на него?

— Той се грижи за здравето на хората. Крийди го наема чат-пат за телохранител.

— Защо му е на Крийди телохранител?

— Тия надути богаташи имат понякога налудничави идеи. Въобразяват си, че някой може да ги застреля или намушка. Купи си телохранител, и хората почват да те смятат за много важен. Перчене! Също както табелките из паркинга му. Придават си важност до смърт. Но съм сигурен, че не искаш да получиш грешна представа за Крийди. Той не е като останалите богати серсеми. Опасен е колкото всички гангстери, които се навъдиха тук. Фактически той управлява този град. Негова е идеята да се закотви хазартен кораб в залива. Искал да привлече повече туристи, така е, но не дава и пет пари, че по този начин привлича и повече гангстери. Притежава половината от кораба и прибира половината от печалбата му.

— А Херц е това, което изглежда, нали?

— Разбира се — кимна Фултън. — Крийди не се нуждае от въздух под налягане. Когато той си наема горила, това трябва да е истинска горила. Херц е такъв, та и нещо повече. Хвърля ме в ужас. Предполагам, че има вампир на тавана си.

Ако това беше истина, нямаше какво толкова да се избира между Кетчън и Херц.

— Прочете ли във вестниците за убития тази сутрин на Бей Бийч?

— Видях нещо подобно във вечерния вестник. Защо?

— Той беше мой партньор. Допускам, че през последните няколко дни е посещавал Крийди. Не бих се учудил, ако си го виждал.

Фултън прояви интерес.

— Идвал е да види дъртия? Ами може и да съм го виждал. Повечето време от тази седмица бях на портата. Как изглеждаше?

Дадох му подробно описание на Джек. Имаше огненочервена коса и бях сигурен, че ако Фултън го е видял, не би го забравил. Излязох прав.

— Ами да , спомням си го. Едър човек с червена коса. Точно кака. Логън го пропусна. Аз бях на бариерата, затова не видях името му.

— Би ли се заклел, че си го видял? Това е много важно. Възможно е да се наложи да се заклеваш, и то в съда.

Фултън довърши чашата си.

— Естествено, бих се заклел. Идва последната сряда. Едро, червенокосо момче, подстригано ниско, облечен в сив костюм. Караше открит буик.

Това беше достатъчно. Колата бе важно потвърждение. Наистина бях прав. Джек е ходил при Крийди. Сега ми предстоеше да открия защо, а то нямаше да е лесно.

— Казваш убит, а? — изгледа ме с любопитство Фултън.

— Да. В полицията са на мнение, че се е заловил с момичето на някой гангстер и той го е убил. Твърде вероятно. Увличаше се доста по жени.

— Е, и какво друго? Трябваше да отидеш при полицаите по този повод.

— Ходих. Тоя капитан Кетчън е голям звяр, нали? Белзен^[1] е зарегистрирал велика загуба, че не го е имал за шеф.

— Прав си. Понякога посещава Крийди — около четири пъти в годината. Предполагам, че ходи да си получава частната заплата от него. Би се учудил на големия брой кабарета и публични домове. Те съществуват само защото Кетчън си обръща главата на другата страна, все едно че не ги вижда.

— Какво общо имат кабаретата и публичните домове с Крийди?

— Та нали той е господарят на града. Може пряко да не обира каймака от тези свърталища, но прибира рентата, а Кетчън пък своя пай.

— Женен е, нали?

— Кой, Крийди ли? Доколкото ми е известно, женил се е четири пъти, но може да са били и повече. Настоящата му жена е Бриджит Бленд, екскинозведа. Виждал ли си я?

— Струва ми се, веднъж. Ако си спомням добре, беше известна красавица.

— И все още е, но не може да издържа конкуренцията на заварената си дъщеря. Тя е страхотна! Не съм виждал парче като нея.

— И тя ли живее с тях?

— Сега не. Преди живееше, но другата не можеше да я понася. На всички приеми, устройвани от дъртия, Марго, това е дъщерята, винаги грабваше цялото внимание, а другата оставаше на сухо. Това не и харесваше. Започна често да прави кавги. Накрая Марго събра багажа си и се изнесе. Има свой апартамент на булевард „Франклин“. Доколкото зная, тя липсва твърде много на стария. На мен също ми липсваше. Бе единственият светъл лъч в това въшкаво място. Бриджит ме дразнеше, също като Крийди. Винаги нещастна, винаги хленчи, цели нощи стои без сън, а после спи по цял ден.

Научавах много неща. Нощта беше на наше разположение и нямаше никакъв смисъл да бързам. Насочих разговора към предстоящото световно първенство по бокс. Оставих Фултън да излага разпалено доводите си защо шампионът няма да загуби. По-късно преминахме към спортовете с топка, а накрая навлязохме и в старата вечна тема — жените.

Някъде около 21,00 привършихме бутилката с уиски. Слънцето се бе потопило отдавна в морето, но широката гама от цветовете на залеза гаснеше бавно и тъмнината настъпи незабелязано.

Махнах към келнера.

— Две пилета с гарнитура — наредих.

Той кимна и се отдалечи.

Двамата с Фултън вече бяхме понаправили главите — както се случва обикновено след първата бърза чаша, последвана от други, макар и по-бавно.

Хвърлих поглед през отворения прозорец към светлините на Сан Рафаел. Оттук градът изглеждаше прекрасен.

— Мисис Крийди добре ли я кара с мистър Крийди?

— Никой не може да я кара с него — присви рамене Фултън. — Както и да е, но той е толкова зает с печелене на пари, че няма време да се занимава с жени. Тя пък намира радостите си по други места.

— Имаш ли нещо по-специално предвид?

— Ами сегашният и фаворит е голяма къдрокоса бучка от месо и кокали, която зове себе си Жак Трисби, по произход канадец.

Внезапно подсъзнателно долових някой да се отправя към нашата маса. За миг допуснах, че е келнерът с поръчката. Тъй като по това време гледах през прозореца, заслушан в думите на събеседника си, рефлексите ми се бяха позабавили малко. Уискито също бе замъглило леко ума ми. Изведнъж долових как дъхът на Фултън секна по начин, характерен за човек, изпаднал внезапно в животински страх.

Огледах се. Херц бе застанал до масата ни, впил поглед в мен. Зад него, наредени в полукръг, блокираха пътя за бягство четирима дангалаци с мрачни лица, яки като бикове. Изражението в малките диви очи на Херц предизвика ледени тръпки по гръбнака ми.

II

Шумът в големия салон притихна изведнъж. Всички глави се обърнаха към нас. Бях в крайно тежко положение. Гърбът на стола ми се намираше само на една педя от стената. Между мен и Херц бе единствено масата, а тя не беше някаква съществена преграда. Фултън бе разположен по-добре — вдясно от мен, без стена зад себе си.

Никой от присъстващите в залата не се съмняваше, че предстоят неприятности. Мнозина вече се отправяха благоразумно към вратата.

— Помниш ли ме? — чух пресипналия глас на Херц. — Не обичам шпионите, не обичам и мухльовците.

С ъгъла на окото си видях едър негър в бяла риза и бяла престилка да изскача бързо зад бара. По телосложение приличаше на Джо Луис. Върху широкото му сплескано лице играеше едва доловима усмивка. Прекоси бързо помещението, разблъска четиримата и се изправи встрани от Херц за време, по-кратко, отколкото очаквах.

Стиснах ръба на масата и се изпънах.

Негърът се обърна учтиво към Херц.

— Не желаем бъркотии тук, господарю. Ако вие и вашите приятели имате да обсъждате някакви дела, уреждайте ги вън.

Херц изви глава към негъра. В очите блеснаха малки червени искри, които придадоха вид на полудял. Видях как раменете му се снишиха леко, после юмрукът му изсвистя и се стовари върху лицето на негъра. Прозвуча издумкване като удар върху тимпан. Негърът се люшна и падна на пода по ръце и колене.

Всичко това стана светкавично. Поставих цялата тежест на тялото си върху масата и я блъснах с всичка сила върху Херц. За момент той загуби равновесие. Ръбът на масата го улучи в таза и той залитна назад, като се блъсна в двама от своите хора. Сега вече ми се отвори малко пространство за действие. Скочих, грабнах стола и го завъртях пред себе си като коса. Така разчистих още пространство за маневриране.

Фултън също се бе надигнал със стол в ръка. Стовари го върху главата на най-близкия от бабаитите на Херц и го простря на пода.

Двама от хората на Сам, единият с ръжен в ръка, се стрелнаха насам. Останах в ръка само с една дъска от облегалката — оръжие, равняващо се на клечка за зъби срещу животно като него. Той се олюля, но ръмжейки, се насочи напред. Дясната му ръка се изнесе светкавично нагоре. Да бях направил стъпка назад, пак би ме достигнал. Тъкмо обратното, подскочих напред и юмрукът ми се стовари по средата на лицето му. Беше хубав прав, който отметна главата му. В последвалия ми скок настрана настрана налетях върху един от хората на Сам. Той ми нанесе удар с гърба на ръката си и ме отметна върху Херц, който връхлиташе отново. Успях ловко да хвана китката му с две ръце, извъртях се мигновено гърбом и докарах мишницата му върху рамото си. Дръпнах силно, като се наведох. Той прелетя през главата ми и се стовари със страшен трясък на пода. Дървената сграда потрепера от удара.

Завъртях се, търсейки Фултън. Бе се облегнал на стената, притиснал кърпа към лицето си. Коленете му се подгъваха.

Изтичах до него и го хванах за ръка.

— Бързо, навън! — изкрещях му.

Един от гангстерите на Херц ме налетя. Наведох се под бутилката, насочена към главата ми, и отправих десен прав в ребрата му, като същевременно му подложих крак. Не дочаках да го видя как се търкаля. Грабнах Фултън и го повлякох през салона към изхода.

Навън също не бяхме кой знае колко защитени. Предстоеше ни да извървим тесния, ярко осветен вълнолом, от двете страни на който се плискаше морето. Накрая беше също ярко осветеният паркинг.

Фултън бе ударен лошо и можеше всеки момент да припадне. В следващите секунди щяхме да бъдем последвани от Херц и бандата му.

— Бягай! — зашепна Фултън. — Не мога да продължа. Махай се, докато не са те хванали!

Взех ръката му, обвих я около врата си и го помъкнах. Бързи стъпки зад мен ми подсказаха, че не ще стигна много далеч. Отстраних Фултън и се обърнах. Херц ме настигаше.

— Тичай! — викнах на Фултън. — Аз ще се справя с тази маймуна. — Бутнах го и той се понесе клатушкайки се.

Херц ме достигна. Движеше се с бързината на професионален боксьор. Извъртях се с лице към него, като застанах така, че идващата отгоре светлина да е насочена в очите му. Внимавах за юмруците му. Изглеждаше обхванат бяс. Това беше в моя полза. Човек, изпаднал в ярост, не е така опасен, както онзи, запазил разума си в битката. Връхлетя ме като разярен бик. С десен прав отметнах главата му назад. Същевременно отбягнах негов десен, който, ако ме беше намерил, щеше да отнесе главата ми. Контрирах с още един удар в шията му. Левият му юмрук описа дъга и ме разтресе, сякаш ковашки чук ме бе улучил. Отстъпих бързо гърбом при следващата му атака, като го блъснах. Така отбягнах смазващия му удар, който видях да се зарежда още от глезените на краката му. Отстъпих една крачка и метнах бърз поглед по вълнолома. Фултън бе изчезнал. Реших, че е време да бягам и аз.

Не би трябвало обаче да откъсвам очите си от Херц нито за стотна от секундата. Притежаваше вещината на боксьорите от леките категории да нанася бързи удари. Докато за миг бях отклонил поглед, пропуснах да видя ръката му, насочена в кука. По долната ми челюст се стовари тежък удар. Преди него обаче бях започнал друга крачка назад и това отне част от тежестта на крошето. То бе достатъчно силно да ме постави на колене, но не дотам тежко, та да замъгли съзнанието ми. Когато това животно полетя отново върху мен, спуснах се напред, обхванах дебелите му бедра, изправих се и го хвърлих назад. Тялото му мина над главата ми и се плъзна с лице надолу сред летвите на парапета. Преди да се съвземе, тичах вече към паркинга. Достигнал го, чух глас:

— Хей, Брендън, насам!

Насочих се към колата си. Фултън ми махаше от предната седалка. Зад себе си чувах тежките стъпки на Херц. Моторът на колата бе запален. Достатъчно ми бе само да седна зад волана. Включих на скорост и натиснах газ. Когато колата подскочи напред, Херц бе на около двадесетина метра от нас. Разбитото му лице представляваше озъбена животинска муцуна, преливаща от бяс. Прелетях през портала на сантиметри от страничните греди и с висока скорост изскочих на булеварда. Все със същата скорост завих по първата улица вдясно. Натиснал здраво педала, достигнах края и и завих още веднъж. Едва тогава понамалих скоростта.

— Тежко ли си ранен? — обърнах се към спътника си.

— Ще го преживея — усмихна се той.

— Къде е най-близката болница? Ще те откарам там.

— Третата пряка наляво, след това право, на около половин миля.

Натиснах отново газта и след пет минути спрях пред входа за спешна помощ на болницата.

— Сега мога да се оправя сам — и Фултън излезе от колата. — Голям умник излязох, да си отварям толкова много устата. Трябваше да стоя настрана от теб.

— Съжалявам. Не съм и помислял, че можем да налетим на такава компания. Можеш да подадеш оплакване срещу Херц. Имаше толкова много свидетели.

— Нищо няма да излезе. Пак аз ще бъда виновен и ще си навлека повече неприятности. Ще си събирам багажа и ще се махам от този град. Наситих му се.

И се отдалечи, като стъпваше несигурно.

Проследих го, докато изчезна зад вратата на болницата, после подкарах и не след дълго бях в хотела.

III

Едва след като се намерих в спокойната обстановка на хотелската стая, след като взех душ и промих всичките си натъртвания и охлузвания, се досетих, че съм пропуснал вечерята си и съм гладен. Позвъних да ми донесат няколко сандвича и студена бира. Проснах се на леглото и се замислих върху случилото се. Съзнавах, че напъхвам главата си в гнездо на оси, и пресмятах колко време ще остана жив, ако продължавам така. Рано или късно щях отново да се натъкна на Херц. Тогава надали бих се отървал само с охлузвания по шията и подутина под дясното око. Спомних си за Тим Фултън и гримаса сгърчи лицето ми. Дори ако успеех да избягна Херц, на пътя ми стоеше като скала Кетчън. При най-малкото съмнение, че продължавам своите издирвания, би ми измислил някакво обвинение и тогава с мен е свършено. При тази ситуация не си въобразявах пребиваването ми тук да бъде като забавен пикник.

Ако исках да вървя успешно и без заплахи напред трябваше да намеря нечия протекция. Не виждах обаче как мога да си я осигуря. Имаше ли в този град някой по-могъщ от Крийди и кой можеше да възпре беззаконията на Кетчън? Не изглеждаше това да съм аз. Ако съществуваше такъв човек и можех да го спечеля на своя страна, това би било разрешение на проблемите.

Оставих този въпрос и реших да си дам сметка какво съм открил досега. Знаех вече, че Крийди е наел Джек. Парите на Крийди бяха основен двигател за всичко в този град. Той беше женен и жена му се забавляваше с човек на име Жак Трисби. Милионерът имаше дъщеря, Марго, към която бе силно привързан. Тя обитаваше апартамент на булевард „Франклин“.

Взех телефонната книга и открих, че апартаментът и се намира в блок, наричан „Франклин Армз“. В този момент на вратата се почука и келнерът внесе импровизираната вечеря. Той се взря любопитно в подутото ми око, но не направи никакъв коментар. Това бе извънредно любезно от негова страна. Самият аз в този момент никак не бях в настроение да се отварям на приказка с келнери. Щом напусна стаята, изгълтах вечерята си.

Забелязах, че някой беше внесъл вещите на Джек и ги бе струпал в един от ъглите. При вида им си спомних за обещанието да напиша писмо на съпругата му. Запалих цигара и върху лист от хотелските бланки за писма и съобщих каквото знаех. Привърших към 22,30. Бях и предложил прилична сума за компенсация срещу дела на съпруга и. Никога не ме е обичала и бях сигурен в недоволството и без оглед на предложеното от мен. Затворих писмото и го оставих на нощното си шкафче, за да го изпратя на следващия ден сутринта.

Изведнъж ми хрумна да отворя куфара на Джек. Прегледах вещите му с цел да отстраня всичко, което би шокирало жена му. И направих добре. Намерих снимки и писма — доказателство за любовните му волности. Накъсах ги и ги хвърлих в кошчето за смет. Когато преглеждах джоба в подплатата на капака, намерих сгъваем кибрит в картонена опаковка — такива обикновено се поднасят в ресторантите и нощните заведения като реклама. То беше нещо специално. Картончето бе покрито с тъмночервена коприна и върху задната му страна бе написано със златни букви „Мъскитиър Клъб“ и телефонен номер.

Преобръщах кибрита между пръстите си и си припомних думите на Грейвс. Детективът на хотела ми бе казал, че „Мъскитиър Клъб“ е не само най-изключителният, но и най-скъпият нощен клуб в града. Как се е добрал Джек до този сгъваем кибрит? Ходил ли е в клуба на мускетарите? Тъй като го познавах добре, бях сигурен, че не би отишъл в подобно луксозно нощно заведение, освен ако служебен повод не го е отвел там. Беше крайно внимателен към излишното пилеене на пари, за да заведе някое момиче на такова скъпо място.

Все още с кибрита в ръка помислих малко, излязох и се озовах в хола. Попитах администратора дали Грейвс на е наоколо.

— Точно сега би трябвало да е в кабинета си — зяпна ме в подутото око той. — Надолу и после надясно. Да не се е случило нещо с вас, мистър Брендън?

— Кое, окото ли? Наредих да ми донесат сандвичи и келнерът ги хвърли в лицето ми. Не мислете за това. На мен такова обслужване ми харесва.

Оставих го с широко отворена уста и потрепваща двойна гуша, а аз се спуснах надолу по стълбите към кабинета на Грейвс. Той представляваше по-скоро гардероб, отколкото стая. Намерих детектива седнал край малка масичка да си подрежда пасианс. Когато застанах на прага, вдигна очи към мен.

— Някой е изразил доста осезателно неодобрението си към твоята физиономия? — Но в думите му нямаше любопитство.

— Да — отговорих и поставих кибрита на масичката.

Грейвс го погледна и посмръщи вежди.

— Какво значи това?

— Намерих го в куфара на Шепи.

— Готов съм да се обзаложа на един долар, че той не е влизал никога там. Нямаше нито класата, нито парата, нито влиянието, та да бъде пропуснат от бабаитите на входа.

— Никаква възможност? — настоях аз.

— Никаква, дори едно на десет милиона.

— Може би някой го е отвел там? Невъзможно ли е ?

— Може би — поклати глава неуверено Грейвс. — Член на клуба може да заведе когото си иска. Не се ли хареса обаче гостът на останалите сноби, този, който го е довел може да загуби членството си. Такъв е техният номер.

— Но Джек все трябва да го е взел отнякъде?

Грейвс присви рамене.

— Ето аз как виждам нещата. Приятелчетата и кукличките от „Мъскитиър Клъб“ никога не биха замърсили снежнобелите си ръце с докосване на подобна вещ. Биха се страхували да не ги зарази. По вероятно е някой да го е вкарал клуба и той да е взел кибрита като доказателство че е бил там. Може да се изфука с него, ако е бил от този тип самохвалковци.

— Да знаеш откъде мога да намеря списък на членовете?

Детективът се усмихна леко подигравателно, стана и отиде до шкафа. След като потършува, подаде ми малка книжка, подвързана в избеляла тъмночервена коприна, надписана със същите златни букви, както и кибритът.

— Намерих го веднъж в една от стаите на хотел „Риц-Плаца“. Помислих, че все някога може да влезе в работа. Отпреди две години е.

— Ще ти го върна — сложи в джоба си книжката с членовете на клуба и кибрита. — Благодарности!

— Кой те калайдиса така по лицето?

— Един, когото не би искал да познаваш — отвърнах и напуснах стаята.

Изкачих се в хола, намерих стол по-далечко от старите лейди и джентълмени и изчетох списъка. Трябваше да прехвърля петстотин имена. Четиристотин деветдесет и седем не значеха нищо за мен, но останалите три знаех: мисис Бриджит Крийди, мистър Жак Трисби, мис Марго Крийди.

Затворих книжката, останах замислен няколко минути, а после в мозъка ми просветна идея. Обмислих я набързо и реших, че може да не е съвсем изключителна, но в края на краищата не е съвсем лоша. Станах, отидох при портиера и го запитах къде е булевард „Франклин“. Насочи ме да тръгна по втората пряка надясно, после първата наляво и все по светлините на трафика.

Поблагодарих му и се озовах до буика.